"СНАХА" - ЦЕННОСТИ И ЦЯЛОСТНОСТ, ИНФЛАЦИЯ И РАЗПАД

Веселин Игнатов

web

За богатство човек и с дявола ортак става!

Човек притежава спонтанни съзидателни сили, чрез които се социализира. Когато те се натъкнат на пречки или на непреодолими препятствия, ограничаващи естественото им разгръщане, настъпва фрустрация (Киров 1988: 98-99). Това е състояние на ощетеност, незадоволеност от живота, което поражда омраза, комплекси, неврози (Дако 1995: 514). Градивните сили се модифицират в рушителни.

Цялата същност на човека е желание и стремеж (А. Шопенхауер). Четирите основни човешки желания са: за ново, за сигурност, за признание, за умение (Киров 1988: 20). Значителна част от поведението на хората още в най-ранна възраст се определя от реакциите спрямо нови външни дразнители, от търсенето на непознати предизвикателства, за да задоволят иманентния си стремеж към преодоляване на постигнатото. Новото стимулира всяка жизнена дейност и доставя радост, еднообразието угнетява и акумулира умора (Киров 1988: 19-23). Но неофилията може да се трансформира в своята противоположност неофобията - омраза към новото, тъй като то крие риск от неуспех, провал, загиване, докато старото, провереното е сигурност (Киров 1988: 21). Смята се, че колкото са по-изразителни инстинктите, толкова по-ограничен е диапазонът, в който се долавя новото (Киров 1988: 21), стеснява се каталогът на търсените неща, те се превръщат в свръхценности. В придобиването и натрупването им - например на определен вид блага, без това да е житейски необходимо, се съсредоточава енергията на индивида, това дава смисъл на неговото съществуване.

На определен етап от еволюционния процес са възникнали инстанции, които контролират разгъването на "инстинктивните програми за поведение" (Киров 1988: 17). Това са вината и срамът - отчасти съзнавани, отчасти несъзнавани функции на Свръх-Аза, "сигнали, променящи динамиката на онази част от поведението, която е нагонно обусловена" (Киров 1988: 17). Тяхната поява е направила възможно възникването на трайни човешки общности. Когато в даден колектив те биват изтласкани или атрофират, там "настъпва регресия, обуславяща вътрешновидова агресия и разпад на общността" (Киров 1988: 17).

Възможностите за освобождаване от вина са две: покриване със защитни средства, което обаче не изличава чувството за вина и то продължава да се мултиплицира в погрешни действия или невротични симптоми; и "осъзнаването, признаването, самокритиката, покаянието и изкуплението" (Киров 1988: 18). А начините за изкупление са три: "изповед, добро дело или себенаказване (достигащо понякога себеунищожение)" (Киров 1988: 18).

Как са осмислени и художествено превъплътени тези социалнопсихологически антропологизми в романа "Снаха"?

Използвайки своите съзидателни сили, дядо Боню Юрталана полага основите на фамилното материално благосъстояние: "той от едно агънце цяло стадо направи... Богатството, дето го имаме, оттам му е маята" (Караславов 1995: 193). Синът му Стойко вече е "човек от средна ръка", а внукът Тодор - богаташ (90), който владее най-хубавата и голяма нива в целия кър (93), "цяло поле" (97). Това е постигнато с неимоверен труд, събирано е парче по парче с множество лишения и мъки (211). Наистина, слуховете за придобити жълтици чрез изнудване през войната в Беломорието като че ли се потвърждават от израза "За парите от войната загатваше той" (133). Но общественото мнение отдава заслуженото и на Тодор Юрталана - отчита, че е добър стопанин, предприемчив и находчив, държи на думата си, умее да работи, знае какво и кога да посее, цяло село него гледа (30, 94-95, 160). И въпреки недостатъците му - скрит, користен (84), недоверчив (21), недружелюбив (87), го изтъкват за "най-примерният човек в цялата околия" (160).

Сам Тодор Юрталана се счита за "прост и див" (39), защото единственото, което умее, е земеделието: "Да е земя, да е рало, да е вол, знае как да ги оцени и какво да прави с тях" (38). Не е доволен от това, то го гнети, защото смята, че богатството се крие в машината, в търговията и в учението (96): "Ако имаше кой да ме учи мене, ехее, света на пръст щях да въртя сега!" (172).

