ДЕНЯТ С...

Мартин Петков

web

Отпих предпоследната глътка от кафето и се загледах навън. Малката керамична чашка все още топлеше ръцете ми, въпреки че беше почти празна. Също като заведението, в което освен мен седеше една семейна двойка с поне петнайсет годишен брак зад гърба си, а също и неизменната шумна компания от гимназисти в последния клас, очевидно предпочитащи уроците на бармана пред тези на учителя. Обикновено имаше повече хора и на мен ми се налагаше търпеливо да чакам, докато се освободи някоя маса, но днес времето беше лошо, смрачено и намръщено, всеки момент можеше да завали и затова заведението се радваше само на постоянната се клиентела – т.е. аз и хлапаците. Те не бяха лоши деца, но крещяха твърде високо, сякаш на всяка цена искаха всички да узнаят твърде постните им разсъждения, а разговорът им винаги се въртеше около напиването на последния купон, плановете за напиване на следващия купон, изцепките на някой отсъстващ техен съученик, тъпите даскали, които смятат да ги оставят на поправителен или последния градски писък на модата. А за това, че беше писък, нямаше никакъв спор, защото колчем някоя от вече съзрелите физически, но не и умствено, ученички се появеше с лилави кичури или с прав жълт панталон до под коляното, комбиниран с тричетвърти червени чорапи, нейните приятелки моментално започваха да пищят и със засилка се мятаха на врата й.

Но заведението имаше едно друго преимущество – то разполагаше с огромни витринни прозорци, които позволяваха да игнорирам хората вътре за сметка на онези вън. Тези вътре можех да наблюдавам с часове, а онези отвън виждах само за няколко секунди, докато преминеха пред четирите панорамни стъкла, след което изчезваха завинаги и аз можех само да гадая откъде са дошли и накъде отиват. Е, разбира се, не всички изчезваха завинаги. Имаше ги и типичните хора-часовници, които всяка вечер по едно и също време дефилираха по тротоара пред заведението и аз вече знаех, че точно в шест часа от офиса отсреща ще излезе представителен млад мъж на около двайсет и пет години, ще се качи в джипа си, който заема две места за паркиране и ще отпраши с мръсна газ нанякъде. А в седем и половина минаваше Продавача. Той нямаше джип и едва ли някога щеше да има. Най-напред ми беше направил впечатление с ватенката си, която сигурно беше връстник на бригадирското движение и с леко завалената походка. Лицето му беше покрито с гъста и отдавна небръсната корава брада, криеща под себе си немалко бръчки, които сякаш изпълзяваха от нея и обграждаха очите му. И със сигурност, това щеше да бъде едно съвсем непривлекателно лице, ако не бяха именно очите – черни и блестящи, като очи на луд. Те се впиваха в предметите и хората и ровеха в тях, сякаш търсеха нещо отдавна загубено. За първи път виждах такива очи. Така го и бях нарекъл отначало – човекът с очите. Много по-късно го нарекох Продавача, когато при една от моите редки и къси разходки го видях на спирката на тролея. Подпираше се зад една желязна и безпризорна сергия, по която бяха наредени няколко ножчета за бръснене, едно тесте с календарчета и едно с билети за градския транспорт, пет-шест пакетчета с ядки и слънчоглед и накрая една черна чанта, много стара и много запазена, и всичко това, предлагано на съвсем смешни и нищожни цени. Но дори и те не можеха да привлекат клиенти към сергията. Мен обаче ме заинтересува само чантата. Кой знае защо, в главата ми взеха да изскачат разни фантазии за това, каква може да е била нейната история, а оттам и тази на собственика й. Откъде ли се беше взела тя? За какво ли е била купувана?

Сигурно някога, много отдавна, когато Продавачът все още не е бил Продавач и сигурно дори не е бил и човекът с очите, и е смятал, че ще има нужда от официална чанта, с която да се появява на публични места, той се е решил на тази рискована инвестиция. След това, обаче, нещо се е случило и чантата е била оставена да чака по-добри времена в гардероба, а ето че сега тя се продаваше на цената на десет автобусни билетчета без надеждата да се появи на друго публично място освен на тази тролейбусна спирка. Продавачът обаче, упорито седеше на своята сергия, а аз го виждах само вечер, когато се прибираше в навярно мизерната си квартира, където да дочака следващия ден и отново да застане зад импровизирания щанд.

