ТЯ ИМАШЕ КАУЧУКОВО ДЪРВО И БРЕМЕНСКИ МУЗИКАНТИ

Момчил Николов

web | Фрагменти от стая

Когато пиша така, само за един човек ми е нужна необикновена плътност. Не мога да ти обясня какво точно искам да кажа. Опитвам се да напиша разказ. Опитвам се този разказ да стане хубав. Опитвам се той да бъде само твой. Е, добре, плътността като че ли е станала подходяща. Сега ще обясня - трябва, когато си затворя очите, да виждам само теб. И не само това - искам, когато си отворя очите, пак да виждам само теб - тогава плътността е подходяща за писане на такъв разказ. Такъв - предназначен само за един-единствен човек. За теб. Разказът може да се казва:

ТЯ ИМАШЕ КАУЧУКОВО ДЪРВО И БРЕМЕНСКИ МУЗИКАНТИ.

Тя имаше каучуково дърво и Бременски музиканти. Живееше накрай света в къщичка за птици, направена от един голям майстор на птичи къщички. Много голям - беше висок около двадесет и пет метра и имаше синьозелена брада, в която с математическа точност се преплитаха сребърни, златни и копринени нишки. Големият майстор на къщички за птици се казваше Хернандо. Всъщност нека бъдем честни - той се казваше Ернесто, беше висок само метър и петдесет и в брадата му нямаше златни нишки. Нито пък сребърни и копринени. Ако продължим да бъдем честни, ще трябва да признаем, че той изобщо не беше майстор на къщички, ами моряк. Даже не точно моряк, а рибар. Естествено на този етап възникват въпроси. Първо - съществува ли Ернесто или той чисто и просто е плод на писателското ми въображение? Ами Хернандо - Великана? Ами къщичката за птици? Не, не бих могъл да ти отговоря. Това си е моя тайна. Съветвам те да си представиш следната ситуация - Ернесто - Рибаря точно на залез слънце хваща Златната рибка, тази, която изпълнява желания. Ернесто е изгубил ума и дума от смайване, а рибката меко му казва:

- Пожелай си три неща.

Ернесто мисли. Рибката му казва задъхано:

- Мисли по-бързо, щото…

Ернесто мисли по-бързо. Рибката се задъхва и пляска насам-натам с опашка.

- Добре - изкрещява Ернесто, който е висок само метър и петдесет, - искам да бъда Великан.

- Добре - изкрщява рибката и Ернесто пораства двадесет и пет метра.

- Второ - прохърква рибката и люспите й стържат по великанската длан на порасналия Ернесто - давай второто!

- Второ - казва Ернесто, чийто баща от най-ранна детска възраст му е натяквал, че е с две леви ръце и за нищо не става - второ, искам да бъда много сръчен и да майсторя с ръцете си красиви неща.

- О.К. - отговаря рибката и Ернесто усеща неподозирана сръчност да го изпълва целия. Иде му да майстори веднага какви ли не красиви неща.

- Трето - стене задушаващата се рибка.

- Трето - хитрее Ернесто - искам да ми изпълниш още три желания.

- О, я се разкарай - възмущава се от наглостта му Златната рибка, събира всичките си сили и успява да се изплъзне от Великанските му лапи. Цопва във водата, показва му средна перка и изчезва. Ернесто се колебае около пет секунди. После се хвърля след нея, при което Океанът се разбълниква и около сто лодки се обръщат с дъното нагоре. Същевременно Слънцето се скрива и пада мрак. В мрака се чуват псувни. Това са рибарите от обърнатите лодки. Чуват се и ритмични плясъци. Това е Ернесто, който плува кроул. Той е добър плувец. Плува цяла нощ, което при неговите размери означа едно огромно разстояние. На сутринта, изтощен, достига на неизвестен пустинен бряг. Ернесто изпълзява и се оглежда. Има много дървета. Колко хубаво, че има много дървета, мисли си Ернесто, все за нещо ще мога да ги използвам - нали съм си сръчен. Вярно, сръчен е - за два часа и половина успява да сглоби дървен сал и дървена къщичка за птици, която поради размерите му, сещаш се, е доста големичка. И той се сеща, че къщичката е големичка - в смисъл схваща, че в нея птици едва ли биха се чувствали уютно - мащабите биха били твърде потискащи. Какво пък толкова, успокоява се Ернесто, ако не птици, то хора могат да живеят вътре. И хоп, какъвто си е сръчен, издялква за нула време креватче, масичка и още две-три неща за битови нужди. Плюс едно произведение на изкуството - Бременските музиканти - магаре, куче, котка и петел, подредени едно върху друго /поправи ме ако греша в бройката и вида/. Що пък Бременските музиканти? Де да знам. И Ернесто не знае. Ти да не би да знаеш? Просто така му е дошло отвътре и така е направил нещата. После си тръгнал. Проснал се върху сала си по очи и загребал с ръце. Не се знае накъде. Всъщност той не ме интересува вече. Зарязвам го. И думичка няма да обеля за него до края на разказа. Но ако все пак много държиш да научиш какво е станало с Ернесто, ще ти напиша друг разказ. За Хернандо, Великана със синьозелената брада, в която с математическа точност се преплитат златни, сребърни и копринени нишки. Сега се връщам към къщичката за птици с големи размери. Не искам да се правя на разбирач и да казвам: Тази къщичка е супер. Нито пък да казвам, че не струва. Аз от къщички не разбирам, но ми е тъжно, когато остават сами в гората и няма кой да преспи на креватчето и няма кой да похапва и да попийва на масичката. Ама ти да не си помислиш, че къщичката, направена от Ернесто, е останала празна? Нищо подобно! В нея се настанила Леа, златокосата горска Фея. Много ми е трудно да ти опиша как изглежда Леа. Ще кажеш - че какъв си писател тогава? А ми такъв, който не може да описва красивите горски феи. Имам си аз някаква представа за тях, нали разбираш, виждам ги, като си затворя очите, сънувам ги понякога, мисля си за тях, обаче ми е много трудно да накарам думите да се подредят по правилния начин на листа и да кажат уверено - това е Леа, златокосата горска Фея. Така че, мисля, договорихме се - няма да ти я описвам. Всъщност мисля за сега да спра дотук. Изморих се. Нали разбираш - необикновената плътност изтощава. Ще продължа с историята друг път - ако искаш.

© Момчил Николов, 2002
© Издателство LiterNet, 22. 08. 2002
=============================
Публикация в кн. на Момчил Николов "Фрагменти от стая", С., изд. "Леге артис", 2000.