Израснал и възпитан в една затворена и консервативна среда, която не може да му предложи нищо освен къртовски труд и стеснен кръгозор, Юрталана се притеснява, страхува се и дори мрази новото: механиците и машинистите за него са люде от тайнствен свят, няма им вяра, определя ги като хитреци, измамници, крадци (38), мрази и учените, понеже "развалиха света" (67), градът му се струва много сложен, разнолик и коварен (96). Сигурност намира само в стоката, в имота, т.е. в познатото. Вкопчването в земеделската работа и влагането на цялата енергия в събиране на богатството е компенсация за лишаването му от алтернатива и за невъзможността да разгърне деятелната си натура. Постепенно го заробва страстта към придобиване и натрупване. Тъй като земеделието не го задоволява, пробва силите си и в политиката, възлага надежди на сина си Алекси, гордее се със своя зет Тоню, който от парата сто ще направи (143).

Страстта е прекалено и изключително влечение, съпроводено със "смущения в поведението и в моралната нагласа" (Дако 1995: 509). Тя може да се превърне в болест, когато "породи физическо и душевно разстройство, които засягат целостта на личността", т.е. когато предизвика нарушаване на вътрешното равновесие, възбужда силна тревожност и постоянна напрегнатост, критичното чувство изчезва (Дако 1995: 509).

Тодор Юрталана е все сърдит, начумерен, нервен, с нищо не може да му се угоди (22), мисли, че го мамят, не вярва на Стойко, подозира Севда, не зачита съпругата си, сопва се, крещи, хока всички, сгризва ги (22-26). Това са белези на задълбочаваща се фрустрация. Примерният стопанин, способен на доброжелателност спрямо аргатина (36) и селяните (41), на услуга на Делчо Сертлиев (40) и на отстъпки на Добра и дъщерите й (23), на възхита пред девичата хубост (27), къщовността (89) и естетичната дреха (90), на срам и на съобразяване с казаното от другите (54), притежаващ съзнание за отговорност (53), се изражда в обществен хищник и политикан, домашен сатрап, тъмен себичен субект.

Ако убива - в известен смисъл нещастно случайно, детето на Гочо Астаров, воден от слепия инстинкт на труженик, чиято стока съсипват (47), Юрталана вече съзнателно допринася и носи морална вина за претоварването на Стойко, довело до смъртта му, за разглезването и разхайтването на Алекси, за превръщането на дома в ад, а искането Севда "да падне и да умре" (188) и съжалението, че не се е разправил с нея: "Ах, да знаех, само да знаех!... Щях да я наредя, щях да я оправя аз!" (188), изразяват пълното обсебване на съзнанието му от престъпни помисли и мизантропия. Това проличава също от честите угризения и от събуждането на чувството му за срам. В началото Юрталана често съобразява постъпките си с обществото и ги претегля според неговия евентуален отклик. Но тези прояви се разреждат, покриването със защитни средства става поведенческа стратегия - закопава трупчето на детето, прикрива злодеянието си, поръчва курбани, опитва се да купи мълчанието на Севда, за да се стигне до категоричното "ако ще би светът да пропадне" (213). Колкото е нараствало богатството му, толкова е обеднявала неговата същност откъм човещина! Неговото сърце, животът му е Голямата нива!

За всяка своя стъпка, мисъл, качество Юрталана намира оправдание, може да бъде "амнистиран" и заради някаква социална предпоставка, обусловеност, закономерност, стечение на обстоятелствата и пр. Но липсата на чувство за вина може да бъде обяснено единствено с отсъствието дори на частица човечност. Потрес извиква тази пълна дехуманизираност! Обществото, времето, разбира се, са оказали своето влияние - той е "образ-тип, който носи на плещите си една класа и една епоха на националния живот на българина" (Султанов 1979: 258). Лично Караславов го смята за "жертва на условията". Главният отговорник за това, което представлява, обаче е самият човек!

Сълзите на героя в края на романа не са свидетелство нито за връщане към хармонията с природата, нито за просветление. Просълзяването е подсъзнателна рефлексия, излаз чрез тялото на психологическа конфликтност (Дако 1995: 150), емоционално разтоварване, необходимо освобождаване от мъката на безсилието. Ето защо те не могат да бъдат израз на осъзнаване на вина, покаяние и оттам на готовност за изкупление, а са отказ от активност, пресметнато примирение, за да бъде смекчено наказанието и да се избегне изнудването на Казълбашеви. Жестока е участта, която сам си е подготвил - единственото, с което остава на финала героят, е комат хляб (221).

