Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МОЯТА ПАРИЖКА СЕДМИЦА

Виолета Тончева

web

Какво е Париж? Париж е най-напред литературна представа, после мечта, а след като вече си го видял, Париж е още повече неща. На първо място - удоволствието да откриваш съвпадението или разминаването между емблематичния град, който си рисувал във въображението си и истинския Париж. Във всеки случай Париж остава мястото, където винаги искаш да се върнеш.

Прекрасната Сена, която кара влюбените, дошли от различни части на света, с различен цвят на кожата, различен манталитет, различно минало и вероятно различно бъдеще, някак да си приличат. Странно е впечатлението от почти еднаквите им, ненатрапчиви, но изразителни жестове на романтична привързаност на фона на вечната вода и историите, които тя разказва. Хрумва ми, че да се потърси подобна еднаквост като внушение на театралната сцена, би било почти невъзможно и като че ли неправдоподобно, но ето че в действителност - или по-точно в моята субективна действителност - то съществува. А може би, за да си мисля така, ме е подвел Жак Превер и неговия нощен Париж с трите клечки кибрит. Едната, за да видя лицето ти... Другата...

Сена с букинистите, откъдето си купихме фотопано с автентични снимки от 1889 г., запечатали етапите от строежа на най-стройната сред кулите в света - стоманената плетеница на инж. Айфел. Тъкмо щяхме да се изкачваме с асансьора до най-високото ниво, когато се оказа, че огън разнася пламъците си някъде откъм главата на красавицата. Уникален сюжет, от който архитект Веков се възползва по възможно най-добрия начин с помощта на Canon-а.

Париж. Париж е, разбира се, Лувъра с Мона Лиза и Венера Милоска, Трите грации и всичко, което очакваш от него. За мен най-вече с крилатата Победа от Самотраки. Къде ли е главата й? И ако я имаше, дали впечатлението щеше да бъде същото? Едва ли?

Лувъра, освен всичко останало, дава и елегантен пример за модерност и приемственост същевременно - една полюсност, която създава нов хармоничен живот на вече познатото, придавайки му различен от досегашния блясък.

Имам предвид невероятно красивите пирамиди на американския архитект Пей, който цели 10 години упорствал, докато парижките власти разберат и приемат проекта му за нов вход на прочутия дворец.

Гениалността му се състои в простата, но точна идея да съпостави произведение на архитектурата от дадено време с друго, може би не само архитектурно, а преди всичко философско произведение, каквото представляват енигматичните пирамиди. При това пирамидите на Пей, изпълнени с най-предизвикателния днес за архитектите материал - стъклото, транспонират паралела между времето и неговите ценности на ново, съвременно ниво. Пречупен през стъклените тела на пирамидите, светът изглежда по особен начин дистанциран. Сещам се за Нютон, чието откритие, че цветовете идват от светлината, а не от предметите, сгромолясва вековни концепции. Оттогава досега на различни интелектуални нива физици, астрономи, астролози, философи, литератори, теолози, медиуми разсъждават над връзката между светлината и човека, сътворението и неговото предназначение. И всички те са съгласни, че светлината притежава трансцендентално качество, което е присъщо на духовното пробуждане или личното откровение, повдигащо воала над ограничената ни реалност. С тези мисли се оттдавам изцяло на съзерцанието на изящната красота пред мен, която освен всичко останало, не е самоцелна, защото създава интересни функционални пространства за експонация и модерни културни интериори на подземните, неизползвани досега нива.

Всъщност, обобщавайки впечатленията си, осъзнавам, че в Париж най-много ми допада приемствеността във възприемането и доразвиването на културните стойности, уважението към предишността и другостта. Надграждането. Осмислянето. Преосмислянето. Все неща, които на нас, българите - нека пак да си го кажем - не ни достигат. Което не означава, че трябва да се виним за това. Все пак, времето на Айфел за нас е времето на Черешовото топче, нали така? Въобще не искам да се впускам в паралели, но определено мога да кажа, че французите никога не биха съборили Мавзолея, ако въобще допуснеха да имат такъв. Биха го превърнали в паметник, подобен на Музея Д`Орсе - ненужната жп гара в центъра на Париж, преобразена в едно от най-завършените и изискани галерийни пространства в целия свят. От Ар Деко-интериорите на Макинтош, Франк Лойд Райт и т.н., през импресионистите и емблематичното им въздействие до Огюст Роден и Камий Клодел. Енергичният жест на гения, както би се изразил моят приятел, изкуствоведът Румен Серафимов, стои до по-разказвателния, но особено изразителен стил на жената, не съумяла да издържи на психическото натоварване от сблъсъка между изключителния талант и изключителната любов. Една до друга изложени - снимката на модела - онази съсухрена възрастна жена - и скулптурите на Роден и Клодел. Във въображението си добавих към тях и спомена за много френския филм за двамата творци с Жерар Депардийо и Изабел Аджани...

Париж. Париж не е възможен и без Жана д`Арк, а ние отседнахме в дома на приятели, построен върху основите на нейната къща. (Съвпадение тъкмо по мой вкус. Добавям го към колекцията си, че съм била и в дома на Казанова в Истанбул.) Пред църквата наблизо, издигната в чест на светицата, самата тя в пълно бойно снаряжение е почти стъпила на тротоарното пространство. Носело късмет, ако потриеш издадената й извън постамента, доста островърха, обувка. Би могла да се носи спокойно и днес. Как ли се воюва с такива обувки?

Църквата на Жана д`Арк всъщност е единственото място в Париж, където могат да се видят надписи, освен на френски и на други езици. Името Господне е изписано там на всички християнски езици, включително и на български.

Противно на демократичната ми същност, на мен този филологически френски шовинизъм ми допада. Той просто е естествен за родината на Бел еспри като иманентна черта от културата на Стария континент и оттам на световната духовна съкровищница. Духът никога не може да се превежда, той може само да се уподобява. И най-добре е да се следва. Както правят французите.

Неслучайно те са и една от най-четящите нации в света - в метрото, в кафенето, в градинките и на всички останали места, където четенето е начин за себеизграждане. И себеуважение.

Париж... Мястото, където винаги искаш да се върнеш.

Париж
юли 2003

 

 

© Виолета Тончева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.07.2004, № 7 (56)

Други публикации:
Позвънете новини, 2003.