Семейната двойка се надигна да си ходи. Мъжът помогна на жената да облече палтото си, след което двамата с равна стъпка излязоха навън. Надигнах чашката и последната глътка вече студено кафе се разля по езика, а след това и в гърлото ми. Броят на гимназистите нарастваше и те вече окупираха втора маса. Надигнах се от мястото си и бавно тръгнах да слизам по няколкото стъпала, които създаваха илюзията, че кафенето е на два етажа. Тази вечер кракът ме болеше и куцах повече от обикновеното, така че трябваше да внимавам да не се изтърся някъде и за пореден път се изпсувах за ината си, заради който все още не си бях купил бастун. Просто на самия мен не ми се нравеше идеята, аз, мъж на четирдесет и две години, да тръгна с бастун като някакъв пенсионер. Всъщност аз си бях именно пенсионер, но не от онези с побелелите коси, които след като четирдесет години са бачкали като роби, накрая се оттеглят на заслужен отдих в заслужената си пенсионерска мизерия. Бяха ме пенсионирали миналата година след злополуката. Всъщност още ми търсеха подходящо място, където да мога да работя без куцането да ми пречи, но това ми се струваше напълно безсмислено. Днес здравите не можеха да си намерят препитание, та какво оставаше за инвалид като мен. Така че сега ми предстояха още много вечери, в които да изразходвам енергията си пред телевизора или пред чашата с кафе.

Телевизорът беше другото мое развлечение. Едно скромно черно-бяло развлечение, приемащо само първа програма. Цветният го продадох преди шест месеца, за да си платя на докторите, които ми лекуваха крака и благодарение на които сега куцам толкова елегантно. Мога да напиша дори цял роман, а заглавието ще бъде нещо от рода на “Моите вечери с телевизора”. Но това едва ли ще стане, защото ръцете ми вече треперят твърде много и хващам химикалка само когато се наложи да се подпиша някъде, а дори и тогава подписът ми излиза все един разчекнат и изкривен. Така че ще мина и без роман. Но без предаването не мога да мина. Наскоро го хванах и оттогава гледам редовно. Казва се “Денят с…” и в него се филмира и показва един ден на някоя известна и интересна личност. Камерата го следва навсякъде, а в това време той или тя разказват и разсъждават за живота си. Предаването продължава един час, което на мен ми изглежда страшно малко, тъй като ми е непонятно как може цял ден да бъде събран в един час. Все пак става дума за знаменитости. Виж, моят ден спокойно можеш да го събереш в един час. А и не само денят, ами направо целият ми живот ще се побере като едното нищо в един час, че в добавка и този на Продавача, а и на всички други като него. Но за нас едва ли и един час ще отпуснат. Какво да се прави, като ние само за фон ставаме, колкото да не изпустее съвсем пейзажът. И то не какъв да е фон, ами на някоя ъндърграунд продукция. Те добре, че са модерни днеска, току-виж ни взели някъде за статисти. Ама, къде ти…Нещо много взех да се размечтавам.

Тази вечер предаването беше за Андрей Баташов. Красиво лице, фини черти, изключително аристократична външност. Може би дори и голям актьор. Разказваше за това как мрази двуличието и простотията. Не понасял лъжата и лицемерието. Бил много затворен човек, защото се страхувал от предателства. Въобще думите му звучаха изключително красиво и аз несъмнено бих му повярвал, ако не го бях виждал на живо. На улицата явно не го вълнуваха нито лицемерието, нито лъжата, защото лицето му излъчваше само високомерие и надменност, студено и безразлично, както към предателствата, така и към всички други човешки грижи. Какво да ги правиш – актьори. Готови са всичко да ти поднесат на тепсия, само да им обърнеш мъничко внимание. Спомням си, веднъж, предаването беше с една певица – Елвира Георгиева. Та тази певица след като в продължение на едно деситилетие беше измъчвала слушателите с напъните си в естрадата, накрая реши да се преквалифицира в модерния днес фолк жанр, само и само, за да не потъне в забрава. Даже, за по-сигурното привличане на слушатели, си бе уголемила и бюста и по време на предаването през цялото време кокетираше с него. А отгоре на всичко твърдеше, че правела всичко това заради многобройната си публика. Страшно ми е интересно тази публика с какво слуша песните й – с очите си или с някои други части на тялото си, ако изобщо ги слуша, разбира се, и въобще тази красавица, като стане сутрин от леглото, как въобще си търпи физиономията в огледалото. Както беше казал отдавна някой, не е нужно да си лягала с много мъже, за да бъдеш курва.