Осланяйки се на присъдата Божия - "Каквото рече господ" (220), той всъщност отново си е направил сметката: "сметката си е сметка" (24), "сметка държа аз" (143), тъй като разчита да размени признанието си срещу милост и опрощение. Дарът от Бога - името Тодор означава точно това, обаче се е превърнал в тегоба за хората и за Господа, защото човекът е предпочел да служи на дявола за богатство. Дори да му бъде произнесена минимална присъда, той не ще може да задържи имането си: Тоню и Алекси, обиграният мошеник и непоправимият разсипник, чакат своя час за грабене.

Романът започва със здрачаване, завършва с разсъмване. Но това не е времеви акомпанимент на преодоляване на собствената "нощ" - съществуването под обертоновете на грубите инстинкти и тъмните страсти. Зазоряването експлицира освобождаването не на Юрталана, а от него.

Мрачният характер на героя предопределя и неговата самота. Той отчуждава селяните с пазарлъците за свършената работа и отбиването на уговореното заплащане: "Ако ти стъпя на работата, на!" - заявява му Петра Цървенакова (23); с изнудването на изпаднали в беда - Делчо Сертлиев (41); с искането на услуга за услуга, въпреки различията в убежденията (128-129); с търсенето на облаги от властта - "да вземем общината, ще видиш тогава" (128) и т.н. И за него гласуват само двама (130). Не го обичат и родствениците му: братът Иван (98), чичото Атанас (36), племенникът Паню (90).

Живеейки само със и за своите интереси, Юрталана се чувства като у дома си не вкъщи, а на нивата (44). Той угнетява дори своето семейство: съпругата си е превърнал в своя черна сянка, Стойко - в сляп изпълнител (175), Алекси - в "мамино детенце", Севда - в безропотна прислужница (174), дома - в мъчилище без блага дума и живот (140). Конфигурацията между поколенията е както при Гераците - старото не разбира младото, не се съобразява с неговите качества, стремежи и желания, това подготвя конфронтацията, чийто завършек е разпадът на родовата общност и на отделната личност. Смъртта на Стойко - пожелателното име заклина да бъде устойчив, здрав, безплодието на Севда, увличането на Алекси в лоши пътища - а антропонимът означава обратното, защитник, помощник, са конкретизации на процеса на родова дегенерация, в който Юрталана има значителен, дори определящ принос и като индивидуалност, и като персонификация на социални фактори.

В свят, в който първенци са хора като Тодор Юрталана, рефрактира и най-светлото, най-чистото чувство. За Севда например любовта идва "някак изведнъж, слепешката" (201), героинята я приема като победа над момите в селото и като че ли повече се радва на завистта им, отколкото на личната си сполука (89, 201). Тя се включва в театралниченето на майка си, целящо предразполагането на Стойко към женитба. Старата Казълбашка бди, спотайва се на чардачето, очите й горят като на "ловка, умна и опитна котка" (30), тръпне от страх "да не изтърват най-богатия и най-личния момък в селото", защото достойнствата на Стойко са в комплект със заможността на неговия баща. Заслужава си грижите преиграването: "Това богатство самт се мушка в ръцете ни, да гледаме само да не го изпуснем!" (30), нека Юрталана да закачи алтъните на шията на Севда, а на нея да брои агърлъка (57). Мъжът й Илия се преструва на равнодушен, но е дълбоко развълнуван, възгордян и доволен от сватосването: "всички в селото ще заприказват за него и как, като минава из улиците, жените ще го изглеждат със завист и ще се пукат от яд" (56). Унизителното е не толкова в тези мисли, в преструвките и злорадството, колкото в използването на чувството между младите за изгоди и употребата на един користен поведенчески образец като прецедент, чиито рецидиви при подходящи условия неизбежно ще се проявят и у влюбената дъщеря. Севда усвоява освен начина на мислене на своите родители и техните похвати: усмихва се на зълва си, а я проклина в душата си, коси се, че "ще ни ядат, познава се", дебне всяка стъпка и подслушва разговорите между Гина и Мария (138).

