МОИТЕ ЧЕТИРИДЕСЕТ ДНИ В ПУСТИНЯТА

Силвия Симеонова

web

"Щастието на човека е колкото ръста му" е казал Конфуций. Сигурна съм, че е така, но има какво да се добави за сянката, която е твърде важна част от битието ни. Когато спомена думата сянка, мисълта ми се насочва към пустинята. Асоциирам липсата на слънце с жадувана прохлада, бягство от огнената жарава, но най-вече с моите 40 дни в сърцето на Сахара - град Себха.

Връщайки се назад във времето, изпитвам непреодолима носталгия. Тя се появява съвсем неочаквано - от по-особен мирис, който ми напомня за пищните арабски угощения "заяра"; от парналото ме слънце, връщащо ме към спомена за задуха, от който не ме спасяваше и климатичната инсталация, бореща се с 50 градусови температури. "Харара, харара" - шепнеха дори и местните, свикнали с безмилостното слънце. Но ето, че днес сърцето ми се стопля от тези спомени и се питам: "Истина ли беше? Бях ли там или е чуден сън?"

Всичко започна като приказка. Луксозен самолет, усмихнати стюардеси, очаквани прегръдки с близък човек след дълга раздяла. Приказката неочаквано придоби сюреалистичен оттенък, когато след удобствата на цивилизацията попаднах в съвсем друг свят - не случайно тази страна се намира в 14 век. Пустинята не бе гостоприемна към мен - изгарящо слънце по пладне, старо такси, в което бяхме седнали плътно един до друг и 1000 километра, които така или иначе трябваше да пропътуваме. Стисках малката ръчичка на дъщеря ми и питах Бога, от когото единствено очаквах да получа разумен отговор на това дали постъпих правилно, не се ли впуснах прибързано в една авантюра, за която ще платя по-късно. Сега вече знам отговора. Намерих го там, където не очаквах - в очите на друговерците, които уважиха в мен, християнката, майката и жената. Открих го в красотата на пустинята, която е дала дом на много хора. Тя приюти и мен. Когато моите 40 дни станаха 340, аз вече знаех, че има магия, която грабва и запленява. Свикнах с топлината; не се притеснявах от честите пустинни бури - торнадо "гибли"; поради факта, че съм различна, загубих анонимността си, но и не съжалявах. И ето, че чаках момента, в който ще чуя неизменния повик на духовния им водач, приканващ вярващите да погледнат душата си. Този безкрайно мистичен и поради това романтичен напев ми въздействаше неимоверно силно. Мислех си за своя Исус и за това, че Бог е един, но има много имена. Чаках нощта, която довеждаше прохладен полъх и онова небе, което го няма никъде другаде в този му вид - безброй звезди, толкова много, че чак не ми изглеждаше истинско, и така близо до ръката ми, че бе лесно да обещая на малкото ми момиче да му подаря една. Но измамливо е това чувство и пустинята бърза да го припомни. Страдах от липсата на улици и тротоари. Вървях и ругаех наум този пясък, който вдишвах с дробовете си и газех с краката си. Но сега си мисля, че ронливата почва и неумението ми да свикна с нея са знак за това, че не съм и не мога да бъда част от този свят, роден от пясъка. Душата ми е друга, очите ми не виждат истината. Макар да се приютих в Сахара, макар че тя ме прие, аз останах чужденка.

Връщайки се у дома, споделих с близките си за срещите ми с арабите, за техните екзотични и завладяващи обичаи и обреди. Показвах снимки, на които аз бях на преден план, а за фон ми служи изваяният от вятъра пясък. С увлечение разказвах за езерото Габрон - едно от чудесата на света - Дяволското езеро, което няма дъно и е така солено, че не успявахме да се потопим. Разказите допадаха на слушателите ми, но аз осъзнавах колко далеч съм от моята пустиня, от истината за нея. Говорех като човек, който само бе взел, но не бе оставил. Истината е, че продължих живота си, без да се променя коренно - чудеса не стават, трудно постижимо е лошият да стане добър, невярващият - ревностен християнин, наивникът - хитрец… И това само за 40 дни. Христос е бил в пустинята, за да намери отговор на предварително възникнали въпроси, а при мен те се породиха по-късно, след като Сахара стана минало в моя живот. Сега трябва да намеря отговорите, но нямам сила и време. А може би причината е в това, че небето е прекалено високо, вече стъпвам върху твърда земя, не се вълнувам от смаляващия ми се ръст. Има много истина в думите на Кунфуций. Сега съм сигурна, че сянката ми бе най-дълга в Сахара!

© Силвия Симеонова, 2002
© Издателство LiterNet, 03. 06. 2002
=============================
Първо издание, електронно.