Магдалена Костова-Панайотова - Тази прекрасна / ужасна класика...

Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

Един съвременен руски анекдот твърди, че класика е онова, което вече сме се научили да имитираме. Във всички културни периоди най-често стремежът за имитация е свързан с представата за ценностно, значимо и актуално. Още Хораций определя класическото през неговата актуалност: ако произведението на изкуството остава актуално след век, можем да го причислим към класиката. Но тази примамлива формулировка може да срещне редица възражения днес: дали актуалността е единственият (достоверният) ключ, през който можем да определяме класиката?

Какво разбираме под класика днес? Терминът е полисемантичен и пази ред значения като нещо "древно", идващо от класическите времена и езици или пък от класицизма, в противовес на романтизма, а чрез "classicus" - носи и значение "първокласно". В разказа си от 1883 г. "Случай с класик" Чехов свързва понятието "класик" с шеговитата етимология "ученик от класическата гимназия". Радикалният опит на Стенли Фиш да осмисли ролята на интерпретативните институции ("Is there a text in this class?") отпраща също до лъжлива етимология на думата "класика". "Четенето в клас", според Фиш, е свързано с определени норми на прочит на класически текстове и с представата за тяхната вечност.

Още Сент Бьов излага по следния начин историята на понятието "класик": "Съгласно обичайното определение, класик това е древен автор, на когото отдавна плащат данък възхищение, който се явява авторитет в своята област. В този смисъл думата "класик" се явява у древните римляни. Classici те наричат не гражданите от всички класи, а само от най-първата класа, тези, които имат доход не по-нисък от определена сума... В преносен смисъл думата classicus се среща у Авъл Хелий и употребена към писатели означава ценен, известен писател, classicus assi duusque scriptor, писател, с когото се съобразяват, който има недвижимо имущество и който не се е смесил с тълпата пролетарии. Такова определение предполага достатъчно развита епоха, за да може в литературата да стане нещо като класификация и преосмисляне. За хората на новото време истински единствени класици могат да бъдат първоначално само древните." Сент-Бьов привежда и определението на първия Академичен речник от 1694 г.: "Древен, много ценен писател, признат за авторитет в предмета, за който съди", и предлага и свое тълкуване: "Понятието класик побира в себе си нещо такова, което е дълго и устойчиво, така че създава цялостност и приемственост, които постепенно се натрупват, ... пребивават през вековете" (Сент Бьов 1970).

В търсенето на критерии за това що е класика, като се опира на възгледите на Бьов, Гадамер, Яус, Женет, в труда си "Демона на теорията" А. Компаньон разграничава два смисъла на понятието класика: "Класиката - това са произведения със световноизвестна извънвремева значимост, общо достояние на човечеството, но и национално достояние". Според Компаньон класиката се постига по пътя на рационалните оценки. "Оспорвайки неокласическия догматизъм - пише А. Компаньон, - теоретиците на модернизма подчертават относителността на литературната ценност: произведенията се включват и изключват от канона по прищевките на променливия вкус, чието развитие не управляват никакви рационални закони... В края на краищата ние стигаме до констатацията: това ми харесва, защото така са ми казали... Всъщност канонът не е фиксиран, но не е и случаен, а най-важното - не се променя през цялото време." (Компаньон 2001).

С представата за това що е класика е свързана и представата за канона - термин, който също не се отличава с еднозначност и изисква някои уточнения. Без да се спираме подробно на дебатите около канона, които в последната трета на миналия век се разгръщат в западното литературознание, да отбележим напр. някои важни идеи - деконструкция на манипулативните стратегии на създаване на канона, интерес към моделирането на алтернативна история на канона и към алтернативния канон, интерес към фигурата на реципиента при формиране на "златния фонд", актуализиране образа на "простия читател", подложен на влиянието на авторитарните интерпретативни институции (училище, университет, критика, издателства и т.н.), т.е. историята на канона е видяна като история на борбата за власт (вж. Канонът 2001; Популярното 2004; Батърсби 1989; Амута 1989; Гилъри 1993; Рос 1998; у нас вж. Българският канон 1998).

При многобройните дебати за критериите на подбор, за включване или изключване на определени имена, под канон основно се разбира определен свод от имена и заглавия. И тук можем да говорим главно за два типа осмисляне на каноничното. Доколкото самата дума "канон" е въведена във връзка с утвърждаването на различни религиозни книги и религиозни норми, "канонично" в едно от значенията си е "отговарящо на основни постулати", т.е., ако перифразираме - едното значение на канонично ще отвежда до "правилно" спрямо определен образ на света. То е свързано и със значенията за "мяра", "образец".

