web

"С любов на любовта ви се оставям…"
Шекспир ("Хамлет")

Те бяха лоши. Те бяха много лоши. Толкова лоши, че вие изобщо не можете да си представите колко лоши бяха те, защото като ти кажат лош, ти си представяш съседа, Юда или Хитлер, а те бяха още по-лоши. Значи като си представиш възможно най-лошия човек, трябва да слезеш още поне двадесет и осем стъпала по-надолу и тогава можеш да добиеш представа, бледа представа, колко лоши бяха те. Да, тяхната проклетия нямаше измерения, сякаш надничаш в езеро от катран, сякаш си надвесен над гърлото на вулкан и гледаш долу адската лава, а едно предателско мравучкане над коленете кара сърцето ти да прескача, докато ти висиш на тънкия косъм между любопитството и самоубийството.

Скандалите им започваха късно през нощта, или по-добре да кажа рано сутринта - към два-три часа, когато улиците опустяваха и само закъснели пияници и крадци на автомобили криволичеха близо до стените. Първото "майко" не беше вик. Това беше гръден вопъл на животно, на което изтръгват сърцето. От този вопъл кръвта се смръзваше в жилите на човек, а пияниците изтрезняваха, моравите им носове побеляваха и те застиваха на място като вкопани. Следваше писъкът "майчице-е-е-е", който срязваше като с нож нощта и от разкъсаната й утроба започваха да ехтят крясъци, ревове, хрипове, зловещо хъркане и скърцане със зъби. Да, да в тази тишина можеше да се чуе и скърцане със зъби. После почваше една неясна, задъхана реч, от която се натрапваха най-вече "ж", "ч", "ш", "с", "з", "р","х" и "ъ". Речта се сипеше като камъни, чуваха се думи, ама какви думи. Пъновете на отсечените тополи се изчервяваха, а някои дори се изпотяваха. И кой сипеше тези думи - мъж и жена, които живееха от тридесет години заедно, ама и те не знаеха защо. Жената се казваше Блага, а мъжът й беше Страхил, но всички му викаха Ташо. Първо мъжът биеше жената, после жената биеше мъжа, накрая въобще не се разбираше кой кого и за какво бие. Веднъж мъжът изхвърчаше от къщата гол, с дълги ватени гащи, друг път жената хукваше по нощница с кървава рана на главата. На тяхното семейно знаме сякаш пишеше: "По-добре прав, отколкото щастлив!" И те търсеха правдата на всяка крачка и никой не отстъпваше. А така не може. Всички казваха, че така не може, ама да беше само това... лесно, но не беше само това. Те се караха от години. Всъщност те нямаха никакво семейно знаме, а всеки си имаше свое знаме. На Ташовото пишеше : "Бъди по-лошия", а на Благиното пишеше: "Направи го ти, за да не ти го направят."

Те се караха откакто ги помнят и откакто се помнят, те се караха откакто свят светува. Когато той биеше, той не биеше просто Блага. Той биеше всички жени по тази земя. Налагаше проститутките, защото са безнравствени, налагаше лъжкините и крадлите, налагаше онези засукани госпожици, които дори не го забелязваха, налагаше гърдестите момичета от тролеите, които така безгрижно и съблазнително се кикотеха, налагаше майка си и сестра си - кой знае защо - налагаше продавачката в бакалията, която все го мамеше с по десет-двадесет стотинки, налагаше учените жени, хубавелките от количките за сладолед и малките нахални нимфетки, които си боядисваха косите и ноктите и дрънкаха гривните и обеците си... И всичко това в лицето на Блага.

Тя биеше, биеше всички непослушни малки момчета, които си капят дрехите, влизат с кални обувки, не си мият ушите, разхвърлят, чупят чинии, късат си панталоните и си мечтаят за цици, докато се почесват между краката, а Блага нямаше никакви цици, беше плоска като дъска, жилеста и с обратна захапка на питбул.

Когато тя била млада, казват, отмъщавала на Ташо и като му слагала рога при всеки удобен случай. Ако можеха да се видят рогата на Ташо, той сигурно нямаше да може да върви и по Цариградското шосе, без да закача прането по горните балкони, но те не можеха да се видят и той само ги усещаше с по едно "бръм", което зазвучаваше понякога ниско долу в тила му.

Тези двамата бяха много лоши. Това десетте божии заповеди ги нямаха за нищо. То кой ли не ги е престъпвал, ама пък те сякаш се състезаваха кой по-често да ги нарушава.

"Не кради!" Е, днес кой ли не краде, но едно е да си краднеш две малинки от оградата на съседа, а друго е да влачиш като куче, и то санбернарско или нюфаундлендско. В това отношение Ташо беше като ирландски вълкодав и прибираше всичко по пътя си - дърва, клечки, сено, ламарина, водосточни тръби, тухли, черчевета, стари гуми, кокошки, патици, гъски, канцеларска хартия, сливи, тротоарни плочи и какво ли още не, стига да е безстопанствено. Блага, която беше санитарка в моргата, понеже не можеше да работи с живи хора, прибираше лъжици, вилици и чинии от всички болници, в които попадаше. На половината й чинии пишеше "Пирогов", на другата половина пишеше "ИСУЛ", а на третата половина нищо не пишеше, но то си се познава, че са обществени. На вилиците и лъжиците й нищо не пишеше, но пък имаха дупки на дръжките, което е знак, че са крадени от стол. Простираше си одеалата с надписи "ВМИ" и "МА", което ще рече Военна болница и Медицинска академия и дори имаше едно много хубаво червено одеало на чайки, на което пишеше "хотел Амбасадор". Вкъщи те си ядяха на вестник, но имаха покривки със знака на "Балкантурист" и зелени хирургически чаршафи с неясни черни печати на не знам коя си реанимация. Те се мислеха за честни хора, но гледаха на околния свят като на извор на блага и събираха нещата, както първобитните хора са събирали сладки корени, гъби и билки.

"Не лъжи!" Е, ако трябва да сме честни те не лъжеха... понякога, защото ако лъжеш непрекъснато никой няма да ти вярва и кариерата ти на лъжец безвъзвратно ще приключи, а ако от време на време казваш истината, можеш да си лъжеш сочно и с тежест. Лъжеха се един друг и се дебнеха да се хванат. Като се хванат, се биеха и пак се лъжеха. Ама, ще кажете вие, защо живеят заедно - днес разводите са толкова прости. Няма да ми повярвате, но те дори не се бяха сетили за развод, през ум не им беше минавало всичките тези години, нито сянка от подобна мисъл.

Периодично се гонеха с брадвата. Първо той нея, после тя него. Когато той я гонеше, я псуваше на майка, леля и всички други женски роднини. Когато тя го гонеше, му викаше: "Прошляку-у-у! Оти не липшеш, че да ти изнесем и я като женете!" Това ще рече в превод: "Просяко, защо не умреш, че да раздавам и аз като жените за "бог да прости". Да обаче не се убиваха - само се гонеха.

