Магдалена Костова-Панайотова

web

Очевидецът

Още праз 20-те години на вече отминалия век стихотворенията на Анатолий Мариенхоф пораждат множество критики и възторжени отзиви. Сред критиците, чието внимание тази поезия привлича, са съвременниците му Р. Ивнев, С. Григориев, В. Полонски, В. Лвов-Рогачевски, Г. Адамович и др. Странното обаче е, че често изследователите акцентират вниманието си върху поведението и личните качества на поета повече, отколкото върху качествата на стиховете му. Наричат го зъл гений, обвиняват го в маниерничене и егоцентризъм. Възторжени отзиви за него пишат най-често събратята му имажинисти като Рюрик Ивнев и Б. Глубоковски, а С. Григориев отбелязва, че "молитвеното напрежение у Мариенхоф стои много по-високо от тихите възторзи на Есенин" (Григориев 1921). Официалното литературознание обаче го определя като "външно революционен" и "реакционен по същество", а В. Полонски в "Очерци на литературните движения от революционната епоха (1917-1927)" определя бунта на Mариенхоф като бунт с "позволение на началството" (Полонски 1928).

В. Лвов-Рогачески, в изследоването си от 1921 г. "Имажинизмът и неговите образоносци", говори за поезията на Мариенхоф като за творчество на човек с "болезнен уклон, с атрофирано нравствено усещане".

Въпреки нееднозначните оценки, поезията на Мариенхоф е забелязана. Но художествената проза на поета упорито остава встрани. Най-известен, в сравнение с романите "Циници" (1928) и "Бръснатият човек" (1930), е автобиографичният му роман "Роман без лъжи" (1928), който, макар и в рязък дисонанс с хора от спомени за Есенин, е жива и пристрастна книга и свидетелства за тъжно-ироничния конфликт на Мариенхоф с неговото време. Въпреки че е преиздаден три пъти между 1927 и 1929 г., рязката критика води до забраната на романа.

По време на кампанията за разобличаване на "контрареволюционните" постъпки на Б. Пилняк и Е. Замятин, публикували свои книги на запад, Мариенхоф, издал своя роман "Циници" също в издателство "Petropolis", е причислен към контрареволюционерите. И престават да го публикуват.

В "Литературна енциклопедия" от 1932 година за творчеството му е казано, че е един от "продуктите след разпадането на буржоазното общество". Търсенията на Мариенхоф в областта на прозата подкрепят писателите в емиграция като Г. Адамович, който, отбелязвайки недостатъците им, нарича автора им умен човек, а самите му романи "истински книги" (Адамович 1930).

През 1953 Мариенхоф започва да пише мемоарна книга за детството си, младостта, за своите съвременници, която преработва няколко пъти и която излиза след смъртта му. Първата редакция на "Моят век, моята младост, моите приятели и приятелки" е публикувана едва през 1988. В последните години бяха публикувани и други творби на Мариенхоф, представящи го като драматург, кинотворец и автор на исторически роман.

В изследванията на В. Сухов за Мариенхоф се определя ролята на имажинизма в творчеството на поета, разглеждат се влиянията на футуризма и Пролеткулта, отношенията с Есенин и се извеждат някои основни теми в лириката на този творец - образа на града, лирическите маски на шута и клоуна (Сухов 1997, 2005). Сборникът "Руският имажинизъм: история, теория, практика" е сред първите книги, осмислящи върху основата на широк историко-литературен контекст проблемите на това направление, засегнати са и въпроси, свързани с прозата на Мариенхоф (Руският имажинизъм 2005).