Многогодишното послушничество в дома на Юрталанови, загубата на Стойко - единствената й опора там, неприязънта на свекъра и напъждането й по възможно най-противния начин дават своя отровен плод - омразата. Гордостта, че е богаташка снаха, е задоволявала нейното его (114, 174), но е търпяла и понеже разчита на имуществен дял. Мълчала е толкова години за убийството на детето, тъй като в неин интерес е тайната да не излезе наяве - ако разкрият Юрталана, имотът може да се разпадне, тогава тя няма да се радва и гордее, че е снаха на заможен човек (107). Неполучила признание и напъдена с празни ръце, Севда напуска свекъровия двор като невестулка (180) - символ на злобата и на отмъстителността. Вече може да заяви: "Пък ако искам, една думичка само да продумам за Астаровото момче" (187). На Юрталана - по юрталановски пресметливо! И предава щафетата на родителите си, като разказва на майка си за убийството на момчето, уж без да се усети (195). По пилатовски! Впрочем неслучайно бащата изтъква като главно нейно качество хитростта (56)!

Колко струва, че й е противно да води пазарлъци за цената на своето мълчание (195), страшната разпра за имота й тежи (201), съжалява грохналия само за няколко часа възрастен човек (192, 195), щом й е драго, "като удари свекъра си там, дето той и не очакваше" (195), настоява на крайните искания на родителите си, намерили сгода да изнудват изнудвача и да се облагодетелстват от нещастието на дъщеря си, защото "днеска не трябва да имаш милост към другите, ако искаш да се подсигуриш, па и децата си да наредиш" (30), и отказва прошка на унизения си вече мъчител? Обичта - това означава името Севда, в средата на юрталановци и казълбашевци се е изродила в ненавист! Какво по-жестоко изобличение, обвинение и осъждане на общество, в което хората и "за най-дребната работа се ядяха" (56)? "Криво са го наредили този свят" - заключава Илия Казълбашев и не си дава сметка, че той е един от виновниците за "изкривяването" на обществената система. "В този роман - констатира С. Султанов, има лято, има есен, има зима, няма пролет" (Султанов 1979: 253). Защото я няма в света на юрталановци и казълбашевци! Както не достигат и светлината, и топлината. Надеждата е в разсъмването - бъдеще.

Като всяка дискурсивна словесна структура, "Снаха" е в някаква степен продукт и на колективната културна памет, тъй като авторът, съзнателно или не, вплита в творбата си набор от характерни елементи на традицията - мотиви, персонажи, символи (Ю. Лотман), и в крайна сметка създава концептуализиран мит от културни знаци, които трябва да бъдат разтълкувани в тяхната взаимосвързаност (Н. Фрай). Това обуславя необходимостта от съотнасяне на определения текст към феномени на трите стожера на традицията - православието, народното творчество, митологията; от търсене в стратиграфски план зад конкретната първоравнинна повърхност на общи морфологични и смислови компоненти и от систематизиране на аналогиите на равнище семантични пластове, които условно могат да бъдат наречени библейски, фолклорен, митологичен.

Библейски пласт

Героите от романа "Снаха" често споменават името Божие, но рядко съобразяват проявите си с християнските предписания. Те се сещат за Бога, когато са в сериозно затруднение, желаят осъществяване на желанията си, търсят оправдание или справедливост, обясняват невъзможността си за действие, като се позовават на предопределението.

За Тодор Юрталана Господ е "оная небесна сила, в могъщата воля на която той вярваше като в силата и волята на богат и властващ човек" (36). Както точно обобщава С. Султанов, за героя на Караславов Бог "е по-голям господар, с чорбаджийски манталитет, нещо като негов образ и подобие. Съдейки по себе си, той мисли, че за пари и господ е готов на всичко. В същото време Юрталана се страхува от този силен и властен господар и го псува тихо, да не чуе, под мустак. Може да се каже: богът на Юрталана е един по-голям Юрталан" (Султанов 1979: 26). А за да предразположи съдиите, той възнамерява да се превъплъти в искрено набожен човек, с кротост и смирение да изповяда: "...погребал е скришом и без опело една християнска душа" (217).

Неизбежно в романа присъства и противникът на Вседържателя. Юрталана го споменава четири пъти: машините са дяволски направии (38), дяволът го е подтикнал да иде от Еминаговото кайначе на царевицата (52), човек и с дявола става ортак за богатство (209), готов е на такова съдружие, за да отмъсти на Пеню Пандуров (114).

