web

Четиридесет дни в пустинята – не съм го изпитвала, не искам и навярно никога няма да го изпитам – това наказание. Чувствата, които евентуално биха ме споходили, сигурно няма да са много приятни. Нещото, което бих преживяла през тези четиридесет мъчителни дни, ще бъде свързано с нещастието, че съм попаднала там – сама. Ще усетя тръпки на страх, разочарование, мизерия, глад и така плашещата ме самота. Самотата – спохожда много от нас, по един или друг начин.

Болката от загубата на света е нещо страшно. Светът, който макар и лош е ... наш собствен. Изолацията, на която бих била подложена в пустинята, може би ще остане белег в мен за цял живот.

Животът със своите изневери ни подсеща както за хубавите, така и за лошите мигове. Отшелничеството води единствено до чувство за малоценност. Самотата обаче, макар и нещо отрицателно, си има и друга може би по-добра страна. Тя се свързва и с надеждата. Може би някой ден няма да си сам. Макар и нещастен, човек не спира да вярва, че щастието ще долети и съществуването му ще добие някакъв смисъл. Четиридесет дни в самота. Като се замисля, хубавата страна е, че осмисляш живота си и преоткриваш себе си. Оформяш се дори като нова личност, непозната дори и за самия теб. С две думи – ставаш пустинен. Макар че животът се живее с мъчение и трудности, той си има своя смисъл. Независимо дали си грозен, красив, бит, руган, гонен, нежелан от всички или никой. Та дори и да трябва да изживееш четиридесет дни в пустинята – май, че си заслужава да опиташ, за да се върнеш оттам. Един поглед през изпитанията и си казваш: “Животът е хубав”. Колкото и огорчения да си видял – идва момент, в който цялото нещастие, изпитано до този момент, се превръща стократно – в щастие.

Все пак – самотата /в пустинята или не/ си има своята добра страна – стига мисленето ти да бъде позитивно.

Ако все пак се случи нещо и се наложи наистина да предприема това пътуване – ще се благодаря, че дните са само четиридесет и че смъртта не ме е споходила в нещастие и самота. Май, че се страхувам от самотата – опитвам се да убедя себе си и околните, че тя – самотата - е част от живота.

Мисълта за тези четиридесет дни в пустинята ми действа малко страшничко, прилича ми на христовия кръст, който всеки човек носи на гърба си, а не го слага отпред на гърдите си – като медал – така, че всички да го виждат. Четиридесетте дни – пустинни, христови, но за жалост многo самотни.

© Николина Радева, 2002
© Издателство LiterNet, 03. 05. 2002
=============================
Първо издание, електронно.