|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ТОЧНО ТЕГЛО Светлана Алексиева От столетия стоеше на тротоара под кестените. От столетия празникът на живота изтичаше покрай него. Яко коренище сред коприната на майска река. Грамаден мъж. Винаги изправен над своето кантарче. Измерваше теглото на минувачите срещу дребни монети. Не викаше, не канеше, не изнудваше. Просто стоеше. Долу някъде, в подножието му, в огромен стол с огромни колела дишаше буца плът. Под шареното селско одеало се подаваше женска глава и сгърчена ръка. Двамата идваха всеки ден. Слънцето пращаше своите бели зайчета по спиците на колелата и помръкваше в косите на жената. Крал Лир наместваше своята Корделия под пъстрата сянка на кестена, изваждаше с дебелите си пръсти кантарчето от старата торба и подпираше отпред парче мукава, на което с наплюнчен химически молив пишеше: “Точно тегло”. Чакаха. Хората не се интересуваха от теглото си. Само децата скачаха по кантарчето и зяпаха главата на Корделия. Стрелката не помръдваше и бабите се караха ту на детето, ту на стареца, а той провлечено обясняваше: “Вашето дете няма никакво тегло, затова не го лови кантарът.” Корделия не помръдваше, но по очите й личеше, че е съгласна. Момичетата размятаха дантелените си фусти под носа й и оставяха мирис на лавандула и виолетки. Корделия беше съгласна. Тя винаги беше съгласна. Тръгваха си по залез, бавно, мълчаливо. Старецът буташе леко стола, сякаш буташе количка с цветя. Мъжете го изпращаха с очи и се питаха колко ли е спечелил от теглото им, а жените въздъхваха: “Е, поне да има за хляб...” Един ден не дойдоха. Под кестена беше празно като легло на покойник. Празничната майска река разстла коприната си върху тротоара и запълни празнотата. Само дето оттогава няма кой да измерва теглото ни, но през май човек и без друго се чувства безтегловен.
© Светлана Алексиева, 2003 Текстът печели поощрение на конкурса за кратка проза на Erunsmagazine и LiterNet 2003. |