|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ЗА ЛАБИРИНТА КАТО ЕМАНАЦИЯ И ПРОДУКТ НА/ЗА ИНТЕРПРЕТАЦИИ Виолета Тончева "Мастиленият лабиринт" - последният роман на Людмила Филипова, появил се на 16 януари т.г., през март вече е изчерпал два от тиражите си, установява с разбираемо задоволство издателство "Сиела". Механизмите, които задвижват читателското любопитство към това произведение, предполагат различни културни нива, обединявани от интереса към историята и по-специално към християнството и неговото институционализиране чрез църквата. Възможно ли е, пита този роман, Исус Христос да не е първият божи син? Възможно ли е идеите, залегнали зад християнството, да са на повече от 7 500 години? И къде е тук българската следа? Не онази на Сергей Антонов като изкупителна жертва в атентата срещу папата, а следата на забравеното знание. Което ни предхожда. И което ние, българите, би трябвало да познаваме. И т.н. в този ред на мисли. Самият Мастилен лабиринт, както лесно може да се предположи, се оказва древен и тайнствен ръкопис, чийто неизвестен автор знае защо историята, която разказва мъдрецът Орфей, е идентична с тази на Исус. Читателите, които не знаят, се заемат да свържат в единна информационна схема странния амулет, изчезнал от бункера на Хитлер, двуликата златна плоча в Бирма, забравените фрески в римските катакомби, изоставения швейцарски замък, Библиотеката на най-дългия път, праисторическите светилища, меандъра, осмоъгълната звезда и най-дълбоката пещера на Балканите. Защо изчезва всъщност първата и най-развита цивилизация, познала писането и числата, златото и солта, медицината, географията и астрологията, създала най-точния календар, открила единствения Бог? Този mega-въпрос, достоен за изследванията на n-брой научни експедиции, си задава археоложката Вера Кандилова, докато проучва следите на митичния тракиец Орфей, възродил забравеното знание... Археология, романтика и съспенс в едно разследване, което отнема на самата авторка повече от 3 години на териториите на 7 страни. Ако някой все още си мисли, че писателите не са работохолици... Това, което веднага прави впечатление в кратката, но стремителна литературна кариера на Людмила Филипова, е сигурността, с която един толкова млад автор заявява себе си. Също стратегическият подход, с който избира тематиката и посланията на романите си, които са изведени сякаш от актуално маркетингово проучване за нагласите на аудиторията. Ако "Анатомия на илюзиите" (2006) артикулира личната гледна точка към обществено-политическите промени у нас, "Червено злато" (2007) - съдбата на българските медици в Либия и търговията с кръвни продукти, "Стъклени съдби" (2008) - богоборческата намеса на човека в еволюцията чрез асистирани технологии, то "Мастиления лабиринт" (2009) предлага една възможна интерпретация на историята, която в някаква степен има отношение и към българското самосъзнание и самочувствие. Освен всичко това, Людмила Филипова добре знае какви романи се харесват след Умберто Еко, Юлия Кръстева, Елизабет Костова или - ако ги предпочитате - Дан Браун и Марина Юденич. И се заема да усвои своя територия в модния жанр, който смесва истината с измислицата, интригуващо разплита възможните посоки на действието, обича отворения край, използва постиженията на историята, медицината, въобще науките, традиционните и новите дигитални технологии, кинематографичното мислене. Многовариантен и асоциативен, жанрът до такава степен поглъща информацията и с такова епикурейско удоволствие си служи с нея, че дори обезмисля обичайното делене на жанрове в литературата. Както е при най-продавания немскоезичен автор за всички времена Daniel Kehlmann в нашумелия му роман "Die Vermessung der Welt" ("Измерването на света") или - ако се върнем у нас, при Милен Русков в номинираната за наградата ВИК изискана пикареска "Захвърлен в природата". Подобно при Людмила Филипова. Дори да определим последния й роман като исторически и фикционален, това няма да е достатъчно. Ясен и логичен, изказът й се доближава на места до публицистиката, но в същото време борави и с художествените похвати. Резултатът от това обмислено словесно упражнение на добър разказвач е едно увлекателно четиво, което подсказва/прехвърля смисли и значения. Включва, подобно на предишните романи на Людмила Филипова, и етични аспекти, които мултиплицират предвидения предварително ефект. "Мастиленият лабиринт" на Людмила Филипова е може би най-добрата й книга досега", уверява на последната корица и доц. д-р Амелия Личева. Особено важно и за лабиринта иманентно, е предоставянето на свободна територия за собствени интерпретации. Нали писателят се нуждае от обратна връзка с читателя, за да се съберат писането и четенето в акта на споделянето. Днешният читател обаче се различава от вчерашния по това, че си знае правата и настоява за тях. Днес повече от всякога читателят иска да участва в случващото се, да стане homo reciprocans (реципрочния човек), по израза на доц. д-р Георги Чалдъков в "Човекът: IQ + EQ". Людмила Филипова удовлетворява тези комуникационни потребности на своя съвременник, гражданина на глобалната мрежа - the net citizen, който си получава своята порция интерактивност на уебсайта mastileniat-labirint.com. Там, като илюстрация на романовото пътуване във/извън времето, е изграден уникален музей на следите в лабиринта от снимки и артефакти, събирани от авторката в Москва, Бирма, Берлин, Гърция, Рим и Тракия. Достъпът се разрешава само за читатели, открили паролата-ключ, след като са се справили със съответните инструкции на съответната страница. Предизвикателството, разбира се, е предназначено не само за teen-поколенията, които израстват с компютъра. Людмила Филипова явно притежава умението да преоткрива/премоделира познатото пространство на мрежата в свой оригинален творчески продукт. Това има много общо с постмодерното визуално изкуство. А употребих думата продукт по асоциация с pr продукт, което също е вярно. Но е само елемент от по-голямото. От creativ thinking, онова свободно от предразсъдъци мислене, без което творческите жестове биха били немислими. Съвременното писане също. То е кодово и знаково, сложно и нееднозначно. Интересно и понякога доста... лабиринтно. Милорад Павич виртуозно го демонстрира още в "Хазарски речник" и "Стъкления охлюв" ("Разкази в интернет"), последно във "Вътрешната страна на вятъра или Роман за Херо и Леандър"... Апропо, тъкмо Павич изказва мисълта, че литературата на 21-ви век принадлежи на жените. Заради тяхната интуитивност, интелигентност и други подобни женски качества. Каквито и Людмила Филипова притежава.
Людмила Филипова. Мастиленият лабиринт. София: Сиела, 2009.
© Виолета Тончева Други публикации: |