Красимир Стоянов

web

Антропонимичният пласт в един художествен текст има важно значение за изясняване на цялостния идеен и стилистичен облик на творбата. Семантичните особености на съществителните собствени имена, както и техните словообразователни модели, са в пряка връзка с анализа на образната система и художественото време на художествения текст (11). „Почти всички традиционни християнски имена от гръцки и латински произход в своята етимология крият ярък образ, приписват на лицето някакъв признак, който да го украси или да му служи като амулет, предпазващ го от зли сили, божества, врагове“ (12, 164).

Откриването и анализирането на този „ярък образ“ може не само да улесни проникването във вътрешния свят на героя, но и има пряка връзка с характера на изобразяваната епоха и с художественото време в текста. Димо Минев (6) напомня за някои изказвания на Й. Йовков относно повишеното внимание и грижите, които е полагал писателят при избора на подходящи имена на своите герои.

„Когато се създава един художествен образ трябва да се намери име, което най-добре да отразява същността на лицето, да внушава най-пълно неговите духовни и физически черти“ (Й. Йовков).

Тази констатация важи с пълна сила и за автори като П. П. Славейков („Кървава песен“), Елин Пелин („Гераците“), Антон Дончев („Време разделно“) и др. А романът на Д. Талев „Железният светилник“ предлага истинско богатство по отношение връзката между антропонимичния пласт на текста с особеностите на персонажите и с художественото време в романа. „Експресивността на собствените имена в художествения текст зависи както от техния звуков, така и от техния словообразователен стремеж.“ (5, 219) Идеята на Талев да изобрази широкото епично платно на Възраждането и българския национален характер е свързано с изключително прецизния подбор на антропонимите в романовия текст. И ако в „своята индивидуална съдба персонажът трябва да илюстрира общите тенденции на историческото време“ (7, 147), то семантиката на личните имена в романа е в пряка връзка с вътрешното АЗ на героя и с художественото време в романа. А художественото време е средство за проникване в нравствения свят на персонажите. Въз основа на реконструкцията на техния временен опит може да се установи дълбоката връзка между епохата, поколенията, събитията. „Извън основното предназначение на личните имена да разграничават отделните членове на семейството и обществото, те притежават и свое значение - смисъл. Вярата в магическата роля на словото от древността намира отражение и в смисъла на личните имена“ (3, 17). И тъй като романът на Талев е структуриран върху „възрожденския принцип за приемствеността между поколенията“ (1), личните имена са едни от най-ярките изрази на художественото време в романа и семантичен код за проникване в индивидуалната същност на персонажа. Ако приемем тезата, че художественото време в романа е двуизмеримо - социалноисторическо и индивидуално (персонажно), антропонимите се превръщат в стилово маркиран белег както за същността на персонажа, така и за приемствеността между поколенията и конфликтните точки в текста:

 Митологемите в романа са пряко свързани с концепцията на автора за ренесансовото раждане на българина, за съграждането на българския дух от хаоса и мрака на миналото. В епиграфа на първата част на романа е вграден митът за Световното дърво:

Овде дърво столовито,
столовито, грановито,
гранки му са до небеси,
а корени - сура земя...

Мирча Елиаде разграничава седем основни тълкувания на дървото като един от основните символи в световната литература и култура. „Дървото е символ на живота в процес на непрестанно развитие, символизира цикличния характер на космическата еволюция: смърт и прераждане. Дървото установява връзка между трите равнища на космоса - подземното - чрез корените, земното - чрез ствола и долните клони, и висините - чрез горните клони и небесните висини (9, 300). Според В. Стефанов „образът на дървото идва да внуши тъкмо здравината на връзките, човешката споеност на историческото време“ (10, 156).

В Талевото сакрално родово дърво всеки герой има своето определено място и ако се опитаме да го нарисуваме, отделният персонаж ще застане на своето място чрез собственото си име, ще бъде „програмиран“ от автора в родовото и в индивидуалното персонажно време.

