АТАНАС ДАЛЧЕВ

Магдалена Костова-Панайотова

web

АТАНАС ДАЛЧЕВ И НЕГОВИТЕ "ПРЕДМЕТИ"

В един от своите фрагменти Далчев пише: “Трябва да се придържаме о конкретните неща. Те ни предпазват от общите фрази и големите, но празни думи.” Изхождайки от този тезис, пък и от външната страна на поетиката му, можем лесно да обявим Атанас Далчев за поет на конкретното и предметното. Стихотворенията му са буквално пренаселени с вещи и предмети. Тези предмети, от една страна, са най-обикновени и делнични, в тях като че ли няма и оттенък от романтика: старите коли, хижите, стаите, старите къщи, старите огледала, спрелите часовници.

От друга страна обаче, тези предмети не са обикновени - те носят спомените на човека (неслучайно се повтаря епитетът “стар”), сенките на фигурите, патината на отшумяващото време. Те са като че ли населени с човешкост. Както думите за него са не само значения, но и “образи, атмосфера, жестове, заклинания, които имат магическо въздействие върху нас и възкресяват пред погледа ни цяла една действителност”, така и магическото в предметите възкресява един цял свят.

Предметната действителност в лириката на Далчев е вход, отвъд който започва същинското питане на неговите стихове. Така под напора на вятъра къщата се превърща в “кораб, “пътните врати” в огледала . В тази лирика предметите са процеп, път към нещо друго. Лирическият човек говори чрез предметното.

Всеки израз, всеки предмет са символно натоварени. Реално и нереално се преплитат, пораждайки чувство на несигурност в действителността. Така например в стихотворението “Повест” предметният свят е вход, който приоткрехва метафизичността на самото съществуване. От една страна, се внушава усещането за затвореност, от друга страна обаче тези затворени пространства са тайнствени, неясни, което само по себе си ги прави открехнати към някакъв друг, невидим свят. Неслучайно най-повторителният “предмет” в поезията на Далчев е преградата - прозорецът, стената, вратата, а лирическото чувство почти винаги е насочено към преодоляване на тази преграда, макар лирическият “Аз” да предусеща празнотата зад тази преграда.

В поезията на Далчев е преповторена лирически библейската истина: ”Който умножава знание, умножава печал”. Книгите (в едноименното стихотворение, в “Нищий духом”, в “Пролетната нощ”) се осмислят като символ на мъртвото знание, отделящо “Аза” от живия живот, от истинското същестуване, от човешката споделимост. Отхвърлено е книжното познание за сметка на непосредственото общуване със света. “Прахът на библиотеките” интелектуалецът осмисля като задушаващ живите сокове на истинските чувства, лишаващ човека от топлината и уюта на обикновените домашни радости с близки хора. Затова в творбите си поетът отхвърля светостта на мъртвото, за сметка на живия, грешащ, звънък живот (“Камък”) .

Лишен от радостите на споделимостта, лирическият “Аз “ не престава да се стреми към пълноценно общуване. Дори когато в творбите се появи представата: “аз и някой друг”, то това не е човекът като почувствана близост, а аз и портретите, аз и врабеца, аз и дъждобранът.

Само аз в алеите засмени
скитам странен, с вид на пенсионер
и върви подобно сянка с мене
неотлъчно дъждобранът чер.

(“Дъждобранът”)

Човешката участ в тези творби е тъжна и нерадостна. Вместо хората, се усмихват “предметите” - алеите, дърветата. Лирическият герой в тези стихове често е обрисуван като странник, чудак, чужденец, юродив. Той е надарен с качествата на библейския нищий духом, на когото са достатъчни малките радости от живота. Затова и неговата молитва е странна:

Научи ме, Господи велик,
да живея като всички хора.

(“Молитва”)

Да се научи на простотата на същестуването обаче е нещо непосилно за лирическия “Аз”. В стихотворенията на Далчев лирическият човек е като един спрял часовников механизъм, който не може да намери хармонията на своята сглобка, за него напълно важи мисълта на Антонен Арто: “Аз се стремях към часовниковия механизъм на душата и преписах само страданието от несполучливото сглобяване.” Неслучайно спрелите часовници като символ на спрялото време са един от повтарящите се образи.

Часовникът е вече млъкнал
и в неговия чер ковчег
лежат умрели часовете
и неподвижно спи махалото

(“Стаята”)

Еднотипността на дните, повторяемостта на никога несвършващото еднообразие, изразено ярко чрез метафората на “колите” от едноименната творба, води до обезсмисляне на същестуването. Лирическият човек се чувства като бездна, която е затворена в самата себе си. Дори смъртта - “вечната разбойница”, се осмисля като разкъсване на страданието, като прекъсване на връзката на “Аза” с”Аза” (“Смърт”).

