Т. Г. ВЛАЙКОВ

Никола Атанасов

web | Библиотека "Български писатели", т. V

І. Живот. - Пирдоп: местна и семейна среда. - Образование и първи разкази. - Студент в Москва. "Дядо Славчовата унука". - Учител и член на Радикалната партия. - ІІ. Литературна дейност. - Обществено-народнишки идеализъм. - Повести и разкази; общ характер. - Сюжетите на произведенията му. - Етичният елемент. Среда и герои. - Техника и стил.

I. Живот

Пирдоп: местна и семейна среда. - Пирдоп е един от ония наши малки градове, които преди Освобождението са били запазени от бурите на големите народни движения. Животът му е текъл тихо и без особени сътресения. Населението му - полуземеделско, полуеснафско, се е отдавало на своя труд и поминък в ограничените възможности, които е получавало от земята и от занаята - на първо място гайтанджилъка. Тука не са се кръстосвали остро страстите на националните борби. Отдаден на труда си, човекът на мирния занаят е могъл да помисли и за душата си, да се вгледа в себе си, да намери наслада в безоблачно съзерцание на света. Според сведения от здрави източници, пирдопчаните били много набожни и пазили да не поникнат в душата им плевелите на греховни помисли.

В тоя градец се родил Влайков през 1865 год. на 13 февруари. Баща му не оставял семейството си в нужда, защото не се боял от работата. Отначало бил тъкач, а по-сетне, понеже бил грамотен, по препоръка на местен чорбаджия, станал селски рабушчия (нещо като бирник). Вкъщи той е бил пълен господар, малко суров, неизменно строг и властен. Присъствието му вкъщи е карало всички да бъдат смирени и да се въздържат от шумен разговор. След Освобождението, той си опитал щастието да стане кръчмар, обаче не му провървяло и се върнал към земеделието и каруцарството.

Майката била същински тип на българска примерна домакиня и жена. Тя се отличавала със своята кротост, женственост и любвеобилие. Дето чуела болни, тя се притичала на помощ с каквото могла. Пригледвала е недъгави, раздавала е от скътания излишък на бедните и на всеки, който похлопа на нейното кротко сърце. Нейното добротворство се е подхранвало от някаква мистична религиозност, която тя е проявявала и в строго изпълнение на черковните повеления.

По инстинкт и духовно родство малкият Тодор е бил по-близък с майка си, отколкото с бащата. И тя му поверявала всички важни поръчки, които е трябвало да се извършат скритом от бащата. Така нему е възлагала да обикаля болни, да раздава помощи, да се осведомява за нуждите на близки и далечни. Тая благотворителна служба му е дала възможност да изучи живота на своите съграждани, да се срещне с разнообразни характери и да надникне в човешката неволя. Наследил от майка си любов към хората, Влайков се явявал сред страдащите и немощните не като обикновен наблюдател, а с живото, топло чувство на брат, комуто не е безразлична участта на хората.

Още от детинство, па и до по-голяма възраст, е запазил скъпи спомени и чувства за по-големия си брат Алипий, който също така е възприел от майката всичките й благородни качества. По-възрастен от Тодор с девет години, той го взел под своя грижа и го научил да чете, когато е бил на пет години.

Образование и първи разкази. - Първоначалното образование, след домашните уроци, Тодор започнал в родния си град, гдето следвал до II клас. Това било през 1876 година. Въстанията му попречили да продължи учението си другаде. Покрай учебните предмети в училището, тука бъдещият писател за пръв път се запознал с особената наслада от стихотворенията, които давал на учениците да учат наизуст - един инак неодялан, дори грубичък учител. Случайно, тутакси след Освобождението, през града минал някакъв пътуващ книгопродавец. От него Влайков купил сбирката "Избавление" от Вазов. Всичките й стихотворения в скоро време били научени и често пъти декламирани насаме. Неусетно у него се пробужда вроденият поетичен дар. По подражание на Вазов вече се нагаждат стихотворения. Интересът му към поезията се е подклаждал и от книгите, които брат му Алипий, учител и библиотекар в Пирдоп, е занасял вкъщи за малкия читател. От тия книги му останали в паметта "Злочеста Кръстника" от Ил. Р. Блъсков, "Наводнението на Дунава" и др.

През 1878-79 година той постъпва за ученик в II клас на Софийската гимназия. Както и досега, той бил прилежен и не занемарявал уроците си. Но все пак намирал време да чете и произведенията на руските класици - Пушкин и Лермонтов, а по-нататък Гогол и Тургенев. В сп. "Знание" на Каравелов открил повестите му, а така също преводи от малоруските (украинските) писатели Шевченко, Марко Вовчок и Квитко Основяненко. Повестите на двата последни писатели из народния малоруски бит извънредно допаднали на Влайков и той като да си казал, че и българският писател трябва по същия начин да пише. Оня свят от хора, изобразен в произведенията на тия писатели, толкова приличал на българския, че стига да имаш дарба и ще можеш да го изнесеш с наши художествени средства, като му вложиш нашенско съдържание. И у Гогол има малоруски бит, обаче, той го дава през отраженията на фантастиката, която е така чужда на Влайков, затова и не се поддаде да следва пътя му.

Но преди да се опита в белетристиката, Влайков търси себе си в поезията по подражание на Вазов. Тия подражателни стихотворства той изпраща на редактора на "Периодическо списание" Васил Стоянов. И не били печатани, тъй като нямали качества на художествени произведения. И все пак, от тоя подражателен период Влайков можа да прокара няколко стихотворения в пловдивския в. "Марица" под общо заглавие "Македонски сълзи" (1883). Разкази започва да пише като ученик в VI клас през 1884 г., в 1885 г. довършва "Седянка" ["Народен учител", г. ІІІ, 7, 8] и "Златко [(Разказ на една бабичка)]", [ПСп. ІV, 17]. Повишеният интерес към литературата между някои ученици от това време сближава Влайков с д-р Кръстев, [Никола] Висковски и Никола Минков, все ученици в гимназията и с тях образува един литературен кръжец. Д-р Кръстев тогава нямаше още стремеж да си открие път в литературата, обаче на него гледаха като на бъдещ съдник на писателите, нещо като български Белински, както го наричаха съучениците му. Примерен и трудолюбив ученик, Влайков неуморно чете книги вън от училището и следи периодическите списания, които му попадат под ръка.