Заспах трудно. Както всяка нощ. Винаги се въртя страшно много преди да заспя, а в главата ми на свой ред се въртят също толкова будни мисли и обикалят ли, обикалят, докато накрая съвсем ми писне и не им тегля една, след което заспивам и ако имам късмет, не сънувам нищо. Само че по-често нямам и тогава ми се присънва, че не куцам и че животът ми някъде там в ранната младост е успял да свърне в някой друг, по-правилен завой и вместо да се окажа в задънена улица, успявам да изплувам на онази, най-голямата трансгранична магистрала и от този момент нататък вече никой не може да ме спре. Да-а, такова нещо е трансграничната магистрала. И аз летя ли, летя по нея, а пред мен е синьо и широко, и от скоростта спокойният въздух се превръща в буен вятър, който зверски фучи насреща ми. Аз летя, а той фучи, и е хубаво, и не само хубаво, ами си е направо страхотно, и свободно, и красиво. И въобще – сън.

На сутринта се събудих с леко главоболие, но се надявах, че то лека-полека ще се разсее, защото ми бяха останали само два аналгина и предпочитах да си ги пазя за по-тежки случаи. След като приключих с бръсненето и закуската, състояща се от билков чай и мармаладена кифла, реших да направя кратка инвентаризация на авоарите си. Извадих кутията от едни отдавна изядени “Пияни вишни” от горното чекмедже на секцията и се разположих в кухнята, където поради честите включвания на котлона беше най-топло. Вътре бях направил няколко отделения, в които разпределях пенсията си. Всичко беше разграфено по пера – петнайсет лева за ток, десет за вода, два и петдесет за телефон. Откакто си бях изключил парното, най-тежкият разход беше отпаднал. Десет лева отделях за непредвидени разходи, а останалите четиридесет и три бяха за храна. Четирдесет и три лева за тридесет дена правеха по лев и четиридесет на ден, което стигаше за хляб, кисело мляко и нещо сладко – напълно достатъчно за човек с непридирчив вкус като моя. Разбира се от тези пари бях обособил и каса “кафе” – по двайсет стотинки за вечерното кафе в заведението отсреща. Това беше, така да се каже, моят малък празник и подаръкът който правех сам на себе си, тъй като и без това нямаше кой друг да ми го направи. След като приключих инвентаризацията, излязох на пазар. Времето днес беше слънчево и почти топло. Това означаваше, че моето кафене ще се напълни и аз пак ще трябва да чакам за свободно място. Слава богу, поне кракът не ме болеше и ако се постараех, куцането почти нямаше да си личи. Вървях и си мислех за снощното предаване и за Андрей Баташов. Да-а, предателство, лицемерие – силни думи. Но това означава, че ти непрекъснато общуваш с хора, намираш се в постоянен контакт и около теб животът не спира да кипи. Аз, обаче не бях заплашен от подобни отрицателни емоции. От много време вече не познавах никого, та бил той и лицемер; мен нямаше кой да ме предава; живеех в свят, в който уж имаше хора, а не можех да се докосна до тях, точно като в моето кафене, в което аз стоях от едната страна на витрината и само гледах, а те минаваха от другата страна без изобщо да ме забележат.

На обяд послушах малко радио. Някаква седемнайсетгодишна рокзвезда се оплакваше, че не може да си намери приятел, а модел на плейбой пък си търсеше съпруг. Хауърд Стърн се развеждаше след двайсет и една години брак, а Елизабет Тейлър планираше осмата или деветата си сватба. Някакъв футболист бил продаден за осемстотин хиляди долара, а друг щял да получава по петнайсет хиляди лири седмично. Всичко това ми звучеше като хроника на пазара за роби, примесена с извадки от борсата за сводничество.

Следобяд подремнах за около час, след което се преоблякох и тръгнах към кафенето. Сложих си новото шушляково яке, което ми бяха подарили преди четири години и току-що лъснатите мокасини. Отдолу бях както винаги с неизменните дънки и карирана риза на червени и сини квадрати. Като изключим побеляващата ми коса и куцането, имах доста запазен вид. Но това вече не ме интересуваше изобщо, тъй като просто нямаше за какво или за кого да се запазвам. Асансьорът не работеше и слизането по стълбите ми отне около десет минути, ала накрая благополучно се добрах до кафенето, където успях да намеря и свободна маса. Взех си кафето и се разположих на дървения стол. За лош късмет ученическата компания се оказа точно до мен и колкото и да се стремях да не обръщам внимание, гласовете им упорито щурмуваха слуха ми и постепенно превзеха цялото ми внимание. Може би, защото, докато двама от тях се опитваха да си изрисуват татуировки с химикалка, другите бяха подхванали тема, малко по-различна от обичайните.

