|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ДИАЛОЗИ ЗА ИЗГУБЕНИЯ ЕЗИК Магдалена Костова-Панайотова Обект на изследване в настоящата статия са два постмодерни романа от 90 те-години на века ("Японецът и потокът" 1993, "Естествен роман" 1999) - произведения, които несъмнено бяха оценени от критиката като емблематични - в един или друг смисъл - за търсенията на новата българска литература1. Постмодерното е определяно и конституирано чрез различни признаци от 40-те г. насам (времето на създаване на този термин), в зависимост от изследваните творби и авторите, които пишат за него. Тук приемаме за водещи някои от признаците, изброени от Ихаб Хасан в книгата му "Разчленяването на Орфей", които са достатъчно показателни за същината на различията между творбите на постмодерната и модерната литература, без да издигат китайска стена помежду им, а от друга страна, са базисни за сравнението на двата романа: - отвореност, игра, антиформа, мълчание, случайност, процес, комбинация, деструкция, текст-интертекст, желание, ирония, означаващо2. Още Барт в "Смъртта на автора" 1968 г. представя творчеството като "неутрално, съставно, объркано пространство, където… идентичността се изгубва". Гласът на творбата става "множественост на гласовете на текста". Фрагментарността, нарушеният синтаксис, експериментите с езика, разривът между думите и нещата, мистификацията, анихилацията на личността в текста са част от начина, по който функционира постмодерният дискурс. В художествената литература като цяло отделните творби се кръстосват по принципите на художествения семиозис. Между "Японецът и потокът" на Зл. Златанов и "Естествен роман" на Г. Господинов тече своеобразен "мълчалив диалог". Мълчаливият диалог - според определението на Никола Георгиев, - е вид имплицитна междутекстовост и "мълчаливото в него е, че творбите с нищо, нито с казаното вътре в тях, нито в заобикалящите ги текстове, не бележат връзка помежду си… Общото не се изследва и осмисля в генетичен план, примерно като влияние на предишната творба върху следващата, а перспективно и творчески обединително като основа за по-нататъшни художествени, научни и духовни построения."3 Така творбите се събират върху друго, междинно литературно пространство, където образуват надтекстово цяло. Основата на този диалог в двата романа е идеята за изгубената референциалност на езика, копнежът по невъзможното именуване на нещата. Целият свят се осмисля като текст, в който езикът подчинява събитията, попаднали в неговата граматическа зависимост. "Писателят е човек, който си има проблеми с езика" - пише Златомир Златанов в своя роман и така експлицира част от идеите, около които не само се сплита текстът като съвкупност от кодове и гласове, но и които са в основата на "мълчаливия диалог" с романа на Г. Господинов. Безусловно и в единия, и в другия случай имаме работа с филологически роман, който коментира собственото си съществуване, проиграва варианти на самия себе си и питайки какво е романът, всъщност отправя питане за това какво е Езикът. И двата романа се обръщат назад към времето на 60-70-80-те г., обговаряйки гибелта на една епоха като време на загубените илюзии. Истините за "амбулаторна България" романът на Златомир Златанов не осмисля в трагично-патетичен регистър. В халюциниращата смяна на гледните точки с ирония и самонаблюдение са изведени псевдотрагичните прозрения за болницата-свят. Романът разказва една и съща банализирана история, отсявана, допълвана и разколебавана, чийто център е отвъд думите. Историята е осъзната като симулация и по-точно симулация на симулацията, в която човекът загубва собствените си ориентири и личната му история - накъсана, хаотична, абсурдна, се оглежда в езика на творбата. Фикцията става двойник на "аза". Стремежът за пречистване се повтаря лайтмотивно в тази криминална фабула, където водещият мотив не е кой е убиецът, а играта на самонаблюдаващия се Език. Творбата търси "незаслонените пространства на думата", прекрачвайки границата между реалност и сън, митология и интерпретация. Актът на фингиране като акт на прекрачване на границите - по определението на В. Изер - "е опит да се предостави на разположение на човека онова, от което е лишен, посредством измислянето на възможности". Когато смисълът се откъсва от онова, което означава, за да изведе като метафора на светлина една скрита реалност, се отваря пространство за игра между изявен и латентен смисъл.4 Така в "Японецът и потокът" в зависимост от подвеждането ту от изявения, ту от латентния смисъл, могат да се оголват нови значения на разказаното. Оттук и многозначността на това иронично присъствие-отсъствие, на наблюдението-самонаблюдение, където човешкото съзнание се анихилира в хаотичното и фрагментарно слово, описващо света на "мунчовците". Многомерният текст разкрива различни интерпретативни възможности. В езиковата сфера се реализира абсурдът, аналогиите, играта със значенията на думите - Дора - аdore, камасутрин, карма - карман, протоберанс - клитоберанс и пр. Стилистичните дисонанси, гротескните и абсурдни конструкции - жертвени аламинути, текезесарска екзистенция, социалистическа древност и др. пораждат амбивалентност на дискурса. Игровата позиция на текста обсъжда книгата "Японецът и потокът" вътре в самия роман, жената е коментирана като "постмодерно произведение", а за един герой се казва, че е "надуто епизодично копеле" и т.