Студент в Москва. "Дядо Славчовата унука". - Гимназистът се надяваше да получи държавна стипендия и мечтаеше да следва по литература. Имаше възможност да замине на Запад. Но във въображението му се чертаеше образът на Русия, която го влечеше, или кой знае защо - Прага. Тогавашният министър-председател Петко Каравелов го изпраща в Москва да учи филология. Още незавършил годината, поради Сръбско-българската война, студентът трябваше да се върне в България. Когато след войната заминава отново да продължи учението си, Влайков постъпи в отдела по славистика без ентусиазъм. Сухите филологически занятия не говореха нищо на сърцето му; наместо лекциите на проф. Бранд, той поглъщаше съчиненията на Писарев, който и му харесваше, но и го плашеше със своите крайности. Напредничавият идеалист Лавров като да беше коректив на Писарев. Най-силно го сближи с идеите на народничеството известният публицист Николай Михайловски, чието съчинение "Что такое прогрес" окончателно определи неговите обществени убеждения. Помогна му в това отношение и четенето на Кареев. Толстой с философско-моралистичните си произведения го изправи пред живота като пред една огромна проблема, към която той го насочи; той прие неговите строги повеления за дълга към човека и света в неговата цялост. Произведенията на Глеб Успенски му посочиха и селото като поле за жива дейност.

Успоредно с това боравене из философско-обществените търсения, у Влайков се обажда плахо и писателят-художник, който има вече какво да каже свое. Той пише "Дядо Славчова унука". Как се пишат подобни произведения нему е познато от малоруските писатели. Когато се връща от Москва в Пирдоп, битът на своите съграждани той вижда през поетичните спомени от малоруските писатели. Влязъл в обществото на младите, той с тях изживява ергенския волен живот, повечето като свидетел, отколкото като непосреден участник в техните лудувания. С тия младежи той ходи на копан, чува хубавите народни песни и събира впечатления из родния бит. Не след много преживяното в родното място се избистря и се поражда нишката на повестта "Дядо Славчова унука". Тя е вече написана и изпратена в България. Получава я братът Алипий, за да я напечати в "Периодическо списание". Художествената работа, обаче, не пълни душата на Влайков. Толстой не казва ли, че първата длъжност на човека е да се отдаде на работа за благото на ближния... А той написал повест, която може би не е най-полезното за другите. Тя трябва да почака, да не види свят. Така пише Влайков на брата си. Чужд на тия съмнения и търсения Алипий не взима за сериозна временната криза в съзнанието на Тодор. Занася повестта в редакцията на "Периодическо списание", гдето я приемат, за да се напечати в скоро време [1889, г. VІ, 28-30]. Противоречията, в които изпада Влайков, не прекъсват писателството му. Почти веднага след първата му повест той започва и довършва "Леля Гена" [ПСп., VІІ, 34]. Кипенето в душата му не че намалява, а само се определя в една посока и получава една по-здрава основа. От християнското бунтарство на Толстой го отклонява Н. Михайловски.

През 1887 година една случайност му помогна да разполага с по-сносни материални средства. Вдовицата на проф. Дювернуа има нужда от помощник при издаването Словаря на мъжа си. Посочват й Влайков. Скромният студент хвърля полученото възнаграждение в книги. Той чете. Въпросите на живота все по-силно го парят и искат от него отговори. Какво търси той в филологическия факултет? Каква насъщна нужда на народа би могъл той да задоволи със знанията на филологическите мъдрости? Защо му е и университетът с неговата диплома? Не ще ли го закрепости тя към официалната служба и не ще ли го отдалечи от живата дейност сред народа? Няма вече университетски изпити. Не му трябва и университет. Той си създаде сам свой университет от книги, които го интересуват и отговарят на будния поток от мъчителни въпроси около смисъла на живота.

Учител и член на Радикалната партия. - През 1888 год. окончателно скъсва с университета. Пътят му го води към народа. Ще работи за народа, ще пише за народа и ще живее с народа. Така теоретизира мечтателят. А действителността му показва алчните си зъби. Бедният писател трябваше да избира: на едната страна на житейските везни беше неговото перо, а на другата се сложиха всекидневните нужди. И те натежаха. Перото не храни. В хармония с народническите му настроения единствената служба беше учителството. Такъв стана в Ш-класното пирдопско училище - главен учител. Първите стъпки в обществено-просветната дейност не бяха насърчителни. По неволя се спречква с опартизанен учител. Макар и подържан от кмета, младият просветител не искаше да стои в една изтегната атмосфера. Па и нещо го тегли да бъде все по-близо до масите, да им бъде съветник и възпитател. Дойде му идеята да стане учител в някое село около Пирдоп. Или пък би приел да бъде училищен инспектор, за да подкара учителството в ония насоки на възпитанието, които той е открил от практиката си като учител. Приятелите му д-р Кръстев и Тодор Йончев го раздумват от намерението да се затвори в село. Временно заема длъжността учител в Търновската гимназия. Д-р Кръстев, който ценеше Влайков и му беше напечатал в "Мисъл" разказа "Ратай" [г. І, 6-10], успя да го настани за училищен инспектор в София (1892-94). През това време написа "Учител Миленков". Недоволен само от административната си работа, той създава и едно народообразователно дружество, което трябваше да разшири своята дейност из цяла България.

Проектът за такава народообразователна дейност замря в своето начало. Правителството на Стамболов падна. Министър на просветата в новото правителство беше Радославов. Той почна грубо да се намесва в дейността на инспектора, за да нарежда учителския персонал по чисто партизански съображения. Внушиха и на Влайков, че не е удобен за тая длъжност. Напуща я, за да учителствува в Софийската мъжка гимназия с предмети руски и български езици. Повече от две години заема той място на гимназиален учител, обаче без увлечение, дори пресилено. Промените в политическия живот го заставят да се замисли върху нашата политическа действителност. Тя буди у него желанието да й се противопостави с нови хора, с нови идеи. Гнетеше го мисълта, че официалното му положение го заставя да бъде мълчалив наблюдател на борби, в които той би се хвърлил в името на по-светли начала. Две години обмисля в себе си политическия път на утрешния ден. И се реши.

През 1895 г. Стоилов разтуря Народното събрание и обяви нови избори. Влайков се сговаря с д-р Кръстев, да се кандидатират за народни представители - първият в Пирдоп, а вторият в Казанлък. За да предпочете свободата на частния човек пред служебната кариера, Влайков имаше и свои основания. Както през неговото студентство материалната подкрепа на г-жа Дювернуа реши избора му да се отдаде на народно-просветна дейност, така и сега друго обстоятелство му помогна да не се плаши от неопределената съдба вън от държавната трапеза. Като учител в 1891 г. той забележи, колко е бедна нашата читанка, по която се обучават децата в отделенията. Най-разпространена тогава беше читанката на Н. Саранов. Тя не отговаряше на новото време и на напредналия характер в образованието на децата. Влайков намисли да напише читанка за IV отделение. Напечатва я. Успехът е голям. Това го насърчава да състави читанки за ІІ и ІІІ отделения. Доходът от читанките му осигурява една относителна материална независимост. Значи може да си позволи разкоша да предприеме една политическа - идейна авантюра. Кандидатурата си не слага под никакво партийно знаме. Сега опитва почвата за пробиване път към нова политическа партия.

