|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ТИШИНАТА ИМА ПТИЧИ КРАКАМагдалена Костова-Панайотова 1. Не зная доколко човек е подготвен за страшните неща. За нещата, които се случват мимоходом в нашия живот, но те оставят без дъх, без желание да направиш крачка, безмълвен. Защото мълчанието е единствената адекватност на много житейски ситуации. Ако можехме да..., ако можехме... Трябва да вярваш, че можеш, иначе си загубен. И все пак... Когато вали и в свежия въздух на двора се разминават красив мъж, свил яката на якето си, и момиче, което упорито се опитва да отвори прозрачния си чадър, тогава може би ангелите сипят цветен прашец, може би някой отгоре очертава техния миг вечност. Странно е, но животът продължава, красив, пълноценен, необясним, невероятно чужд, живот, в който ме няма, нямам никакво основание за присъствие сред магическите светлини и аромати. Живот, който, бидейки част от мен, ме отрича. Не всяка отвъдност плаши. Нормално е да знаеш, че някога няма да те има. Странното е да ме няма днес, сега, сред мълчаливата гузност на града. Когато бодрите чашки на лалетата жегват сетивата ми и отминават, когато тишината е единственото питие за напиване, когато огромната липса догаря върху пепелника. Вали и радостните струи рисуват прозрачното си NEVER MORE. 2. Парадоксално е на пръв поглед, защото уж трупаме връзки, приятелства, срещи, но с годините тишината се настанява трайно у нас. И опустява медленно светът... Една универсална формула. Винаги съм си мислела, че това е поетическа метафора, приложима в някои депресивни състояния. Но има дни, в които осъзнаваш, че тя е универсален признак на живота. Нежеланието да споделяш болката, самотата, страха, желанията. Защото може би те не интересуват никого. Защото са неуместни. Защото непосредствената вяра в Другия, в това, че си важен за него, си е отишла. Какво от нас остава в другите? В света около нас... Ако нашето присъствие не е просто драсване с въглен върху пясъка... Тишината е удобно кресло, в което потъваш, когато безсмислието на една връзка дори не те провокира да изригнеш. Защото само тишината има някакъв смисъл. Тя е честна и достатъчно безразлична, дори когато в нея драска страдание и огорчение. Жив си, защото искаш да променяш света, без особена вяра, че това променя нещата лично за теб. Да продължиш, когато тишината те поглъща - силата на онзи ужасен миг, който напразно наричат помъдряване.
© Магдалена Костова-Панайотова |