АЛО, ИВАНЕ...

Светослав Пейчев

web

Не, не съм Иван. Аз съм Слави. И живея като всеки средностатистически българин в малко панелно жилище – с жената, детето, кучето и котката.

Животът ми си течеше еднообразен и сив като блоковете около нас, докато един ден в кварталния супер не дойде нова продавачка. Щом я видях и хлътнах. Оказа се обаче, че и тя е семейна. След няколкоседмично колебание отхвърлихме скруполите си и се потопихме в греха. Още от началото се разбрахме, че нашата връзка ще е на чисто сексуална основа и че за никакви разводи няма да говорим. Обещахме си да бъдем предпазливи и си разменихме телефонните номера. Аз всъщност й дадох номера на служебния си телефон, понеже жена ми е страшно ревнива и можеше да заподозре нещо...

Обикновено се уговаряхме в магазина или по телефона и се срещахме по няколко пъти седмично, щом ни паднеше сгоден случай за това.

Веднъж пак звъннах у тях, но най-неочаквано чух гласа на мъжа й:

- Да, моля...

Той трябваше да е на работа по това време и за мен гласът му бе пълна изненада.

- Ало, Иване... ти ли си? – изсимулирах аз, за да замажа положението.

- Имате грешка... - отвърна той и затвори.

Разказах това на моята продавачка. Тя се засмя и каза да внимавам. Така фразата “Ало, Иване...” ни стана нещо като парола. Щом на телефона се окажеше мъжът й, аз започвах с “Ало, Иване...”, а той все ми обясняваше, че имам грешка и че там няма никакъв Иван. Така жена му разбираше, че я търся и при първа възможност ми се обаждаше. Той нищо не се досещаше и аз тайничко се надсмивах на наивността му.

Една събота трябваше да отидем с приятели за риба, но времето се развали и се отказахме. Тъкмо се чудех какво да правя и телефонът звънна. Жена ми притича от другата стая, но аз вече бях посегнал към него и тя се спря като закована.

- Да?... Ало?... - някой затаи дъх от другата страна. След миг колебание в слушалката прозвуча плътен баритон:

- Ало, Иване...

© Светослав Пейчев, 2002
© Издателство LiterNet, 05. 05. 2002
=============================
Първо издание, електронно.