За "не прелюбодействай" имаше спор. Едни казваха, че и двамата прелюбодействали с кого ли не. Други казваха, че прелюбодействието е, когато го правиш от любов или поне с удоволствие, а Блага го правела, за да отмъсти на мъжа си и считала, че единственото приятно нещо на прелюбодействието е отмъщението и била готова да изтърпи всеки срещнат клошар, говедар и дори импотентния пощальон, който я посещавал главно през зимата, за да се стопли в работно време. После Блага хич и не се криела, а си разказвала всичко на Ташо с такива подробности, че той се разтрепервал и я налагал с колана си, докато не й раздере дрехите. Ташо пък закачал всички жени по улицата, подсвирквал им, щипел ги по опашките за хляб и преспивал при една циганка, която събирала стотинки в тоалетната пред "Кристал" - там, дето биха едни еколози преди демокрацията, а сега вече никой не го помни къде е, защото затвориха заведението и името му се забрави, но затова пък сложиха главата на Стефан Стамболов, голяма като балона на братя Монголфие, да гледа с изчовърканите си очи точно към тази тоалетна.

Никой не мислеше дори да изследва въпроса за "обичай ближния си". Какво ти ближния си, те дори себе си не обичаха камо ли ближния си. Ама за обич и дума не можеше да става, обичта и тяхното семейство бяха две понятия, осъдени на вечна раздяла. И все пак трябвало е да има някаква обич, но към какво не е ясно. Все пак някаква сила ги държеше заедно, нещо безименно и много страшно, от което на съседите ставаше хубаво, защото не им е на главата.

По "почитай майка си и баща си" също нямаше спор. Нито Ташо обичаше тъща си, нито Блага свекърва си. Те не обичаха и собствените си родители. Казваха, че са ги били, скубали и обрали още преди да навършат пълнолетие, а като го навършили, продължили. Блага казваше, че свекърва не се обича - гледаш само какво можеш да отмъкнеш от нея, а Ташо твърдеше, че тъщата била като тортата - най-хубава, когато е студена и със свещи, след което казваше едно гърлено "ке-ке-ке", което трябвало да се схваща като смях. Блага била свекърва си още на другия ден след сватбата, а Ташо беше изхвърлил тъща си от балкона на петия етаж и тя оцеляла само защото паднала в дупката на една юрганска торба простряна на третия етаж и дошла пожарната да я извади оттам. Това обаче изобщо не прогонило тъщата и свекървата и те ги посещавали, докато били живи, и опитно ръководели мощните битки между енергичните съпрузи. Това половин кило сол в манджата, кичести реплики-детонатори и проклятия били просто нищо - майски полъх. Всеки се хвърлял в битката с цялата си тежка артилерия, правели едно титанично меле, като да разделяли вселената на сектори на влияние и все изглеждало, че всичко ще свърши със земетръси, вулкански изригвания и разцепване на северното полукълбо по Гринуичкия меридиан, но катаклизмите продължавали и след няколко десетилетия вече никой не помнел кой за какво се сражава, а всеки се мятал в кипежа на борбата заради самата тръпка. За почитта към бащата не може да се каже нищо, защото никой не помнел Блага и Ташо да са имали бащи.

Онези богословските заповеди - "не си прави идол", "не призовавай всуе…" и пр. - те не ги спазвали, защото нямали никакъв Бог. В какво вярвали, те си знаят, но Бога го нямали за нищо и никакво, защото били пораснали при атеизма. Някой казват, че Бог забавя, ала не забравя, но в случая с Ташо и Блага Бог се бавел като експреса от Букурещ, който е най-закъсняващият влак в БДЖ и нямало никаква надежда в близките сто години да ги тресне поне една гръмотевица. Наистина един път гръмотевица ги треснала, защото нямали гръмоотвод на къщата, но не убила никого, само им изгорила бушоните и хладилника и потънала в земята.

За "не убий" можело да се каже, че не са убили още, защото не са успели, но искрено се стараели. Ама може и да са убили. Като убие, никой не си казва. Какво, да ходят да разказват в полицията как съседите извадили тъщата от юрганската торба и тя запрашила по нощница на автостоп за село Дивотино, където живеела далеч по-спокойно? Един прокурор твърдеше, че ако гробовете на убитите светели, то на гробищата щяло да може нощем да се чете вестник.

Да, странни хора, много странни. Отгоре на всичко имали дете. Как било заченато, никой не знаел. Изглеждало противоестествено, но било факт. Някои твърдят, че за зачатието трябва любов. Поне на клетъчно ниво. Може и да я е имало. Кой ще ти се вторачва в клетъчното ниво. Казват, че детето било заченато в събота между два яки боя: първо Блага набила Ташо, а после Ташо набил Блага и някъде в суматохата заченали едно хубаво момченце и след девет месеца го кръстили Ангел. Чудни неща стават на този свят…

Откакто се помнел, Ангел бил болен. Отначало малко, после повече, после много повече, после тръгнал на хемодиализа. Ами да! Ходел десет години, и дори идвали от чужбина да го гледат и да му се чудят, защото при тях нямало такива случаи. Отначало ходел един път в месеца, после два, три пъти. Та така продължило десет години, докато един ден го закачили на изкуствения бъбрек и нямало вече смисъл да го откачат, защото неговите бъбреци съвсем се повредили и не му пречиствали кръвта.

