ЧАСОВНИКЪТ НА МОХАМЕД

Светослав Пейчев

web

Отпуснат удобно във фотьойла, отпивах малки глътки кафе и гледах разсеяно блудкавия телевизионен филм. Там някой тъкмо питаше някого знае ли кое е най-често срещаното мъжко име по света. Ленивото ми любопитство скоро бе възнаградено с изненадващото за мен име - Мохамед.

Изгубих окончателно интерес към филма и се унесох в спомени за това име и един часовник - “часовникът на Мохамед”.

Всичко това се случи с мен в началото на 80-те, когато като млад моряк правех първия си океански рейс. Приближавахме Гибралтар и всичките ми колеги като стари морски вълци се надпреварваха да ме подготвят за слизането на чуждата земя, затрупвайки ме със съвети.

Малко по-късно, когато маневрите и формалностите бяха приключили, ние - свободните от вахта моряци - се изсипахме на “Main street” - главната търговска улица. Там луксозни магазини се редуваха с малки дюкянчета, пред които собствениците или някое хлапе непрекъснато ни канеха вътре, надвиквайки се, че при тях е най-евтино. Странни бяха тези търговци. Някои бяха бели, други индуси, араби, китайци и бог знае още какви, дошли тук от всички краища на света да въртят доходна търговия в този безмитен град с особен статут. Говореха почти всички езици и знаейки от какви националности са корабите в пристанището в момента, те безпогрешно се обръщаха към нас на български, изпъстрен със сърбохърватски, руски, английски и испански думи. Един по един колегите ми хлътваха в оживените магазини, забързани да накупят с малкото си валута възможно повече неща, запланувани или поръчани още в България. Така скоро останах сам с жалките си 10 лири в джоба пред лъскавите витрини и започнах да си припомням добрите съвети на старите моряци. Исках да си купя нещо за спомен с първата си спечелена валута, но не биваше да бързам и първо тръгнах да поогледам. Непрекъснато се срещах със забързани колеги, повечето вече натоварени с пакети. Някои ми кимваха разсеяно, а други ми подвикваха шеговито:

- Да ти имам проблемите... - в което долавях завистта им, че бях ерген и че нямах предварително написано листче с поръчки.

На една витрина съзрях аквариум с екзотични рибки. Но вниманието ми привлякоха не рибките, а часовниците, които бяха застлали дъното или висяха по стените отвътре, потопени във водата. Особено ми хареса един швейцарски “Омега” (тогава нямаше още електронни часовници). Той беше без стрелки, но със скрити цифрови дискове, от които през няколко “прозорчета” можеха да се видят часа, минутите, секундите, датата и деня от седмицата. Беше много ефектен. Истинско чудо на механиката. През витрината и стъклото на аквариума успях да прочета, че е водонепроницаем до 100 м, автоматичен, с 27 рубинови камъка и кристално стъкло. Помислих, че твърде много са екстрите, за да е истински, имайки предвид съветите на колегите си, че тук се продават множество фалшиви стоки, имитиращи известни марки.

Вдигнах поглед нагоре към непретенциозния фирмен надпис. Там бе написано на английски “Магазин на Маноло” и на мен ми се стори някак много познато, много близко до нашето име Манол.

В този момент отвътре излезе някакво момиче и настойчиво взе да ме кани на английски да вляза в магазина. Последвах го, като реших да огледам “Омега”-та и да попитам за цената.

Зад щанда един мургав, възрастен, много нисък и шишкав мъж тъкмо изпращаше единствения си клиент.

Нищо славянско освен името нямаше в този Маноло. Черните му очички се стрелнаха към мен и като изхвърлен от пружина, невероятно пъргаво за килограмите си, той изскочи иззад тезгяха.

- Заповядайте, господине! - покани ме той на английски и раболепно наведе глава.

- Благодаря - отвърнах по инерция на български, а той сякаш само това е чакал, като отприщен водопад ме заля с порой от думи на родния ми език.

- В мой магазин всичко има! Много нещо и всичко хубав, всичко евтин! Ти булгаро, нали? Днес много бългериън купува от мен. Аз обича и продава Вас още евтино. Ти какво иска? - и обърна въпросително към мен лукавите си очички.

- Ами... аз не искам да купувам... Искам само да попитам за... - започнах колебливо.

