ВИЕНСКО КОЛЕЛО

Мирко Бръмбаров

web

Глициния живееше в пететажната кооперация, точно срещу малката градинка. Наблизо нямаше големи улици, не беше шумно, а под асфалта тук-таме още се подаваха корави павета от едно време. Дърветата по тротоарите бяха стари и хората всяка зима си мислеха как кривите им клонаци никога повече няма да се раззеленят, просто не могат да се разлистят, а през пролетта се радваха на крехките листенца и чувстваха как и този път, някак си им е провървяло. Бордюрите пропадаха, знаците ръждясваха, старият москвич (срещу номер двайсет) се слягаше от година на година и ако никой не го преместеше оттук, сигурно един ден съвсем щеше да се сравни със земята и да изчезне. На някого сложният тротоарен ландшафт би се сторил ужасен, но всъщност да вървиш там, където познаваш всяка локва и капчук, е романтично.

Глициния живееше точно до вратата, отдясно, под таблото с електромерите. Там имаше голям радиатор, всичките му ребра работеха, обичаше да се обляга на него, даже в най-студените дни, дори когато имаше пари за баничка и беше много гладна, не й се искаше да се отделя от загретия чугун и понякога изкарваше така цял предиобед. Е, после все пак ставаше, за да се дотътри до кафето отсреща, но не започваше да яде жилавата баница веднага, ами си я смачкваше в джоба и се връщаше отново при своя радиатор. Там сядаше усмихната, вадеше баницата и започваше да си я чупи парче по парче. ”Нека си вее навънка” - мислеше си Глициния и преглъщаше безсолната извара. - “Тия как са надули парното - екстра. Само да не спре тока.” Лошото е, че понякога ставаше силно течение и изпод вратата духаше ужасно. Но ако сложиш кашон на прага, и това се оправя. Веднъж момичето на кафето я пита: ”Ама бабо, как не си умряла от студ досега с тези парцали по тебе?” А пък Глициния се смее и клати глава: ”Ти какво си мислиш, че при тебе, в тая тенекиена кошара, е по-топло ли? У нас има парно бе, момиче!” То, май вярно е така, целият квартал знае, че баровецът на кафето не дава на продавачките да включват печка, мръзнат и клиентите, ама нали наливната е по четирийсет стотинки - все си има хора. Пък и момичето едно - никакво, с вечно мокри обувки и старо якенце, бледо, с олюпен маникюр... И то, горкото, стои по цял ден тук за сто лева. Като чу за парното у тях, се изхили, взе си една дъвка и усили музиката. А Глициния мислено му пожела, всичко за което си помисли, докато слуша тази песен, да се сбъдне.

Зимата прави квартала злокобен. Небето изчезва, а вместо него над главите на всички увисва нещо сиво, глухо и противно. Снегът се трупа върху окастрените до дънер акации, ледът затяга кривите тротоари, а пък декемврийската мъгла се лепи най-много по мъждукащите улични лампи. Вади им душата и те не могат да светят добре, задъхват се от влажния студ и треперят. Прозорците на кафето са запотени, вътре е запушено и въпреки евтината ракия мъглата нощем така свива човешката душа, че тя се превръща в главичка на топлийка и в един-единствен вечен миг вярваш, че светът е само онова, което можеш да видиш. А то, при тази белезникава непрогледност, съвсем не е много. Сигурно така се чувстват шараните на дъното на някое мрачно блато - мътилка, мътилка и студ. Пролетта е още много далече, пък за лятото - да не говорим. Затова на Глициния й беше терсене и пиеше от наливната. Защото през пролетта може да изрови от мазето старата си върбова кошница и може да я напълни с цветя. Всякакви цветя, не само невен и карамфили, веднъж й се бе случвало да продаде дори и букет от жълтурчета. Седеше на трамвайната спирка и продаваше цветя, гледаше красивите дрехи на младите жени и им се радваше - нищо, че беше бездомна и дрипава. Лятото не може да си бездомен - домът ти е навсякъде. В градинката има хора до късно, все от някой прозорец ще думка музика, пък дори и пияниците се заседяват повече навън. Друго си е. Взима някой картон и сяда на трамвайната спирка. Всяка сутрин идва търговката с пикапа и й оставя един наръч цветя. Вечер минава да си вземе парите и дава по нещо, разбира се. Да, ама Глициния е хитра! Бере си и нейни букетчета (като онова от глухарчетата) и гледа да ги продаде на някого. Когато успееше - ужасно се радваше и се смееше беззъбо и беззвучно. Когато пък виждаше, че никой не иска овързаните й с кончета цветенца, разваляше букетчето и във всеки един голям букет от истински цветя поставяше по едно жълтурче. Най-отвътре, така че да не се забелязва отвън. Въобразяваше си, че точно нейните омачкани жълтурчета придават на букета необикновена сила. На когото го дадеш - веднага събужда любовта му. Отваря му очите и му вдъхва обич. Онези, цветята от борсата, бяха други - купувани, а нейните са брани направо от градинката. Никой никога не ги е садил, но слава богу - никнат си и сами. Берат се много рано сутрин, докато скитниците още спят и кучетата не са излезли на разходка. Тогава е съвсем тихо и човек спокойно може да си мисли за хубави неща. Но сега пролетта е все още далече, а за лятото...