Разпънали го като Христос на белия креват. От едната страна кръвта му отивала в апарата, пречиствала се там и се връщала от другата страна, но явно нещо не било като да си здрав, защото от тази чиста кръв му се маела главата, изпадал в нещо като полусън, полуяве и това продължавало двадесет и четири часа. Той хич и не можел да спи, защото не ставал от леглото и не се уморявал - все пак било невъзможно да влачи цялата тая машинария с тръболяците дори до кафенето на долния етаж и затова си лежал така разпънат и чакал някой да умре, за да му присадят бъбрек, а ако никой не вземел да умре и да си подари бъбрека на медицината, тогава щял да си умре той, защото всяко нещо си има граница и понякога ни се налага да живеем досами граничната бразда... И чакал да разбере кого ще избере Смъртта, него или някой богат здравеняк, който в момента пие бира в някое крайпътно ханче, а след половин час ще си нахака челно мерцедеса в някой излинял циментовоз. Ами ако онази с косата реши друго? И тогава Ангел виждал гробищата. Но не онези централните, огласени от птичи песни и весел звън на трамвай двойка. Не онези тихи кътчета с вековни дървета, увити в бръшлян гробници, старици в черно с цветя и червенокоси еврейки в бяло, защото евреите не жалят в черни дрехи… Не онези мрамори и гранити с овалните снимчици на спретнатите покойници анфас и три четвърти, а виждал каменистия припек край Бакърена фабрика, където нищо не растяло, където гробовете били набутани един до друг с мъни-и-ички пътечици помежду им, така че колкото и да внимаваш, все ще прегазиш нечий покой. Виждал точно тези гробища и те му приличали на панелените гарсониерки в Младост и Люлин, които били накачулени на по петнадесет етажа една над друга. Мир и покой ли? Ами! Хвърлят те в дупката и те зариват с булдозер. Пух - и два кубика земя се стоварват отгоре ти, почти идеално оформени на пресечена пирамидка. Ангел си представял как лежи в ковчега от талашит… Ами, талашит! Майка му и баща му никога няма да се изръсят толкова. Ще го закопаят на общински разноски, в ковчег от строителен картон, с летвички по ръбовете, мизерно изкривен строителен картон, в който почиваш следващите 5-10 хиляди години, почиваш вечно. Виждал се като шведска маса за червеите, чувал достолепния им светски разговор, докато приближавали, усещал лепкавите им прешленчета и дори долавял в общия ромон на разговора някакъв гласец, който казвал: "Ангеле, Ангеле-е-е, много си постен ,бе!" И тогава друг злокобен глас му казвал: "Какво-о-о? Строителен картон и червеи? Ти да не си Рокфелер? Ще те изгорят гол голеничък и ще насипят праха ти в глинена черна вазичка с ей такъв кръст отгоре! Нали знаеш какъв кръст? И Ангел кимал уплашено, защото бил виждал тези грамадни кръстове на грубите безплатни урнички и те му напомняли за Ада, за Страшния съд, за Антихриста и битката при Армагедон, а не за мир, покой, опрощение и блаженство. Лежал, мислел и гледал стената отсреща, а на нея най-интересното нещо била една хлебарка, която се изкачвала до средата на стената, почиствала си пипалцата с предните крачета, любувала се на гледката и се връщала обратно. Сигурно имало на какво да се радва, защото отсреща бил прозорецът и една липа си обръщала листата ту от зелената, ту от сребристата им страна и им се дивяла, но Ангел не знаел, защото леглото му гледало на другата страна.

После си мислел за родителите си. Той се бил изпокарал с тях, защото го дразнели откак се бил родил, ама и той не можел да обясни защо го дразнят. Просто се събуждал и започвал да вика, те му отговаряли и така се захлупвали един друг с думи, докато ги заболят гърлата. Съседите също не разбирали защо се карат тримата и свивали рамене. Едни казвали "простотия", други "характер", трети казвали "мизерия", а месарят твърдял, че е "наследственост", защото му се струвало, че професията му има връзка с медицината.

На третия ден дошла санитарката, която продавала и вестници из отделението и той й поискал вестник, но нямал пари да го плати, защото като го разпънали, му взели дрехите и бельото, и обувките, и документите, където си държал четири лева. Съблекли го значи чисто гол и му облекли една пижама с гърба откъм гърдите, за да не му духа, а отдолу му я запретнали, за да може санитарката лесно да обслужва нуждите, които все още му оставали, с един катетър набутали мъжкото му достойнство в миша дупка и го оставили сам и той ги чувал как се кикотят по коридора, докато отиват на задължителната почивка от 10 до 10,15.

Та значи санитарката не му дала вестник, защото му нямала доверие, понеже работела за три лева на ден, а продавала вестници за седемнадесет лева и хич не можела да насмогне на некоректните платци и особено на ония, дето не се знаело дали ще са живи на другия ден, за да си платят вересията, но като излизала, се обърнала и й дожаляло за Ангел. Обаче имало нещо в очите му, което я смутило, а това нещо било ярост и тя все повече и повече нараствала. Яростта, казват докторите, не се проявява на материално равнище, а само на духовно, т.е. няма да я намериш в кръвната картина, да речем, не можеш да я затвориш в епруветка или да я спиртосаш. Така казват докторите, но неговата ярост явно някак влияела на апарата, защото като побеснявал той, апаратът си нарушавал ритъма и на монитора му се появявали странни криви. Та той побеснявал постепенно, но неотклонно, защото не понасял някой да му отказва и имал куп идеи какво да стори с онзи, който му отказва, но сега те били излишни, защото единственото, което можел да стори било да плюе, а нямало кого, тъй като санитарката си отишла. Тогава той забил поглед в стената и я гледал така диво, че когато хлебарката се изкачила на нивото на очите му, вместо да си чисти пипалцата, пуснала тънък син пушек и си останала така изпепелена на място. Точно в този миг се чуло и едно "пук" и на апарата му изгорели бушоните. Да, обаче никой освен него не бил чул пукането, звънецът до ръката му бил с изчоплен бутон и когато сестрата дошла след пет часа, той бил вече зеленикав и дишал като риба на сухо. Тя извикала техника, той сложил подсилен бушон и апаратът пак си забръмчал и вече не гърмял, макар че Ангел като погледнел стената, оттам се лющели тихо парченца постна боя.

В това време дошъл някакъв от друга стая и му пуснал в коленете вестник, защото санитарката все пак била милостива и помолила един пациент, който си платил вестника, като го прочете, да го занесе на Ангел. Ангел гледал вестника, докато се стъмни, изчел първата страница и не можел да обърне на втората, а както знаете на първа страница е написано само най-любопитното и трябвало да обърне, за да си дочете. Е, имало и нещо цяло, но по-добре да го нямало, защото това било едно стихотворение в онова каре, дето си го е откупила някаква фирма за продажба на мобилни телефони и пуска там по някое стихотворение, за да сме станели хора, щото ние си озверяхме и ако съвсем станем зверове, знае ли се какво ще се случи. Звяр от мобифон нужда няма и фирмата може да спусне кепенците, ще не ще. Та на туй каре пишело следното:

"Раят е толкова далече, че е в стаята до нас,
ако приятел чака в нея смъртния си час.
Каква ли сила е в душата, да може тя да издържи
шума на идващите стъпки, отварящите се врати..."

