"ДРУГИЯТ" ЕЗИК ИЛИ ЗА ЕЗИЦИТЕ НА ДРУГОСТТА
(Балканският образ на чужденеца)

Магдалена Костова-Панайотова

web

В контакта между културите: съдбата на чужденеца е винаги неясна, отворена, той е "преводач", по думите на Юлия Кръстева (1998), "разместен" човек, по определението на Юлия Николова (1994). Едновременно с това, бидейки медиатор, гранична фигура, чужденецът по дефиниция отприщва ценностни съпоставки, "превежда" едни културни знаци на езика на други културни знаци, смущава привичните норми, предизвиквайки страх или стимулирайки фантазмени представи у "другите".

Клишето уговаря, че чужденецът - това е Другият. В литературата нещата обаче не са така прости, защото отношенията "друго" и "чуждо" не съвпадат в различните текстове. Самото понятие "чужденец", както е известно, през епохата на Възраждането не е свързано само с поданството, а като чужденец се възприема и идващият от друго място, другоселецът, не местният човек, както можем да видим и в значенията, които дава Найден Геров в речника си на понятието "чюждинец" (вж. Геров 1904). За несъвпаденията между друго и чуждо говорят в текстовете си редица изследователи: Албена Хранова (2001), Надя Данова (1995), Галина Лозанова (1995), Николай Аретов (2000), Саня Велкова (2000) и др. Проблематиката на другостта сама по себе си е огромна територия. Човек, по думите на Цветан Тодоров (1992), може да открие, че другият е коренно различен от аза, че е част от конкретна социална група, към която азът не принадлежи, или пък да разбере, че азът е някой друг. Другостта може да се разглежда в рамките на пола, на социалността (напр. бедни срещу богати) и т.н. Но в рамките на този текст ние ще се спрем само на онзи външен Друг - по-малко или повече далечен, чийто език, обичаи, култура са чужди за аза, накратко казано - тук под "Другият" ще разбираме Чужденецът.

Представите за чужденеца са неизменна част от самоидентификацията на един етнос. Чрез тях се градят и моделите на собственото определяне, на базата на съпоставки, които могат да бъдат толерантни или агресивни. Глобалният конфликт между носителите на българското етносъзнание и чужденците, обитатели на българското възрожденско културно пространство, е в основата на лавина от макротекстове. Ако вземем дори само текстовете от златния фонд на българския канон образът на чужденеца е доказал своите богати сюжетноинтерпретативни възможности от "История славяноболгарская" и "Изворът на Белоногата" насетне до "Крадецът на праскови", "Време разделно", "Хайка за вълци"…

Другият и другите са най-използваният коректив спрямо нас. Корективът на другостта е изтъкван много често през Възраждането като мотив за написването или за издаването на някоя книга; другите са онези, които ни укоряват, поучават или пред които не трябва да се посрамваме. Тоест за тях възрожденската литература се сеща, когато това носи някаква поука и се очаква четивото да допринесе нравствена или практическа полза.

Ако следваме схемата на Лидия Михова, отношението към чужденеца на Балканите е регламентирано и представя една йерархия на близостта: най-близки до нас са нашите съседи, балканските народи. С тях се съпоставяме и сравняваме най-напред. По-голяма степен на дистанцираност не толкова в емоционален план, колкото в географски, съществува в отношенията ни с другите славяни. Още по-отдалечени в културно и емоционално отношение за нас са европейците (вж. Михова 1995).

