Магдалена Костова-Панайотова

web

Вярваш ли в случайността?

Случайността на срещите.

Случайността на предзнанието за болката.

Случайността, която грубо се втурва в нашия живот.

Случайните надписи, които се разбягват като мравки мутанти. Нелепицата - снимки на същества, които вече ги няма. Една паднала тръстика.

Хемингуей - болен, алкохолизиран, щастлив от безвремието смърт.

Тръстиката цев.

Дебнещата наслада.

Литературата убива по най-ужасния от възможните начин - отвращение, примесено с възхита. Винаги си надигран в тази игра. Игра на стъклени перли. Дуел със самия себе си.

Не искаш да започнеш живота си отначало. Не искаш да замениш нито миг, въпреки болката и отчаянието.

Най-дълбоките неща винаги са по средата на гърлото. Неословесени и топли. Готови да се отлеят.

През мъглата от нечии чужди сълзи - благодарност за усмивката на старицата. Очакваща усмивка. Едва ли очаква милостиня. Молещият се е скромен. А защо ти не си, окаяна грешнице?

Животът не може да си отиде, докато на смъртта й харесва да си играе с теб, докато не си й омръзнала. Сега е твоята па. Колко дълга е тя, знае само Всевишният. А кой движи Неговата ръка?

Смъртта на автора. Гениалният Барт. Литературата като зачертаване на самия себе си. Зачертаване, което не ражда, което не е бременно със смърт. Просто полагане на граничната линия с безграничното, където живите очакват милост, неизвестно от кого.

Няма нищо извън текста. Текстът, в който има едно недовъплътено ти, едно изтерзано аз, една случайна случайност, която пръсва един свят, както се пръсват хамелеоните на Капоти.

„Ще ни запомнят може би с това, което е случайно” - един български поет, отишъл си нелепо. Не по-нелепо от нелепия ни живот сред тръстиките цеви, които ни дебнат: ха, да те видя сега! Смееш ли да се смееш? С усмивката на Клоуна. С усмивката на То.

Винаги има утре. За някой друг. За някой, който безгрижно се къпе в морето, полива цветята и си свирука с уста.

Мисълта е отрова. Мислещата тръстика е изначално капсулирана с тази отрова. Въпрос на време е тя да се пръсне във вените й. Може би дори може да се изчисли. Стига да знаеш какво е време и кой отмерва времето. Защото това не е часовникът, както се досеща щастливецът Далчев.

Времето на нашите па в този безумен свят, където се разминават мислещи тръстики, заредени с отрова, но готови да позират, да театралничат, да блудстват, да се смеят и плачат над нечий чужд живот. Защото се страхуват да мислят за онова, което ги очаква зад вратата на утрото.

Винаги ще има утре. За някой случаен идиот - щастлив като всички идиоти, случаен като всяка закономерност във вселената.

Отговорите са тук, а въпросите ги няма.

Отговорът е онова, което се случва, докато правим планове.

Отговорът е 42, казва Дъглас Адамс.

Отвъд думите, отвъд мълчанието, отвъд болката и нелепицата, някъде ще бъде аз. Или нещо от мен, което понякога ще идва в твоя сън. Но може и да е просто вятърът. Просто вятърът от една бонбонена фабрика.

© Магдалена Костова-Панайотова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.06.2008, № 6 (103)