В изборите пропадна, каквато бе съдбата и на другия политически мечтател - д-р Кръстев. Не знаем, дали тоя резултат бе изненада за Влайков, но сега вече имаше време да се отдаде на политически мечтания. По някаква случайност се запознава и сближава с Найчо Цанов, Алеко Константинов и други демократично настроени идеалисти. Те съчувствуват на демократическата партия, но не са опартизанени. В блужденията си за нови политически пътища Влайков успява да събере недоволниците от компромисите на демократическата партия. През време на кабинета Каравелов - Данев, недоволниците се отцепват от демократическата партия и се обособяват в самостойна партийна група, която кръстиха "Радикална партия". Някой трябваше да поеме тежката задача да обоснове идеите на новата партия, да разработи теоретично нейното отношение към политическата действителност, да се обяснят нейните принципи. Тая задача се падна на Влайков. Неподготвен добре за нея, той съзнаваше своята обществена отговорност и затова остави на страна всички други интереси, включително и литературата. През 1902 година новата партия излезе със своя орган сп. "Демократически преглед" под редакторството на Влайков, Ил. Георгов и А. Страшимиров. Влайков беше редактор на обществено-политическия отдел на списанието.

Разказът "Три срещи" беше прощаването му за дълго време с литературата. Погълнат от теоретическите статии по икономически, политически и социални проблеми с оглед на нашата действителност, писателят постепенно се задълбочава в партийните борби. Страстта да оправдае появата на новата политическа групировка го увлича, макар и някъде дълбоко в душата си да подочува глухо недоволство. Годините текат в колебание - да продължава ли политическия път, с надежда да надмогне, с подкрепата на няколко идеалисти, натрупаната грамада от недъзи в нашата политическа действителност, да осъществи благородните принципи на партийната програма, или да се отърси от политическия кошмар и да се върне като разкаян неблагодарник при милващите ласки на художественото творчество. И не се решава - като политик той има другари, с които е извървял толкова години тежък път; не може да ги остави, да ги напусне, докато са още в борба. И все чака едно политическо примирие - като уморен воин в жестоки сражения - да се върне при ония свои рожби, които са му дали да вкуси радостта от съзерцание, от красота и вдъхновение. Той има още толкова много да каже; в него отдавна са узрели за живот нови рожби, две повести: едната е "Житието на една майка" и другата "Стрина Венковица и снаха й"¹. Ще може ли да им вдъхне живот; не е ли вече късно и не е ли останал назад от своето време, когато се радва на нови имена, живее с нов литературен пулс и чертае свой път в художественото ни творчество? Все тия мъчителни питания го бодат от ред години и не го оставят на мира.

След 9 юни 1923 година той като да вижда пред себе си края на дълга, 30-годишна политическа кариера. Ще трябва да ликвидира с политическите борби. И ако в продължение на няколко години още търпи игото на обществените задължения в партийния клуб, това е само от неувереност в своите сили да възстанови връзките си с литературното творчество.

В него живеят проекти за нови творения. Те му се налагат с една повелителна необходимост да им даде плът, което може би ще дочакаме. Защото Влайков - политикът си отиде, за да заеме мястото си Влайков - художникът².

ІІ. Литературна дейност

Обществено-народнишки идеализъм. - Влайков като писател се е проявил главно в три области: 1) с художествени произведения - повести и разкази; 2) със статии от обществено-просветителен характер и 3) със статии от политико-икономичен характер.

Върху двата последни отдели на литературната му дейност ние не ще се спираме, било защото той е още наш съвременник и би било неудобно да се произнесем върху тях; било пък поради това, че те не влизат в рамките на литературната характеристика, която е главният предмет на нашата статия.

Все пак ние смятаме, че в тия статии Влайков е дал част от себе си, както това проповядва и сам той в уводните думи към IV т. на съчиненията си, който том носи на звание: "Повече светлина! - статии и бележки върху обществено-просветни въпроси" (1929).

В тоя увод той казва: "Започнал своята скромна обществена дейност като народен учител, у мен още отрано се събуди жив интерес към делото на народната просвета, който не пресекна и не се намали и тогава, когато граждански дълг ми наложи да се увлека в политическа дейност. Движен от тоя интерес в разни времена и по разни поводи аз съм вземал думата и съм изказвал в нашия печат своите възгледи по едни или други въпроси от просветен характер, главно по въпроси за извъншколската просвета на народа и за обществената дейност на учителя и на интелигенцията".

В тия статии Влайков е изхождал от основното гледище, което е легнало още отначало в обществената му дейност като крайъгълен камък на неговия обществен мироглед - народничеството, т. е. дългът на интелигента да разнася сред народа повече просвета, да се сближи с тоя народ, за да го улесни в борбата му за извоюване повече граждански, политически и икономически блага. Темите на статиите определят идейно-обществените му интереси: за извъншколската народополезна дейност; учителят като обществен деец; възраждане на народническия дух у нас, върху нашата образователна система; за възпитанието и за организацията на учителите. По тия въпроси Влайков се ръководи от чисто идеалистически чувства към народа. Дори и тогава, когато вие не сте съгласни с неговото отношение към повдигнатите обществено-просветни проблеми, пак признавате неговата честна мисъл и благородството на тона му. Когато разглежда тия проблеми, той не прави абстрактни построения, а ги слага в една реална, историческа действителност. И всякога с оглед на нашите особени условия той се старае да бъде фактичен, да крепи мисълта си на събрани от него документи, но в същото време да бъде последователен на основната идея, която е ръководила цялата му обществено-просветна дейност - да открие, да очисти пътя към сърцето на народните маси, да бъде полезен на тия маси.

Идеята на народничество у нас се е оплодила и разраснала по форма и съдържание във връзка с настаналите промени в обществено-духовния живот на нашата страна. Влайков държи сметка за еволюцията на тая идея и ако при все това той скъпи своите статии на народническа основа от по-ранно време, това не е от суета, а ни дава някои от тях като историко-културен документ. Те са ценни материали, по които можем да проследим развоя на част от по-напредничавата ни интелигенция и нейното място в духовния живот на народа ни след Освобождението.