Всяко нарушаване на изискванията на Закона Божий е грях. Грехът представлява своеобразен бунт против Бога и проява на гордостта човешка. Цялото човечество носи последствията от грехопадението на прародителите Адам и Ева. На практика никой не е изряден според нормите Божии, различията са в степента на греховност (Библейски речник 1994: 114-117). Дори само защото обитават прокълнатия от Господа свят, героите от романа "Снаха" са също грешници. Но те добавят и свои индивидуални грехове, понеже фаворизират личните си интереси.

Криминалният случай, който поставя началото на неблагополучията на главния герой и довежда до неговата катастрофа, има своя предобраз в Библията - всяко отнемане на човешки живот от човек рециклира убийството на Авел от неговия брат, защото хората произлизат от обща прародителска двойка. Каин убива от завист, омраза и гняв. Той се опитва да прикрие страшното престъпление и не се покайва. Затова Господ го проклел: "... когато работиш земята, тя не ще ти дава вече силата си; ти ще бъдеш изгнаник и скитник по земята" (Бит. 4: 12).

Сходствата между Каин и Тодор Юрталана заслужават внимание: двамата са земеделци, убиват в гнева си на полето, не изповядват своите грехове, трудът им вече не е благословен, животът - идилично спокоен, трябва да напуснат земята си. Тъй като се отклонява от основния християнски постулат за любов към ближния, Юрталана, като Каин, е от "лукавия", неговите дела са лоши (І Йоан 3: 12). Обяснимо е тогава защо именно този герой единствен споменава дявола в романа. И още нещо: името Каин означава "притежание" (Шевалие, Геербрант 1995: 437), прозвището Юрталан - "придобиване, трупане на имот" (Султанов 1979: 248).

Темата за завистта, която разделя кръвни родственици, е доразвита и чрез отношенията между двамата братя Юрталанови. Те са студени и почти прекъснати, защото Тодор иска Иван да го почита като по-заможен, а и му завижда, задето е изучил сина си. Тази линия не е ефектна като "криминалната", но придава обем, пълнота и внушителност на каиновската проблематика.

Завист, съчетана с ламтеж за придобивки, движи Казълбашеви. Същата комбинация, допълнена с гордост, тласка сатаната към опълчване срещу Господа. Непокорната гордост е същността на греха (Библейски речник 1994: 107). Високомерието, чувството за собствена непогрешимост и суетата са скверноти, с които християнинът трябва да се бори, не да им служи. Севда държи да я знаят като снаха на богаташ и да я сочат с пръст на улицата (145), а след като е прокудена, не може да прости, заслепена от уязвената си гордост. Вярно, нейната неотстъпчивост служи на възмездителната Божия санкция върху провинения пред Него. Но отказът да се даде прошка също е грях, защото неизвършването на поискано добро дело е безотговорност към едно Божие създание. В отговор я очаква безрадостно самотно тлеене в обхванатия от нечисти щения дом на Казълбашеви. Тя е подложена на одумките и порицанията на обществото, и най-страшното - на неизбежната ескалация на угризенията, на жестоката и обречена борба със съвестта: "...няма вече хубост за нея, няма другост" (175). Никаква светла перспектива!

"Ако ние се чувстваме нещастни, то се дължи на обстоятелството, че сме натрупали много грехове в душата си и че сме се отдалечили от Бога (висшата нравственост - б.м., В. И.). Ако не упорстваме в греховете си, ако не търсим да се оправдаваме, а признаем вината си, милосърдният Бог ще ни прости" (Нашата вяра 1991: 16). Ала героите от романа не намират сили да се покаят истински, постоянстват в злото - дори да са пасивни като Севда и да се оправдават, че имат причини или че ги принуждават, не се противопоставят на изкусителните помисли действено. С това се самоосъждат на нещастие.

"Животът не е нито справедлив, нито несправедлив. Той не е нито добър, нито сляп. Това са неща, измислени от хората. Животът е това, което е: защо искаме да е добър или сляп? Животът е логичен. Безполезно е да се гневим на живота, трябва само да се стараем най-пълно да го използваме... Но ако поради стеснен взор човек е заслепен, той ще се сблъска с обстоятелствата и ще си счупи главата" (Дако 1995: 462-463).

