ПИСМОТО

Момчил Николов

web | Фрагменти от стая

Пощальонката лежеше по гръб на улицата с протегната ръка. Стискаше писмо. За вас е, рече. Кое, не я разбрах. Писмото, рече, щях да ви го пусна, но паднах и ясно ви е, че в това положение не мога да ви го пусна. Ясно беше това. Но другото, не - как да му се не види ще получавам тук писма - че аз въобще не живеех на това място. Само минавах, да, минавах. Че аз въобще не живея тук, рекох. И какво от това, заинати се падналата пощальонка, не е задължително да живеете тук. Впрочем, погледнете де, ако е написано името ви, значи е за вас и няма какво да спорим.

Умно. Взех белия плик и представяте ли си, там се мъдреше моето име. Видяхте ли, рече пощальонката и се ухили, грешка няма. А сега ми помогнете да стана, щото сама... Помогнах й и тя се заклати надолу по улицата, зарязвайки ме, без каквито и да е обяснения. Какво друго, кажете, ми оставяше освен да отворя писмото. Ми отворих го. Розов лист хартия, cherchez la femme, пишеше там. Разбира се, знаех какво означава това, не бях толкова тъп. Но не проумявах защо и откъде накъде и по чия воля трябваше да търся някаква женска. Много ги мразех тия потайни работи, много. Не сте уцелили, рекох. Наум, де. Смачках розовата хартийка и я захвърлих. На земята, къде другаде. Доколкото се познавах, съвсем скоро щях да забравя за неочакваното произшествие. Такъв си бях аз - бързо ми изфирясваше всичко от главата.

За всеки случай, пък и да ускоря процеса на забравяне, влязох в кръчмата на ъгъла, която се казваше “Куцата жаба”, но нямаше вътре никакви куци жаби, ами само пияници и то такива, дето изглеждат по-зле от мен. По-зле от мен - представяте ли си!

Да, наистина не бях прелест, пък и дъската ми хлопаше - така казваха. Изпих две водки с една бира, аз все това си пия, и ми олекна. Вече не си спомнях за пощальонката. Ама за писмото все още си спомнях, така че викнах си втора бира и още две водки. След тях с положителност щях да съм изтрил всички файлове, отнасящи се до случката. Надигнах си чашата и тъкмо така хубаво си бях отворил онова специално отворче на хранопровода, дето е за най-големите глътки, и тъкмо в тоя момент що да видя! Жена! Не, нямам предвид нещо мърляво с чорлави коси, гуреливи очи и покапана тениска, което се опитва да изкрънка едно пиене от теб като ти разправя кви готини цици има, ама ще ти ги покаже друг път. Не, не това исках да кажа, когато възкликнах (наум, разбира се), жена.

Само на метър и половина, точно под оплютата от мухите жълтеникава крушка стоеше момиче с неземна според моите критерии красота. Втрещих се. Не че не бях виждал и други момичета с неземна, според моите критерии, красота. Бях, но те винаги се намираха на повече от метър и половина разстояние, практически недостижими. А сега - фейс ту фейс. Тя беше синеока, златокоса и се казваше Лолита. Шегувам се. Не знам как се казваше. Носеше небесносиня рокля с тънички презрамки, която завършваше със сребрист ръб точно над прекрасните й леко загорели колене. Може ли, рече, и посочи с пръстче стола до мен. До мен, дето приличам на накълцан шницел в лицето! Дали може?! Е как, промълвих, може... Много си сладък, рече.

Аз!

Ошашавих се. Беше ли редно едно неземно красиво момиче да казва подобни неща на такъв дърт пергиш като мен?

Май не.