Самата дейност на Влайков като общественик е интересна страница от нашия обществено-просветен стремеж към по-високи обществено-културни завоевания. Както в своята дейност на общественик и политик, така и в своите статии върху обществено-политически теми той е изхождал от съзнанието да движи, да тласка напред, да не бъде безогледен догматик или претенциозно оригинален. В желанието си да чувствува под краката си здрава почва, той, народникът-мечтател, всъщност си остава един умерен реалист. На официалния курс в обществено-просветната или политическа област той не противопоставя една крайна опозиционна формула и неговия радикализъм никога не избива в боеви романтизъм.

Повести и разкази; общ характер. - Ако общественикът и политикът Влайков няма в природата си оня темперамент, който би могъл да повдигне ентусиазъм и да движи, да води бойни обществени сили, то художникът си е запазил ценно място в нашата литература. Наистина, и тука някои му оспорват степента на вдъхновението и художественото постижение; колебаят се, с каква мярка да преценят неговите качества на художник. Струва ни се, това се дължи на успеха, много лесният успех, който има приятната романтика на талантливи живи предходници и съвременници. Тръгнал из свой път, верен на своя художествен усет, на своята природа, Влайков не се съблазни от анекдотичните приключения на леко построени произведения. Той избра по-неблагодарната форма на вътрешно съзерцание, на приобщаване с душата на човека в нейните най-драматични напрежения. Произведенията на Влайков са от оная категория, които търсят читател с търпение, читател, който умее да преодолява навика за леко четене на художествени произведения. Вратите мъчно се отварят и вие минавате из няколко наглед скромни и с еднообразни линии стаи, докато навлезете в самата съкровищница на постройката. Не се ли дължи на тая негова особеност като художник, че не е създал около своето име заслуженото внимание, че по популярност нему съперничат по-слаби от него писатели, че най-сетне той изглежда почти овехтял?

Към тая важна причина за мъчното му проникване сред читателския свят трябва да се прибави още една. От всички наши писатели преди и след Освобождението той единствен е истински епически художник в пълната смисъл на думата. Неговият обективен, спокоен тон на страничен наблюдател създава едно настроение равно, което настроение се подхранва от тихото проникване в живота и в характера на героите. Художникът не поразява с никакви външни ефекти, не ни изправя пред изненади. Всякога сериозен и усреден в същината на сюжета, той само отбелязва случките, чертае със спокойна ръка характера на хората и ако изказва някое мнение за тях, това ще е мнението на околните, на близки, или на съседите. А пък лицата на произведенията му, въобще оня свят от хора, върху който зове вниманието ни, не бие на очи с някаква изключителност. Това е светът на хората от най-обикновения разред, на хора почти незначителни, неспособни изведнъж да ни овладяват. С такива сюжети и хора Влайков не можеше да очаква голяма популярност и признание.

От друга страна, той е първият истински реалист в нашата литература.

Реалистът, с други думи писателят, който се стреми да изобрази една определена действителност с нейните сенки и светлини, никога не би могъл да осъществи художествените си задачи, ако не направи тая действителност своя втора родина. Както в родното си място той може жумишката да проникне и да разпознае и най-малката дреболия, така би трябвало да бъде у дома си в оная част от живота, която почувствува като своя рожба и, бременен от нейния дух, иска да я предаде на вечността в художествена форма. Има, обаче, два вида реалисти. - Такива, които умеят да разширят зеницата на творческото си око за многоличието на света и да боравят с него по своя воля, да си създадат много свои родини. Такива са изключителните дарования. Другите са ония реалисти, които са завинаги омагьосани от една родина, от същинското си родно място и целия си художествен капитал черпят от рудника, който им предлага това единствено родно съкровище. Светът, животът и човекът им е даден веднъж завинаги от спомените, впечатленията и преживяванията в това родно място. Чрез него те откриват себе си и другите; чрез него, ако са богати и дълбоки духовно, те се налагат с художествените си символи и достигат до значителни художествени прозрения, или, ако са слаби, не отиват по-далеч от обикновените битописатели-етнографи. Реалистът на единствената родина е най-често явление в млади литератури, у народи, които са в началото на своето национално строителство.

Към тия реалисти спада Тодор Влайков. От първата и до последната си литературна рожба той ги е открил и наблюдавал в родното си място, в малкия свят на своите съграждани. Това явление в литературата ни - писател на единствена родина - не е усамотен случай само с Влайков. Почти всички по-бележити наши писатели, кой повече, кой по-малко, са се вдъхновявали предимно от своето родно място. Но някои от тях в продължение на цялото си творчество не са прескачали границата на дадено място и всичките си материали за художествени произведения са заемали само от това място. Казахме, че Влайков не е усамотен случай. Типичен представител на тоя род писатели у нас е и Михалаки Георгиев, който се чувствува със замах, когато живее с образа на Видинския край, или пък Елин Пелин, който свободно се движи и се чувствува у дома си предимно между шопския народ из Софийско. Тия писатели така органично са подчинени на единствената си родина, че дори не се опитват да й изменят; ако ли пък рекат да сторят това, те губят силите си, стават неестествени и се принуждават да се приберат в граните на предопределената си съдба.

Такава е съдбата и на Влайков.

Като гражданин той отдавна борави в по-друго общество от онова на родното си място. Като художник, обаче, неговото въображение преработва впечатленията и наблюденията си от родното място. Външно Влайков като да е скъсал със старото общество, със средата на своето детинство и юношество. Всъщност по-послешните наслоени впечатления и жизнен опит не проникват по-дълбоко от повърхността и човекът си остава гражданин на изоставения и превърнат в спомени негов роден край. Ние подчертаваме тая характерна особеност на Влайков, защото тя определя линията на неговото творчество, съдържанието, формата и богатството на замисъла, границите на неговата художествена изобретателност.

Като казваме, че Влайков е реалист, ние не определяме школно неговата принадлежност към дадено литературно направление, а искаме да характеризираме преобладаващата му творческа способност. Той е реалист дотолкова, доколкото се движи само в рамките на материали, които му дава една изживяна и позната действителност; позната не само от него, а и от една колективна среда. Нещо повече дори, - действителността му се открива тъкмо чрез тоя колективитет, чрез внушенията на средата. С едно статично въображение Влайков възсъздава почти протоколно събраните материали, без да разшири тяхната битова и психологична подробност, без да се издигне до едно по-свободно индивидуално съзерцание. Това би го отвлякло в рисковани романтични измислици, което не е в неговата природа. Поезията на безграничната свободна игра на фантазията за него е чужда. Пулсът на неговата поезия бие само в очертанията на почувствувана реалност, извън която силите му го оставят.