Когато описва българското, съпоставяйки го с чуждото, като че ли най-често писането преди 1878 г. се опира на представи за "турчина", "гърка" и "европееца". И това е напълно логично: "турци" и "гърци" са най-близките чужди, "европейците" пък задават хоризонта на "своето", възможността то да бъде изпитано и преподредено с помощта на различните имена на Европа - "просвета", "цивилизация", "хуманизъм", "развала", "мода", "революция", "свобода" и пр. Но извън образите на "поробителите", "фанариотите", "европейците", репертоарът на различието, описващ чужденеца през Възраждането, е доста по-богат. Колкото по-отдалечен от нас е Другият, толкова по-активно митологизиран е образът му. Ако със съседите се съизмерваме, изпитвайки различни чувства, а първоначалният възторг пред европейците с годините и с цивилизацията се коригира, но и обогатява откъм характеристики, повече или по-малко реалистични, то по отношение на по-далечните народи във фолклора и в литературата, в публицистиката ни от 19. век, можем да видим и изцяло фантасмагорични образи на чужденеца. Така например не само чумата се ражда в Египет, но и китайците използват белите мишки за домашни слуги, "Папуанците в Австралия" - "много по-приличат на Павианите (род маймунски), отколкото на челяка", пише в сп. "Читалище" от 1872 г., а голяма част от японското население се състои от попове (вж. Пелева 2000).

Макар другостта и кръстопътните влияния да са нещо обичайно за кръстопътния ни регион, образът на чужденеца е съпътстван с много недоверие. Една от крайните прояви на това чувство бележи Иво Андрич в "Травнишка хроника". Хората в Травник са не само затворени за чуждата култура, но и се отнасят подчертано отрицателно към чужденците. Показателна за враждебността на босненци е например липсата на пътища. На любопитството на Дефосе селяните отговарят, че нарочно разрушават пътищата. Разрушаването на пътищата е метафора на затварянето в своя свят, за който чужденецът е заплаха, сянка, която нарушава обичайния ред и подлага на изпитание ценностите на своето.

Между двата полюса на крайна дистанцираност, омраза към Непознатия и преклонението пред чуждата културна традиция и пред високо престижния Чужденец - можем да срещнем най-различни видове междинни интерпретации. Едно от генералните противоречия на националните идентичности на Балканите, според нас, се състои в намиране на баланс между традицията и модерността, между копнежите по чуждото и превъзмогването на страховете от него - онова, което може би най-добре прави възрожденската комедиография, подчертавайки с пречистващ смях и копнежа по модерния непознат свят, и страха от непонятната му чуждост.

В рамките на този кратък текст, разбира се, не се стремим да представим хронология на различните образи на чужденеца на Балканите - за това има богата, макар и доста разпокъсана, библиография. Ще се спрем на три произведения от последните две десетилетия на XX век, писани в три различни балкански страни. Произведенията са жанрово разнородни: два разказа и една драма - съответно от Сърбия, Гърция и Македония. Въпреки различията в произхода и жанра, творбите бележат общност в очертаването на образа на чужденеца, общност в скептицизма, че преодоляването на стереотипите е възможно и постижимо явление за човека от края на XX век.

Съвременен поглед върху проблема за чуждостта, чужденеца и отношенията на Балканите изразява Димостенис Куртовик, гръцки прозаик и есеист, в сборника с разкази "Чужденец - моето алтер его", издаден през 1999. Според повествователя съвременният човек има много идентичности, едни от тях влизат в конфликт с други. Понякога идентичността може да бъде маска, която да ни помогне да оцелеем в определена среда. Така често човекът се чувства като чужденец не само сред другите, но и пред самия себе си. Той приема непознатата си самоличност като част от непознатата и неясна същност на един хаотичен и като че ли подчинен на нерационални сили всемир. За твореца скептицизмът е водещо усещане в светогледа на модерния човек, който е загубил чувството за хармония. Идеите на Куртовик, от една страна, са близки до екзистенциалисткия възглед на Камю в неговия роман "Чужденецът". От друга страна, гръцкият писател представя един постмодерен, ироничен прочит на идеите за другостта, идващи да заместят старите предразсъдъци, но на свой ред създаващи нови проблеми. Той показва колко лесно фрази като "уважение към различието" и "толерантност към Другия" могат да се превърнат в модерни и нищо неказващи слова.