Фолклорен пласт

Отличителната черта на Тодор Юрталана е неутолимият стремеж към забогатяване: "Той, както думаха за него хората, и света да погълне, пак няма да се насити" (30). В българската народна традиция такива хора биват наричани "лами". Така назовават героя на Караславов неговите съселяни: "Зейнал е като ламя, да имам как, целия кър ще налапа" (95). Сравнението се прави върху базата на доминантния признак - основната типологична особеност на ламята е нейната лакомия.

За българското колективно съзнание ламята е изцяло отрицателен образ. Тя е враждебно настроена към хората и е опасна, понеже често поглъща човешки същества, бълва огън, причинява щети, похищава съкровища и т.н. (Беновска-Събкова 1995: 49). Сред множеството вярвания за нейния произход и за външния й вид трябва да се отличат представите, че произлиза от лоши хора и може да се явява в антропоморфен облик (Беновска-Събкова 1995: 55).

Основният фолклорен мотив, посветен на това демонично изчадие, е за борбата му със светец, юнак, близнаци. Разработва се в следната най-опростена сюжетна схема: в едно царство (населено място) се появява ламя като наказание за грехове; опустошава го, спира водата, иска човешки приношения. Дори владетелят е принуден да пожертва дъщеря си. Но се явява протагонистът, побеждава и унищожава похитителката, нормализира реда (Беновска-Събкова 1995: 64-65).

Тодор Юрталана е самоуправен господар в дома си, домогва се и до властническо място в общината. Към жертвите му от семейния кръг се прибавят детето на Гочо Астаров и Севда - "най-хубавата от всички моми на света" (37), "облечена като царица" (140). Надмощието на Юрталана бива разколебано и премахнато с инициативата и усилията на Казълбашеви. Севда функционално покрива образите на царската дъщеря и на вълшебния помощник, а споделената с родителите й тайна е магическото средство за постигането на успех.

Един от триумфаторите над ламята в българския фолклор е св. Илия. Сред популярните епизоди от живота на библейския пророк са и тези за тържеството му над пророците на Ваал, бога на Тир, т.е. над езичниците, и осъждането от него на цар Ахав, задето е присвоил лозето на Навутей (Библейски речник 1994: 219). В произведението на Караславов името и функцията на светията са поверени на Севдиния баща, а прозвището му "казълбаш" ("червеноглав") напомня за огнената природа на фолклорния протагонист - но и за библейския дявол!

В романовия свят, в който човек за човека е враг, а дехуманизацията - динамичен процес, закономерно изобилстват сравненията с животни. Те са в духа на фолклорната зоонимистика и афорестика.

За майката на Севда Юрталанови са бухали (185) - бухалът символизира тъга, мрак, самота, внушава усещане за нощ, студ, смърт (Шевалие, Геербрант 1995: 129); снахата твърди, че свекърът й сумти като бивол (120), вероятно подчертавайки сходството по грубост и дивота (Шевалие, Геербрант 1995: 174); Илия говори за Тодор като за куче (192), актуализирайки представата, че това животно е свързано със смъртта, пъкъла, подземните светове, следователно въплъщава нечистите сили и експлицира нечестивостта на бившия си сват (Шевалие, Геербрант 1995: 583-590).

Юрталанови не изостават в схватката с негативни зооними. За тях Севда е мечка (213), която олицетворява свирепостта, коварството, злотворството (Речник 1995: 118), проклета и крастава кучка (190), бясна крава (197) - определенията са достатъчно красноречиви, както и сравненията с мръсна усойница (203), с кукувица (147). Особена въздействена мощ излъчва изреченото от Юрталанката "ламя с ламята" (197), т.е. "най-ламя". То изразява убеждението на Гина, че Севда поставя максималистични искания, защото е алчна, и така задоволява потребността си от противодействие на всеобщото мнение за ненаситността на нейния съпруг. Нужно е да се уточни, че антагонистът и протагонистът според фолклорните разбирания имат обща природа: първият (в случая ламята) е развитие на негативния аспект на двойствения образ на изначалната змия, а вторият - на позитивния (Беновска-Събкова 1995: 94). Фаворизирането на единия от тях зависи от оценъчната позиция.

Митологичен пласт

Историята на Тодор Юрталана може да бъде съотнесена към старогръцкия мит за Кронос, тъй като двамата имат сходен статус: те са първенци; имат и еднаква съдба - деградират, стават нетърпими и биват развенчани.