1. Антропонимите на „корените и гранките“

Личните имена на корените са емблематичен знак за бъдещото съществуване на рода. Тяхното персонажно време трябва да прерасне в родово. Корените на Талевото сакрално родово дърво са Стоян и Султана. В семантично отношение те са положителни лични имена и се превръщат в залог за здравина и сила.

Стоян (обр. от старобългарския глагол стотн е лично име за здраве и дълголетие, за устояване твърдо на всички пречки, болести, нещастия (3, 18). Според П. Радева и Н. Иванова (8) това лично име има и защитна функция. Но героят на Талев е твърде статичен в непривичното за него пространство за Преспа. Затова авторът го е съчетал със

Султана (тур. арабско, от султан - мохамедански владетел).

По този начин се съчетават здравото, българското начало с властващата енергия на тази, която трябва да опази здравината и силата във вертикалното израстване на родовото дърво. А властта означава енергия. И енергията на Султана е жизнено необходима на Стоян, за да оцелее в едно чуждо за неговото битие пространство. Султана ще пази рода от беди и нещастия, но нейната власт-енергия ще се превърне и в движеща сила за статичния Стоян. Не е случаен и фактът, че починалите две деца на родоначалниците не са именувани от автора. За него те не са важни, защото няма да станат част от родовото дърво и родовото време. Антропонимите на останалите „гранки“ са здрави и силни и разширяват сакралното родово дърво в хоризонталното пространство:

Кочо (скр. от Константин, Костадин - със семантика на постоянен, твърд, спокоен. Такива са и водещите черти от характера на героя).

Манда (фонетичен вариант от Мана, съкратено от Емануил, според Ст. Илчев (2) означава Бог е с нас).

Нона (вероятно древно тракийско име (4, 80).

Те са долните клони, свързани здраво със земното равнище на космическото (световното) дърво. Те никога не излизат от домашния дух на родовото време.

В горните клони, контактуващи с небесните висини, застава Лазар. Той е единственият герой, който обединява персонажното, родовото с историческото художествено време в текста.

2. Вечният Лазар, или възкресеният дух на българина

Предшественик на Лазар в обществената дейност е Климент Бенков.

Климент (от стб. КЛНМЕNТЪ - кален)

В неговия образ сякаш се преражда духът на старобългарския книжовник Климент Охридски. Той помага на Лазар да се ориентира в духа на времето, да усети пулса на епохата и да осъзнае истината, че „човек не бива и не може да живее само за себе си“ („Железният светилник“).

Личното име Лазар е от европейски произход (означава Бог помага). Чрез Лазар Бог помага на българите да прогледнат в духовно отношение, да осъзнаят истината, че трябва да напуснат пространството на еснафската си култура зад зида и да обединят и да насочат духовната си енергия в градивен план. Освен със семантичното си значение личното име Лазар естествено се свързва и с библейския образ на възкръсналия герой Лазар от Витания. Сюжетният ход с раняването и борбата на Талевия герой със смъртта поразително напомня библейската случка с един от най-верните приятели на Иисус Христос. „Шест дни преди Пасха Иисус дойде във Витания, дето беше умрелият Лазар, когото възкреси от мъртвите.“ (Евангелие от Йоан, гл. 12, 1) Символното връщане на Талевия персонаж към живота го прави още по-силен и уверен в себе си. Чрез него в романа говори Бог, усеща се мистичната му сила над рода и колектива.

Когато в колоните на сакралното родово дърво се появяват гранки, които са необикновени и стоят встрани от каноните на родово-патриархалната традиция, авторът сякаш бърза да ги прекърши, за да не нарушат хармонията в родовия космос. Такова клонче е Катерина.

3. За личните имена на необикновените „гранки“ и за тези, които никога не влизат в родовото дърво

Още в детските си години Катерина поразява със своята необикновена красота и чар.

Катерина (гръцко име със значение чиста, благопристойна - 3, 89)

Чиста е героинята си в чувствата и отношението си към другите, а думите на Рилския монах, когато е поразен от необикновеното дете, звучат като предчувствие за грях и гибел. Катерина свързва съдбата си с Рафе Клинче и изживява докрай мистичната магия на любовта.