Разказвайки в един от разказите си за симпозиум в Северна Гърция на тема "Общата балканска самоличност", повествователят ни дава да разберем колко чужди един на друг могат да бъдат дори писатели, изпълнени с уважение към различността на своите народи и събрали се да потърсят точно общностите на балканската съдба. Чуждостта за автора е понятие, което трудно може да бъде преодоляно дори при липсата на национален фанатизъм. Защото общият език, на който говорят народите, като че ли липсва.

Не е толкова просто да бъдем истински толерантни към другите - внушават и разказите на Александър Тишма в сборника "Училище по безбожие" (1980 г.). В разказа "Хиляда и втората нощ" е описан един на пръв поглед съвсем обикновен случай: в Прага, в студена зимна нощ един чужденец търси стая в хотел, ставайки свидетел на неуспешния опит на двойка цигани - мъж и жена, да намерят подслон за нощуване. В тази творба, която неслучайно носи името "Хиляда и втората нощ" - като отпратка към арабския сборник с вълшебни приказки, е проблематизирана идеята за разказването. Несекващият разговор между двамата цигани алюзивно отпраща към разказа като вълшебство, което носи чуждоземния и екзотичен дъх на източните народи и култури. Но тук, за разлика от приказките на Шехеразада, приказката на двамата цигани не може да извърши чудото на съпричастието, в този студен и нетолерантен към Другия свят, не може да промени нагласите въпреки рекламираните идеи за търпимост. Затова и повествователят завършва разказа така: "Бях сигурен, че никъде няма да намерят място за нощуване и имах чувството, че ще ходят така нощ след нощ, вечно прескачайки дните, увлечени в своята приказка".

Парадоксално обаче в разказа нещастна е не двойката цигани, нещастен се оказва намерилият подслон човек. Чужденец тук е не само онзи вечен несретник с неясна съдба и отворено бъдеще, човек, който носи в себе си тръпката на приказното, но и човекът въобще сред студения и неуютен всемир, обречен да търси съпричастие в лоното на Вавилон.

Трети тип прочит на проблема предлага Деян Дуковски, един авангарден и млад македонски автор, нашумял с пиесата си "Буре барут" (1994). Тук обаче ние ще се спрем на друга, по-ранна негова драма, не по-малко интересна и предизвикателна към традицията - "Балканът не е мъртъв" (1992).

Пиесата може да бъде възприета като "мълчалив диалог" с драмата на Войдан Чернодрински "Македонска кървава сватба" (1900) - един текст, който е написан в традицията на добре познатата мелодрама, при която любовта на двамата млади, Спас и Цвета, е заплашена от турчина Осман бей. В драмата на Дуковски същата идейна ситуация обаче получава много различно решение. Главните герои отново са Цвета и Осман бей, водещ е мотивът за паметта. Чужденецът враг и насилник е отхвърлен и мразен от македонската девойка и в драмата на Дуковски. Когато обаче е изоставен от всичките си приятели и поддръжници, когато е сам и предаден, осъден на смърт, Цвета решава да остане и да умре с насилника чужденец. Самият Осман в "Балканът не е мъртъв" е лишен от едноплановостта на традиционния образ на врага. Той е обрисуван като "неясен" човек, загубил сигурните очертания на своя свят, нещастен посвоему. Постмодерната драма зачертава като че ли "историческия" прочит на събитията, традиционният разказ за непокорството на християнската вяра се превръща в разказ за непокорството на балканеца въобще, за тъмната му, "чужда" и неразбрана душа, като антипод на разумния и прагматичен Запад.

Разбира се, примерите могат да се умножат. Това, което обаче обединява образите на чужденеца в трите приведени творби, така различни като произход, жанрови характеристики и емоционално-стилистични особености, е може би, че техните герои много напомнят за библейския човек след Вавилонското стълпотворение: останал сам сред многоезичния и чужд свят, той тепърва трябва да съгради нов смисъл за себе си, със съзнанието за невъзможността да подреди пъзела и да сглоби наново разсипаната цялост. Защото като че ли липсват парченца от мозайката и се оказва неясно кое е наистина чуждото и кой е чужденецът. И това ми се струва една от характерните особености на постмодерния дискурс.