Глициния преглътна ракийката от пластмасовата чашка и стана да си ходи. Тъкмо да стане съвсем и погледът й се спря на някаква зеленикава буболечка, която изпълзя от ръба на масата и тръгна към пепелника. Подейства й освежаващо - нещо живичко в тази мъртва вечер - наистина е приятно! Отвори вратата и излезе на снега. Мястото пред кафето беше утъпкано и чисто, но по-нататък започваше дебелата ледена кора. Вървеше и зъзнеше. Стигна до нейния вход и хвана дръжката на вратата. Беше заключено. ”Тоя гадняр Патрашков пак е заключил” - нервира се тя. ”Хем вижда, че не съм се прибрала още.” Патрашков беше бизнесмен и въобще не му пукаше дали Глициния се е прибрала или не. Той мразеше бездомниците. Беше си разширил мазето, без да пита съкооператорите, и беше натрупал боклуци пред техните подземни помещения, така че хората едва стигаха до тях. Правеше от мазето си сутеренен магазин, защото имаше прозорче откъм улицата. Щом я видеше облегната на радиатора, я гледаше като някакъв сопол. Тя веднъж реши да го заговори на френски, (с този неин дрезгав глас...), но в последният момент се отказа. Откъде пък този тъпак можеше да знае френски?” Сигурно ще си помисли, че го псувам и ще започне да ме рита с лачените си обувки” - успокои се Глициния тогава и си замълча. Сега трябваше да чака, докато някой дойде и отвори кафявата врата. Дойде Цолова, от втория етаж. Щом я видя да се приближава, Глициния отстъпи в сянката на близкия балкон, беше природно деликатна. Цолова отвори, правеше се, че не забелязва, но не захлопна вратата. Добра женица. Бездомната изчака още малко и тогава влезе. Седна си на обичайното място и притвори очи. Лятото грееше миризливото й палто и постепенно проникваше към гърба. Ето така, по същият начин, в августовските следобеди се облягаше на стената на бакалията от другата страна на спирката. Слънцето пече там до обяд, към три-четири започва да минава отсреща и тогава с Глициния си разменят местата, тя сяда и усеща как стената излъчва топлина. Лъчите си играят с тънките акациеви клонки, обещават им вечна любов, играят си с трамвайните релси (въпреки че железата въобще не се интересуват от тях), летят като победители над притихналите от жегата дървета и карат хората да носят тъмни очила.