- А-а-а, разбрах! Ти иска момиче!? Ти иска това момиче? - и той посочи към девойката, която беше ме поканила в магазина му.

- Не, не... не ме разбрахте - опитах се да му обясня аз, но Маноло ме прекъсна.

- Ноу проблем! Тук има легло. Стая! - и той дръпна завесата зад гърба си, за да видя, че някакъв коридор водеше навътре, може би към жилището му.

- Не, не... - опитах се да прехвърля разговора към часовника, който бях харесал, но търговецът пак ме прекъсна.

- А-а-а... ти иска нещо специално! - тук той се обърна на някакъв чужд език към момичето, което търпеливо чакаше досега, и то моментално изчезна зад завесата.

Преди да успея да му възразя, оттам излезе друго момиче, красиво, на не повече от 12-13 години - направо дете.

- Ти иска това? То прави хубав любов! Всякак любов! Айде! Евтино... само 20 лири - подкани ме шишкото.

Вече бях започнал да се ядосвам и почти му извиках:

- Не искам никакво момиче!

Той направи знак на момичето и то се скри така бързо и тихо, както се бе появило. Преди да си отворя устата, Маноло пак взе инициативата.

- Ти не иска момиче? Ти иска друго... Сега разбрал... Всичко разбрал! Ти иска момче? А...? - и съзаклятнически ми намигна.

- Баста! - изревах аз и тръгнах да изляза от магазина, шокиран от това, което се бе разиграло пред мен, а същевременно и леко уплашен да не би нещо да сгафя и първият ми рейс да се окаже и последен.

В този момент обаче в магазина влязоха двама души от нашия екипаж и аз въздъхнах успокоен. По-голямото момиче се появи като магьосница и се зае да ги обслужи, а неуморният търговец пак се захвана с мен.

- Моля, господине, недей отива! Оттук никой не отива, без да купи от Маноло. Аз ти покажа всичко! - занарежда той сконфузен, че не ме е преценил правилно като клиент.

- Добре, добре - върнах се аз. - Искам да видя онази “Омега” от аквариума.

Маноло бързо извади часовника, избърса го, и подавайки ми го, занарежда:

- Часовник много хубав! Швейцария. Ноу стъкло, тук кристал! - започна да хвали той стоката си, но аз го прекъснах.

- Ами, ами, кристал... вятър! Слюда! - недоверчиво му посочих часовника.

Той се ухили, запали цигара и я изгаси върху стъклото. После забърса часовника и ми го подаде да се уверя, че му няма нищо.

- Добре, не е слюда, но е обикновено стъкло - упорствах аз.

- Ноу, ноу! Часовник няма стъкло, има кристал! Има антишок... - продължи да нарежда Маноло и за да бъде по-убедителен, прасна в теракотения под часовника доста силно. После го вдигна, без да го погледне, и убеден, че е все така здрав, тържествуващо ми го поднесе пред носа.

Огледах часовника. Дори след този впечатляващ експеримент по него нямаше и драскотина. Той продължаваше да цъка все така ритмично. Наистина бях впечатлен. Ако беше с цилиндри (без камъни), при жестокия удар в пода часовникът неминуемо би спрял.

Усетил, че вече почти ме е спечелил като клиент, Маноло поднови атаката си:

- Това не стомана, това титаниум - и посочи корпуса и верижката.

- Добре, това може и да е титан, но това тук е стъкло и то щеше да стане на сол, ако ударът беше върху него - не се предавах аз.

- Ноу, ноу, ноу... Тук кристал! - държеше на своето той и ми направи най-страхотната демонстрация, която някога бях виждал.

Извади иззад тезгяха тежкия масивен стол, пригоден да удържа неговите свръхкилограми. Наведе се и подпъхна под един от краката му часовника с циферблата нагоре. После подскочи като топка и се сгромоляса със своите около120 кг. върху стола. Той изскрибуца жално и аз помислих, че с часовника е свършено.

Нищо подобно. Неуморният Маноло ми го поднесе с неизменната си усмивка цял-целеничък, невредим и работещ, и изрецитира:

- Аз вижда, ти обича хубав часовници. Това струва 120 лири, на теб аз дава само за 100 лири.

