ЗА ПРОИЗХОДА НА СЛАВЯНСКИТЕ ПЪРВОАПОСТОЛИ

Веселин Игнатов

web

Наличието на алтернативни гледища по проблема за народностната принадлежност на Константин-Кирил Философ и брат му Методий е закономерен израз на оскъдността, несигурността и недостатъчната убедителност на указанията за нея в наличния изворов материал. Конкретно хипотезата за българското потекло на славянските първоапостоли се гради върху доводи от разнообразно естество - преки данни от исторически източници, външни белези (месторождение, семейна среда, възпитание, държавна принадлежност), техните имена, старобългарското им наречие и др. (Фон Сулмстал, Маргаритов 1989: 13).

В пространните им житиета, най-ранните, обстойни и достоверни извори за Константин-Кирил и Методий, излезли изпод перото на техния непосредствен ученик, сподвижник и продължител Климент Охридски, въпросът за народностната им принадлежност не е разискван специално. Това вероятно се дължи на съзнанието на агиографа, че тя е безусловно ясна и коментирането й не е целесъобразно.

В Пространното житие на Константин-Кирил се сочи, че бъдещият светител е роден в Солун от родители благородни, богати, благоверни и праведни; царският управник логотет го изтегля в Цариград, поверяват му държавни служби, дипломатически мисии и т.н. В Пространното житие на Методий се бележи: "той произхождаше не от прост, а от много добър и почтен род, известен преди всичко на бога, а след това и на царя (в друг превод "отдавна познат на бога и царя" - Петров, Гюзелев 1978: 282) и на цялата Солунска област" (Стара българска литература 1986: 37-40, 71).

В коя държава тогава (9. в.) е Солунската област, кои са царят и логотетът, се знае несъмнено - Византия, нейният император и първият й министър. Всеки поданик на империята е грък. Разбира се, гръцкото поданство на двамата братя все още не разрешава проблема за тяхната народност, независимо от категоричното презентиране на Методий в Залцбургския меморандум (871) като "някой си грък" (Кирило-Методиевска енциклопедия 1985: 719). "Белезите на един истински византиец - обясняват А. Х. Е. фон Сулмстал и М. Маргаритов, - който можел да бъде по народностен произход арменец, сириец или славянин, били: владеене на гръцки език, признаване на императорския институт и изповядване на православието" (Фон Сулмстал, Маргаритов 1989: 79). Ала щом житиеписецът не уточнява нищо повече в този смисъл, всякакви квалификации, че солунските братя са българи или славяни от България, са безпочвени и умозрителни.

В ранните съчинения и на другите съвременници на Константин-Кирил и Методий няма случай на определяне на тяхната народност за българска (Стара българска литература 1986: 511). В Солунската легенда дори се поддържа, че създателят на славянската азбука не знаел къде се намира българската земя (Стара българска литература 1986: 177)!

Действително, в Краткото житие на Константин-Кирил ("Успение Кирилово") се твърди, че агиогероят е "българин по род" (Стара българска литература 1986: 64), но това произведение е създадено едва през 13. в. и отразява по-късно изкристализирали представи за славянските първоучители (Стара българска литература 1986: 510-512). Те се явяват поради обстоятелството, че България спасява тяхното дело, в нея работят учениците им Климент, Наум, Ангеларий, Константин Преславски, езикът, на който са проповядвали и писали, се отъждествява с българския и пр. Постепенно се "българизира" всичко, свързано със славянските просветители. За това допринасят дори гърците охридски архиепископи Теофилакт (1088-1107) и Димитър Хоматиан (1216-1234). "Окачествяването на Кирил като "учител на българите" - изтъква Донка Петканова-Тотева - започва да се схваща не в косвен, а в пряк смисъл. Оформя се убеждението, че Кирил лично е учил българския народ, и започват да се търсят доказателства за подкрепа на това схващане" (Петканова-Тотева 1974: 41). Подобна тенденция се развива и сред русите - например Епифаний Премъдри през 14. в. уверява, че Св. Константин Философ сътворил руската грамота (писмо) и превел книгите от гръцки език на руски (Петканова-Тотева 1974: 40).

Главното основание на хипотезата за българския произход на славянските първоапостоли се черпи от един пасаж в Пространното житие на Константин-Кирил: на въпрос на хазарските си домакини какъв е санът му, агиогероят отговаря - "Имах дядо, много велик и славен, който стоеше близо до царя. Но когато отхвърли дадената му голяма чест, той бе изгонен и отиде в чужда земя, обедня и там ме роди. Аз потърсих предишната си прадедовска чест, но не можах да я постигна, защото съм Адамов внук" (Стара българска литература 1986: 47). Според А. Х. Е. фон Сулмстал и М. Маргаритов този откъс "свидетелства, че Константин и Методий били потомци от второ поколение на изгнаническо чуждестранно, невизантийско високопоставено семейство, някога принадлежало към двора на неизвестен цар", който може да бъде единствено владетелят на България, понеже от всички славяни само българите имали цар. Техният извод е: "Семейството на Константин принадлежало към българските придворни кръгове. Дядо му бил приближен на владетеля, вероятно на хан Кардам. След като отхвърлил оказаната му чест, дядото трябвало по политически или религиозни причини да напусне страната си и да емигрира във Византия, по всяка вероятност в края на 8. в." (Фон Сулмстал, Маргаритов 1989: 22, 55, 76-77).