н. Междутекстовостта е съществена част от начина на функциониране на словото в романа, който обиграва имена и култури (само в една сцена например творбата среща японския дракон, пънкът, Дон Хуан, Пегаса и негорящите ръкописи - т.е. Булгаков - "Майстора и Маргарита"), пародира митологеми и свещени представи ("На всеки седем години - понякога и на седем водки"). Дискурсът на спомена, на отсъствието, мотивът за невъзможното завръщане (митологемата за блудния син осмислена като басня например) са белег за невъзможната комуникация, за разпадналите се връзки между думите и нещата. Постмодерното усещане на съвременния човек за разпадналия се свят, в който е възможно единствено фасетъчното познание, е водещо в творбата на Георги Господинов "Естествен роман". Невъзможното именуване на нещата, раздробеността и фрагментарността на личния свят и на света въобще се проявяват на различни нива в текста. Тази книга "за нищото", както сам повествователят я определя, заявява амбицията си да бъде роман от начала - в смисъл на безкрайно започвани истории за ежедневното, книга с безцелни разговори. Едновременно с това усещането за "разомагьосания свят" поражда копнежа за създаване на книга от първоначала. Така стремежът за назоваване на видимото се превръща и в стремеж за преназоваване, пресътворяване на света, за повтаряне на божествения акт на сътворението. В този смисъл човекът е само една от изречените думи, а Библията се осмисля като "христоматия на опитите за постигане на божествения език". Две са основните митологеми, заложени в този роман - митологемата за детството - обетован рай, която отвежда не толкова към Библията, колкото към Набоков, и митологемата за черешата (бяло-зелено-червените череши, в по-широк смисъл възрожденския национален символ функционира "одомашнен" в интимното пространство на детството-спомен). Високата степен на междутекстовост сплита автори, книги, образи като Лукреций, Линей, Винету, Краличът, Кралица Маб, Лиотар, Облонски, Кенет Уайт (тази верига трудно може да бъде завършена). Игровото "отваряне"-преосмисляне на значенията на думите функционира чрез множество различни междутекстови привличания (дзен дзенувам, сравнението между "Тих бял Дунав" и валса "На тихия син Дунав" и т.н.). Емблематични за изгубената цялост на Езика са произволните изброявания, съчетанията на художествени и нехудожествени текстове в романа. Привличат се списъци, откъси от каталога на Народна библиотека (славянски езици - сладкарници, сънища - съпротивително движение), части от наръчници (наръчник на пчеларя), рецепти, речници, поговорки, подслушани разговори… (воайорството на слуха е обикнат похват в романа). Всичко това, разбира се, не е ново. Подобен тип междутекстовост функционира в постмодернистични творби още в края на 30-те г. (вж. поемата в проза на руския поет емигрант "Разпадането на атома" на Г. Иванов /на български език публикувана в сп. "Летописи", 1994, кн. 6/. Подобен е стремежът на руския автор чрез тленното да говори за първоначалата, а "долното, хтоничното, грозотата на света се осмислят като копнеж и мъка по "горното", ефирното5). Но амбицията на "Естествен роман" е по-различна. Към нея ни насочва един от цитатите в текста: "Да можех да намеря някой, който е забравил думите, за да поговоря с него". Човекът като дума сред думите се оплита в техните "примки". Изтъкана от колебания, от хлъзгави граници, които непрекъснато биват преминавани, книгата на Господинов достига до твърдението, че "не ние боравим с текстовете, а… те ни разиграват". В безличието на езика се кодира желанието за същност. Разпадналите се връзки между думите и нещата са успоредени с един друг вид разпадане. Романът като жанр е загубил способността си да говори за възвишеното и трагичното, така както езикът е изгубил способността да създава назованото. Тъгата по изгубената цялост на света поражда и желанието за нова романност, варирано многократно в творбата. Текстът обиграва различните представи за романа от идеята за романа-романс, през романа - безкрайно нанизани истории, които влизат една в друга, през профетичната зададеност на романовото слово до най-значимата, според "Естествен роман" идея - за романа, предизвикващ "възникване" - книгата на първоначалата. Приподписването на "чуждото слово" (съвпадението на имената на автор, повествовател и редактор, използването на "чужди" записки в романа - една пародия на банализираната игра