Дендизъм и имажинзъм

"Последният денди на републиката" - така нарича първата глава на книгата си за Анатолий Мариенхоф финландският литературовед Томи Хутунен, визирайки имажинистите (вж. Хутунен 2007). И наистина, философията на дендизма е водеща в творческата история на тази все още загадъчна авангардна група поети. Закъснелите подражатели на Оскар Уайлд и Дж. Бремел подкрепят с всички свои действия репутацията си на самозванци, хулигани и арлекини в епохата на военния комунизъм, както с битовото си поведение, така и с литературните си епатиращи изяви. Вадим Шершеневич отбелязва това в "2x2= 5": "Имажинизмът таи в себе си зараждане на новия, общочовешки идеализъм от арлекинен порядък" (Шершеневич 1920: 18).

Макар да носи отпечатък от оригиналния дендизъм, имажинисткият е доста по-различен - например изисканата и хладна скромност, "незабележимата забележимост" липсват, напротив, заместват ги максимализъм в битовото и в литературното поведение, театрализация на живота, в която маската на денди е само една от множеството маски, за които намеква Борис Глубоковски в статията си "Маските на имажинизма" (1924), в която статия и очертава маските на поетите от групата: "Мариенхоф е революционен денди, Шершеневич - оратор-жонгльор, Ивнев - нежен романтик" и т.н. Макар да е бунтарски насочен и предполагащ епатажни изяви и декларации, имажинисткият дендизъм се проявява и в скандалните образи в стиховете на поетите, реализира се в битовото поведение и облик - цилиндри, лакирани обувки, нарцистично поведение, симулация на хомосексуалност (Есенен и Мариенхоф) и хипермаскулинна лирика (Шершеневич) и пр. Или, както пише Хутунен "декадентският дендизъм се съединява тук с постсимволистичната пародия по отношение на него, в резултат на което се образува бодлерианско-бердслевска катахреза в образа на поета." (Хутунен 2007: 178). Самият дендизъм е следствие от "арлекиадния идеализъм", който, за разлика от декадентския, е усвояван, за да бъдат унищожени остарелите идеи на предшествениците. В същото време костюмът или легендарните цилиндри са своего рода неосъзнато аристократичен жест, възможност да се отстранят в епохата на военния комунизъм от случващото се наоколо. Част от подобна естетизация не само на собствения бит, но и опит да естетизират заобикалящия ги свят, са и "съдебните процеси" над имажинистите през 1920 г., където В. Брюсов в шеговит стил обвинява имажинистите в заговор за съблазняването на много начинаещи поети и някои мастити литератори, заговор за потъпкване на съществуващия в Русия литературен строй (вж. Грузинов 1990: 688).

В книгата си "2x2=5" В. Шершеневич пише, че имажинизмът е индивидуализъм в епохата на колективизма, сравнявайки го с колективизма на футуристите" (Шершеневич 1920: 4). Именно бунтът на индивидуалния вкус против нивелировката е дендизъм в стил Уайлд, а отрицанието на господстващата мода е част от епатажната същност на стремящия се към собствен облик имажинизъм.

Сред имажинистите Анатолий Мариенхоф заема особено място и за разлика от други водещи поети и основатели на имажинизма, той се ражда заедно с имажинизма, по думите на Шершеневич, и в стиховете си създава особен жизнетворчески образ на поета-имажинист, който играе съществена роля за дендисткия облик на направлението (вж. Шершеневич 1997: 419). Неговият имажинизъм е смес от разнородни влияния, в които откриваме и юношеска любов към Блок, и английски дендизъм в стил Оскар Уайлд, стремление към аристoкратизъм на духа и изисканост и чисто биографични отпратки към баща му. Различни описания на външността и маниерите му на поведение на негови съвременници потвърждават, че той е най-яркото въплъщение на дендизма сред имажинистите. Името на Оскар Уайлд и реминисценции от негови текстове се срещат във всички основни теоретични работи както на Шершеневич, така и на Мариенхоф. В "Буян-остров" например Мариенхоф цитира мисъл от предисловието на "Портретът на Дориан Грей: "няма нравствени нито безнравствени книги. Има книги дoбре написани и има книги лошо написани. Толкова." (Уайлд 1912: 1).

