|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ЛАЗЕРНА ЛЮБОВ Светослав Пейчев Старата жена лежеше от дни в леглото си. Не можеше да стане и вече не усещаше миризмата от собствената си мръсотия, в която бе потънала. Вече нищо нямаше значение за нея и предусещайки края си, се молеше той да дойде по-скоро. Беше много набожна. Сигурно заради това никога не беше се омъжвала и нямаше деца. Самотна, нещастна госпожица на 87 г., надживяла всичките си роднини. От време на време отваряше очи да види дали не се е съмнало, загубила напълно представа за времето и отново ги затваряше. Съсухрените й ръце бяха отпуснати върху гърдите й и стискаха малкото дървено кръстче, окачено на врата й. Устните й помръдваха съвсем леко от молитвите, които непрекъснато отправяше към своя Бог и макар той да не й отговаряше, тя бе убедена, че ги чува. Старицата никога не беше виждала лазерните играчки на съвременните деца и когато изведнъж на мръсно белия таван на стаичката й един лазерен лъч проектира букет от червени цветя, тя прие това като божи знак. Бог беше чул молитвите й, щом й показваше райските градини, където сигурно щеше да я отведе. Цветята изчезнаха и вместо тях по тавана бавно заплува едно огнено сърце. Вече нямаше никакво съмнение - Бог я обичаше и беше дошъл за нея. След това сърцето се преобрази във въпросителен знак, сякаш той я питаше дали е готова. “Готова съм, Господи, и отдавна чаках твоя знак!” - промълви тя и въпросителната изчезна, а по тавана се заклати една ръка с три изпънати пръста и свити палец и показалец като буквата “О”. Това бе добре познатият на много хора знак “О’кей!”, но не и на нея. Слабите й очи приеха изображението като божията ръка, която ще я води на небето и когато ръката изчезна и се появиха звезди, тя промълви: - Благодаря ти, Господи! - и усмихвайки се блажено, издъхна.
Алекс изключи малкото лазерче, събра всички накрайници с различните картинки и ги сложи обратно в кутийката. Почака още десетина минути, но на стената до него не се появи нищо и той подкара колата към къщи. “Защо не отговори? Не си ли е у дома или...? Какво като е омъжена? Какво като има дете от друг? Нима завинаги го е изхвърлила от сърцето си? Нали се бяха клели, нали си бяха обещали... толкова неща?” - задаваше си сам въпрос след въпрос той. Изведнъж прозря грешката си. Обърна и се върна обратно до високия блок с апартаменти, в който живееше тя. Беше объркал етажа. Забравил бе, че партерния етаж всъщност при тях се броеше за първи и погрешно бе насочил лъча на лазера в спалнята на апартамента над тях. Извади обратно лазерчето и като преброи този път правилно етажите, го насочи към прозореца й...
Ели лежеше по гръб и извиваше тялото си в ритъма на тласъците на мъжа си. Той беше почнал да напълнява и леко й тежеше, но й беше хубаво така - обгърнала го с крака през кръста и притиснала лице до леко боцкащата му буза. Чу го как задиша по-учестено... и в този момент на тавана се появиха... цветя. Букет от лазерни цветя... Алекс! Споменът за него я порази като мълния и тя замръзна. Мъжът й изпъшка няколко пъти, свърши и се отпусна уморен върху нея. Тя дори не го усети. Гледаше към тавана, но пред очите й се редяха картини от отдавна отминали дни и нощи... прекарани с Алекс...
...Бяха съученици. Той бе с няколко месеца по-голям, но все още бяха хлапета, когато на 13 откриха любовта. Станаха неразделни. Продължиха заедно в един колеж. Алекс беше добър математик и физик и често я запленяваше с разказите си за ракети и чужди планети. Тя рисуваше добре и той се възхищаваше от картините й. Всеки от тях бе горд с таланта и уменията на другия, а любовта им ги правеше гениални. Когато не бяха заедно, непрекъснато си звъняха и говореха по телефона. Бяха финансово зависими от родителите си, а те не бяха заможни и често им се караха заради големите телефонни сметки. Веднъж на някакъв панаир Алекс даде всичките си спестени пари и купи две еднакви лазерчета, които бяха станали доста популярни сред децата. Така намалиха разговорите по телефона за радост на родителите си. Вечер, когато я изпратеше до тях, или късно посред нощ, когато искаше да я “чуе”, заставаше до сградата долу срещу тях и започваше тяхната “лазерна любов”. Първо, за поздрав, й изпращаше лазерен букет с цветя. После огнено сърце, за да й каже отново колко много я обича, последван от въпросителна - дали и тя го обича? Тя заставаше до прозореца и му изпращаше своето лазерно сърце в знак на потвърждение. После си разменяха по едно “О’кей” в смисъл, че щом се обичат, всичко друго ще е о’кей и за лека нощ на тавана на стаята й се появяваха звездите на Алекс... Когато им купиха лични компютри, изоставиха “лазерната любов” и продължиха с “виртуалната” чрез интернет в часовете, когато не бяха заедно. След колежа тя продължи в художествената академия, а той замина за Германия да следва ядрена физика. През деня си говореха и се виждаха чрез интернет, а вечер той миеше чинии или разнасяше поръчки в един ресторант, за да се издържа. За връщане през ваканциите не можеше да става и дума, защото тогава се хващаше да работи по строежите, за да събере пари за таксите за следващата година. Тя също нямаше средства да пътува дотам... Беше в трети курс, когато му изпрати имейл, че ще се омъжва. Помоли го да не й пише повече и да не я търси. Още помнеше неговия отговор, който завършваше така: “Чувствата ми към теб никога няма да се променят! В моя живот винаги ще има място за теб...” Не му писа повече. Промени електронните си адреси, изключи месиджърите си и смени телефонния си номер. Само адреса си не можа. Родителите й им отстъпиха апартамента си да живеят там, тъй като съпругът й нямаше нищо. Последното, което бе чула за Алекс, бе, че е завършил успешно и започнал добра кариера в Германия. Мислеше, че я е забравил... До преди малко...
Мъжът й се размърда с желание да стане от нея, но на тавана се появи лазерното сърце на Алекс и тя го притисна към себе си, за да не го види. После се появи въпросителната и макар че не последва отговор от нея, той й изпрати и ръката със своето “О’кей” - потвърждавайки както преди, че още я обича... Съпругът й изтълкува погрешно притискането й като желание за още ласки и започна да целува гърдите й, а тя безчувствена гледаше звездите за “Лека нощ!” на Алекс... Звездите се стопиха в мрака и тя го отблъсна неочаквано грубо, учудвайки и него, и себе си. Той се отправи към банята, а тя изтича към прозореца и долепи лице до стъклото. Долу нямаше никой. Само един автомобил се отдалечаваше бавно в посоката, в която живееха родителите на Алекс...
На другия ден в ателието за поправка на часовници и подмяна на батерии влезе млада жена, хванала малко момиченце за ръка: - Добър ден! Може ли да подмените батериите и да проверите дали това работи? - и подаде малка кутийка с лазерче...
© Светослав Пейчев |