Другото осмисляне на канонично, утвърдено от литературния историк Харолд Блум, в най-общи линии означава най-представителното, най-доброто в дадена литературна традиция. Оттук можем да говорим за световен литературен канон (онези произведения от световната литература, превърнати в класика), национален литературен канон (произведенията, формиращи националната съкровищница) или индивидуален канон (произведенията на даден писател, които най-ярко представят неговия принос в литературата и културата).

За Харолд Блум в книгата му "Западният канон" (1994) каноничните текстове по принцип са аполитични, аморални и предназначени за индивидуална употреба. Той отбелязва връзката на литературата с индивидуалния опит, с такива екзистенциални категории като самотата и смъртта. За него въпросът за канонизирането е свързан с антагонистичната природа на литературата въобще, доколкото всеки автор се съревновава със своите предшественици, а "силният автор" подлага на радикална трансформация техните текстове.

Този тип трансформация Блум нарича misreading - "погрешно четене". Именно посредством погрешното четене се стига и до създаването на оригинални текстове, доколкото в основата на "силното произведение" лежи страхът от влияния, тревогата и екзистенциалната мъка (вж. Блум 1994). За Блум една от централните фигури на западния канон е Шекспир, не защото е гениален, а защото трансформира текстовете, превръщайки ги в канон. Или, както обобщава Ямполски, "гениалността е необходимо условие за канонизацията, но каноничността като такава не е задължително условие на гениалното произведение" (Ямполски 1998).

Т. Рос, който пише за формирането на английския литературен канон, предлага да се различава каноничност, основана на производство (production), и каноничност, основана на "потребление" (consumption) (Рос 1998). Първият модел се опира на възпроизводството на образцови текстове или образцово писане, а вторият, модерният (по терминологията на Рос "обективистки"), се формира и възпроизвежда чрез рецептивната практика. Ако модерният литературен канон оразличим като канон на четенето, можем да избегнем демонизацията на социалните институции като институции.

В новото руско литературознание между "нормативното" и "персоналното" четене И. Каспе конструира своята идея за литературния канон, за която канонът е "строг начин на структуриране на читателския опит, на неговата социализация, конструиране и поддържане на въображаема читателска общност". Тя се интересува не толкова от начина на канонизация, колкото от културния смисъл, който стои зад преосмислянето на едни или други литературни образци, зад отпратките към класическото наследство или към така наречения "пантеон" (Каспе 2007а). За В. Е. Хализеев (2002) каноничните текстове са "произведенията от първия ред" на литературата. Той говори за класиката като своеобразен "връх", "тази част от художествената словесност, която е интересна и авторитетна за ред поколения и съставя "златния фонд" на литературата". Класиката като правило се припознава само извън, от позициите на друга епоха, формира се от мненията и интересите на четящата публика (вж. Хализеев 2002).

През XX век битието на класиката, представите за това кое е значимо се променят почти всяко десетилетие. В Русия през съветско време в някакъв смисъл класиката замества част от религията, служи като знак за отсъстващите институции, дава илюзията за свобода. И когато става дума за обръщането към класическото наследство днес, важно е и това, че самият процес на наследяване е крайно проблематичен. Усещането за "излязлото от бреговете време", за разрива на епохите, за "изхвърлената от парахода на съвременността" литература, дава отражение десетилетия по-късно.

Особено ярко представите за променения литературен канон в Русия отразява литературната периодика, есеистика, книжните прегледи. Може да се отсеят няколко събития, около които се организират дискусии за това кой е част от канона и как се формира този канон. Всички пътища отвеждат до Пушкин и в този смисъл през втората половина на 80-те години 150-годишнината от дуела на Пушкин, както и публикацията на "Разходка с Пушкин" на Абрам Терц (Синявски) в сп. "Октябрь" (1989) пораждат бурни дискусии в пресата. Каноничният Достоевски също влиза в употреба, доколкото на него се опират привържениците на различните идеологически лагери (вж. по-подробно Каспе 2007б). Юбилеите, както твърдят участниците в литературните дискусии, са "вахти на дежурството, посветено на класиците" (Турбин 1989: 258). Именно юбилейните публикации, според Каспе, спомагат за формиране на канона за "сребърния век" и за подбора на значимите имена в него (вж. Каспе 2007а).

Необходимостта от изработването на критерии, по които да се формира безспорен ценностен канон в руското литературознание през целия XX век, свидетелства за динамиката на научните парадигми, но и за известна абсолютизация на определени персоналии, за патос, често свързан с дадена социална и културна ситуация. Така например Л. П. Егорова и П. К. Чекалов в учебника си "История русской литературы ХХ века" (1998) отделят самостоятелни глави за Горки, Маяковски, Есенин, Фадеев, Леонов, Шолохов, докато през същата година в МГУ излиза учебник под редакцията на Кормилов - "История русской литературы ХХ века (20-90-е годы). Основные имена", в който името на Леонов липсва. Има подробни статии за Блок, Горки, Серверянин, Ходасевич, Маяковски... Замятин е споменат мимоходом. Което пък е недопустимо за специалистите по Замятин С. Никоненко и А. Тюрин, които подготвиха 5-томно събрание на съчиненията на този "признат класик", както те заявяват. От своя страна, проф. В. Смирнов от Института "М. Горки" пита нужен ли е отделен том изследвания за Замятин, ако няма том за Леонов, за Манделщам, за Пришвин? (вж. Ямполски 1998).