Култът към прекрасното

Мариенхоф е най-последователно проповядващ култа към прекрасното сред имажинистите. Особено ясно това се вижда в годините на излизането на списанието "Гостиница для путешестующих в прекрасном" (1922-1924). В този култ прозира уайлдовско-декадентското начало. Именно в катастрофичните сътресения на съвременния дух, "в изобретяването от космически порядък" вижда същността на прекрасното поетът, който нарича своя читател "потребител на прекрасното". От тези позиции Мариенхоф отрича и утилитаризма на ЛЕФ. Дори самото название на списанието е своего рода противопоставяне на прагамaтико-утилитарните тенденции на времето.

Бохемна свобода и разкош демонстрира и литературното битие на имажинистите - в епохата, когато наоколо царят разруха и глад, липса на елементарни продукти, в това число и хартия, те основават свое издателство, списание, отпечатват десетки стихотворни сборници. Имат си кинотеатър, литературни кафенета, хранят се в най-добрите ресторанти, пътуват комфортно, в домовете им има икономки. Външният облик на дейността на групата отразява нагледно хамелеонската й позиция в следреволюционната реалност. Но това също е част от дендизма: "по същината си имажинисткото хамелеонство е свързано с конфликт - то декларативно противостои на всяко редоположено явление" (Хутунен 2007: 55).

Заедно с това, дистанцирайки се от "модните" тенденции на времето, Мариенхоф, заедно с останалите имажинисти не само отхвърля проповядвания в съветската епоха интернационализъм (Още през 1921 г. той и Есенин подписват съвместен патриотичен манифест), но и твърди, че "фактовиците" нямат общ път с имажинистите, и че те, фактовиците, пред "белоснежните планини на прекрасното предпочитат благоустроените курорти в страната на утилитарното" (Мариенхоф 1924: 2).

В статията "Крава и оранжерия", публикувана в списание "Гостиница", самото название задава сблъсъка на несъчетаемото. В тази статия Мариенхоф изяснява отношението си към художествеността: "материалът на прекрасното и материалът на художествения занаят е един и същ: дума, цвят, звук... занаятът преследва решение на материални положения, в противовес на изкуството, разкриващо тема от лирически и световъзприемащ порядък" (Мариенхоф 1922: 6). Определяйки теорията на факта като "знаменита грешка на футуристите", отхвърляйки "ходещите истини", имажинистите се обявяват за поети на измисленото и така за тях "поезия" и "вестник" са пряко противоположни (вж. Шершеневич 1920: 6). В този смисъл въображение, измислица, естетизация са ключови понятия за имажинисткия светоглед, особено в периода на "Гостиница для путешестующих в прекрасном". Разбира се, след смъртта на Есенин и разпадането на групата Ивнев и Мариенхоф се опитват да се осъвременят, организирайки постимажинисткото общество "Литература и бит", което декларира обратното на декларираното от имажинисткото списание антиидейност и култ към прекрасното. Преминаването към литературата на факта за Мариенхоф е свързано с края му като поет - както пише Захар Прилепин - след 1926 година поет с такава фамилия не същестува (Прилепин 2008).

Шипът на образа

В един от теоретичните си текстове - "Буян-остров", Мариенхоф настоява върху принципната противоречивост на имажинисткия текст. Безспорно сред най-известните жанрови постижения на имажинизма е "каталога на образите" на Шершеневич - монтажен текст, чийто смислови единици са поливалентни и притежават свойствата да се актуализират в съпоставка с други компоненти. В естетическото наследство на Мариенхоф прави впечатление утвърждаването на образа главно като образност на отделната дума. Поетическата асоциация, монтажът на несъпоставими образи се съпровожда с резки поврати, каталогизация на несводими към единно настроение идеи. Ако за Шершеневич е важно отделните елементи на стиха да пораждат свежи асоциации, неочаквани за читателя поврати, "великолепният очевидец" настоява върху сблъсъка на образите. В "Буян-остров" той акцентира вниманието върху сплавянето на несъпоставимости като "славей" и "жаба" например, които обаче дават "надежда за раждане на нов вид" и говори за необходимостта от затруднено възприемане на текста, което не е имажинистки патент само по себе си, като извежда сред основните цели на поета тази: "да забие колкото се може по-дълбоко в дланта на читателското възприятие шипът на образа" (Мариенхоф 1920: 34). Шокирането на читателя с неочаквани образи и метафорични редове става въз основа на сблъсъка на чисто и нечисто, а епатажът като похват провокира зараждането на свежи образи в съзнанието на възприемащия субект.

