ЛУДАТА ДОРИС

Момчил Николов

web || Разкази

Дорис си прекарваше времето, като разместваше буквите от своето име и се опитваше да стигне до магическото съчетание, което да й обясни по някакъв начин защо е полудяла, преди да навърши тринадесет, защо чува гласове, защо изпитва неопределимо желание да извади лъскавото око на лекуващия я психиатър, да извади лъскавите очи на всички други нелекуващи я психиатри, медсестри и санитари, да ги натъпче в буркани и да ги консервира за дните, в които щеше да бъде нормална и самотна.

“ОРИС, РОД, ДООРС, ДРИС, РИС” - драскаше тя по празния лист и след всяка следваща дума се засмиваше доволно. Да, може би нейното полудяване е свързано с ориста й, с това, че и други в рода й бяха превъртели. Вероятно имаше значение и това, че слушаше по десет часа на ден Доорс и пиеше транквиланти с водка до безсъзнание. А колкото до “рис и дрис” - тяхното значение беше непонятно за мозъка й.

В стаята влезе нейният психиатър. Явно дочул за мераците й, той беше взел мерки - тъмносини очила за оксиженист предпазваха лъскавите му привлекателни очи. В ръцете си държеше обичайния психотерапевтичен инструмент - електрическа палка. Дорис мушна бързо в устата си листа с изписаните думи и задъвка бясно. Психиатърът се хвърли напред и с рутинни движения разчекна челюстите й. Успя да извади лигавото топче хартия, преди Дорис да го е глътнала. После я чукна лекичко по врата с палката и докато тя се гърчеше на мозайката, той се зае с листа хартия. Уви, всичко написано на него бе заличено от слюнката и зъбите на лудата Дорис.

Психиатърът Алфонсо (тъй се казваше човекът с медицинско образование) изпсува шумно на немски, после изпсува шумно на руски, английски, френски, италиански и гръцки и ръгна ядно Дорис с палката още веднъж, този път в ребрата. Дорис обаче предвидливо беше захапала металния крак на леглото и така, стабилно заземена, въобще не й пукаше от електрически токове.

- Ах, ти, психарко проклета - изръмжа Алфонсо и я ритна в бъбреците с все сила, макар и да разбираше, че с тези гумени чехли, с които беше обут, не можеше да очаква кой знае какви резултати. А и не знаеше, че Дорис точно от тази страна, по която я риташе, нямаше бъбрек. Бяха й го откраднали на една екскурзия в Румъния.

- Ау, ау - пищеше Дорис, но вътрешно се надсмиваше над глупавия лекар, който не знаеше за откраднатия бъбрек.

- Кажи, психарко, какво пишеше там или ще доведа вълците и рисовете от виденията на Амелия, за да разкъсат анемичните ти черва - използва Алфонсо и последния си коз. От богатата си практика знаеше, че малцина психари биха издържали на подобна заплаха.

Сега всичко просветна на Дорис. Разбра значението и на последните две думички от несъществуващия вече лист. Рисовете от виденията на Амелия щяха да дотичат, да я разпорят и да разпилеят лайната й из цялата психарница.

Дорис пусна крака на кревата и изхълца няколко пъти. Не искаше рисовете да разкъсат червата й.

- Исках просто да разбера защо съм луда - проплака тя и протегна нагоре слабичките си, надупчени от спринцовки ръчички. Алфонсо ги пое и овладял моментния си порив да ги строши, я повдигна от земята. Погали я по русата косица. Изтри сополите й. После разнежено каза:

- Защото живееш в лудницата, малка Дорис.

Но Дорис не го чу. Цялото й внимание бе ангажирано от мисълта как да свали сините очила и да набара лъскавите очета, които се криеха зад тях. За да си направи компот за дните, в които щеше да бъде нормална и самотна.

© Момчил Николов, 2002
© Издателство LiterNet, 09. 07. 2002
=============================
Публикация в кн. на Момчил Николов "Разкази", Плевен, изд. "ЕА", 1998.