Сюжетите на произведенията му. - Както казахме, Влайков почти нито веднъж не се е отдалечил от живота на хората от родното му място. Дори тогава, когато мястото на действието се е променило, героите му са пак от средата на обществото, в което е прекарал своето детинство и юношество. Не току така случайно главни разказвачи или пък любопитни слушатели в произведенията му се явяват юноши, които обичат да им се изнесе тайната на някое човешко същество, или пък да си спомнят миналото на един човешки живот. Изключение от тая обичайна за Влайков форма на разказа са произведенията из обществено-политическия живот.

И така, вдъхновението си за творчество Влайков черпи почти изключително из средата на малкото еснафско-земеделско общество в родното му място. Художник с дълбоко човешко чувство, той не се задоволява само с външните форми на това общество, с битовата му характерност, с типичните му обичаи и традиции. Тия форми Влайков не отбягва - напротив, доста често дори ни ги дава с излишна разточителност. Но след като ни насити с описателната битова подробност, той ни повежда в тайниците на битовия човек, в неговата морална същина. Като писателите-реалисти от рода на Дикенс или Балзак, нашият по-малък техен последовател умее да направи битовата рамка част от духовния живот на човека, неговото продължение и допълнение. Бихте ли могли да си представите стрина Гергювица в по-друга рамка от оная, която Влайков така тънко и живо е нарисувал с градинката, охлузената къщурка, изчистена и изметена, със старинността на вътрешния изглед, с иконостаса, кандилото, иконата и сухата китка босилек! ("Житието на една майка"). Тоя бит живее и диша със съществата, които го осмислят и оправдават. Ако не ни го изобразеше авторът, ние би трябвало да си го помислим и предположим като една необходимост.

В обществото на еснафско-земеделския народ Влайков търси човека с неговите страсти, с морала на средата, но заедно с това и вечната драма на човешкото съществувание - борбата на човека за добруване и тъмните съпътници на усилията за това добруване - било външните социални неправди, било пък вътрешните, индивидуални слабости на човека.

Център на сюжета всякога е нещастния страдален образ на някой или някоя. Страданието е лайтмотивът на всичките му произведения. Героите му като да са виновни в нещо и изкупуват вината си, или пък са изкупителна жертва на сили вън от тях, жертви на дисхармонията в живота, която се стоварва върху по-слабите.

Гамата на страстите, които изобразява в произведенията си, е доста ограничена, но интересна по своята значителност. Дадена е страстта на ревнивата майка и свекърва ("Стрина Венковица и снаха й"); привързаността на старите към традициите и накърнения авторитет на майката ("Детенцето на кака Дона"); еротичното влечение и неговото разрушително действие ("Златко"); чистата любов като тържествуваща песен в живота на младите ("Дядо Славчовата унука"); любовта като саможертва и страдание за любимия човек ("Леля Гена"); любовта като инстинкт за красота и поезия ("Седянка"). В редица очерки и скици ни са дадени политическите страсти, проявени при разни случаи в нашите опартизанени борби ("Каменов" и хрониката "В село").

Обаче, сюжетът на Влайковите произведения никога не се строи изключително върху една страст; изобщо, животът в произведенията му не е едностранна проява на страсти. Като тяхна антитеза се явяват благородните чувства, които омекотяват страстите, или пък съвсем ги задушват, макар и след продължителна, мъчителна борба. Така, ревнивостта на свекървата се заглажда и притъпява от върховния контрол на съвестта, която й сочи невинността на жертвата-снаха. Властническият произвол и самолюбие на майката се среща с едно светло чувство, което й подсказва един нов свят и по-друг път към щастието. Любовта на Леля Гена не е една обикновена страст, а дълбоко влечение да се жертвува за онзи, който е изгубил почва под краката си и се лута непогален и студен сред чуждия свят.

Покрай тия сюжети с битово-етичен и политико-обществен характер има и друга категория, които бихме нарекли социални. Такива са сюжетите на "Чичо Стойко" (разложението на патриархалната задруга); на "Стрина Радовица се вълнува" (разрушителното действие на някои страни от военщината); на "Неканен гост" (пропадането на еснафското съсловие); и най-сетне на "Ратай" (съдбата на безпомощния работник).

Както в произведенията си със социална тенденция ("Косач", "Другари", "Каменов", "Ратай"), така и в картините из политическите или, по-вярно, партизански прояви на нашия слабокултурен гражданин и селянин, Влайков характеризува моралната атмосфера, в която гасне човешкото благородство и се трови обществения живот. Тук говори писателят под влиянието на едно романтично социално чувство, или пък като наблюдател на социалните явления у нас, които подлага на научно осветление ("Косач", "Другари"). Като изнася фактите, Влайков не се домогва до големи художествени обобщения, не се рови в дълбоките причини на тия факти. Така нахвърлените явления добиват характер на публицистични статии и ако не губят своя интерес и досега, това т дължат на обстоятелството, че имат отношение към съдбата на човека от дадено време и обуславят неговото щастие или нещастие, неговата вяра или разочарование.

Етичният елемент. - На повърхностния читател битово-етичните сюжети правят впечатление, че са предпочетени, за да ни се изобразят разнородните страни на еснафския бит в малък провинциален градец. Битовите подробности биха го заблудили и би останала скрита същината им. Защото зад тоя бит звучи копнежа на душата за по-хубав живот и чувствуваме човека, който страда и се бори да излезе от мрежата на тъмни противоречия и неволи. Не напразно Влайков се е увличал от Толстой. Животът е велик дълг, една орисана повинност, която е предопределена да я носим в името на един дълбоко в душата ни зароден етичен идеал. Всички герои на произведенията му са някакви страдалци, нещастници и жертви, които търсят пътя в живота, стремят се да осмислят тоя живот със светлината на някакво етично начало. Влайков чрез съдбата на своите герои като да е искал да се добере до смисъла на живота, да прозре в човешкото сърце и душа висшето предвечно начало, да отгатне тайната на човешкото щастие. В човека се борят доброто и злото; около човека дебнат тъмни и светли сили. Нашето щастие зависи от избора на тия две начала в живота, от предпочитането на хаоса пред хармонията. Не щастие в суетни, временни блага, а в силата да носим с твърдост изпитанията, които ни се падат в дял. У Влайков най-добрите понякога най-много страдат. И тяхното щастие като да е в съзнанието, че са избрани да изтърпят най-жестоки изпитания. Без да мислим, че Влайков се е повлиял от Достоевски, той се е добрал до философията му за одухотворяването на човека чрез страданието. В "Стринка Венковица и снаха й" страданията и нещастията събират две враждуващи майки пред ранния гроб на страдалката снаха и дъщеря. Двете свати се събират в едно общо страдание и примирени се връщат в живота, познали неговата истина и смисъл. Над цялата повест "Житието на една майка" се развява черно знаме; тя е същинска поема на страданието и мъченичеството, съзнателното и неизбежно мъченичество, което не сломява духа, защото сияе ореолът на една вяра в закрилата на един висш Промисъл.