Стремейки се да окаже зашеметяващо въздействие върху читателя, да го разтърси, създавайки максимално вътрешно напрежение, Мариенхоф илюстрира този порив и чрез заглавията на сборниците си, в които е видно съвместяване на несъвместимото: "Витрина на сърцето", 1918, "Слепи нозе", 1919, "Сладкарница от слънца", 1919, "Безчинствам със стихове", 1920, "Развратнича с вдъхновение", 1921, "Крава и оранжерия", 1922.

"Месомелачката"

Високо и низко, черно и бяло, чисто и нечисто са сред основните антиномии в поезията на Мариенхоф, в които се изразяват настроенията на разпадане на социалната реалност, самота и болка, бохемен разкош и възприемане на революцията като кървава анархия. Най-ясно от всички имажинисти именно Мариенхоф декларира епатажа и теоретическия цинизъм както в поезията, така и в прозата си (един от романите му ненапразно се нарича "Циници"), но цинизмът у него не е самостоятелен мотив, а по-скоро синтез на имажинистките концепти. Естетизирайки революционната всекидневност, Мариенхоф я превръща в явление на културата.

Като поет Мариенхоф се ражда, възпявайки революцията и нейната жестокост. На дендисткия тип възприемане на революцията са му необходими епатиращи съпоставки, шок при описанието на кървавите действия, реторика и нарцистично изображение на индивидуалистичния тип герой. Разрушаването, демонтажа, кървавият "канкан" над трупа на старата култура са не просто важни, а основни мотиви в поезията на този писател. В стихотворенията на Мариенхоф, публикувани в революционния алманах "Явь", центърът на този поетически свят е поетът наблюдател. В спомените си, разказвайки за работата си във ВЦИК, Мариенхоф споделя, че тези стихове са написани буквално, докато е гледал през прозореца. Това са поръчкови стихотворения, но по-важното е, че именно жестокостта, кръвта и катастрофата се предмет на детайлно и почти любовно описание. В средите на имажинистите Мариенхоф получава прозвището "месомелачката". Сред най-известните му скандални стихове от революционните времена са:

Кровью плюем зазорно
Богу в юродивый взор.
Вот на красном черным:
- Массовый террор!
Метлами ветру будет.

Говядину чью подместь.
В этой черепов груде

Наша красная месть".

(Мариенхоф 2002: 206)

Стихотворения със сродни мотиви можем да открием и у Есенин - поетическата дружба-дуел и взаимните реминисценции у двамата поети са материал за самостоятелно изследване. Известно е, че на никоя жена Есенин не пише толкова нежни писма, че двамата с Мариенхоф живеят заедно няколко години и въпреки че нямат много общо помежду си като нагласа и тип възприемане, са неразделни, дори публикуват взаимната си преписка в пресата, разлютявайки критиците. През 1919 Мариенхоф пише поемата "Слепи нозе", а няколко месеца по-късно Есенин пише "Кобили-кораби". И в двата текста се преливат мотивите за зверските истини, за сълзите и злобата. През 1925 Есенин пише:

Эй вы, сани! А кони, кони!
Видно черт вас на землю принес!

Което отпраща към стихотворение на Мариенхоф от 1919, посветено на Василий Каменски:

Эй вы, дьяволы!... Кони! Кони!