С времето човек се уморява да търси смисъла на своето същестуване - внушава лириката на Далчев, а безразличието, което го обхваща, когато “и сърцето най-сетне умира”, е ужасяващо. От това не следва, че поетът е песимист. Той вярва в стремежа на човека да намери съкровеното в живота. Най-ценното за “Аза” се оказва обикновеното, простото. То обаче не е толкова лесно постижимо. И най-често е скрито от очите.

Стихотворението “Балконът” е нагледен пример за това как зад предметното у Далчев се открехва един друг свят, невидим за “празното око” на минувача. Балконът в едноименната творба е един като че ли излишен “предмет”, обикновен и зазидан, за чието същестуване “стопаните дори не подозират”. Това, което е излишно и безсмислено за човека, потънал в своето сложно съществуване, обаче е видимо за божиите създания - за скитниците и птичките, за тези, които живеят по законите на естеството. По този начин творбата индиректно внушава безсмислието на напъните на човек да усложнява всичко около себе си, подминавайки като минувач простите и малки истини, не съзирайки красотата на дребните неща от живота.

Така, според “Аза”, избирайки тоталното познание, хората избират съществувание като насън пред живия, истински и шумолящ живот.

Стихотворенията на Далчев са защита на човешката уникалност, защита на незаменимия човешки порив към съкровеното, споделимото, естественото, без който се изгубва смисълът на съществуването.

Еднообразието на вещите у този поет крие тайно, необичайно и тревожно дихание, а преднамерено безинтересните образи са надарени с приказни конотации.

Метаморфозата на предметите в лириката на Далчев сякаш дреме в тяхната същност. Лирическият човек обаче е този, който “открива” тайната. Така в поезията на “метафизика на конкретното” (Божидар Кунчев) предметният свят се осмисля като хипостаза на човешкото.

СТИХОТВОРЕНИЕТО "ПОВЕСТ"

Първото усещане, което остава, когато прочетем това стихотворение, е усещането за предмети и затворено пространство, за прозорци, портрети, стаи, врати. Като че ли светът, който описва “Повест”, е един херметичен свят, сред който съществува / несъществува лирическият герой.

Прозорците - затворени и черни
и черна и затворена вратата,
а на вратата - листът със словата:
“Стопанинът замина за Америка”

Творбата започва с утвърждаването на една картина, която веднага е опровергана, отхвърлена, зачеркната, а читателят е разколебан и засипан от въпроси: кое е истинното - отсъствието или присъствието, кой говори, откъде говори, един и същ ли е този, който говори и т.н.

И аз съм сам стопанинът на къщата,
където не живее никой.

Разколебаността на мисловните значения поражда разколебаност в самото съществуване на Аза. Оттеглянето му от света на материалното в търсене на същността се препъва във въпроса коя именно е неговата истинска същност. Цялото стихотворение излъчва фатална безнадеждност, мрак, празнота и чувството за самотност. Заглавието на творбата - “повест” е название на жанрова повествователна форма. В лирическата творба сме изкушени да възприемем названието повест като синонимно на разказ за нещо, повествуване за нещо. Проблематизирайки жанровостта, текстът на творбата проблематизира и идеята за разказването, защото в творбата се повествува за неслучването на събитието. Почти физически усещаме ужаса на човека от невъзможността му да открие онова, което търси, дори затворен в себе си.

В творбата доминира символиката на овехтяването - всичко наоколо е преждевременно остаряло, покрито с прах, повехнало. Времето оформя една и съща безднадежна безкрайност. Изрази като “сякаш сто години”, “и ден и нощ, и ден и нощ” внушават усещането за спрялото време, за повторителността на празнотата. Липсата на човешки контакт и споделимост е разкрита чрез образите на старите портрети. Разговорът с тях по особен начин окръгля пустотата, защото той дори не е спомен за разговор, а е разговор с липсващия човек.

В културната символика портретът и огледалото се съотнасят като образи на отвъдното, от една страна, и като дублиран образ на “Аза”, от друга страна (“Понякога “Аз” се оглеждам в огледалото, / за да не бъда винаги самотен”). Така че в по-общ план този разговор също се осмисля като разговор със самия себе си, със своя двойник, с миналото свое “Аз”.

Усещането за неживяния живот и за непълноценността на същестуването пораждат визията за живота-сън, в който се разколебава самата основа на съществуването. (“И сякаш аз не съм живеел никога / и зла измислица е мойто същестуване.”). Какво търси човекът, кое е истинското, към което се стреми? Отговорите са трудни, защото лирическото движение в творбата се движи между плъзгащи се твърдения. Може би любовта-споделимост, но само като утопия.