Рафаел (библейско име, особено разпространено сред гърците, със значение Бог лекува). Рафе лекува, или, по-скоро, - опитва се да лекува, изсушените робски души чрез изкуството, което създава. В духа му се е преродил духът на ренесансовия художник със същото лично име. Героят е въплъщение на разкрепостения ренесансов дух, на индивидуални бунт на личността, а в духа на Катерина възкръсва античният хедонизъм на освободения човек. Двамата герои приемат условностите на традицията и дори тогава, когато Султана склонява венчило за двамата, то думите й звучат по-скоро като илюзия, отколкото като вътрешно убеждение. Само Катерина в романа има очите и душата да „види“ красотата в творенията на Рафе, да усети магията на личната свобода като бунт срещу условностите на рода. Рафе никога няма да влезе в родовото дърво и в родовото време на Глаушеви, защото е човек на абсолютната свобода, безроден, извън всякакво родово пространство и време: „Живееше като див звяр в бърлогата си, ходеше сам, не подигаше очи дори да погледне някого.“

Според Д. Михайлов „стилистиката на Железният светилник има нещо [общо] с принципите на иконописта“ (7, 147). Нарисувано в центъра на икона, Талевото родово дърво ще бъде абсолютно канонично, без излишни щрихи и нюанси, без присъствието на разкрепостените духом герои - антропоними. Не можем да подминем и факта, че героите в романа освен с личните си имена присъстват и с родовите си имена - Глаушеви, Бенкови и др. Тази „двукомпонентност“ при именуването (3, 11) също е знак за възраждането на българската нация, съзнателно търсеща своя родов корен и историята на родовата си памет. А сакралното родово дърво на Глаушеви продължава да се разклонява и да се разлиства и в другите части на тетралогията върху същите канонически принципи, заложени в „Железният светилник“. Затова и Ния все повече заприличва на Султана, а разказът се „библеизира“ - един герой умира, за да отстъпи мястото си на друг.

Всяко родово дърво се „рисува“ чрез антропонимите на хората, битуващи в него. Повтаря се в литературните текстове, независимо от историческото време и пространство и винаги е свързано с характерните белези на рода. Това е огромното красиво дърво, което „вижда“ княз Болконски, прибирайки се в родовото си имение (Л. Толстой), метафизичното дърво на Юда (А. Кронин). Това е и свещеният бор в двора на Гераците или дървото, което Еньо отсича, за да „отсече“ завинаги родовото братство. Или огромното дърво на Надеждата на върха на Спасова могила. Талевото родово дърво принадлежи към тази поредица от сакрални символи на вечното дърво на безсмъртния човешки дух, прераждащ се във Вечността.

ЛИТЕРАТУРА

1. Жечев, Т. Българският роман след Девети септември 1944 г. С., 1980.

2. Илчев, С. Български именник. - Младеж, 1968, бр. 2, 3.

3. Ковачев, Н. Честотно-тълковен речник на личните имена у българите. С., 1987.

4. Ковачев, Н., И. Дуриданов. Балканско езикознание. Т. II. С.

5. Коларов, Р. Звуковата метафора и стилистика на собственото име в художествената реч. - Български език, 1976, № 3.

6. Минев, Д. Йовковите заглавия и имена на герои. - Български език, 1960, № 2.

7. Михайлов, Д. Класически творби в българската литература. ВТ, 1997.

8. Радева, П., Н. Иванова. От „А“ до „Я“. Имената на българите. С., 1985.

9. Речник на символите. Том I. С., 1995.

10. Стефанов, В. Творбата - безкраен диалог. С., 1994.

11. Тураева, З. Я. Категория времени - время грамматическое и время художественное. М., 1979.

12. Чизмаров, Д. Стилистични особености на съществителното име в българския книжовен език. С., 1978.

  © Красимир Стоянов, 2001
© сп. Български език и литература, 2001
© Издателство LiterNet, 06. 07. 2002
=============================
Публикация в сп. "Български език и литература", 2001, бр. 2-3.