(Мариенхоф б.г.)¹

Като че ли обаче именно в трактовката на образите на Христос и революцията, или по-точно в сблъсъка на образите им, са най-много общите места в епатажните стихове на двамата поети. Тези мотиви очевидно отпращат към Ал. Блок и емблематичната му поема "Дванадесетте", която разделя съвременниците на Блок на враждуващи лагери. Подобно на Блок, и Мариенхоф разглежда революцията през призмата на Новия завет и със символиката на второто пришествие.

"Второго, Христа пришествие..."
Зловеще: "Антихриста окаянного..."
На перекрестках, углах горланно:
- Вечерние, вечерние известия!"

(Мариенхоф 2002: 214)

В много от стихотворенията му от 1916-1919 година е очевидна фиксацията върху мотивите на смъртта, умирането, кръвта ("Тихо. Не блъскайте вратата. Човек... Просто четири букви: умря" - 1918; "тялото загърнете със савана на тишината, поставете луната на погребалните свещи" - 1919; Кърви,/ Копай/ с кървава слюнка/ Нежност...", 1919). Доминирането на телесно осезаеми описания често е доведено до абсурд. Основа на имажинистката поезия, по мнението на Мариенхоф, е именно "телесността", осезаемостта", "битовата близост" на образите.

Към съмнителната слава на "революционен месар", както го нарича Р. Ивнев, на "месомелачка" обаче Мариенхоф се стреми осъзнато. Самото сравнение с "месомелачка" е взето от "Сладкарница на слънцата" на Мариенхоф и е част от извайваната маска, удобна за тихия лирик - маска, която Ивнев разобличава². Тя е изключително близка до маската на клоуна, смеещия се с кръв паяк. Но ако в имажинистките произведения на Мариенхоф отчетливо се вижда изразеният ентусиазъм, то в поемите и стихотворенията от 1923-24 година откриваме разочарование, усещане за безвременност, чувството за безизходица. Симптоматично е и названието на една от поемите - "Разочарование" (1922). На фона на "лакираните обувки" и емблематични цилиндри на имажинизма се появява "Поема без шапка", чието име е показателно, поема за времето, в което "волнение народа опочило", и в която се чувстват отгласи от лириката на Блок.

Заедно с това изчезват някои формални особености на стиха, които са своего рода визитна картичка на Мариенхоф, например неправилната рима, за което пише В. Ф. Марков (1980: 74).

"Тихият лирик" срещу революционния паяк

Мотивите за разочарование, усещане за край на революцията, край на отминалата слава се свързват с чувството за безродност, безприютност, сиротство. Лирическият герой на Мариенхоф се вижда като отрязан от Бога ("Когда от Бога/ отрезаны мы/ как купоны из серии"), доведеник, както в стихотворението "В моята страна", намерено в архива на Гр. Санников и публикувано във "Вопр. литературы", бр. 5, 2005:

В моей стране
Как будто я приемыш,
У славы -
Нелюбимый сын.

На фона на тези стихове, стихотворението на Есенин от 1924 "В моей стране я словно иностранец" изглежда реплика към "чуждия" свой Мариенхоф.

Героят на имажинистките стихове е подчертано двойствена личност, противоречива фигура, градски човек. На лирическия аз на Мариенхоф му е необходимо "нощно кафене", както в едноименната поема от 1925. Подчертано градски поеми са и "Магдалина" и "Сладкарница от слънца", в които звучат култът към индивидуализма, към свободата и анархията ("как воздуху человечего мясо полтора фунта!/ "ана-а-а-архия..." (Мариенхоф 2002: 56).

Противопоставянето на образа на богохулника, пламенния паяк, шута, арлекина-месомелачка и образа на тихия лирик е ключово противопоставяне за поета, което ще видим и в "Развратнича с вдъхновение", и в поемата "Магдалина". Романтическата природа на Мариенхофовия имажинизъм подчертават критици и съратници (Ивнев 1921)³.

