ПОВЕЧЕ ЗА "НИЩО ПОВЕЧЕ" И ЗА СЛОВЕСНИЯ МИНИМАЛИЗЪМ НА КРАСИМИР СИМЕОНОВ

Виолета Тончева

web

“Нищо повече” е квинтесенциална лирична книга, за която могат да се кажат повече неща - ако трябва да вляза в кожата на заглавието и без да забравям една от предишните стихосбирки на Красимир Симеонов “Кожа”.

В “Нищо повече” авторът продължава да търси, както винаги го е правил, малкото, но точни думи. Логично и тук, в метонимичен обрат, малко предпоставя много, а нищо обозначава прозренията за същността. Красимир Симеонов изповядва поетичния минимализъм спрямо думите. Не и спрямо смисъла. Защото краткото писане, пък било то и по-трудно от дългото, не обещава, а само създава възможност за добро писане. При Красимир Симеонов доброто се случва. Неговата поезия - изчистена от бъбрива натруфеност, лапидарно точна, емоционално открита и силно въздействаща, отвежда направо в лоното на поезията. Там, където верните думи за назоваване на смисъла никога не свършват. На фона на графоманията и логореята, с които ни залива постмодерното медийно общество, подобна среща с отговорния логос действа като откровение. Като забравена и отново разкрита тайна. Макар и да "Няма тайни”, както Красимир Симеонов предизвиква читателя още в първото стихотворение:

Искам да мисля за неща,
за които не може да се мисли.
Да стигна до места,
до които не може да се стигне.
Да понеса онова,
което не може да се понесе.
И когато отида там,
откъдето няма връщане,
да се събудя от съня,
от който няма събуждане.

Без уговорки лирическият герой допуска другия до дълбоките и съкровени нива в себе си, но все пак остава дистанциран. Поддържа непрекъснато тази дистанция, в знак на респект към свободното решение на другия да приеме или отхвърли авторовата рецепция за света. Съвпадението би било повод за общуване, но не непременно. Тоест - поетът предупреждава чрез своя лирически говорител, че държи на своето разбиране за нещата и търси своя читател. Не читателите въобще. Поради което и не флиртува с тях. Обещанието си Красимир Симеонов не само съобщава, но и отстоява. Споделил най-важното за себе си още в началото, лирическият “аз” го доразвива и надгражда в цялата книга. Редакторът Румен Леонидов и художникът Румен Жеков са първите, които му партнират в така предложения обмен на послания, добавяйки своя знак за стойност. Художникът прочита и доразказва поетичните инвенции на Красимир Симеонов в светлосивобяла фотография, която имплицитно насочва към същите квинтесенциални внушения като поезията. Основната преносна територия, върху която се концентрира съавторът, е пясъкът. Видян с окото на фотообектива, пясъкът придобива статут на основно изразно средство. Решил по този начин основната визия на книгата, художникът поема пътя на откривателството. Фантазмите на въображението разпознават следите по пясъчното тяло, оставени от стъпки, рисунки, камъчета, водни шевици, сенки... Сенките падат върху пясъчното тяло - искат да го прегърнат/повлекат/покорят... Но това не е лесно, защото новопоявилите се образи се съпротивляват и на свой ред събарят/свличат/събличат сенките... Пясъчните образи оживяват/заживяват своя безплътен, затова и двойно по-емоционален живот, амбивалентно изграден с инструментариума на две изкуства - словесното и визуалното.

Пясъчният образ - мимолетен като мига, мимичен като гримаса, мнемоничен като код, който отключва асоциативното мислене. За изтичащото време в пясъчния часовник. За загадъчните образи от онази известна снимка на луната - можеш да ги уподобиш, но не си сигурен. За порьозността, която създава красота, но и кухост. За изменчивостта на нещата. За преходността. За това, което остава след нея. След хората, които обичаш. За невидимо-реалното и непоносимо-осезаемото. Усещането за безвъзвратност. И примиреност:

Така е по-добре

Чертаем знаци
с нокът върху пясъка
Но придошлият вятър
изменя идеята
Накрая вълната
изтрива всичко

На следващото асоциативно стъпало образът на пясъчното тяло се превръща в прашец:

Прашец по пръстите

В ръката ти умира пеперудата,
която долетя със вятъра,
който довя цветенцето,
с което ти си играеше

Поетичната кулминация на този сюжет идва в едно от най-нежните стихотворение на Красимир Симеонов за “Пеперуденото дете”. Метафора, колкото прекрасна, толкова и страшна, защото е медицинска диагноза... Красотата на думите срещу жестокостта на действителността - възможно ли е въобще подобно противоборство?