Емили Дикинсън

Това, разбира се, било много красиво и в други обстоятелства Ангел би се усмихнал, но сега му прозвучало зловещо и пророчески, тъй като той по цял ден се вслушвал в идващите по коридора стъпки и се вглеждал в отварящата се врата. На сутринта лекарят минал на визитация, прегледал уредите и зинал, защото на една от пистите наместо да се изписват равномерни криви нагоре и надолу с остър почерк без прекъсване между думите било написано:

"Даживеештрудноеполесноотколкотодаумираштрудно". Докторът извикал техника, техникът извикал друг техник, извикали сервизния инженер на японската фирма, която дарила уреда, той извикал началника си, а началникът му пратил факс до Япония като начертал на един лист отгоре до долу девет йероглифа. Така и не се разбрало какво е станало, откъснали лентата с надписа, хвърлили я в кошчето и я снадили с канцеларско лепило "Кале". Апаратът вече не пишел изстрадани мъдрости, а само отразявал състоянието на Ангел чрез един куп електроди, налепени по цялото му тяло, така че и да кихнел, кихавицата се изписвала на лентата и на другия ден лекарят я виждал ясно, защото можел да чете тайния език на диаграмите. Когато видел, че Ангел е спокоен, той хич не му вярвал, а отивал и на апарата, гледал диаграмата и веднага виждал кога Ангел си е хапал устните до кръв, кога му се виело като на вълколак, кога плачел в тъмното, за да не го видят сестрите и дори кога въздишал. Ако въздишките станели повече от тридесет на час, докторът взимал някаква ампула, завъртвал я с елегантна чупка в ръката, изтеглял прозрачната течност със спринцовка и я изпразвал направо в някаква дупка на апарата, Ангел усещал как му става топло на палците на краката и ръцете, коленете му омекват и някаква сладка тъга го стиска за гърлото. Тогава заспивал и не се събуждал до сутринта. Апаратът правел всичко вместо Ангел, а Ангел лежал и чакал някой да умре. Никой не идвал да го види, защото майка му и баща му си отдъхнали, когато го разпънали, успокоили се, че няма вече да ги гони и да троши къщата, а ще си лежи кротко там и ако им се прииска, винаги можели да отидат и да го видят в неделя и четвъртък следобед, да, обаче никак не им се искало. Жена му била забягнала заедно с детето в село Дивотино при майка си и нямала пари да се върне в София, защото била безработна, а когато си получела помощите и през ум не й минавало да отиде при Ангел и да му се любува на обратната захапка, която някога толкова й харесвала. Никой не му носел цветя, не му разтривал ръката, нямало кой да го обръсне и брадата и косата му си растели на воля. Скоро той заприличал на Робинзон Крузо, косата му била неземно права и се разпилявала по възглавницата като черен ореол, брадата му била червена и къдрава като на грък. Отначало сестрите и санитарките, като влизали, му казвали по някоя дума, а той мълчал намусено, но като минали десет дни и още нямало бъбрек, вече спрели да му говорят, защото не знаели какво да му кажат. Минавали просто с разсеян поглед и се пипкали около апарата, а той не виждал какво правят, защото оня бил зад гърба му, но когато греело слънцето, можел по сенките им да разбере кога забърсвали прах или пък сипвали храната му в някаква дупка, добавяли смърдящ на химикали, но стерилен разтвор, който трябвало да му служи за вода, щракали някакви копчета и си отивали, като плъзгали поглед по прикованата на стената хлебарка.

Така Ангел не ял и не пил четиридесет дни, защото нямал никаква нужда от това и само понякога сестрата идвала и му мокрела устните с памуче, а той облизвал влагата с вкус на болничен памук и си мислел дали наистина му се случва всичко това. Никой за нищо не го питал, защото апаратът го портел достатъчно и той от четиридесет дни мълчал, претакал през вените си разни химикали, ядял по чужда воля, спял по чужда воля и се питал дали не може да му сипят в апарата една малка водка. Тялото му измършавяло и станало прозрачно-бяло, някак безпомощно и обречено като на първомъченик Стефан, но вместо със стрели било налепено с игли, електроди и лейкопласт. Една нощ Ангел се събудил и видял, че стаята е изпълнена с мека светлина. Помислил си, че е луната, уличното осветление или лампата в коридора, но светлината се излъчвала около лицето му и било ясно, че идела от главата му, голата му шия и ръцете му. Светлината преливала от златисто до огнено, но била студена и тихо струяла от тялото му като северно сияние. На сутринта той казал на доктора какво е видял, а докторът го потупал по рамото разбиращо и изпразнил в апарата една спринцовка и Ангел веднага станал спокоен, ама много спокоен, ама толкова спокоен и безразличен, че се чувствал като скала, устояла десет милиона години на капризите на природата.

На четиридесет и първия ден Духът му за първи път се отделил от тялото му. Това станало някъде преди обяд, когато дошла новата сестра. Тя току-що била завършила сестринското училище и я изпратили още сутринта от бюрото по труда да се грижи за Ангел и апарата. Сестрата била гола, е, почти гола, с червен сутиен и червени бикини, забулени с някаква ефирна батистена престилка, но тя повече ги подчертавала, отколкото да ги криела. Все пак това било престилка, т.е. работно облекло и никой нямал право да й каже нищо. Сестричката пошумкала по апарата, изпълнила въздуха на стаята с мирис на "дива праскова", така се казвал парфюмът й, после седнала на леглото на Ангел, вдигнала го за врата като торба със самоковски картофи, бутнала носа му между гърдите си, точно там, където висяло малко златно кръстче, котва и сърце и взела сръчно да разтрива гърба му със спиртено памуче. Ангел натискал носа си върху сърцето и котвата докато му се отпечатали, дишал мириса на спирт и нещо непознато, което било много леко за дишане и устата му се пълнела със слюнки, та трябвало да преглъща. Ангел не се развълнувал хич, а само изпитал безкрайна благодарност, когато сестричката го пуснала да легне, защото чувствал гърба си много прохладен, а леглото гладко като мокро кадифе. Сестричката казала какво пишело в учебниците за обгрижването на залежали се болни и си тръгнала. Обърнала се към вратата и Ангел впил поглед в червените бикини, които обгръщали нещо като праскова. Да, праскова, но с размерите на тиква-кестенка - онези големите бели тикви, дето, като се пекат наесен и имат вкус на кестени. Та прасковата измествала престилката ту вляво, ту вдясно и една сянка, една нежна гълъбова сянка ту се появявала, ту изчезвала от ефирната тъкан като загадъчната усмивка на Мона Лиза. Точно в този момент Духът на Ангел се отделил от тялото му и последвал прасковата. Излязъл значи през вратата, направил четири крачки след сестричката и щял да продължи нататък, но в този момент апаратът започнал да пищи и на екрана му като във филмите се изписали няколко прави черти. Сестричката се върнала веднага и Духът на Ангел едва отскочил, за да не се блъсне тя в него. Сестричката занатискала разни копчетии, в стаята нахлули доктори, като влачели голяма кислородна бутилка и Духът на Ангел едва успял да се върне в тялото на Ангел, преди да му напъхат една тръба в устата, която го свързвала с бутилката. Апаратът спрял да пищи и на монитора му се появили острите криви, които успокоявали докторите, а сестричката се изкикотила от радост толкова високо, че млякото в кухнята се пресякло и болните за десерт вместо мляко с ориз, него ден яли варена тиква с извара, което не било вкусно, но пък било много полезно. На лентата един от писците написал с остър почерк без разстояния между думите: "КрасотатащеспасиДухът!", което си било правописна грешка.