- Аз не мога да живея така - заявяваше точно в този момент една чернокоса госпожица с десетина железни пръстена по ръцете и огромни страховити обеци, люлеещи се застрашително над раменете й. - Тук всичко е скучно и сиво. Няма нищо интересно. Аз искам да живея истински и затова ще замина за Щатите. Там е истината.

- Каква истина бе, Севи? - провикна се насреща й един от дангалаците. - Те там само за тебе питат. Ще миеш чиниите, докато ръцете ти се схванат от ревматизъм.

- Ти ще миеш чинии - троснаха се обеците. - А аз ще успея и тогава ще ти изпратя картичка със Статуята на свободата от Вашингтон.

- Тя е в Ню Йорк, бе Севче! - обади се друг дангалак и се засмя пренебрежително. - А пък и ти, къде си тръгнала, като още при Перник ще се загубиш.

- Вашингтон или Ню Йорк, няма значение, все е Америка - нацупи се момичето, наречено Севи, и обидено си млъкна.

- Ех, че сте и вие! - включи се в този момент една русокоса нимфа, която конкурираше съученичката си, както с количеството тежки метали по ръцете, така и с крещящия грим по лицето. - Мислите само за себе си. А вижте колко трагедии има по света. Та това са световни драми – умират милиони хора, а вие – не стига, че всичко си имате, ами …

- То и у нас има драми - прекъсна я първият дангалак. - По улиците, където плюнеш, просяк ще уцелиш.

Русокосата присви гнусливо устни.

- Това е гадно. Не понасям просяците. Толкова са мръсни и отвратителни. А и каква драма е това? Бедняк някакъв, дето сигурно сам се е докарал до това положение, а пък сега разчита на другите да го измъкват от калта.

- Браво бе, Рени! - пак се намеси и вторият дангалак. - Страшно го каза. Остава сега да добавиш и че всичките бедняци трябва да ги направим на сапун.

- Я си... - изпсува го нимфата със съвсем мъжка интонация. - Кво се заяждате само, ту с мене, ту със Севи? И я по-тихо, че ни слушат.

- Кво кат ни слушат, нека слушат, да се учат - наперено се обади пак Севи и ме изгледа високомерно.

Защото последните реплики се отнасяха до мене. Тъкмо в този момент аз се надигах от мястото си и погледът ми за миг се беше кръстосал с този на въпросната Рени. Стараех се да гледам безучастно и безразлично, въпреки че едва се сдържах да не изнеса една лекция на тази малка лигла, но си знаех, че така ще предизвикам само присмех и превръщайки се в жертва на детската компания вече трудно щях да мога да идвам тук. Не обърнах внимание и на последния изстрел, който изсвистя зад гърба ми откъм тяхната маса, когато едно от момчетата полувисоко каза на другите.

- И тоя, куцият, не е от прокопсалите. Нали все го гледам как виси тука, като кон на празни ясли.

Излязох от кафенето и по изключение реших днес да се поразходя малко. Не ми се прибираше в квартирата, където със сигурност щях да започна мислен диалог с разните Севи-та и Рени-та, опитвайки се поне в съзнанието си да ги убедя в нещо, което и на мене не ми беше съвсем ясно. Махнах с ръка и тръгнах нагоре, към НДК – любим район на всякакви такива изпаднали типове, като мен. Клошари, просяци, пенсионери, социално слаби се събираха и с часове дремеха по пейките пред Двореца. Не обичах да сядам при тях, защото те моментално започваха да ти разказват живота си, нещастията, които ги бяха сполетели и мъката, дето ги гнетеше. Предпочитах да седя сам, защото понякога и аз на свой ред с труд се сдържах да не превърна в слушател случайните си съседи по пейка, сякаш се надявах, че като си разкажа болката и ще ми олекне, а току-виж, някой се смилил и решил да ми помогне. При една от тези разходки се запознах с Екскурзовода. Още един от онези, които нямаха име, та се налагаше аз да им измислям някакво название. Екскурзоводът едва ли някога се е занимавал с тази професия, а аз така и не разбрах въобще с какво се е занимавал. Когато го срещнах, беше зима и той лежеше или седеше върху тръбите на радиатора в Билетния център и разясняваше на посетителите, кои са новите представления и кои вече са минали. Беше постлал върху радиатора една мръсна, прокъсана черга, за да не му убива много и прекарваше върху нея по десет часа дневно – от отварянето на касите в девет сутринта до затварянето им в седем вечерта. Повечето време той спеше, изкривен върху радиатора с крака, опряни в земята, а когато беше буден, сгъваше чергата си на две, на три, сядаше върху нея и говореше на онези, които имаха търпение да го слушат.