На тази постановка своевременно възрази Димо Чешмеджиев. Той показа нейната несъстоятелност по следните пунктове:

1. Ако Константин-Кирил е визирал реален факт от биографията си, отговорът му не би бил посрещнат от юдейските теолози с благосклонната оценка "Уместно и право говориш, гостенино", която обаче е разбираема и обяснима по отношение на употребената от него алегория за праотеца на хората Адам преди и след изгонването му от Райската градина;

2. Официален византийски пратеник, какъвто е Константин-Кирил сред хазарите, съобразно имперската идеологическа доктрина не може да нарече "цар" един чужд владетел, при това езичник (при това българският държавен глава през епохата носи друг титул - б.м., В.И.), защото според нея както на небето има един Бог, така на земята има само един цар - императорът. Това означава, че той визира "царя на царете" - Бог (Чешмеджиев 1989: 59).

Към съображенията на Д. Чешмеджиев следва да се добави още:

1. Подканен от хазарите да посочи с примери и разяснения коя е най-добрата вяра, Константин-Кирил разправя: "Двама съпрузи били на голяма чест и много обичани от някой си цар. Но като съгрешили, царят ги изпъдил и ги изгонил вън от земята. Те живели дълги години там и родили деца в нищета. Децата се събирали заедно и се съвещавали по какъв начин биха могли да се върнат отново в предишното положение" (Стара българска литература 1986: 53). Тази притча е друг наративен аранжимент на същия мотив за прародителската двойка, отстранена от Едем, и за потомците й, живеещи в недоимък, които не могат да постигнат някогашната прадядовска чест - статуквото отпреди грехопадението. Очевидно и този отговор, аналог на коментирания от А. Х. Е. фон Сулмстал и М. Маргаритов пасаж, не третира реален факт от генеалогията на фамилията на солунските братя;

2. Когато логотетът, който го отрупва с "всякакви достойни почести и му даваше много злато", предлага на Константин-Кирил "голяма чест и княжение", агиогероят отказва с думите: "Наистина, този дар е голям, но за ония, които го търсят; а за мене няма нищо по-велико от науката, чрез която ще придобия мъдрост и ще потърся прародителската чест и богатство" (Стара българска литература 1986: 40); в друг превод - "като добия разум, ще потърся прадядовската чест и богатство" (Дуйчев: 9). Явно под "прадядовска чест и богатство" той не разбира конкретен обществен и имуществен статус, отнет на действителен негов прадядо, а духовно усъвършенстване по пътя на богопочитанието и премъдростта;

3. Недопустимо е и твърде рисковано за мисията и за живота му на въпроса, какъв е неговият сан, за да му бъде отдадена подобаваща почит, един официален посланик на Византия да отговаря, че е потомък на обеднели емигранти, загубили своята "чест", която той напразно се опитва да възвърне;

4. Всички източници, съдържащи информация за семейството на славянските първоучители, наблягат, че то е богато, високопоставено, уважавано (Стара българска литература 1986: 37), което противоречи на казаното от Константин-Кирил, че неговият дядо е обеднял, ако се тълкува в конкретен материален смисъл, и се е отказал от "дадената му голяма чест".

Не по-обоснована с изворови аргументи е и хипотезата за славянския произход на солунските братя:

1. Когато император Михаил III възлага на Константин-Кирил т.нар. моравска мисия, първоучителят казва: "аз с радост ще отида там, стига само да имат писменост (в друг превод "букви" - Дуйчев: 12) на своя език" (Стара българска литература 1986: 57). Ако той е славянин, би се изразил "на нашия език", а с оглед на неговите интензивни филологически занимания би трябвало да му е добре известно, че никой славянски език (диалект) няма азбука;

2. Василевсът убеждава Константин-Кирил, че друг не може да изпълни задачата, защото "вие сте солунчани, а всички солунчани говорят чисто славянски" (Стара българска литература 1986: 72). Именно - говорят, но не се позовава на неговия собствен славянски произход;

3. Според автора на Проложното житие на Методий агиогероят "изучи славянския език", което няма смисъл, ако той е славянин и славянският език му е роден, а Константин-Кирил моли брат си да го придружи във Великоморавия, понеже "владееше славянския език" (Стара българска литература 1986: 79).

В литературата неуморно се преекспонира презумпцията, че не е възможно Константин-Кирил да създава славянската азбука за няколко месеца след натоварването му с моравската мисия, и това е указание, че той е работил в тази насока от по-рано, вече е създал нова графична система през 855 г. и дори я въвежда в употреба сред славяните, живеещи в югозападните предели на България (Георгиев 1980: 26).