Сякаш нещо се прекърши в мен. Тъкмо вече се бях убедил в качествата на “Омега”-та и я бях пожелал силно, когато чух цената й, разбрах, че колкото и да се пазаря не ще се сдобия с часовника за моите нищожни 10 лири. Това ме амбицира да докажа, че и ние на Балканите разбираме от търговия.

- Ха, ха, ха... 100 лири? - разсмях се възмутено аз. - Не, Маноло, давам ти 5 лири за този боклук и нито пени повече!

- Този хубав часовник, не друго. Аз ти дава за 80 лири - свали малко от цената той, не разбрал може би точното значение на думата “боклук”.

- Този часовник е фалшификат от Хонконг, Макао или Сингапур и струва не повече от 1 лира. Аз ти давам 5 лири, така че си в печалба - държах на своето.

- Ноу, ноу... часовник оригинал. Ти няма пари и казва затова така. Айде дай 60 лири... Ти колко пари има?

На Маноло му бе известно изглежда, че ние българите по принцип не разполагаме с много пари и затова взе да ме подпитва.

- Виж какво, давам ти 6 лири последно или тръгвам.

- Дава 50!

- Не, 7 лири! - и понечих да си тръгна. Тогава забелязах, че докато сме спорили с търговеца, магазинът се бе напълнил. Повече от десетина души, между които и няколко мои колеги, с интерес са следили шоуто на нашия пазарлък.

- Чака, чака! - спря ме Маноло. - Последен 40 лири дава?

За да успея, трябваше да го извадя от равновесие и аз смених тактиката.

- Абе, Маноло, ти да не си евреин? - изстрелях въпроса си аз, а наоколо се разнесе одобрителен смях.

- Аз ноу Израел, аз добър магазин! Продава евтино. Затова дава 30 лири и край! - троснато отвърна шишкото, засегнат от думите ми.

- Ти си бил голям скъперник. Вземи тези 8 лири за часовника или ще кажа на моряците от всички кораби никой да не купува от твоя магазин, защото продаваш скъпо, а стоката ти е лоша.

Явно бях прекалил, защото Маноло чак хлъцна ужасен от думите ми.

- Моля, господин, немой казва това! Аз ти продава без печалба часовник за 20 лири. Абсолютно това загуба за мен!

Сигурно беше прав горкият, но аз нямаше какво да губя.

- Евреин си ти, евреин и името ти е еврейско, дявол такъв. Но хайде, от мен да мине. Ще ти дам 9 лири - при тия мои думи Маноло се ококори и премина на английски:

- Не съм евреин! Аз съм от Мароко и съм потомствен търговец! Баща ми имаше магазин в Маракеш. Дядо ми търгуваше с камили. На дядо ми дядо му също е бил търговец. Името ми е Мохамед Ел Алгадир Абу Шахир Ибн Масут Бен Хамед - изпъчи гордо гърди Мохамед-Маноло и подхвърли с подигравателна усмивка. - А Вие как се казвате?

Светкавично съобразих, че у арабите дългото име е знак за произход от много стар и благороден род и блъфирах смело:

- Аз съм Светослав Райков Пейчев Маринов Георгиев... - бавно заизреждах каквито ми дойдоха на езика фамилни имена и видях как усмивката на Мохамед замръзна. - ...Иванов Петров Николов Стоянов... - ситни капчици пот избиха по челото му. Той измъкна кърпа със съмнителна чистота и с трепереща ръка взе да попива потта. - ...Стефанов Христов Симеонов Колев Димитров...

- Стига, стига! Спрете! Разбрах... Вашия произход е по-благороден от моя. Моля да ме извините! Ще ви дам часовника за 15 лири, макар да губя много от тази сделка. Вие го заслужавате... - и Мохамед рухна на стола, който отново изскърца.

Разнесоха се одобрителни възгласи, а аз извадих моите 10 лири и ги сложих пред Мохамед.

- Това е всичко, което имам - и му подадох ръката си.

След кратко колебание той я стисна леко и побутна “Омега”-та с въздишка към мен.

Под приятелски потупвания, викове “Браво!” и ръкопляскания аз напуснах магазина горд с часовника на ръката си.

Две седмици по-късно той вече красеше нежната ръка на едно чудно красиво венецуелско момиче от Каракас, на чиято огнена любов не можах да устоя.

© Светослав Пейчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.05.2004, № 5 (54)