В един такъв следобед, докато се шушкаше около кошницата с цветята, нещо мина покрай нея. В началото не разбра какво точно става, вдигна глава и се заозърта глупаво, после видя. На три крачки от вестникарската сергия стоеше жена с бяла рокля на виолетки. Глициния не откъсваше поглед от роклята. Този десен, тези малки сини цветчета... За момент й писнаха ушите, виенското колело на дните започваше апокалиптично да се върти назад. Преди сто-двеста хиляда години тя беше леко, пъргаво момиче, имаше точно такава рокля на виолетки, имаше приятел - едно къдраво момче с мотор... Тогава улиците бяха павирани, миеха ги рано сутрин, а децата играеха мач направо на пътя. Бойко идваше с развята коса, тя стоеше на празния тротоар, така както Венера застава привечер на небето и чака другите звезди, после повдигаше внимателно края на искрящата си рокля и сядаше на триъгълната седалка на ИЖ-то. Моторът летеше направо по павираното сърце на времето и двамата искаха да летят, да не спират никога, да го надхитрят този вечен злодей, не вярваха на нищо друго. Глициния и досега не вярваше, въпреки че плака, когато след време разбра, че момчето е умряло в старчески дом, моторът е умрял кой знае къде, павираните мокри улици са умрели също, а малчуганите с кожените топки сега се борят вече с първите инфаркти. А ето сега, от безпощадната месомелачка на Злодея, като чудо някакво, се бе откъснало това парче плат с виолетки по него. Глициния се задави в сълзи. Добре, че трамваят дойде бързо и жената се качи, защото иначе само след миг старицата щеше да се разреве с глас. За да спре сълзите, спря дишането си за известно време и започна да си брои стотинките. Точно тогава обаче, отнякъде изскочи една цицореста циганка и задърпа бабичката за ръцете. Мислеше си, че нарочно държи в найлоновото пликче само стотинките, а крие левчетата под разпиляната си пола. Искаше да й вземе парите. Глициния беше замаяна, не можа да реагира веднага, иначе си имаше тояжка - да се пази с нея от живота - и единственото нещо, което направи тогава, бе само да започне да вика. Никога дотогава не беше викала толкова отчаяно и силно. Майната им на шибаните пари, ама онази като я теглеше, раздърпа съвсем и без това парцаливите й одежди и отдолу, отляво на роклята, се видя голямата кръпка. Глициния викаше от омерзение и обида, не искаше хората да виждат тази отвратителна кръпка, не искаше някой да се надсмива над нейната дрешка, потегната с парче от старите завеси на Цолова. Накрая циганката я изпсува и я остави на мира. Както се бе появила от Нищото, така и изчезна. Глициния започна да се оправя внимателно, оправи си скъсания ръкав, преметна горната му част през разтеглената яка и се сгуши пак до върбовата си кошница. Много добре знаеше, че никой не я гледа и все пак още бе настръхнала.

Отвън се чу мяукане. Това я разбуди от унеса и тя отвори очи. ”Ние бездомните си приличаме” - замисли се тя - “някои от нас се топлят по тръбите, а тези, които не могат да се качат дотам - на радиаторите във входовете”. И понеже братята трябва да си помагат, Глициния стана веднага, подпря вратата с кашона (да не се затвори) и излезе. От многогодишен опит познаваше звуците, които животните издават. Ммииии-яу. Това кратко окончание означаваше, че котката е на зор. Щом стъпи на тротоара, не тръгна веднага, а изчака още едно измяукване, за да може с точност да определи мястото.

Ммиии-яу.