Използвайки опозицията мрак - светлина, лирическият герой на Далчев свързва мрака с вътрешното усещане на духа, на крепостта, зад която е душата. И се опитва да избяга отвъд затворените черни прозорци и черната врата. Затворената къща е осмислена като маска на една действителност, която е толкова пуста, че е разколебана реалността й (“Ако случайно някой влезе в къщата, там няма да намери никого”). Затворената къща е крепостта, с която се е обградил човекът, за да се скрие от самия себе си. Но когато се опитва да разбие своя затвор, разбира, че е неспособен да разруши крепостта, която сам е създал. Оттук и външната парадоксалност на твърдения като: “и “Аз” съм сам стопанинът на къщата, в която не живее никой”.

Човекът се оказва чужденец не само за света, но и за самия себе си - чужденец, който преминава през чуждия свят - един от основните лайтмотивни образи у Далчев, който оголва постоянната болка на тази лирика: проблема за отчуждението между хората в света, излязал от своята патриархална хармония, в който колкото по-близко се намират човеците понякога, толкова по-отдалечени са всъщност.

БЪЛГАРСКАТА КРИТИКА ЗА АТАНАС ДАЛЧЕВ

Константин Гълъбов

Може да се види странно това, но все пак, във връзка с изтъкнатата склонност към разсъдъчност стои друга една характерна черта в стихотворенията на Ат. Далчев: това е проявяваната тук и там духовитост. Наистина, не всеки умен човек е духовит, но вярна е старата истина, че не може да бъде духовит един човек, лишен от мисъл. Духовитостта на Ат. Далчев е лека, тя не цели да предизвика смях, а само усмивка:, има значението на сюрпризиране с внасянето на един тон, отличен от общия, и трябва да се отнесе към средствата за контрастни въздействия, каквито не липсват - постигани и по други начини - в "Прозорец". Ще спомена като примери само сюрпризирането в "Повест" чрез заминаването за Америка и в "Младост" чрез очилата, с които поетът си лягал, за да вижда сънищата по-добре.

Казаното по-горе за свързаното излагане важи най-сетне и за ония рефлексии и преживявания, които не са породени нито от сетивното, предимно зрително приближаване до света, нито от приближаването по пътищата на ума и интуицията. То се отнася и до рефлексиите и преживяванията, които има всеки индивид като същество независимо от външния свят. Това са духовните прояви, интелектуални и емоционални, вън от опита. Ала у Ат. Далчев те заемат последно място. Нито едно негово стихотворение не е сложено върху тях - те могат да бъдат посочени само тук и там. Навсякъде неговият духовен живот се явява в разгледаните два кръга на приближаване до света, сиреч вътре в опита. Ето защо като основна физиономична черта на поезията му трябва да изтъкнем нейната предметност, нейната близост до нещата, нейната зависимост от света. Тя не е поезия на психика, завлечена в себе си, живееща самопроизволен живот, откъсната от света, каквато е поезията на мнозина от младите и някои от полустарите. Липсва й затова характерната за поезията на последните отвлеченост на рефлексията и екстатичност на чувството. Аз пожелавам на Ат. Далчев още по-голяма близост до света - главно до нашата българска действителност. Черти от нея има тук и там, ала аз бих желал да чувствам по-силно българското в поезията му.

Георги Цанев

Ако случайно някой влезе в къщата,
там няма да намери никой,
ще види само прашните портрети...
и на вратата листът пожълтял:
стопанинът замина за Америка.

("Повест")

Не, стопанинът не е заминал никъде. Той е тук, но се крие, тули своята личност зад обективно и спокойно построена поетична преграда. Чувствата си не издава веднага. Пътят между него и нас не изхожда от сърцето му и не води направо към нашето. Отправна точка тук е въображението и поезията му буди преди всичко и повече представи, а после и по-малко настроения. Поетът създава свят, в който ни показва положения, черти, линии, багри - образи. Ние сме в една действителност, възприета предимно зрително или плод на съзерцание. Ето хижите, полусрутени - въплъщение на увехнал живот; ето старите моми - вечната надежда, вечното суетно очакване; "ето нашето зимно стъкло"; ето "тази бяла варосана зала на старата болница", дето изнича смъртта - и т.н. Сочи, изрежда, внушава. Би помислил човек, че задача на поета е да даде равнодушно и хладно една външна реалност. Дори би могло да се получи впечатление от някои негови работи, че са теми, предварително намислени, обмислени и развити с определено художествено намерение.

© Магдалена Костова-Панайотова, 2003
© Издателство LiterNet, 14. 03. 2003
=============================
Публикация В: М. Костова-Панайотова "Българската литературна класика", С., "Сема-РШ", 2003.