с документалността и др.), поемането му в "аза" се осмисля и като начин за сдвояване с чуждото съществувание. Романът обиграва своя прочит като речник на страховете и желанията на човека. Актът на фингиране като измисляне на възможностите, от които "азът" е лишен, се открива и чрез преливане на границите между реалност, спомен, сън, чрез непрекъснатата игра с гледните точки, която променя историята ("Никой не може да влезе два пъти в една и съща история"). Писането се обговаря като разкриване на игрови пространства на вплетени един в друг светове. Както в "Японецът и потокът", така и в "Естествен роман" съществува аналогията роман (език) - растение (в произведението на Златанов романът е сравнен с подправката естрагон, в творбата на Господинов има и трети член на аналогията - мухи (пчели) - съществата, осъществяващи връзката между "долното" и ефирното). Аналогията между растенията и думите е твърде стара, творецът-градинар е многократно експлоатирана метафора (финалът на "Кандид" на Волтер например), която в "Естествен роман" варира в образа на поддържащия равновесието градинар. Този образ обаче пародийно се оказва изпразнен от смисъл - равновесието е нарушено и на лудия градинар не му остава нищо друго освен да изчезне. Успоредно с идеята за загубената референциалност на Езика, за нещата, които се "изсулват" от имената, както в "Японецът и потокът", така и в "Естествен роман" се чувства и копнежът по думите, които предопределят хода на събитията, идеята за магическата сила на словото - идея, съзвучна с теорията на Х. Л. Борхес от "Вавилонската библиотека", произведение, от което тръгват много изследвания през втората половина на XX век6. Умът може да влияе на материята, човешките същества мислят и чувстват материята. Не само отделният човешки живот, но и животът на цялото общество откликва на мислите, волята и емоциите - е една от догадките, изречена в диалозите на двата романа. Тези диалози проблематизират Езика, литературата и нейните интерпретации. Колебанията и двусмислицата са част от структурата на литературното фингиране в двата романа, а по думите на Изер "то е даване на възможност за смисъл и не е само по себе си един определен смисъл."7 Така "обвиващото разбулване" запазва формата на двусмислието, като постоянно казва нещо друго в сравнение с онова, което мисли, в стремежа си да надхвърли онова, което е самото то. Независимо от различните сюжетни модели, заложени в разглежданите творби, общ се оказва стремежът по запълване на празнотата и копнежът за постигане на иманентност на словото. Част от "мълчаливия" диалог между двата романа са и образите на персонажите - нереализирани възможности на "аза", ако перифразираме това, което Милан Кундера твърди в романа си "Непосилната лекота на битието": "Персоните на моите романи са моите собствени възможности, които не са се осъществили. Затова ги харесвам всичките, затова те всичките ми носят един и същ страх. Всяка от тях е прекрачила една граница, от която аз самият съм отстъпил. Точно тази прекрачена граница (границата, отвъд която свършва моето Аз) ме привлича. Едва отвъд започва голямата тайна, за която пита романът."8
БЕЛЕЖКИ: 1. Златанов, Златомир, "Японецът и потокът", издателство "Христо Ботев", С., 1993 ; Господинов, Георги, "Естествен роман", С., 1999, второ издание - Пловдив, издателство "Жанет 45", 2000. [обратно] 2. Към понятието за постмодернизъм. Послеслов към "Разчленяването на Орфей" В: Литературен вестник, 2000, бр. 1. [обратно] 3. Мълчаливите диалози в литературата В: "Мнения и съмнения", С., 1999. [обратно] 4. Iser, Wolfgang: Fingieren als anthropologische Dimension der Literatur, Konstanzer Universitätsreden: 175, Konstanz 1990. [обратно] 5. Срв. "Вероятно хармонията е баналност" - в "Разпадането на атома" и "Само баналното ми е интересно" - "Естествен роман", историята за писоара в "Разпадането на атома" и изследването за клозета в "Естествен роман", подобната функция на изрази като "Човекът започва от мъката. Животът започва утре. Волга се влива в Каспийско море" в поемата на Иванов и "Симо лови сом. Дъждът вали. Розата е красива" в "Естествен роман" и др. Всички тези сходства са по-скоро типологични и говорят за общност на постмодерната модалност, общност по отношение на екзистенциалистките идеи. [обратно] 6. "Мисля, че хората напълно грешат като мислят, че само всекидневието е реално, а всичко останало иреално. В широкия смисъл страстите, идеите, предположенията са толкова реални, колкото и случките от всекидневието, нещо повече - те ги създават." [обратно] 7. Iser, Wolfgang: Fingieren als anthropologische Dimension… [обратно] 8. Milan Kundera, Die unerträgliche Leichtigkeit des Seins, Ubers. Von Susanna Roth, Munchen 1984, стр. 211-212. На български - Кундера, М. "Непосилната лекота на битието", издателство "Колибри", 2000, превод на Анжелина Пенчева. [обратно]
© Магдалена Костова-Панайотова, 2002
|