На другия ден Духът на Ангел отново напуснал тялото му, но като излязъл, предвидливо казал на апарата "Ш-ш-ш-т" и недвусмислено му заклатил юмрук. Оня разбрал, че Духът на Ангел не се шегува и не посмял да гъкне. Духът на Ангел го съжалил и добавил приятелски: "След половин час се връщам." После слязъл по стълбите до кафенето, поръчал си двойно кафе и сандвич с шницел и кетчуп, изял ги на една масичка до прозореца, погледал липата как обръща листата си ту от зелената, ту от сребристата им страна и им се диви. Между листата клечал някакъв млад котарак, който извивал едно "миа-а-а-а-у-у-у" също като Лучано Павароти и Духът се усмихнал, защото вече било края на април и по котешките закони младежът бил безнадеждно закъснял и с извивките си най-много да се вредял в класацията "топ-смотаняк". Станало обяд, Духът тръгнал да си върви, в кафето се насъбрали млади лекари и лекарки, които се бутали пред бара за сандвичи, защото на стената пишело персоналът да не се реди на опашка. Те гледали Духът и му кимали, защото им се струвал познат, ама не можели да си спомнят откъде. Това било много странно, защото Духът съвсем не приличал на Ангел. Той бил към тридесетгодишен, а Ангел минавал четиридесетте. После Духът нямал брада, а бил гладко обръснат дори по главата и само на темето имал дълга черна плитка като на татарин ли, като на прабългарин ли, като на куманин ли, не можело да се разбере, защото учените още спорели по обема на терминологията. Духът обаче имал мустаци като на македонски харамия и очите му светели саможертвено и екзалтирано като на солунски атентатор. Бил облечен много странно за една болница на пъпа на София. Имал черно кожено елече, цялото обсипано с алуминиеви капси, елечето било облечено на голо и отпред се виждали космати мъжки гърди, а отстрани едни мускули, които не били така издути като на Господин Мускул, но от пръв поглед си личало, че са отгледани не чрез фитнес, а чрез екологично чист живот, какъвто по неволя водели хората по нашите земи през шести-седми век след Христа. Краката на Духът били криви като на конник и били обути в три четвърти кожени гащи. Духът бил бос и поради това ходел безшумно. С две думи повече приличал на рокер, отколкото на Ангел. И така той си изял сандвича и се върнал, както обещал, след половин час в тялото на Ангел. Апаратът въобще не писукал, по монитора имало прави черти и се наложило Духът да се протегне от леглото и да му нанесе един ляв фалцов. Ръката му била якичка, правите на екрана се накъдрили, но апаратът взел да пищи като жена. Такова слабодушие Духът не очаквал, свил презрително устни и се притаил в тялото на Ангел. Дошла малката сестричка, прегледала уредите, премерила пулса на Ангел, пипнала челото му, свила рамене, защото той имал пулс, нямал температура и показанията на уредите били нормални. После свила устни в недоумение, направила една пуканка на монитора като задържала показалеца си с лакиран тъмносин нокът за миг с палеца и го изстреляла напред. От монитора се чуло едно "зин" и Ангел отворил очи. На лентата пък се изписало с остър почерк : "Блаженисаразнищенитедухом..." Сестричката се усмихнала, откъснала лентата и отишла в манипулационната, за да си изпече в стерилизатора две яйца за обяд. Там санитарката забелязала какво пише на лентата. Прочела го бързо, защото била завършила философия и работела като санитарка понеже била съкратена пред пенсия, била дебела и грозна, загубила била щитовидната си жлеза по стръмните пътеки на живота и не я вземали за секретарка по фирмите, нито за барманка или сервитьорка и дори за готвачка не ставала, защото готвела като Лукреция Борджия, известната римска отровителка. Потъркала си очилата, пак го прочела и си го залепила в една тетрадка, където си събирала мъдри мисли, които чувала в тролея, от болните и дори от охраната на болницата. Веднъж, още като била студентка, чула някаква дванадесет етажна мъдрост от един отворен канал на тротоара, коленичила и сърцераздирателно умолявала човека долу да продължи, той отначало се дърпал, но после говорил три дни без прекъсване, а тя записвала със стенографски знаци и напълнила две протоколни книги, които й останали от комсомолската организация, а те, знаете, са дебели, по двеста страници, защото едно време в комсомола всичко се записваше и отчетността беше важно нещо. Та напълнила двете книги санитарката, която тогава, преди Десети ноември, била начеваща философка, и написала дисертация върху житейската мъдрост на каналджията, който пък преди Девети септември бил банков служител, но после, кой знае защо, се отказал от професията и станал специалист В и К. Та тази мъдрост заинтригувала санитарката и тя взела да ходи в стаята на Ангел, взела да гледа лентата и там открила другите мисли на апарата, за които споменах, а също така и други мисли, неразчетени от никого, които тя залепяла в тетрадката и разчитала по време на по-спокойните нощни дежурства. Наистина някои мисли били оригинални, но други си били направо крадени като например: "Сърдитиятчовекедомнадявола", "Власттапоказвачовека", "Всякамяраечестнаабезмернотобезчеестно", а трети били направо безумни компилации като "Койтонезнаедацелуваръканетрябвадаяде", "Бързатакучкапланинаповдига", "Всякакозадасизнаегьола", "Спарисеживеекатобезпарисамочемногопо-хубаво", а четвърти изобщо не били мисли като: "Празнувайживота", защото всеки знае, че животът трудно се живее, а за празнуване изобщо и дума да не става. Е, в краен случай можело да си го живееш, но тоя краен случай бил от оня край, дето бил откъм Холивуд, а не откъм кревата на Ангел и такива еретизми си били злобна подигравка към него. Въобще санитарката хич не харесвала апарата, не само защото пишел глупости, но и защото имал статично електричество и хващал много прах, но си мълчала, понеже имала научен интерес.

Докога щяло да продължи това, не се знаело, но скоро станали две събития. Първо, една сутрин санитарката изпълнявала задълженията си под запретнатата пижама на Ангел, когато й се сторило, че писецът дращи нервно, погледнала го и прочела: "Нямаглупосткоятоданееизреченаотфилософи". Това й се сторило обидно, но един истински философ стои над тези неща, пък и било нещо като завършек на сборника с мъдрости, затова санитарката все пак си го откъснала и излязла с достойнство. Другото важно нещо било, че нея сутрин Господ се явил на Ангел в образа на бъбрек и му казал: "Почитай майка си и баща си, защото ще ти откъсна ушите!" Вие ще кажете, че това е прекалено, обаче е истина. Мен ме няма много по измислянето и всичко съм си записвала дума по дума. Ако някой ме е излъгал, това е друг въпрос, но аз никога не лъжа, защото забравям какво съм лъгала и се излагам. Точно така разказвал Ангел - гледа и не вярва на очите си: хем бъбрек, хем човек с брада и ореол, с бяла дреха и пръстите на дясната му ръка два стърчат нагоре, а три прибрани. Някак се преливали двата образа и ако питате мен, възможно е. Не ви ли се е случвало да гледаш пред себе си човек, а да виждаш куче или маймуна, или лисица? Мен ми се е случвало. Същия следобед някой умрял и откарали Ангел в операционната, за да му присадят бъбрек, за което трябвало да го разкачат от апарата и той повече не писал мъдрости, понеже му дръпнали щепсела.