- Ето тука, това са новите афиши. Онова е великолепна постановка. Вижте само какви артисти участват. А това представление вече мина. Ще трябва да почакате до другия месец.

И приключвайки този преглед на афишите, импровизираното бюро Информация, което не беше гледало нито едно от изброените представления, започваше да се прозява и да се намества върху радиатора. Не след дълго Екскурзоводът заспиваше отново, водейки се може би от крилатата максима на добрия Александър Дюма, че който спи, яде. Или може би и той, подобно на мен виждаше в съня си не задънената уличка, в която беше попаднал, а същата онази трансгранична магистрала, по която спиране няма. Всъщност не знам какво е сънувал Екскурзоводът, защото един ден той просто изчезна от Билетния център и аз никога повече не го срещнах.

Събота. Още един хубав ден и още едно кафе в познатото заведение и с познатата компания. Отпивам от чашата на малки глътки и си припомням моменти от снощното предаване – този път “Денят с …Аня Пенчева”. Красива жена, но кой знае защо – отблъскваща. Каза много интригуващи думи за любовта и за възвишените чувства. В същото време, обаче, не можех да се отърва от усещането, че устата, която говори толкова хубаво за сърдечните чувства, е изпълнявала някои не съвсем възвишени поръчки, за да стигне сега до положение, в което да може да обяснява на другите какво е любов. Но това беше само усещане, а иначе аз почти се съгласих с някои нейни мисли от рода на: ”Любовта не познава прегради” или “Парите са без значение в любовта” или “Когато обичаш, трябва да даваш всичко от себе си”. За даване, очевидно, че беше давала, но от друга страна, едва ли точно аз можех да послужа за пример на горните максими, защото в моя случай любовта нито преодоля всички прегради, нито можеше да се приеме, че се разви независимо от онзи така болен въпрос за парите. Още повече, че в настоящото ми положение вече нямаше и какво да давам. Бяха ми останали само чернобелият телевизор и този куц крак, с който пристъпвах неуверено по краткия път от квартирата да кафенето с неизменните двайсет стотинки в джоба.

Днес компанията от подрастващи екземпляри се беше отказала от емиграцията в Америка и отново се беше върнала на по-познатата тема за снощния купон у някой си Джордж. Всъщност, почти сигурно ставаше дума за някой местен Георги с еволюирало име и нееволюирало съзнание. Накратко, разговорът им беше повече от скучен. Но тогава в заведението влязоха момче и момиче на по двайсет и няколко години и седнаха на съседната до моята маса. Защо това ми направи впечатление ли? Не знам. Далеч не за първи път се случваше някоя двойка да се отбие, да поседи известно време над чашите с кола, капучино или коняк, след което да изчезне, без да остави и най-бледа следа в съзнанието ми. Но в тези… в тези имаше нещо. Трудно ми е да кажа какво точно, аз не съм нито добър физиономист, нито имам дарба да чета в дълбините на човешката душа. Очевидно беше, че те нямат нищо общо с кресливите хлапета, прекарващи живота си по кафенетата. Момичето не беше кой знае каква красавица, но беше симпатично, с много светли и усмихнати очи, което явно беше напълно достатъчно за момчето. То, на свой ред, също не правеше поразяващо впечатление на околните, но и неговият поглед беше особен – спокоен и леко насмешлив, готов всеки момент да се преобрази във веселост и внезапно да се превърне в подигравателна гримаса, но без типичната за такива случаи злоба, каквато излъчваха очите на подрастващите екземпляри от долната маса. Момичето свали якето си и седна, а момчето донесе две чаши какао, след което те приближиха столовете си по-близо един до друг и пред тях изникна брошура с програмата на театралните представления за този месец. Веднага я разпознах, защото от време на време, когато ми останеха стотинки, аз също си купувах такава, сядах тук и започвах да си отбелязвам постановките, които исках да посетя и на които никога нямаше да отида, тъй като още не бяха измислили билети за социално слаби. Безсмислена работа, ще кажете, но така се убиваше време, а това е единственото убийство, което остава ненаказано, или поне ние така си мислим. Чак когато животът вече си е отишъл, успяваме да усетим и неговото най-тежко наказание, което се струпва върху ни с всичкото си пропиляно време. Някой го беше нарекъл “мъртви дни” – точно такива, каквито бяха моите сега. Но онези двамата, от съседната маса, със сигурност нямаше да останат само с отбелязването на интересни пиеси върху театралната програма, днес или утре те щяха да си купят билети и да съживят поне една част от своите “мъртви дни” и в края на живота им, когато и да дойдеше той, тяхното наказание щеше да бъде по-малко и по-поносимо. Помня, че преди време, аз и моята приятелка, а по-късно моя жена, а още по-късно моя бивша жена, също имахме навик от време на време да ходим на театър и веднъж аз бях взел билети за една постановка, която си бяхме набелязали от месеци напред и горд отивах към мястото на срещата, когато в един момент усетих, че джобът, в който се намираха билетите, бе празен. Бях ги сложил във външен джоб, убеден, че на никого няма да му хрумне да краде билети, но явно въпросните хартийки бяха заблудили неизвестния крадец, представяйки му се за банкноти, и ето, че аз отивах на театър, без да имам билети за него. Разбира се, по-късно все пак ние отидохме на същата онази постановка, но тъпото чувство, обзело ме при откритието на кражбата, не ме напусна още дълго време.