Поетичният образ на загубата непрекъснато градира и постига пределна емоционална наситеност в антиподно противостоящата двойка от смисли за светло/мрачно, ефирно/болезнено - тук “слънчев прах” срещу “чудовища от пръст”.

Вдълбани пътища под нас
с полегнали встрани чудовища
от пръст
и детелинки.
Тънки струйки слънчев прах
крепят на дъщеря ми
восъчната фигурка...

Защо ли над тази стенещо-красива поезия авторът си позволява да постави трафаретното заглавие “Гробище”... Може би защото то безжалостно оголва и ожесточава преживяването на онази единствена и последна за земния човек граница между живота и смъртта. Границата, която на по-фини равнища не остава крайна, защото дава живот на най-хубавото в изкуството. Нали творчеството е дело Божие и Бог е истинският демиург. Който осенява поета с частица от дарбата, за да продължи неговия разказ. Тук в “Първия”, “Втория” и “Третия закон за Бога”.

Границата между тук и там и преживяването на прибиваващите отсам границата оформят основната тема в творчеството на Красимир Симеонов. Тя върви в контекст - във всяка от книгите си той повтаря някои от предишните творби на тази тематика. Използваният често от поетите прийом изгражда логиката на приемствеността. Конструкта, който ще осветли най-важното. Квинтесенциалното. За Красимир Симеонов то се съдържа във връзката между Бога и човека, във философското дирене на Бога “навътре в нас”, в любовта към другия човек - отишлия си, но и живия. Последното е експресивно заложено в едноглаголното, повелително-умолително “ела!” в края на “Пожелай си ментова бонбонка”. В това знаково - и поради това повтарящо се в книгите на Красимир Симеонов стихотворение, “любовта е спасение, телата са опит..., животът е средство, езикът е пречка - ела!”

Още две неща за тази лирична книга. В нея преобладават философско-лиричните изповеди, но в драматургията на цялото присъстват и други заряди, като иронията, самоиронията, влечението към играта с думите и техния звукопис. Те нарушават може би стилистичната хомогенност на изданието, но от друга страна, осигуряват един особен баланс, необходим на самия автор. Защото, знайно е, че човек - дори да не е поет, може да постигне истинската си личностна независимост, единствено като се упражнява в самоирония: “Изплюто въгленче смелост, стрити жаби за страст и едно черно мънисто - аз” (“Автопортрет”).

Красимир Симеонов прави и един интересен опит с хипертекст. В “Място за добрите думи” той създава стъпаловиден хипертекст, в който значението на връзките между думите е многовариантно, позволява влизането им в различни взаимоотношения и контексти. Но словесният минимализъм - запазената поетична марка/мярка на автора, се разпознава веднага. Присъстват и промислените употреби на съществителни и техните повторения. Глаголът е само един. Най-важният - “пиша”. Глаголът, който вербализира смисъла на писането - “за теб - мъник!”

В заключение. Доколкото рамката на новата лирична книга на Красимир Симеонов очертават двете стихотворения “Няма тайни” и “Нищо повече”, техният философски код неслучайно е формулиран с пиетет към семантиката на отрицанието. Атавистично заложена в българската - и не само! - менталност, тя улеснява възприятието.

Нищо повече

Не стигнах далеч.
Едва до последната къща.
Там на тавана -
сред грозде, мед
и съхнещи ябълки
казах две-три думи.
Нищо важно.

Този финал поставя точката на скромността в края на новата поетична книга на Красимир Симеонов. И изговаря още веднъж посланието на цялата стихосбирка, която задава въпроса дали минималното всъщност не е максималното, въздадено ни да познаем. И още. Кое е нещо. Кое нищо. А всичко... Всичко изглежда направо като богохулна дума. Несъвместима с изкуството, което винаги търси, понякога намира. Но никога всичко. И затова продължава да съществува. В този смисъл, не вярвам, че това, което Красимир Симеонов ни казва с “Нищо повече”, не е “Нищо важно”, нито пък, че е последното, което има да каже.

© Виолета Тончева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.12.2008, № 12 (109)

Други публикации:
Литературен вестник, 12.11.2008.