Мы! Мы! Мы всюду
У самой рампы, на авансцене,
Не тихие лирики,
А пламенные паяцы.

(Мариенхоф 2002: 206)

Любов… революция… Библия

Поемата "Магдалина" като че ли отразява най-ясно авангардисткото възприемане на света от поета с всичките му имажинистки особености. Фабулата на поемата е характерна и отпраща към сплавянето на контрастни идеи: поетът Анатолий се влюбва в душевноболната девойка Магдалина, която скоро е излязла от клиника. Техният роман на фона на кървавия вихър на революцията, е пълен със страст. Но героят губи разсъдък и убива Магдалина, след което самият попада в лудница, където се влюбва в момчето Юрик и открива душевното си равновесие. Несъвместимостта между любовта и кървавата революционна стихия е една от централните теми в поемата. Между другото тази тема пронизва и поетичния, фрагментарен роман "Циници" (1928) - роман, в който онова, което писателят нарича цинизъм, в голяма степен е просто жажда за живот, отчаяние, тъга и чувство за безизходност на хора, усещащи, че няма къде да избягат от "прекрасната" действителност.

Друга ключова тема в поемата, която отпраща към двойствения облик на лирическия герой у Мариенхоф, е противопоставянето между поета и шумния революционен паяк:

Поэт, Магдалина, с паяцем
Двоюродные братья: тому и другому философия
С прочим
Мятные пряники!

(Мариенхов 2002: 44)

Сиротството на лирическия аз на фона на революционния разгул, града и неговите улици - "асфалтови змии", е повторителен мотив в цялата лирика на Мариенхоф. Дори можем да кажем, че триъгълникът, който образува фундамента на Мариенхофовия свят, е любов - революция - библейски сюжети. В едно ранно стихотворение от 1916 г. вземането на любовта е сравнено с вземане на главата на Олоферн в библейската книга Юдит, от една страна, и с отрязаната глава на Йоан Кръстител, от друга ("Из сердца в ладонях..."). В друга творба от 1917 ("Ночь, как слеза, вытекла из огромного глаза") тъгата "става" като Лазар, в трето - страстта е сравнена с Библия ("Кровоточи, капай..." 1919).

В поемата "Магдалина" революцията напомня "тежки родилни мъки", както и любовта, нечистата садомазохистична любов. И тук е мястото да кажем, че в изображението на любовта чисто и нечисто у Мариенхоф непрекъснато се сблъскват: едната е библейската, прекрасната любов, а другата - садистичната, кървавата. Не просто противопоставянето им, а непрекъснатото непрегнато пулсиране между двете е ключово за разбирането на тази лирика. Заедно с жаждата по "немачканите от мъж дантелени фусти" на любимата в поемата се появява образът на разбитата клизма ("пълзете, събирайте парчета/ от разбитата клизма") - свещено и профанно съсъщестуват заедно в образа на жената - момент, който пряко кореспондира с подобна тема в романа "Циници"⁴.

Любимата и нейното тяло се описват с помощта на алюзии от "Песен на песните": "по-прекрасна... от градина/ широкобедра/ вишнева, потънала в цвят". Но прекрасната, библейската любов е недостатъчна за революционния град-свят, на чийто ритъм много повече съответства нечистата любов, която се въплъщава в убийството на Магдалина. В този епизод на лудост и буйство глаголите са изключени от повествованието. Затова пък фрагментарният текст е пренаселен с междуметия: "А-а-ах... - шмыг/ крик... чуш!". В тази поема, както и в други свои творби, Мариенхоф използва разноударната рима, "римата за очите" (както я нарича Гаспаров), при която графичното сходство се съхранява, но звуковото се разрушава (Гаспаров 1993: 253). Излъгвайки читателските очаквания, затруднявайки възприемането, Мариенхоф принуждава възприемателя активно да участва в конструирането на текста. "Култът към разноударената рима - пише Хутунен - е свързан при този поет с "търсенето на нови изразни средства за предаване на абсолютната фрагментарност на заобикалящия го свят, чиято цялостност поетът възстановява заедно със своя читател." (Хутунен 2007: 85).