Както създаването на азбука, така и покръстването на значителни маси хора, при това на чужда територия, не са начинания за самоинициатива. Император Михаил III споделя на възлагателната аудиенция: "И дядо ми, и баща ми, и мнозина други са търсили такова нещо, но не са намерили; как мога аз да го намеря?" (Стара българска литература 1986: 57). Би ли се изразил така човек, който знае, че вече е създадена славянска азбука, още повече пред нейния създател?

Константин-Кирил оповестява 51 дни преди кончината си: "Отсега вече не съм слуга нито на царя, нито другиму на земята, а само на бога вседържателя" (Стара българска литература 1986: 62). Несъмнено дотогава, до приемането на монашески образ, той е живял със съзнанието, че служи на византийския василевс.

Константин-Кирил не е единственият имперски функционер с просветителска и проповедническа мисия сред славяни. Друг един негов съвременник и съименник бива изпратен от патриарх Фотий да покръства славяни в Русия през 866 г., за която цел им създава 35 букви; след завръщането си е определен за епископ на град Катана в Сицилия, където и завършва своя живот (Петканова-Тотева 1974: 49-50). В такъв аспект азбуката не може да бъде окачествявана като "в най-голяма степен антивизантийско произведение" (Фон Сулмстал, Маргаритов 1989: 11). При създаването, разпространението и утвърждаването й Константин-Кирил изпълнява една задача, възложена му от елита на Византия.

"Резултати от най-новите изследвания - убеждават А. Х. Е. фон Сулмстал и М. Маргаритов - позволяват да се заключи, че рождените имена на двамата славянски апостоли не били Константин и Методий, а Църхо и Страхота" (Фон Сулмстал, Маргаритов 1989: 16). С последните два антропонима солунските братя са назовавани изключително в късносредновековни чешки писмени паметници, предимно хусистки. За Църхо няма съмнение, че представлява чехизирана форма на името Кирил, което не е рождено за създателя на първата славянска азбука, както на Георги съответства Иржи.

Страхота се обяснява от някои изследователи като рождено име на Методий, изоставено, когато той постъпва в манастир (Фон Сулмстал, Маргаритов 1989: 17). Практиката при замонашване да се възприема друг църковен номинант обаче не е императив през епохата за балканския регион - княз Борис I , брат му Докс, цар Петър I например не се преименуват. Освен това, този обичай изисква избраният нов антропоним да започва със същия звук както полученият при рождението - ако Методий се е придържал към него, следва кръщелното му или монашеското име да е започвало с "М". Много по-вероятно изглежда формата Страхота да се явява посмъртно на славянска (чешка) ономастична основа като вторично местно прозвище на славянския мисионер, когато фактите около неговата личност избледняват и превес установяват фолклоризацията и легендите.

Хипотезата, че славянските първоапостоли са от български произход, е лишена от основания, защото:

1. В съставените от прекия им ученик Климент Охридски техни пространни жития това дори не се загатва;

2. Областта, от която произхождат солунските братя, е в пределите на Византия, не на България;

3. Твърдението на Константин-Кирил, че неговият дядо се отказва от предоставената му от някакъв цар чест и е принуден да емигрира в чужда земя, не може да се свърже с конкретен факт от собствената му биография, понеже той има предвид праотеца на човечеството Адам;

4. Константин-Кирил живее със съзнанието, че е поданик на Византия, и изпълнява задачи, възложени му от нейния елит, включително т.нар. моравска мисия, по повод на която създава първата славянска азбука през 863 г. "за не много дни", както изрично прецизира неизвестен книжовник от 13. в. (Българската литература и книжнина през ХІІІ век 1987: 172).

ЛИТЕРАТУРА

Българската литература и книжнина през XIII век 1987: Българската литература и книжнина през ХІІІ век. София.

Георгиев 1980: Георгиев, Е. Люлка на старата и новата българска писменост. София.

Димитров 2005: Димитров, Б. 12 мита в българската история. София.

Дуйчев б.г.: Дуйчев, И. Из старата българска книжнина. София. Ч. ІІ (без година).

Кирило-Методиевска енциклопедия 1985: Кирило-Методиевска енциклопедия. София. Т. І.

Петканова-Тотева 1974: Петканова-Тотева, Д. Хилядолетна литература. София.

Петров, Гюзелев 1978: Петров, П., В. Гюзелев. Христоматия по история на България. София. Т. І.

Стара българска литература 1986: Стара българска литература в 7 тома. София. Т. ІV.

Фон Сулмстал, Маргаритов 1989: Фон Сулмстал, А., М. Маргаритов. За Кирил и Методий. София.

Чешмеджиев 1989: Чешмеджиев, Д. Невероятна хипотеза за Кирил и Методий. - "Векове" № 3.

© Веселин Игнатов
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2007, № 4
© Електронно списание LiterNet, 18.11.2007, № 11 (96)

Други публикации:
Български език и литература, 2007, № 4.