Май звучеше съвсем отблизо. На тротоара я няма, на дърветата наоколо – също, тогава? Третото измяукване се чу отдолу. Глициния тръгна покрай сградата и зад решетката на едно от сутеренните прозорчета видя котето. Обикаляше с вирната опашка бетонния перваз и мяукаше. Жената се усмихна и подаде пръста си през решетката. Котето се потърка и продължи да обикаля. Вдигна сивата си лапичка и тупна два-три пъти с нея по боядисаните пречки. В мазето беше топло, но животинката явно искаше да излезе навън. Глициния се замисли на кого ли може да е това мазе. Не можа да се сети, но реши да слезе и да види какво става. Преди това обаче, откъсна малко баничка и събра златистите корички от джоба си, за да даде на котето. То се нахвърли да яде веднага. Гледаше го, как дъвче с острите си зъбки, наклонило главата си на една страна и се радваше. Щом започна да се облизва и да търка мустаци, Глициния тръгна. Запомни прозореца и като слезе в мазето, лесно намери вратата. Съседната до бизнес мазето на Патрашков. Входът беше затрупан с боклуци, зарит направо, онзи мръсник никога нямаше да ги махне оттук, щеше да чака някоя Великденска акция, през която съседите да изнесат всичко това на улицата вместо него. Тя започна да си пробива път през вехториите. Докато си е разчиствал помещението, котето сигурно е влязло някак в другото мазе и после, зазидано от боклуците не е могло да излезе. Няма откъде, решетката на прозорчето е прекалено ситна. Глициния отхвърли настрани един прояден дюшек и продължи напред. Котето, изглежда усетило, че неговата приятелка вече е от тази страна също се бе приближило и сега мяукаше съвсем близо до вратата. ”Още малко, още малко...” - напъваше се тя, даже почти се изпоти. Пред вратата, като последна преграда, стоеше стар бюфет. Глициния седна да си почине за малко, после едвам го затътри десетина сантиметра настрани. Опита се да бръкне в процепа и да достигне дръжката на вратата, но не можа. Трябваше да се бутне още. За да разчисти място, тя се наведе и започна да прехвърля нещата, нахвърляни по земята. Отвори се още пространство и този път бюфетът, пълен с празни буркани, отстъпи достатъчно, за да се открехне вратата. Котката се стрелна мигновенно, само това чакала кой знае от кога. Мършава, но жива. Хич не се и обърна, скочи върху едни щайги и изчезна. Глициния пак се усмихна, все едно е продала на някого букет с жълтурче по средата, и се заотръсква от прахоляка. Влезе по-навътре в коридора, искаше да си открие кошницата, искаше тази нощ да спи с нея. Ще си я гушне и ще си подпре главата на единия край. Сега никой не прави върбови кошници.

Видя я в дъното, при тръбите, до един голям, червен кран. Вдигна я и не повярва на очите си. Вътре имаше едно съсухрено букетче невен, от нейните, как е останало тука, сигурно го е забравила, но се зарадва, повече отколкото човек се радва, когато намери пари в някоя своя стара дреха. ”Е-ей, бог мисли и за мен!” - затътри се обратно по коридора Глициния, а й се искаше да подскача на един крак.

Изкачи бавно стълбите, угаси лампите и затвори вратата. Стигна тържествено до радиатора под таблото с електромерите и прегърнала кошницата си, седна. Приготви се за сън, пъшка и охка, накрая се подпря удобно, но то пък като се приготвя така човек и сънят бяга от него. Гледаше нагоре към крушката, слушаше цъкането на електрическия часовник и пак притвори очи. Бузата й се опираше на изсъхналите върбови клонки, кошницата пукаше приятно и така дори лятото не беше толкова безнадеждно далече. Залюля се лекичко и се замечта. Какви ли мечти може да има една старица, само си спомня, спомня, превърта през ума си хиляди неща, хора, места, случки, събития, безконечна върволица от лица, очи и гласове. Изведнъж се сепна - дали пък в сухото букетче невен няма жълтурче? Размърда се моментално и припряно започна да развързва мръсния конец. Разтвори слепените стръкове и наистина, отвътре грейна едно хербаризирано жълто цветенце! Държеше кривите си пръсти, без да шава въобще, и гледаше вцепенено омачканото стъбълце. Има някаква магия тука, има! Сега я усети и върху себе си. Сега тя беше човекът, който разтваря букета. Пак й запищяхя ушите, като онзи път, когато видя роклята на виолетки. Какво ли не би дала отново да я облече, поне за няколко минути... Възможно ли бе това? Защо това никакво жълтурче я накара да повярва, че ще прехвръкне като лястовица над виенското колело на Злодея? Глициния въздъхна и сълза потече по сбръчканата й буза. Спомни си колко я беше срам, когато за пръв път някакви минувачи я завариха клекнала зад един храст в градинката. Срам я беше ужасно, нищо, че когато си бездомен, няма вече от какво да се срамуваш, срам я беше - тези бяха на възрастта на децата, а тя... Безсилието най-лесно пречупва човека. Хората тогава си отминаха, а тя трепереща тръгна в обратната посока. Спомни си смехът на Бойко, колко много харесваше той бялата рокля на приказни виолетки, неговия говор - гласът е последното нещо, което забравяме от един човек. Вече не можеше да спре сълзите, те капеха тежко върху сухите цветя и я давеха. Добре, че е тъмно, вече всички са си по къщите, никой няма да я гледа. Хлипаше Глициния, гласът й бе тих като свещица пред лика Богородичен, а сърцето й - сиво коте - обикаляше по някакъв бетонен перваз зад решетка и искаше повече от всичко да излезе навън. Плачеше така горчиво, така безутешно, като малко момиченце, най-после разбрало, че всички страшни приказки са истина.