Та значи приспали Ангел и му присадили нов бъбрек. Зашили го здраво под ярката светлина на операционните лампи, отстрани гледали през едно стъкло студенти и стажанти. Изчакали да видят дали бъбрекът ще отдели онова, което отделят бъбреците, и когато го отделил, целият екип се засмял, сякаш бил отделил сливенска перла. Зашили Ангел с няколко елегантни шева. После разказвал, че докато траела операцията, той се разхождал под яркозелени кестени по булевард Руски, облечен като рокер ли, като татарин ли. Чувствал се на тридесет години, крачел бос по гранитните плочи, усещал колко са топли от слънцето, а насреща му се носели изрусени скейтърчета, които летели по пет минути във въздуха, залепени за скейбордовете си. За първи път те му харесали, защото преди това хич не му харесвали с късите си коси и обичките по ушите си. Самият той ходел на училище с фуражка и носел дълга коса, за да прави напук на възрастните - тогава пук се правело с дълга коса. Ангел хич не се сещал, че общото е в пука, а не в дължината на косата, защото било сигурно, че скейтърите правели на някого напук с изрусените си къси косички и развлечените дрехи. Обаче така излизало, че като правели пук на ония, дето обичали дълги коси, радвали онези, които одобрявали късите и излизало така, че никой пук не е съвършен, защото, щеш не щеш, все ще зарадваш някого. Та разхождал се Ангел по булевард Руски и му било хубаво. Усещал топлия вятър как галел идеално избръснатата му глава, усещал приятното мравучкане на силата в ръцете си и му се искало да скочи и да направи едно преобръщане около някой клон. Освен скейтъри насреща му вървели още много други хора, облечени празнично, миришело на пуканки с масло и нафталин от официалните костюмчета на учителките, които, както всички знаят, се вадят през май месец за празника на ония двамата братя, дето не само измислили азбука да тормозят децата цели хиляда години, ами отгоре на всичко тръгнали и да я разпространяват. Цялата тази хубост напирала в гърлото на Ангел и той тъкмо свил юмруци и се канел да извика: "Йе-йе-йе!", когато чул, че някой го вика, но не отворил очи, защото искал да си досънува. Оня глас обаче не спрял да го вика и го измъкнал от булевард Руски през една тясна тръба, която намирисвала на болница и той се видял на чистичкото високо легло в реанимацията. Бил брадясал и дългокос, ръцете му били кльощави и жълти, усукани със сини вени, а краката му кокалести и жълти с безпомощно извити навътре палци.

Докато лежал по корем, Ангел вече не можел да гледа тавана, а пода и забелязал, че навън е облачно. Тогава си помислил, че сега е друг и времето е друго, а преди малко бил друг и времето било друго. Усещал, че не само е друг, но има и нещо съвсем друго, защото той не бил вече нито само брадат, нито само гологлав, а се бил научил на нещо, което не знаел какво е. "Баба!" - казал си той и усетил, че говори сам на себе си, т.е. една половина от него гледа друга половина и й говори. Тогава разбрал, че се бил научил някак си да гледа на себе си отстрани и през следващите дни вече не можел да бъде същият като преди. Не се чувствал така цялостен, както когато налагал майка си или скубел жена си. Чувствал, че има още някой в него, дето го гледа и го коментира, а то не е същото, като да се носиш във вихъра на беса си - грозен и страшен, но цял. Започне ли да се обажда някой друг - удоволствието се изпарява и Ангел вече не можел да лющи с поглед постна боя от стената, а трябвало да се разправя с вътрешния си глас. Това, разбира се, бил гласът на Духа, който се почувствал самостоятелен и естествено се сдобил с претенции. И тъй, Ангел си лежал и Духът му нашепвал разни неща, а вие знаете какво може да нашепва един Дух. Казвал му какво си говорят момичетата по сладкарниците през май, разказвал му как барманката долу в кафето слага вода в кетчупа и сандвичите й са като попара, разказвал му как малката сестричка горе в отделението си лепи бримката на чорапа с лак за нокти и как синът му си бърка в носа, докато гледа гащатата кокошка на баба си. От тези разкази на Ангел му ставало ту смешно, ту тъжно, но повече смешно, защото вече си имал бъбрек и си мислел кога ще излезе от болницата, макар да не си представял точно как ще стане това.

Вече почти два месеца никой не го бил търсил за нищо, все едно че е умрял и никой не се радвал на новия му бъбрек. После той бил забелязал, че нощем тялото му продължава да си свети с мека жълто-оранжева светлина, но не смеел да каже на докторите, за да го изпишат по-бързо. Освен това той усещал някаква необичайна благост у себе си, каквато преди не само че не му била присъща, но той дори не подозирал, че може да съществува и се умилявал от разказите на Духа, докато преди те го вбесявали. Духът му също нещо се бил променил - бил все така силен, но силата му вече била друга, духовна сила. Той бил някак уверен, че може да се справи с живота и без мускули и си бил облякъл скромна риза под елечето. Капсите му били малко помръкнали, бил си намерил отнякъде гуменки, скъсани на пръстите и вече не се срамувал от мършавото тяло на Ангел, а се чувствал твърде удобно вътре. Бил си отрязал и плитката и по главата му вече набождала гъста прошарена четина. Състаряването било очевидно за онези, които можели да го видят, благостта в очите на Духа също, но Ангел не можел да го види, а го усещал като топла тежест в гърлото.

Дошъл денят да го изписват. Дрехите му ги нямало - в гардеробното пък имали разписка, че са ги предали на някого, който се подписал, но подписът му не се четял. Казали на Ангел да се обади по телефона, но той не знаел на кого. Жена му не вдигала слушалката от месеци, майка му и баща му нямали телефон, а той нямал приятели. Телефоните на съседите не знаел, а на онези, които знаел, не можел да се обади, защото се били изпокарали. Така си останал до обяд в отделението и санитарката трябвало да му даде една докторска престилка да се облече, защото долнище на пижамата нямал, както е известно, а горнището трябвало да отиде заедно с другите чаршафи в пералнята, защото на санитарката й свършвала смяната, а колежката й не била завършила философия и хич не обичала да сваля бельото от предишната смяна долу. Престилката приличала повече на нощница, защото му била дълга и широка. Скоро в отделението му изгубили дирите, защото той ту седял в коридора и мислел, ту отивал до телефона и така Ангел решил да си тръгне. Оставил бележка на сестрите, в която пишело: "Ще ви върна престилката и Бог да ви благослови" и тихо се измъкнал от болницата.