Иначе литературните текстове рядко подкопават стереотипните представи за чужденеца и чуждостта, в повечето случаи ги потвърждават. Както високите хуманистични образци на канона, на националната класика, така и много съвременни текстове рисуват образа на чужденеца като враг, защото този тип разкази е част от големия разказ за нацията, периодично актуализиран в епохи на криза. Това в различна степен важи за всички балкански народи (вж. Аретов 2002, Пелева 2000, Велкова 2001). Различието продължава да носи в себе си латентна враждебност. Въпреки желанието да вярваме, че разбираме Другия, че той ни разбира, езиците на разбирателството са несъмнено много по-неясни, артикулирането на единството - винаги - закъсняло спрямо политиките на различието. Човекът обаче винаги ще се стреми да преодолее последствията от разделението, да преодолее "участта Вавилон".

БИБЛИОГРАФИЯ

Аретов 2000: Аретов,Николай. Типология на своя и другия в ранната българска национална митология. // Литературен форум, № 9 (432), 2000.

Аретов 2002: Аретов,Николай. Прочити и проблематизации. Балкански измерения на образите на своето и другото. // Култура, г. 12, № 4, 30.01.-5.02.2002.

Велкова 2000: Велкова, Саня. Славянският съсед и гръцкият национален образ "Аз". София: Херон Прес, 2000.

Велкова 2001: Велкова, Саня. "Балканският съсед" в гръцката книжнина. Успоредици от началото и края на XX век. // Да мислим другото. Образи, стереотипи, кризи. София: Кралица Маб, 2001.

Геров 1904: Геров, Найден. Речник на блъгърский език. Т. 4. Пловдив, 1904.

Данова 1995: Данова, Надя. Взаимната представа на българи и гърци XV до средата на XIX век. // Представата за Другия на Балканите. София, 1995.

Дуковски 2002: Дуковски, Деян. Балканът не е мъртъв. Пиеса. // Сезони, Зима, 2002.

Кръстева 1998: Kristeva, Julia. L'avenir d'une rеvolte. Calmann-Levy, 1998.

Куртовик 1999: Куртовик, Димостенис. // Чужденец - моето алтер его. София, 1999.

Лозанова 1995: Лозанова, Галина. Категорията "Чужд - свой" в народната култура. // Представата за Другия на Балканите. София, 1995.

Михова 1995: Михова, Лидия. Народната литература като "безмитна зона" в балканските книжовни контакти. // Представата за Другия на Балканите. София, 1995.

Михова 2001: Михова, Лидия. Чужденецът - свой и друг. // Да мислим другото. Образи, стереотипи, кризи. София: Кралица Маб, 2001.

Младенов 1998: Младенов, Иван. Неясният човек. // Език и литература, 1998, № 2.

Николова 1994: Николова, Юлия. "Разместеният" човек или за метачуждостта през Българското възраждане. // Език и литература, 1994, № 4.

Пелева 2000: Пелева, Инна. Екзотичният друг - присъствия и употреби в дискурсите на българския ХIХ век. // Балканските идентичности в българската култура. София, 2000 <http://ilit.bas.bg/bi/include.php?file=peleva> (04.12.2006).

Тишма 2002: Тишма, Александър. Хиляда и втората нощ. // Да опознаем своите съседи. София, 2002.

Тодоров 1992: Тодоров, Цветан. Завладяването на Америка. Въпросът за Другия. София, 1992.

Хранова 2001: Хранова, Албена. "Друго" и "Чуждо" в разделното време. // Да мислим другото. Образи, стереотипи, кризи. София: Кралица Маб, 2001.

Чернодрински 1976: Чернодрински, Воjдан. Македонска крвава свадба. // Чернодрински, Воjдан. Собрани дела. Т. IV. Скопjе, 1976.

© Магдалена Костова-Панайотова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.04.2007, № 4 (89)

Други публикации:
Езиков свят. Т. 2. София, 2006.