А тя, мили боже, не спря дотук. Искаш ли, рече, и направи оня жест с ръцете, дето значеше чукане. Искам, искам - ми идеше да изкрещя, но не го направих, защото от малък бях дресиран да прикривам емоциите си. Така че само преглътнах и отроних едно “Ахъ”. Което на момичето с неземна красота му беше напълно достатъчно, за да пристъпи към действие. Протегна малката си ръчица и я мушна между две копчета на карираната ми бежово-синя риза. Хоп, и докато се усетя, тя вече пощипваше многозначително гръдното ми зърно. Да ходим у вас, рече. Хубаво, рекох. Да идем, че се надървих. Не може да се отрече - мъжки се държах. Ама послъгвах - не бях се надървил кой знае колко. Нищо, че исках да я чукам, аз съм си такъв - бавен, бавно загрявам.

Отидохме вкъщи, ей го къде беше, две пресечки, смъкнахме си дрехите за нула бройки и пльос - на дивана. Ще рече човек - истински влюбен. Мляскахме се, охкахме, ахкахме и всичко, както си му е редът. Надървих се аз, тоя път наистина и си рекох - мушкам го! В топлата мушмула, много ясно, къде другаде. Наместих я, наляво, надясно, малко нагоре и... Ура! Почнах да бъхтя, а тя се кокори и писка като гумена играчка при всеки напън. Представих си каква страстна двойка сме, гледано отстрани и ми стана гот. Съвсем малко ми оставяше да изригна. И точно тогава, да тогава, когато бях готов да я залея с бялата си лава, тя внезапно спря да мърда, стана много сериозна, като учителка по математика и рече: Пропадам! Не я разбрах накъде бие, а аз, имайте предвид, много мразя някой да ми говори неща, които не разбирам. Спрях да мърдам. Кво, попитах, не те разбрах. А тя - пропадам! Само че не сериозно като учителка по математика, ами жално. Като бито куче, примерно. Ясно - и тая не бе наред, как ли пък на мен ще ми се падне някоя редовна.

Наканих се да й шибна един шамар, щото това най-помага при откачалките, не ще и дума. Изправих се аз, замахнах даже и тогава... Произшествие! Чудо невиждано! В смисъл - разбрах какво искаше да каже с това “Пропадам”. Как нямаше да го каже, когато от кръста надолу се губеше някъде между зелената плюшена облегалка на дивана и зелените плюшени седалки на дивана. Помощ, изкрещя. Помощ, изкрещях и аз, щото честна дума много се уплаших. Помощ, изкрещя пак тя. Хвърлих се да я спасявам, може би малко късно, но нали ви обясних - такъв съм си аз, бавен. Хванах я за ръката и задърпах. Дърпах аз, но и от другата страна нещо дърпаше. Нещо по-силно от мен, щото колкото и да се пънех мадамата лека-полека изчезваше между облегалката и седалките. До под циците, до над циците, до шията... Накрая и главата й пропадна. Само ръката й, която стисках със сетни сили, остана навън. Стисках аз, но имаше ли смисъл?

Нямаше.

Затова я пуснах, не поради липса на желание да окажа помощ, както някой би могъл да си помисли. Ръката бързо потъна. Останах сам. Както винаги - неудовлетворен, разочарован и тъжен, тъжен. Направих си чай, пуснах си оная плоча с класическата музика, дето не знаех от кого е, но ми харесваше. Поразместих седалките на дивана - не че очаквах да намеря жената там някъде, не - беше прекалено ясно, че си е отишла. Къде и как - не исках да гадая. Преспах се кротко, а на сутринта, като се събудих, всичко беше нормално. В смисъл - не ми беше много мъчно за жената, която изчезна между облегалката и седалките на дивана ми. Хич даже.

Облякох си палтето и излязох . Долу, точно пред моя вход на улицата лежеше пощальонката и стискаше в ръката си писмо. За мене е нали, зарадвах се.

Не, не е, ухили ми се тя, за друг е!

© Момчил Николов, 2002
© Издателство LiterNet, 22. 08. 2002
=============================
Публикация в кн. на Момчил Николов "Фрагменти от стая", С., изд. "Леге артис", 2000.