Примери за дисонанси, много. Въпроси - също. Кои са авторите, без които канонът не може, онези жалонни имена, очертали важни посоки, идеи, мотиви за съвременници и следовници? Колкото и да е тъжно, за нас, живелите по-голямата част от своя живот през XX век, този богат, многообразен, скандален, страшен, дисонантен век е минало. И някои от авторите, за които широката общественост чу едва през 90-те години, също вече са част от историята. През 2003 година литературният салон със заглавие "Класици на XXI век" отбеляза своята десета годишнина и за ужас на част от литературните критици, които предпочитат да изчакат с оценките, автори като Н. Искренко, В. Кривулин, Х. Сапгир, И. Холин, В. Уфланд са част от тази история.

И все пак въпреки проблематичността на понятието класика, тук в този текст нека приемем, че ще говорим за нещо конкретно, по определението на Владимир Катаев: за "руската литература - и по-общо - за културното пространство между Пушкин и Чехов" или, ако разширим: между Державин и Блок, както ни призовава да осмислим класиката героят на Битов от романа "Пушкиновата къща (вж. Катаев 2006; Битов 1990). Статиите в книгата са своего рода сондажи в една изключително динамична и интересна проблематика - как XX век чете XIX? За какво ни е класиката днес? Най-кратко определя нуждата от класиката още Томас С. Елиът. Според него класиката изисква зрелост на ума, тя има нужда от история и осъзнаване на историята, а историчността на съзнанието у поета може да се пробуди напълно, само ако у него редом със съзнанието за миналото на неговия народ живее и миналото на друга цивилизация - това е необходимо, за да види мястото си в историята.

Съотнасянето на собствените културни достижения със световната културна съкровищница са движещият творчески импулс за редица творци от руския XX век. Ако футуристите в най-радикалната си разновидност хвърлят ръкавица на миналото, то "тъгата по световната култура", интересът към отдавна отминалите епохи, верността на културната памет, на праха на столетията се превръща в своего рода визитна картичка на акмеизма. Литературата на руския постмодернизъм в последната трета на XX век нахлу преди всичко със скандалните си текстове, с импулса да се обръща към табуирани теми и да дискредитира модели и образци. Провокацията към класиката като форма на официозния етос, бунтът срещу традиционните форми на изкуството се превърна в един от начините на сбогуване с миналото.

Свързването на класиката с фекалната проблематика е една от формите на нейното отхвърляне. Да цитираме например разказа на Игор Клех "Инцидент с класик", отпращащ към Чеховия "Случай с класик", разказ, при който сарказмът на съвременника по отношение на безкористната любов към миналото е водещ. Сходни мотиви можем да видим и при творци като Пелевин ("Деветият сън на Вера Павловна"), Сорокин ("Синя сланина", "Сърцата на четиримата" и др.), Кибиров ("Клозети") и др. (вж Катаев 2006: 13-14). Но дори нападките, зачертаванията, обвиненията и изопачаванията не могат да скрият факта, че, първо: класиката днес и в постмодернистката литература, и извън нея (очевидно не всичко създавано в епохата на постмодернизма има отношение към него) присъства навсякъде в съвременността, във всяка сфера на културното пространство, а не събира "прах по лавиците" (вж. Авдошин 2006; Катаев 2006; Фатеева 2006 и др.). Второ, дори за такива емблематични фигури на постмодернизма като Игор Яркевич в крайна сметка литературната класика е абсолютна ценност, съотнасянето, с което оголва истината, дава представата за норма, спомага за личностното самоопределение, "страшно и тъжно е да се живее без нея!"¹.

Така че в амплитуадата между прекрасна и ужасна, отхвърляна или обожавана, класиката днес продължава да живее истински и пълноценен живот не само като резервоар на сюжети, мотиви, имена и цитати, не само чрез оттласкването от нейните образци, но и като изпитателен полигон за ценностите в литературата, като коректив и безкраен източник за съвременната литература. Може би, защото, както предрича Замятин, бъдещето на литературата е нейното минало, а може би, защото новото, както твърди Солженицин, наистина не може да възникне без органична връзка с традицията, колкото и безкрайно отдалечено от нея да изглежда.