Как се е прибрал вкъщи, не се знае - все пак е странно някой брадат и дългокос мъж по една само докторска престилка и бос да върви през града през май и да не направи впечатление, но така било. Хората, дори непознатите, го гледали приветливо и му кимали, той им отвръщал с блага усмивка и до вечерта си бил у дома, но не позвънил на вратата, защото вече се стъмвало, а влязъл в кокошарника. Баща му бил разкиснал кюспе на кокошките, Ангел хапнал една щипка, защото миришело хубаво на тахан халва, пийнал водица, сгънал престилката под главата си и заспал. Не се знае колко време прекарал в кокошарника, но един ден баща му излязъл вечерта на двора да провери заключил ли е портата и видял бледа жълта светлина да идва откъм кокошките, да се просмуква през цепнатините и предпазливо приближил. И що да види - един гол човек спи заедно с кокошките му свит на кълбо. Това първо го ядосало, но после си помислил, че това дето свети в кокошарника му може да е за добро, защото забелязал от няколко дни, че кокошките му започнали да снасят и през нощта. Той бил чувал, че ако се свети на кокошките през нощта, те снасят денонощно, но е твърде скъпо електричеството и е по-добре да си купуваш яйца от магазина, понеже излизали по на сметка. Затова вместо да се развика, той взел една пръчка и побутнал Ангел по рамото. Онзи веднага се събудил, излязъл от кокошарника, но баща му не го познал в тъмното. Скарал му се строго, но кратко, защото ченето му се било разхлабило и тракало в устата му, докато говорел, а опитал ли да викне, горната челюст падала върху долната и не можел да се доизкаже, а трябвало да си я намества. Ангел мълчал и го гледал благо. В това време излязла и майка му, погледала, погледала и попитала:

- Кво прави този тук?

- Свети - отвърнал мъжът й.

- Краде кокошки! - отсякла тя.

- Не краде, спеше вътре и светеше.

- С какво е светил, ще подпали кокошките.

Тук мъжът й загасил фенерчето и казал едно "ъ", което трябвало да значи "виж сама". Тя видяла сама, помълчала, помълчала и казала:

- Това е ангел.

- Не е Ангел, той е в болницата, - казал мъжът й.

Тя му обяснила, че става дума не за непрокопсания му син, а за истински ангел и наредила да го оставят в кокошарника. Дори му дала едни дочени работни панталони и бархетна риза, скъсана, но чиста, за да се облече. Ангел се облякъл и отново си легнал в кокошарника, без да каже нищо. На сутринта баща му дошъл да нахрани кокошките и го попитал иска ли да яде. Ангел не казал нищо и баща му взел това за "не", дал му една кофа и една лопата и му казал да почисти двора. Така Ангел започнал да работи всеки ден, вечер хапвал малко кюспе и си лягал при кокошките. Колко щяло да продължи това, не се знаело, но се случили три важни събития - първо кокошките започнали да снасят по две яйца на ден, второ петелът започнал да пее с една терца по-ниско и гласът му бил някак по-кадифен и накрая съседите се разприказвали. Приказвали помежду си, приказвали пред разни инстанции и в един ден дошли попът, лекарят, полицаят и инкасаторът. Някой казал на инкасатора, че Ташо си свети нощем на кокошките, което значи, че краде ток по таен начин. Инкасаторът дошъл, викал петнадесет минути пред портата, но като не му отворили, оставил бележка и си отишъл. Полицаят, кварталният отговорник де, дошъл и поискал обяснение на Ташо. Ташо си разказал всичко както било. Извикали Ангел и му поискали паспорта. Тогава майка му дошла и казала, че той е ангел и не може да има паспорт. Полицаят казал, че ангели няма и всички трябва да си извадят лични карти до края на годината, защото иначе ще ги спукат от глоби. Майката казала, че не можеш да глобиш ангел и лошо ти се пише, ако не го приемеш добре, защото не се знае защо е дошъл. Полицаят казал, че ще докладва в управлението и пак ще дойде, а Ангел нищо не казал, но продължил да работи много акуратно, та чак ти ставало драго да го гледаш.

Попът и лекарят дошли едновременно. Попът карал "Москвич", защото бил горе-долу млад и макар да не помнел младост като повечето българи, бил си купил кола и шофирал доста прилично. Лекарят дошъл с "Фиат Ритмо", производство 1988 г., който си купил наскоро, защото вече работел със Здравната каса и взимал повече пари. Започнал се същият спор: Ангел гледал благо, майка му твърдяла, че е ангел, свещеникът казвал, че може да е ангел, а лекарят твърдял, че това е Ангел, че е откачил от стреса с бъбреците и му трябва спешна помощ. Лекарят казал, че ангели няма, свещеникът казал, че ангели има и те са между нас. Лекарят казал, че ако е ангел, трябва да има крила. Свещеникът рекъл, че не е задължително и предложил да запретнат ризата на Ангел, за да му видят гърба. Лекарят схванал това като ирония и казал, че е по-добре да му надникнат в панталоните и това ще даде отговор на всички въпроси. Той искал да си върне тъпкано на свещеника, но онзи кротко отвърнал, че едното не пречи на другото и повикал Ангел, попитал го любезно дали ще разреши да погледнат в панталоните му и да му отгърнат ризата и онзи веднага се съгласил с тихо разбиране и готовност за съдействие. Лекарят делово запретнал ризата му, там нямало крила естествено, но се виждал белегът от операцията, който бил още много пресен и докторът тържествуващо заключил, че това е Ангел. Баща му плюл настрани, майка му го пустосала, като изпънала дланта си както едно време пионерите казваха: "Винаги готов!", но вместо да си я вдигне пред лицето, тя замахнала отсечено сякаш била каратист и се готвела да чупи тухли, за да покаже силата си. Докторът направил една особена физиономия, като човек, който си чисти кътниците с език, имал някак отнесен и зареян поглед, леко извърнат нагоре, и всичко това трябвало да изрази културно възмущението му от невежеството на родителите, мракобесието на църквата и безотговорността на Ангел. Вероятно всичко щяло да свърши тук, ако свещеникът не бил решил в този момент да надникне в панталоните на Ангел. Той имал нюх към отвъдното и усещал, че нещо не е в ред. Надникнал деликатно той и веднага се дръпнал, залитнал и се подпрял на стената, а брадата му затреперила.

- Е? - казал почти войнствено лекарят, готов да го удуши в името на науката.

- Няма нищо! - простенал свещеникът и веднага се разбрало, че това не е любезност, ей тъй, дето казваме "няма нищо", когато ни настъпят в автобуса и ни се извинят, а значи НЯМА НИЩО! Точно така било изписано от интонацията на свещеника с главни букви, а вие знаете, че свещениците учат църковно пеене и са много добри с интонацията.