Момичето бърбореше весело и се смееше на глас – леко и щастливо, а момчето само я гледаше усмихнато, без да казва нищо. То пък и какво ли имаше за казване, като всичко се виждаше и без думи. Те бяха влюбени така, както могат да са влюбени само хора на по двайсет години. Възраст, в която вече е надскочен всякакъв пубертет, но проблемите на зрелостта все още са далече и затова изглеждат съвсем дребни и преодолими. Допих кафето си и се надигнах да си ходя. Повече нямах работа тук. Не че и вкъщи имах нещо за вършене, освен да изгледам поредното предаване на “Денят с… еди-кой си”, но тук със сигурност нямах работа. Докато куцуках покрай масата на момчето и момичето, обаче, нещо в мен ме извърна към тях и аз им кимнах леко.

- Довиждане - рекох.

Не знам защо го казах. Нито ги познавах, нито щях да ги видя отново. Светлите очи на момичето блеснаха насреща ми, а тези на момчето се усмихнаха, но не забелязах нищо присмехулно и в тях.

Излязох на улицата и тръгнах бавно към входа на кооперацията. Зад мен останаха ученическите компании, момчетата, момичетата, всичките там Рени-та, Силвии, Джорджовци, Джими-та и изобщо всички, които все още бяха във възрастта на личните имена. Зад мен бяха и Продавача, и Екскурзовода, които отдавна вече нямаха никакво име. А сигурно преди са имали, но неизвестно кога са го загубили. Кой знае още колко хора щяха да загубят имената си, дълго преди да са се захванали с онзи занаят, наречен убиване на времето. Но аз искрено се надявах, че поне тези двамата, с чашите си с какао и театралната програма, ще успеят да си запазят имената, бях готов дори да се моля за тях, ако все още имах някаква вяра и съжалявах за това, че не мога да им дам нищо друго освен ненужния си черно-бял телевизор. Не можех дори да ги почерпя едно кафе, можех само да се надявам с една такава куца надежда, че няма да дойде ден, когато техните мечти да се ограничават със следобедната разходка и вечерната телевизионна програма, и двете еднакво глупави, и еднакво безцелни.

Качих се още по-бавно по стълбите и отключих вратата. Влязох в кухнята и седнах до прозореца. Оттук също можех да гледам хората и сигурно скоро въобще няма да слизам до долу, а просто ще си седя тук и ще гледам. Те ще вървят пред погледа ми, а аз ще гледам. Вярно, че нямаше да мога да чувам разговорите им, но те и без това бяха все едни и същи. Седях така, докато се стъмни съвсем. След това се преместих в хола и пуснах телевизора.

© Мартин Петков, 2002
© Издателство LiterNet, 13. 05. 2002
=============================
Първо издание, електронно.