Стана и задушно. Постоя така известно време, после реши, че ако излезе навън, ще се почувства по-добре. Такава си беше от млада. Като я стисне мъката - трябва да се движи. Да ходи, да върви нанякъде, само и само да не стои на едно място.

На улицата все още имаше мъгла. Глициния тръгна по леда и не виждаше добре през сълзите, замрежили с тъжната си дантела очите й. Вървя доста, пресече няколко улици, а все едно се въртеше в кръг - нищо не се беше променило. В далечината й се стори, че вижда познат силует и изведнъж това я накара да забрави за студа. Повървя още и й се стори, че това е мотор (ами да!) и ускори крачка. Беше си сложила развързаното букетче отляво, наполовина затъкнато в поразпорената кръпка от педето на Цолова. Бръкна в палтото си и го напипа. Като се возеха на мотора, косата й се вееше зад трептящата рокля и всички момчета от квартала завиждаха на Бойко. Е-ех, щастливец беше той! Имаше червено ИЖ и возеше отзад засмяно момиче с разкошна коса... Като се приближи до мотора, жълтурчето - сърцето на букета - й каза, че това не е обикновен мотор, а истинско ИЖ! Само че е някакъв нов модел и затова Глициния не го познава. Тя се усмихваше задъхана - може би, щом моторът е тук, скоро ще се появи и Бойко, за да го вземе. ”Как ли ще се изненада!” - помисли си засмяното момиче с разкошната коса и започна дори да оправя сплъстените кичури около слепоочията си. ”Как ли ще се изненада, милият...” - продължи да се радва тя и погали изтумбения резервоар на машината. Но Бойко нещо не идваше. Тогава Глициния реши, че няма да рискува да се връща обратно “у тях”, а ще чака тук, за да не се разминат случайно. Ами, разбира се! Ще чака тук, той непременно ще дойде. Седна на снега, отстрани до едно дърво и отново заразглежда букетчето си. Милваше внимателно излинелите стъбла и им говореше тихичко: ”Почакайте още мъничко, сега ще дойде Бойко и ще ни вземе, ще отидем някъде на топло, ще празнуваме и ще се обичаме! ”Но от мъглата може би, цветчетата не можеха да видят искрената й усмивка, да повярват и да се разлистят.

Вече не беше студено. Мъглата обаче продължаваше змийското си дело, разтваряше и затвяряше бялата си уста и се гърчеше из вцепенените улици. Все така усмихната, Глициния се облегна на черната кора на дървото и се отпусна. Затвори очи и реши да се преструва на заспала, та като дойде Бойко да я вземе, да я целуне, за да я събуди. Да я вземе със себе си, да препускат с мотора из облаците, да летят, да летят и най-накрая да стигнат до една малка къщичка с цветна градинка, с пейка отпред и с перденца на прозорците...

След десетина минути букетчето се изплъзна измежду вкочанените й пръсти и се разпиля по снега. Правеше се само на заспала, а не се сети да спре да се усмихва - кой се усмихва, докато спи?

© Мирко Бръмбаров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.08.2002, № 8 (33)