"Сега хвали само самият себе си"

Имажинизмът като цяло отхвърля символистката идея за Вечната Женственост. В "2x2=5" Шершеневич пише: "Нашата епоха страда от липсата на мъжественост. У нас има прекалено много женствено и още повече животинско, тъй като вечно женственото и вечно животинското са почти синоними... Досега покореният мъж, поради липса на героини, превъзнасяше глупачки, сега хвали само самия себе си" (Шершеневич 1920: 15). Подобна хипермаскулинна позиция споделя и А. Мариенхоф. В "Записки на четиридесетгодишния мъж" той пише: "Не пускайте в душата си животно. Това по отношение на жената." (Мариенхоф 1994). В духа на скандала и шока, колкото любовно Мариенхоф описва портретите на имажинистите, толкова неверността по отношение на жената се декларира от поета като достойнство ("Хора, чуйте клетвата, която каза езикът:/ отнине и вовеки няма да склоня/ над жена мъдра глава/, защото:/ това е най-скучната от прочетените книги"). В този смисъл като никой от неговите събратя имажинисти неговата поезия тежнее към традициите на романтизма.

В зрелите му стихове има описание на забранени ласки ("и вылилась/ зажатая в бедрах чаша./ Рот мой розовый, как вымя,/ Осушил последнюю влагу."), но няма чувствена тръпка или нежни любовни признания.

В поемата "Развратнича с вдъхновение" лирическият аз заявява цинично:

Вчера - как свеча белая и нагая
И я наг,
А сегодня не помню твоего имени.

(Мариенхоф 2002)

Очевидният нарцисизъм и стремежът към скандалност и шок обаче са част от стратегията на разтърсване, при която лирическият герой често е филтърът между фрагментиращия автор и реконструиращия читател. При това, ако се върнем на думите на Оскар Уайлд, които Мариенхоф цитира в "Буян-остров" - "няма нравствени нито безнравствени книги. Има книги дoбре написани и има книги лошо написани." В този смисъл за Мариенхоф категориите моралност и аморалност съществуват само в живота, а изкуството не признава нито едното, нито другото.

БЕЛЕЖКИ

1. За прорастването на мотивите в творчеството на двамата поети виж Прилепин (2008), Федорчук (2005), Хутунен (2007), Арсений Аврамов (1921) и др. [обратно]

2. "Ти си великолепен в своята тихост - пише Р. Ивнев в "Четыре выстрела в Есенина, Кусикова, Мариенгофа, Шершеневича". - Ти имаш своя стил на увяхване, мъртвешкост, прецъфтяване и не се пъхай при "месарите" и "гръмовержците." (Ивнев 1921: 19). [обратно]

3. Глубоковски през 1924 в разбора на стиховете на поета говори за романтическата тъга на Мариенхоф. Виж и Марков: "Когато самият Мариенхоф се явява като теоретик, изпод цилиндъра на "класициста" неизменно се показват ушите на романтика" (Марков 2001, 2005). [обратно]

4. В "Циници" отново се появява клизмата, свързана с образа на Олга, в която безрезервно и преодолявайки като че ли немислимото, е влюбен Владимир. [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Аврамов 1921: Аврамов, А. Воплощение. Москва: Имажинисты, 1921.

Адамович 1930: Адамович, Г. Бритый человек. // Последние новости, 13 март 1930, бр. 3277.

Гаспаров 1993: Гаспаров, М. Русские стихи 1890. // 1925-го годов в коментариях. Москва, 1993.

Глубоковски 1924: Глубоковский, Б. Маски имажинизма. // Гостиница для путешествующих в прекрасном, 1924, бр. 4.

Григориев 1921: Григорьев, С. Пророки и предтечи последнего завета. Имажинисты: Есенин, Кусиков, Мариенгоф. Москва, 1921.