В народните песни тъй често се среща образът на свекървата и на снахата или на сина. Драмата на такова тричленно семейство се слага в нещастния характер на свекървата. Народът ни е поставил проблемата, изобразил е драматичните конфликти и последици; обаче той не се издига над грубия факт с чувството за етичния смисъл на конфликта. Влайков също ни представя един тип от свекърва ("Стрина Венковица и снаха й"); неговата свекърва носи чертите на общоизвестния образ на тоя тип в народната песен. Но само първобитната ревност към сина би направила от свекървата един отблъскващ и отвратителен човешки образ. Влайков внася в него върховния контрол на доброто; така свекървата се приближава до нормалния човешки тип и тя е представена като жертва на фатална страст, с която се бори и се самоосъжда.

Смисълът на живота - не както би го измислила и съчинила фантазията на писателя, а както е даден в реалните съотношения на силите, които наблюдава и намира в човешкото общество, в обществото на хора, познати нему, или пък за които му е разправяно - това е патосът на художника Влайков. Не е важно, че тия хора принадлежат към едно още първобитно в своите форми общежитие, че те не са докоснати от съмненията, тревогите и търсенията на съвременния културен човек. Те страдат, надяват се, жадуват щастие и в шествието към вечността имат свое място. Да строиш от страданията и радостите на тия хора само една забавна история, която би пленила въображението и би задоволила любопитството, не би било сериозно отношение към човека и неговото дело. Затова Влайков така е безразличен към външната интрига, към измислицата. От друга страна, такава една художествена задача изисква и съответния тон на разказването. Когато се взима живота не като един естетичен обект, а като етична ценност, от само себе си следва по-сериозния и строг тон в предаването на събитията, или в характеристиката на хората. В маската на Влайков вие не ще намерите друг израз, освен онзи на строгостта и замислеността. Нито веднъж не ще го видите засмян, весел или шеговит. Как ще допусне той шега и как ще му се яви тя, когато пред него е животът - мистерия, животът страдание, животът изкупление. Всички герои на Влайков като да са дебнати от неизбежно нещастие, те като да са белязани с печата на предопределените жертви; те самите имат чувството, че нищо, което строят за свое щастие, не е трайно. При такова самочувствие и помен не може да има от настроение за забава и духовитост.

Обзет от това мироусещане, Влайков рядко се спира да надникне в поезията на природата, да ни пренесе в нея поне до толкова, до колкото са я почувствували и героите му. Тия герои са така измъчени и угнетени, че те нямат възможност, нямат и време да се отдадат на поетични съзерцания. Животът им е само борба и грижи, само тревоги и горчиви, изпитания - къде ще им хрумне да се отдадат на поетични залисии. Влайков прави опити да се освободи от натрапчивата мисъл за живота - страдание, да си отдъхне в един по-светъл свят. Но тия му желания не дават друго, освен една изкривена, болна гримаса. За да си отдъхне и да отхвърли от съзнанието и самочувствието си жестокия кошмар на живота, Влайков повиква на сцената невинността на децата. Неведението на тия същества за злото в света като да сгрява сърцето и създава някакво примирение, което все пак е един изход от безнадеждието.

Влайков, обаче, не е мизантроп, не е обезкрилен съзерцател на човешкото битие. Напротив. Жаждата му да проникне в глъбините на човешкото сърце, да познае законите, по които се реди животът, е пропита от любов към човека и живота, от съзнанието за дълг към ближния и към обществото. И в най-мрачните сцени на живота той хвърля топлите лъчи на благодушието, а към осакатените нравствено личности той запазва ако не снизходителност, то поне една въздържаност, за да не избие в жестокост. Характерен е примерът с мъжа на Леля Гена, който почти не унищожава, погубва една прекрасна жена; Влайков не се ожесточава и не сгъстява боите около неговата вина. Дори се създава впечатлението, че една неизбежност, една неотвратима фаталност трябваше да разбие един живот, на която фаталност е жертва и мъжът на Леля Гена. В "Ратай" са дадени няколко отрицателни характери и на първо място господарят на ратая Панчо. Тоя господар дори не се вестява на сцената, а само се споменава с няколко реплики. Изнасянето на такъв отрицателен тип би било една присъда над човешка личност, когато Влайков като да иска да ни убеди, че нещастници като Панчо Дръндето са изобщо обречени на страдание. Топлият тон на автора към тая жертва на живота е цената, с която се изкупва страданието.

Влайков е написал и няколко разкази и повести, в които рисува нашите политически нрави, разрухата на партизанството, безидейната обществена борба. Сам деен ратник в тия борби, той би трябвало да потрепери от гняв и ужас пред картината на злото. А това зло под неговото перо в хрониката му "В село" е изобразено с такова художествено чувство, че картините му остават у нас като оловни облаци, като да са нарисувани от голям майстор със замаха на един Гогол. С тая само разлика, че Влайков не топи перото си в злъч, гневът замръзва на езика му и остава само безстрастния дух на художник, който протоколира, хроникира или пък ще повика някой идеалист да се чуди на тоя политически ад, безсилен да го преодолее и преобрази.

Среда и герои. - Когато казахме, че сюжетите си Влайков взема само от общежитието на своя роден край, из семейния и личен живот на занаятчията и земеделеца от малък провинциален град, с това ние определихме само едната страна на тия сюжети - социалната. Спрели на това положение, ние не бихме се доближили до истинския характер на Влайковите произведения с битова тенденция. Ние имаме работа с писател, който се е просмукал от народническите идеали и се е увличал от Толстоевия мироглед за човека. Народническият идеал зовеше интелигента да слезе до народа, сред който да разнася просвета, култура, знание; да му помогне в усилията към по-щастлив живот. Толстой проповядва, че народът ще ни научи, как с честния физически труд ние ставаме горди, независими и господари на своя живот. Физическият труд е здравия цимент, върху който се гради цялата нравствена и духовна култура.

Влайков предпочете средата на простите занаятчии и земеделци; в тях вижда преди всичко работниците на физическия труд. Човекът на труда е някакъв стожер, около който се реди личния и колективен живот. Трудът е главната добродетел на еснафското общество. Безделникът, мързеливецът, прахосникът са нравствени уроди; от тях всички странят и ги презират, като да са изгубили човешки образ. От малки до големи в това общежитие се учат на труд, на сръчност и умение да се справят с нужди и грижи. В навика към работа е единственото им спасение от изпитанията, на които ги подлагат реалните условия. Когато искат да благословят някое дете за успех в незнайното бъдеще, пожелават му да бъде издръжливо в работата и със сполука, спорно да му е всяко предприятие: "Па ще порасте и тя, ще ми бъде шътниче като каките си".