1. "Ето и аз се мятам като Хамлет, като Катерина, като Лир, като малкия Лукчо, като Кихот, като Чичиков, като Ромео, като Жулиета, но няма спасение за мен, омотали са ме от всички страни тъмни страхове. Колко може именно така, а не иначе да тъгува нашата Русия!

Да я..., тази световна литература! Страшно и тъжно е да се живее без нея!" (Яркевич 1991: 77). [обратно]

Арахангелски 1990: Архангельский, А. Наследие и наследники // Дружба народов, 1990, № 8, с. 250.

Батърсби 1989: Battersby, Chr. Gender and Genius: Towards a Feminist Aesthetics. London, 1989.

Битов 1990: Битов, А. Пушкинский дом. Москва, 1990.

Блум 1994: Bloom, H. The Western Canon: The Books and School of the Ages. New York: Harcourt, 1994.

Българският канон 1998: Българският канон? София, 1998.

Гилъри 1993: Guillory. J. Cultural Capital: The Problem of Literary Canon Formation. Chicago: U of Chicago P, 1993.

Джонсън 2004: Johnson, D. [Introduction to Part 2]. // The Popular and the Canonical: Debating Twentieth-Century Literature, 1940-2000. (Twentieth-Century Literature: Texts and Debates). Ed. D. Johnson. London: Routledge, 2004, p. 201.

Дубин 2006: Дубин, Б. В. Классик - звезда - модное имя - культовая фигура: О стратегиях легитимации культурного авторитета. // Синий диван, 2006, № 8, с. 110-112.

Егорова, Чекалов 1998: Егорова, Л. П., Чекалов, П. К. История русской литературы ХХ века. Вып. 2. Советская классика: новый взгляд. Москва-Ставрополь, 1998.

Елиът 1989: Элиот, Т. Что такое классик? // Вопросы литературы, 1989, кн. 3.

Канонът 2001: Canon vs. Culture: Reflections on the Current Debate. Ed. J. Gorak. London; New York: Garland, 2001.

Каспе 2007а: Каспэ, И. Классика как способ структурирования читательского опыта: образы и образцы "классического наследия" в литературной публицистике второй половины 1980-х годов. // Государственный университет - Высшая школа экономики, 20.03.2007 <http://www.hse.ru/temp/2007/files/20070320_igiti.doc> (04.01.2009).

Каспе 2007б: Каспэ, И. Апокалипсис-1990: "Настоящее", "прошлое", "будущее" в литературной публицистике. // Новое литературное обозрение, 2007, бр. 83 <http://magazines.russ.ru/nlo/2007/83/ka34.html> (04.01.2009).

Катаев 2006: Катаев, Вл. Игра с отломъци. София, 2006.

Кибиров 1991: Кибиров, Т. Сортиры. // Литературное обозрение, 1991, бр. 1.

Клех 1998: Клех, И. Инцидент с классиком. Москва, 1998, с. 54.

Компаньон 2001: Компаньон, А. Демон теории: Литература и здравый смысл. Москва: Издательство им. Сабашниковых, 2001

Популярното 2004: The Popular and the Canonical: Debating Twentieth-Century Literature, 1940-2000. (Twentieth-Century Literature: Texts and Debates). Ed. D. Johnson. London: Routledge, 2004.

Потър 2005: Porter, J. I. What Is "Classical" about Classical Antiquity? // Classical Pasts: The Classical Traditions of Greece and Rome. Ed. J. I. Porter. Princeton: Princeton Univ. Press, 2005, pp. 1-67.

Рос 1998: Ross, T. The Making of the English Literary Canon: From the Middle Ages to the Late Eighteenth Century. McGill-Queen's Press - MQUP, 1998.

Сент Бьов 1970: Сент-Бев, Ш. Что такое классик. // Сент-Бев, Ш. Литературные портреты. Москва, 1970.

Сорокин 1999: Сорокин, В. Голубое сало. Москва, 1999.

Турбин 1989: Турбин, В. Сын Отечества. К 175-летию Лермонтова. // Новый мир, 1989, № 10, с. 258.

Хализеев 2002: Хализеев, В. Е. Теория литературы. Москва, 2002.

Фатеева 2006: Фатеева, Н. Интертекст в мире текстов. Москва, 2006.

Ямполски 1998: Ямпольский, М. Литературный канон и теория "сильного" автора. // Иностранная литература, 1998, № 12 <http://magazines.russ.ru/inostran/1998/12/iamp.html> (04.01.2009).

Яркевич 1991: Яркевич, И. Как я и как меня. Рассказы. Москва, 1991.

Други публикации:
Магдалена Костова-Панайотова. Руският XX век чете: класиката, без която не можем. Благоевград: Университетско издателство, 2008.