Грузинов 1990: Грузинов, И. Мой век, мои друзья и подруги. // Воспоминания Мариенгофа, Шершеневича и Грузинова. Москва, 1990.

Ивнев 1921: Ивнев, Р. Четыре выстрела в Есенина, Кусикова, Мариенгофа, Шершеневича. Москва, 1921.

Лвов-Рогачевски 1921: Львов-Рогачевский, В. Имажинизм и его образоносцы. Москва: Орднас, 1921.

Мариенхоф б.г: Мариенгоф, А. Стихи. // Серебряного века силуэт ... <http://www.silverage.ru/poets/marien_poet.html> (05.11.2010).

Мариенхоф 1922: Мариенгоф, А. Разочарование. Москва, 1922.

Мариенхоф 1928: Мариенхоф, А. Циники. Берлин, 1928.

Мариенхоф 1924: Мариенгоф, А. Своевременные размышления. // Гостиница для путешествующих в прекрасном, бр. 4, 1924.

Мариенхоф 1988: Мариенгоф, А. Роман без вранья. Циники. Мой век, моя молодость, мои друзья и подруги. Ленинград, 1988.

Мариенхоф 1994: Мариенгоф, А. Это вам потомки. Записки сорокалетнего мужчины. Екатерина. Роман. Санкт Петербург, 1994.

Мариенхоф 1997: Мариенгоф, А. Буян-остров. Имажинизм (1920). // Поэты-имажинисты, 1997.

Мариенхоф 2002: Мариенгоф, А. Стихотворения и поэмы. Москва, 2002.

Марков 1980: Марков, В. Ф. Russian Imagism, 1919-1924. Bausteine zur Geschichte der Literatur bei den Slawen, 15/1. Giessen, 1980.

Марков 2001: Марков, В. Ф. Гостиница для путешествующих в прекрасном. // Журнальный зал в РЖ, Русский журнал <http://magazines.russ.ru/zvezda/2005/2/ma15.html> (05.11.2010).

Марков 2005: Марков, В. Ф. Гостиница для путешествующих в прекрасном. // Звезда, 2005, № 2.

Неизвестният 1996: Неизвестный Мариенгоф. Избранные стихи и поэмы 1916-1962 годов. Сост., подг. текста, примеч и послесловие А. Ласкина. Санкт Петербург: Фонд Русской Поэзии, 1996.

Полонски 1928: Полонский, В. Очерки литературных движений революционной эпохи (1917-1927). Москва, Ленинград, 1928.

Прилепин 2008: Прилепин, З. Великолепный Мариенгоф. Памяти "забытого поэта". // Русская жизнь, 24 апреля 2008 г. <http://www.rulife.ru/mode/article/663/> (05.11.2010).

Сухов 1997: Сухов, В. А. Сергей Есенин и имажинизм. Дис. канд. филол. наук. Москва, 1997.

Сухов 2005: Сухов, В. А. Есенин и Мариенгоф (к проблеме личных и творческих взаимоотношений). // Русский имажинизм: история, теория, практика. Под. ред. В. Дроздкова, А. Захарова, Т. Савченко. Москва: ИМЛИ РАН, 2005.

Уайлд 1912: Уайлд, Оскар. Портретът на Дориан Грей. Т. 2. София, 1912 (1918).

Хлебников 1986: Хлебников, В. Творения. Москва, 1986.

Хутунен 2007: Хутунен, Т. Имажинист Мариенгоф. Москва: НЛО, 2007.

Шершеневич 1920: Шершеневич, В. 2x2=5. Москва, 1920.

Шершеневич 1997: Шершеневич, В. Листы имажиниста. Ярославль, 1997.

© Магдалена Костова-Панайотова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.11.2010, № 11 (132)

Други публикации:
Магдалена Костова-Панайотова. Руският поетически авангард през XX век: теория и практика. София, 2010.