Тия същества не знаят, що е охолност, разточителство и безгрижие. Залъкът на повечето от тях е корав, спечелен с мъка, с денонощна, непосилна работа. Трудът не винаги за тях е благословен, не им носи щастие, а им тежи като проклятие. В цялата ни литература едва ли ще намерим по-мрачна картина на труда от оная, дадена в повестта "Ратай". Трудът тук не е освобождение, а варварско робство, обезценяване на човека, принизяването му до състояние на скот. В "Житието на една майка" цялото семейство се е впрегнало на работа, обаче, тя не ги спасява от ударите на лишенията, от пораженията, които им нанасят жестоките условия на живота.

Героите на тая среда са обикновени хора, простички, най-често съвсем безграмотни. Те се представят пред лицето на живота почти безпомощни, само с една гола душа. Професията им се казва денонощен труд, а знакът на тяхното благородство са по-пуканите, шиести ръце, загорелите им лица. Влайков ги вижда в мъките, в напрегнатите мисли, в разговорите върху теглилата, които са вечните им спътници. Те като да нямат своя човешка пролет; от малки им се показва костеливата ръка на нуждата и те, невръстните, почват да се чувствуват вече остарели и разумни. Като изключим романтичната скица "Косачи", ние никъде у Влайков не ще срещнем веселба и младежки лудувания. Поезията на влюбеността, красотата на задирките и на палавите игри бързо се отминават, за да ни изправи пред строгия лик на живота-гнет и да ни разкаже за обгорения от нещастия остарял, макар и не стар свой герой. Човекът на Влайков няма детство и юношество; ние го познаваме в една неопределена възраст. Ако преди някоя година той е бил хубавец за приказ, сега по лицето му се чертаят пътеките на преживени изпитания ; той е погрознял, или огрубял. Това може да се каже предимно за героите на Влайков, които всъщност носят драмата на произведенията му. От някогашната жизнерада и прекрасна "Леля Гена" след женитбата остава само една разруха; Стрина Герговица ("Житието на една майка"), която се е славила с особения характер на своята хубост, постепенно изгубва своя блясък и лицето й някак потъмнява.

Има, обаче, и друга красота в тия хора на Влайков, която никакви временни бури не са в състояние да заличат; наопаки - колкото по-болно ги брули животът, толкова по-силно се разраства тая красота. Тя е духовната им красота. Леля Гена е престанала да обайва със своята външност. Затова пък там, в дълбочините на нейния поглед, се е спотаила неизказана красота, която е видима само за духовно издигнатите

Също и Стрина Герговица е събрала всичкото благородство в тихия си глас, в закръглените меки движения и в чистотата на нейния поглед. Външно в тия същества няма големи пречупвания, не се отличават с буйни прояви, не са дейни. У тях е слабо развито чувството за външно противодействие на злото. Погледнете ли в душата им, ще откриете сгъстена мисъл върху живота не като реална възможност, а като метафизика.

Влайков е разделил своите герои на безпокойни метафизици, някои от които се издигат до религиозна мистика и в нея намират своето примирение от противоречията на живота; другите му герои са с развито социално чувство, с живи интереси от делото на обществото. Тая последна категория герои са се наредили в два враждуващи лагери - едните са мечтатели, социал-романтици, които изпълняват повеленията на един дълг към обществото; другите са реалисти, за които идеите или нямат никаква цена, или пък им служат да прикрият егоистични сметки и намерения. Романтиците са най-често безпомощни пред реалните условия и тяхното въздействие върху средата не се оплодява от дълбоки и трайни положителни последици. Реалистите са главно отрицателните фактори в обществения живот; те действуват непосредно на личните интереси на своите клиенти и ги владеят чрез инстинктите и страстите. Романтиците са обикновено жертва на отрицателните обществени сили, защото се забравят в формули и надценяват силата и внушението на идеите.

Ако героите на битовите произведения са жертва на несъвършената човешка природа, на борбата между тъмните и светли начала в човека - в социал-политическите произведения Влайков изкарва герои, които са жертва на социалната среда, на невежествена маса, на кривото и недостатъчно политическо и културно възпитание на масите. В едните си произведения той поставя центъра на големите човешки проблеми в личността, а в другите тоя център пада в социалните условия. В първия случай Влайков заставя личността да разрешава посоката на жизнения си път чрез своя вътрешен, индивидуален опит, а във втория личността се вдъхновява от външни сили и върху плоскостта на обществените условия определя както своите борби, така и своята съдба.

Техника. Стил. - Ние не бихме били що-годе пълни в характеристиката на Влайков , ако не отделим малко внимание и на една негова особеност като художник - на техниката в неговите произведения. За отделните видове художествена проза вече е установена една класификация според техния характер и съдържание. Така гласи теорията. Практиката показва друго. Всеки писател със своя индивидуалност внася в техниката на произведенията си една постоянна форма, която в подробностите само търпи промени, но не и в главните си линии.

Влайков влиза в нашата литература не като подражател и продължител на по-предишни или съвременни наши писатели, а със свой стил и форми. Той не повтаря, не се влияе, не заимствува, а създава нови средства, нова техника за повестта и разказа. Като имаме предвид подчертаната самобитност на творчеството му, не ще се види нещо необикновено и неговата самостойност в техническо отношение.

Д-р Кръстев навремето си беше писал за Влайков, че за разлика от Вазов, у него преодолява разказвателно-описателния елемент. Тая характеристика е наполовина само вярна и при това не е достатъчно ясна. Има различни начини на разказвателно-описателната техника. За Влайков може да се каже, че формата на разказа му не е едно случайно изобретете; той е използувал богатия източник за тия форми - народното творчество. Не може да се твърди, че съзнателно се е добрал до богатата съкровищница на нашето вековно колективно вдъхновение; че той е изучвал преднамерено пружините на това вдъхновение. Но очевидна е истината, че стихията на народния творец му е била предадена по един или друг начин; а най-вярното е, че се е сродил с тая стихия от дългото общува не с живите изразители на миналото, каквито имаме основание да смятаме възрастните жени и мъже от народа. Своеобразният си похват на художник Влайков е проявил предимно в своите битови произведения. Тук той се чувствува като у дома си.