- Как така "няма нищо" - попитал малко неуверено лекарят, вече без ирония и дори с научен интерес. - Все трябва да има нещо.

- Там няма съвсем нищо - казал свещеникът и попипал черната си филцова шапка, която трябвало да замества калимявката му.

Докторът свил пренебрежително устни и отишъл да погледне сам. Надзърнал и се дръпнал назад, без да продума. Блага и Ташо го загледали въпросително. Докторът потъркал слепоочията си и не знаел накъде да гледа, после глътнал жадно въздух и прошепнал:

- Наистина няма нищо!

- Все трябва да има нещо - казали едновременно Блага и Ташо, които били хора практици и не можели да си представят какво може да значи думата "нищо".

- Трябва, но няма - казал докторът. - Няма абсолютно нищо. И няма думи, с които да се нарече. Думите правят от нищото нещо, но пред нищото са безсилни…

Ташо и Блага също искали да се убедят, но Ангел се дръпнал и прошепнал:

- Вярно е…

Тогава майка му го познала по гласа и рекла:

- Геле, защо ни будалкаш?

А баща му едновременно с нея казал:

- Как така?

- Така е при ангелите - рекъл свещеникът и се прекръстил.

- Те са безполови - кимнал докторът.

- Какво значи безполови? - попитали Блага и Ташо и погледнали въпросително свещеника.

Той помълчал, свил устни в недоумение, поел дъх да каже нещо, поел втори път, забуксувал, разперил ръце и рекъл:

- Защо питате мен? Да каже той, той знае по-добре - и кимнал към Ангел.

- Е? - обърнали се към него Блага и Ташо.

Ангел вдигнал вежди и казал:

- И аз не зная как се случи - вече не съм мъж, но не съм и жена. Брадата ми взе да се скубе и когато вървя, струва ми се, че летя над земята. Ето така - и той тупнал с крак и плавно се издигнал на четиридесет сантиметра над земята и леко се спуснал обратно.

Всички зяпнали и се прекръстили, дори и докторът, който никога не се бил кръстил и затова объркал цялата последователност като почнал от лявото рамо и някак си завършил на челото, но затова пък го направил с две ръце. Настанала тишина и само от къщата се чувало как цвърчи олио в тиган. Всички гледали Ангел и той продължил:

- Мисля, че в живота на човека идва момент, когато разбира, че няма значение от какъв пол е. Полът е нещо като учебно помагало, като помощно средство да се ориентираме по-лесно, както онзи войник дето не знаел кое е ляво и кое дясно и затова му връзвали на краката стиска сено и слама и вместо "леви-десни" му командвали "сено-слама". Разбирате нали? Вместо "сено-слама" - "мъж-жена"…

Тогава майка му пребледняла и си помислила, че Ангел може да е умрял и това тук да е душата му - имала всички признаци на душа: свети, говори благо и умно, работи безропотно, не яде, не пие и т.н. Баща му не можел да повярва, но тя му разказала, че душата на човека броди четиридесет дни след смъртта му по местата, където обичала да бъде. Баща му се хванал за четиридесетте дена и казал, че са много малко, за да свършиш нещо и като плюнал презрително, додал:

- Абе и на оня свят ли ще ни прекарват така? Аз откога чакам да умра, за да си поживея! А то само четиридесет дни…

- Не се хващай за думата, ами се обади в болницата! - казала Блага.

Ташо се обадил в болницата по джиесема на доктора и оттам му казали, че Ангел е умрял, преди да дочака бъбрек, а сега чака в хладилника да си го приберат роднините и Ташо веднага да дойде, за да уреди документите. Ташо зинал, горната му челюст паднала върху долната и докторът трябвало да прекъсне разговора, за да не му се навърти голяма сметка, но Ташо стискал джиесема и се наложило да се посдърпат. Докторът си прибрал джиесема и погледнал свещеника с едно леко повдигане на веждите и раменете и едновременно кривка на шията, което трябвало да значи: "Ето докъде ни докара здравната реформа!"

И така, аз съм до тук, защото, както казах, не умея да лъжа и гледам да казвам само истината, а оттук насетне вече не се знае кое е истина. Ташо и Блага извадили сватбения костюм на сина си, една гладена риза, нови чорапи и сватбените му черни обувки, едно ново одеало и отишли да си приберат детето - тъжна орис за всеки възрастен родител. От болницата обаче им се извинили, казали, че станало грешка и техният Ангел го няма в хладилника. Станало голям скандал. Ташо и Блага разнасяли костюма цял ден, водили ги от кабинет в кабинет, вадили им документи, а те ги чели, търкали си очилата и пак ги чели. Едните документи доказвали, че Ангел е умрял, а другите, че не е умрял. Дошла санитарката, която го закарала в операционната, малката сестричка с голямата праскова и един доктор и взели да се карат. Накрая главният лекар ги усмирил и казал на Блага и Ташо да дойдат в сряда и да донесат четката за зъби на Ангел, за да вземат ДНК-проба.

Ташо и Блага се прибрали заедно с костюма и намерили Ангел в кокошарника да спи. В сряда се върнали в болницата. Ташо носел костюма, защото бил объркан, Блага не носела четката за зъби, защото Ангел не обичал още от дете да си мие зъбите и казали на главния лекар, че Ангел е жив, спи в кокошарника и свети. Главният лекар ги изслушал съчувствено, а мислено им поставил три реда латинска диагноза, която започвала с "обсервацио" и завършвала с два неясни ченгела. Ташо и Блага си тръгнали, както дошли - тя чевръсто и нервно напред, Ташо зад нея прегърбен, с поглед в земята и костюм в ръката. По пътя първо тя говорела, той мълчал, после той говорел, тя мълчала и накрая решили, че така е по-добре, защото Ангел взел да работи, спрял да троши къщата и да се кара и се изнесъл в кокошарника. Съседите също забелязали, че така е по-добре, защото следващите тридесет и четири дни Ташо и Блага въобще не се карали и всички чакали да видят дали ще изтраят до свещеното четиридесет дни или ще развалят хубавата история. Философката-санитарка написала мъдростите на апарата на пишеща машина с двата си показалеца и ги давала и на други да ги преписват, отслабнала и взела да ходи привечер при кокошарника и да бди. Казвала, тя казвала, не аз, че виждала Ангел да излита по залез слънце, защото му били пораснали крила - малки, но много силни. Издигал се във въздуха, там си играел някое време, като да се упражнявал в летене, и после се прибирал да спи, а през деня почитал майка си и баща си, като работел и мълчал. Всеки, който не вярва, можело да отиде и да види. Ц-ц-ц и всичко това от един бъбрек, а казват, че любовта извирала от сърцето…

© Светлана Алексиева, 2002
© Издателство LiterNet, 03. 06. 2002
=============================
Първо издание, електронно.