Кронос е най-младият син на Уран (Небето) и Гея (Земята), първоначално бог на земеделието (Батаклиев 1985: 89). Тодор Юрталана е по-малкият син в семейството и също е земеделец. Кронос ревниво пази върховната власт, дори поглъща собствените си деца, за да не му съперничат (Батаклиев 1985: 89). Пред Юрталана всички треперят, без да са прегрешили в нещо (113), той не вярва на чуждите хора, своите подозира - на Стойко казва: "Господар на кесията ми искаш да ставаш ти" (143). Зевс, единственото спасено от майка си дете на Кронос, принуждава своя баща да избълва погълнатите божества, с тяхна помощ го побеждава след десетгодишна борба, оковава го и го запраща в най-мрачната част на подземното царство - Тартара (Батаклиев 1985: 89). Провала на Юрталана подготвят Севда - след десетгодишно пребиваване в дома му, и Казълбашеви. Очаква го присъда и евентуално тъмничен затвор.

За Кронос Жан Шевалие пише: "Той разкъсва толкова, колкото и създава; той разрушава собствените си творения; той пресушава изворите на живота... Той символизира разкъсващия глад на живота, неутолимото желание... Кронос е владетелят, неспособен да се приспособи към развитието на живота и обществото... Това е образ на самия сляп и упорит консерватизъм" (Шевалие, Геербрант 1995: 550-551).

Тодор Юрталана се развива в същата насока. Той следва личен тип философия за обществото и междучовешките връзки. Не е способен да разбира другите, а вероятно и самия себе си. В неговия дом общуването е потиснато, атмосферата е непоносима, животът постепенно отглъхва.

Но митологичните елементи, както и художествените образи, са амбивалентни. В трактовката на Юрталана неговите опоненти въплъщават силите на деструкцията и злината. Своите антагонисти той съизмерва с демонични персонажи от народната митология: нарича Казълбашеви "дъртите караконджоли" (199) - пакостливи духове, които могат да приемат различен облик, да възсядат хората и да ги малтретират.

Разпрата между Юрталанови и Казълбашеви, подобно на противоборството Кронос - Зевс, има смисъла и параметрите на архетипалния, вечен конфликт между реда и хаоса, живота и смъртта, доброто и злото, който е ядро на космогоничните митове: "...космогониите са винаги придружени от теомахии (борби между богове), гигантомахии, невероятни схватки, при които богове и герои се осакатяват, борят и унищожават... Редът и животът се раждат единствено от хаоса и от смъртта... Всеки напредък се основава върху някаква разруха. Промяната е едновременно раждане и смърт" (Шевалие, Геербрант 1995: 526).

* **

Тодор Юрталана и неговият свят трябва да си отидат, за да бъдат обновени животът и социумът - такава е логиката на диалектиката, това е посланието на Г. Караславов в романа "Снаха". Голямото постижение на автора е, че не натрапва своята идея дидактически декламативно, едностранчиво и сухо, а изгражда пълнокръвни и многостранни образи с противоречива душевност и ги вплита в интригуващо драматично повествование. Вещо разработената социалнопсихологическа проблематика придава дълбочина и убедителност на картината на живота в произведението, подсилва неговите внушения и му осигурява актуалност и непреходна значимост.

ЛИТЕРАТУРА

Батаклиев 1985: Батаклиев, Г. Антична митология. Справочник. София

Беновска-Събкова 1995: Беновска-Събкова, М. Змеят в българския фолклор. София.

Библейски речник 1994: Библейски речник. София.

Библия 1991: Библия. София

Дако 1995: Дако, П. Фантастичните победи на модерната психология. София.

Караславов 1995: Караславов, Г. Снаха. Велико Търново.

Киров 1988: Киров, К. В търсене на човека. София.

Нашата вяра 1991: Нашата вяра. София.

Речник 1995: Речник на библейските символи. София.

Султанов 1979: Султанов, С. Препрочитайки "Снаха". - В: Творби и проблеми. Т. ІІ. София.

Шевалие, Геербрант 1995: Шевалие, Ж., А. Геербрант. Речник на символите. София.

© Веселин Игнатов
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2005, № 4
© Електронно списание LiterNet, 25.10.2005, № 10 (71)

Други публикации:
Български език и литература, 2005, № 4.