Той ни поднася живота като едно минало събитие, като неотдавнашна старина. Това са спомени за хора, за съдбата на отделни семейства, за затворени къщи, за пропаднали благосъстояния. От праха на това минало, което се помни от живото поколение, Влайков възкресява човешки страсти, преживени драми, угаснали надежди. За тия събития са запазени спомени у живи техни съвременници. Един случаен външен повод, една малка следа за някой дом, една среща - и нишката на разказа се открива. Любопитството към тая старина се възбужда из у възрастния, който я е прехвърлил далеч зад себе си, а у деца, които нямат свой жизнен опит и са поразени от някои противоречия в живота, или предшествуват едно приказничаво съществувание и съдба под схлупения покрив на някой затулен дом. Детето разпитва, подканя близкия си човек, а понякога и обикновен съсед, да разтвори книгата на интересна повест,

И така се почва разказът - с интимен тон, със задушевност, както се разказва пред свои, пред ония, които обичаме, на които поверяваме една тайна. Ние като да чуваме шепот и еднообразен речитатив, прекъсван от някоя лирична забележка, от житейска сентенция. Когато се разказва в семеен кръг и пред разтворената душа на дете, мислите са чисти и подбрани, волностите се изхвърлят, опасните за въображението и сърцето моменти не се възбуждат. Животът е тежко бреме, което ни е дадено по върховно повеление да го носим в името на дълга, да се приобщим чрез страданието до великата любов и чистота духовна.

Спомените се нижат. Разказвачът унесен говори за човека, за неговия поминък, за душата, за доброто и злото. Авторът като да не присъствува. Той се е смесил с героите си, със средата. Техните мисли са и негови; отношенията им към света, към хората, към проблемите на живота и той споделя. Те са хора на народа, изразяват духа на масата - и той се слива с тая маса, възприема цялото й мироусещане с всичката му наивност и първобитност. Тази страна в творчеството на Влайков му предава никаква архаичност и отживялост. Някой би видял в тая особеност на Влайков един недостатък, когато тя е неговата сила и индивидуална красота. Наивитетът и примитивността на художниците-прарафаелити не им отнема качеството на вдъхновени творци тъкмо за това, че в тях чувствуваме духа на масата, първичния инстинкт на масата да се уясни в художествени дела.

Градежът на произведението си Влайков предпочита да почне с героите на събитията. Както това намираме в епическите народни умотворения. Почва се с обща характеристика на главните лица, тяхната външност, професията им, детинство, семейство, родители. Набелязват се общите качества на характерите, отделни събития от живота им, положението им в общежитието, къщата, уредбата на стопанството. След тая чисто описателна подробност навлиза в интимния мир на героите, разгръща страници от борбата им със себе си и околните, разнищва страсти и чувства с тънки психологични анализи. Забележителна е способността на Влайков да води разказа до неизбежната катастрофа, да ни подготви с първите удари на словото си към драматични конфликти. Образцови примери на тая техника са последните му по-нови работи, като по-зрели плодове на творчеството му - "Стрина Венковица и снаха й" и "Житието на една майка".

Влайков, който избира сюжети за битовите си произведения почти изключително от родното си място, усвоява и наречието на пирдопския край. И стилът му също е в духа на тоя говор - простота в израза, безизкуствена фраза, простонародни художествени средства, с най-характерното - повторенията: "Сиромашки живот живееха лелини Генини, много сиромашки". Тоя стил диша епическа разляност, примесен с лирични забележки, със свенливи субективни добавки. Диалогът се развива не като драматично разкриване, а като обикновен обяснителен разговор, без напрежение и без съществено значение за цялото. Па и защо ще му е диалогът, когато действието в произведението не се върши, а разказва; героите не се оставят сами да се изразят и да действуват, а други разказват тяхното битие. Влайков владее до съвършенство стила на средата, за това е съумял да му запази сочността, да го употреби с най-художествените му форми. Приносът му в това отношение към обогатяването на нашите литературни, художествени средства не е малък.

Заключение. - Поради тясната връзка на Влайковите произведения с битовите условия на част от нашия народ, както и поради стиловите им и езикови форми, те си остават художествено достояние само за нас. Интересните им и значителни етични и психологични проблеми за един чужденец ще бъдат неубедителни, защото не ще има ключа към тяхната тайна - битовата психика и вживяването с традициите на едно минало, което ни е така родно. В един превод Влайков би изгубил най-съществената си красота - дълбокото и искрено вживяване в душата и характера на нашия народ, преклонението пред неговия духовен мир, пред неговите традиции и целокупен материален и морален живот.

БЕЛЕЖКИ:

1. Разказът се публикува за първи път в "Събрани съчинения" (в шест тома), излезли в София през 1925-1931. Том VІІ включва съдържанието на предните 6 тома и отзиви за тях. [обратно]

2. Влайков умира на 28.ІV.1943 година. [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ:

Н. Атанасов. Т. Г. Влайков. (Очерк в сбор. "По върховете. [Литературни очерки. Предпоставки на литературата ни след Освобождението.]"), С., 1927 г.

Д-р К. Кръстев. Нашата белетристика. Сп. "Мисъл", 1900.

Д. Бабев. Т. Г. Влайков. (Очерк в сбор. "Наши[те] писатели", С., 1916 [1943].).

Д-р Ст. Младенов. Езикът на Т. Г. Влайков. Сп. "Златорог", год. 1928.

Ив. Радославов. Т. Г. Влайков, сп. Хиперион, год. 1928.

НОВА БИБЛИОГРАФИЯ:

Завои. Из жизнения път на един писател и общественик (Автобиографични бележки). София: Юбилеен комитет, 1935.

Тодор Г. Влайков. Литературно и обществено дело. 1865-1885-1935. (Юбилеен сборник под редакцията на М. Арнаудов и Г. Крънзов). София: Юбилеен комитет, 1939.

Крънзов, Георги. Тодор Г. Влайков. Биографична скица. 1865-1885-1935. С., 1935.

Минков, Цветан. Предговор към "Стрина Венковица и снаха й". София: С. Игнатов, 1938.

Минков, Цветан. Предговор към "Вестовой. Повест". София: С. Игнатов, 1940.

Минков, Цветан. Послеслов към "Два са млади залибиле. Пет картини из народния живот". София: С. Игнатов, 1940.

Минков, Цветан. Предговор към "Седянка". София: С. Игнатов, 1941.

Константинов, Георги , Крънзов, Георги. Тодор Г. Влайков. Литературно-критически очерк. София: Български писател, 1960.

© Никола Атанасов, 1929
© Издателство LiterNet, 02. 03. 2004
=============================
Публикация в "Библиотека "Български писатели". Под ред. на М. Арнаудов. Т. V, София: Факел, 1929.
Публикация в "Библиотека "Български писатели". Т. V. Под ред. на А.Вачева. Варна: LiterNet, 2004.