web

Самотата като пространство и състояние, като съдба и изживяване присъства в образния свят на световната литература, защото през нея преминава един от най-верните пътища на проникновението и прочита на стойностите на човешкото в границите на съхранението и унищожението. Самотата е път на преосмисляне и познание за самия себе си, но тя е и сила, която гради затвори, кули, острови... Самотата е феномен, чрез който познанието за болката и радостта, за поражението и победата надхвърлят представите за конкретното време и ни водят към познанието за това кой е човекът. Човекът във времето на безнадеждието или бягството от света, човекът на кръстопът или разпнат на кръст, но преди всичко ранимият човек. Само той може да осъзнае своето пребиваване в пространството на самотата и да го насити с присъствие. Той не си измисля знаците на самотността, а ги изстрадва независимо от това дали тя е капан на съдбата, или избрано място за ръзмисъл, себепознание и молитва...

Всяка проява на самотност е неповторима, затова пребиваването на героя на Дефо на самотния остров може да бъда определено като различната самота - самота на себедоказването и съхранението...

Първият английски реалистичен роман осмисля самотата като доказателство за ценностите и за жизнената философия на автора и обществото. Жизнеността им е свързана с мотива за самоутвърждаването, с духа на практицизма и изявата на човека като съградителна личност независимо от обстоятелствата. Сам, лишен от утешителната надежда на представата докога, Робинзон е осмислен като проекция на необходимата на обществото личност, а това го утвърждава като емблематичен образ на своето време и като откровение на Дефо за стойностното у човека.

Мъдър в своето прозрение за човека и човешкото, Даниел Дефо следва героя си в пространството на самотата и внушава на читателите, че силата на дейната личност е неразривно свързана със способността не само да оцелява, но и да съгражда, да разчита на себе си и да отстоява осъзнато ценностите на цивилизацията и обществото, към които принадлежи. Дефо е убеден, че "човек е сам сред тълпата", защото стойностното, което го отличава от общата маса, е доказаната, материализираната способност на създател. Не само за това, че човек трябва да повярва в своите сили и да разчита преди всичко на себе си, но и поради неоспоримия факт, че обществото от стойностни, деятелни и нравствени личности е най-вярно на задачите на епохата и на развитието. Осмислената по този начин различност на личността придава на индивида сила, а на самотата - спецификата на себеутвърждаване, решителност, убеденост и целенасоченост.

Поставен в екстремни условия, във враждебна, непозната и неестествена за него изолирана среда, героят на Дефо доказва основни качества на необходимата личност - способността за оцеляване и съзидание. Той не просто съществува, за да оцелее, а оцелява, за да живее според своето разбиране за смислен и пълнокръвен живот, въпреки наложената редакция на обстоятелствата. Изолацията, корабокрушението, островната самота са налагаща се метафора на реалностите от житейската реализация на отделния индивид в морето на "тълпата".

Пустият остров е не само един нецивилизован, природен див свят-капан, който може да затвори и унищожи корабокрушенеца. Той е пространството на самотата, в която героят трябва да докаже, че спасението не е достатъчно, за да гарантира живот. Дефо е категоричен, че животът е борба, самоутвърждаване, активност и съзидателност. Героят му е синтез на тези качества, затова и обществото открива у него мита за своята духовна енергия и ценности.

В пътя на оцеляването като корабокрушенец и личност, Робинзон тръгва към борбата със съзнанието, че е сам, за да превърне пребиваването си на острова в низ от ежедневни битки и победи с трудностите. Представата за самотата като пространството, което разделя от познатия свят, започва от човека на острова и достига до хоризонта. В мислите си Робинзон преминава линията на видимото, защото неговата самотност свършва като усещане и пространство там, където започва светът на другите хора... Загубата на точна ориентация колко далеко са другите определя мъчителното изживяване, насища пространството на самотата му с болка и несигурност.

Неговият остров е като сребърна монета, хвърлена от съдбата, за да се реши да бъде или да не бъде героят. Островът сред морето въздейства и като проекция на древната представа за плоския, кръгъл свят, заобиколен от вечните води на океана. Свят, който има край и чиито застрашителни граници от вода, бури и неизвестност не носят утеха, защото не е по силите на човека да ги преодолее. Островът практически материализира представата за самота и влияе върху възприемането на героя не само като самотния човек, но и като първия човек на тази нецивилизована земя. Робинзон е човекът, който според налагащите се представи от библейския текст е отговорен за този свят и всичко в него. Обстоятелствата го задължават, човешката му същност го подтиква да организира в хаоса на мъката и неизвестността свой свят - в пространството на самотата не старозаветният библейски човек, а човекът на модерното време трябва да реализира себе си и да преповтори сътворението на нещата от живота, които го разграничават от състоянието на оцеляващия самотник, за да го съхранят духовно като личност, като индивид от едно модерно общество.

Би могла да се търси близостта между острова на корабокрушенеца и зеления остров, да се види в неговата неръкотворна красота и липса на враждебност проекция на рая. Дефо провокира тези представи за спасителния бряг, който дава храна и вода, подслон и доверчиви зверове и птици не само чрез навлизането на диваците-човекоядци в самотата на героя. Островът е спасителното, но не и обичано място, защото е център на пространството на самотата. За Робинзон той не може да замени собствения му свят и човешкото общество, защото и пред самотата, а по-късно и пред враждебната опасност, героят осъзнава, че е сам. Във всичко, което върши, откриваме жаждата за победа над самотността. Тя е великата битка на модерния човек, за когото ураганът е затворил вратата към другите.

Самотният човек не може да оцелее чрез омразата, която в затвореното пространство на неговото битие би придобила чудовищни размери. Би го противопоставила на острова, на бога, на далечните, но осезаеми човеци и на самия себе си. В опита си да прекрачи отчаянието Робинзон изживява етапа, през който отново се учи да обича, да мисли позитивно, да се надява и да се връща към вярата в себе си и бога след мъчителни терзания. Той дава на острова - спасител и затвор - своя глас на воплите и плача, на молитвата и разговорите със самия себе си. Сам провокира пространството на своята болезнена самотност в търсене на диалог с времето на хората, отвъд хоризонта, с бога, отвъд видимото, и със своя остров, птици и животни. Съзнанието за принадлежност към друг свят го води към жизненоважни решения и към спасителна за съзнанието и душата му активност. Датният стълб е пътят му към човеците и тяхното време, а островното време на неговата самота е времето на себедоказване и ежедневен героизъм за съхранение на човешкото. Така в пътя към своето съхранение героят побеждава и преосмисля времето на самотата, защото го изпълва със своето присъствие, укротява го в дневника си, подчинява го на своите идеи и стремежи. В човешката си целеустременост към съхранение героят на Дефо престава да определя непознатото различно като враждебно. Способен е да открие предимствата на дивия си рай, да види в него възможност за промяна. Контрастът между този свят и урбанизираното пространство, от което идва, осмисля неговата решителност да изгради дом, а домът е мястото, в което самотата придобива разбираеми човешки стойности, своята различност от образа на чудовището-неизвестност.

Онова, което в цивилизования свят е даденост - дом, храна, облекло, сигурен бит, тук е въпрос на лични способности, самоинициатива, практицизъм, труд, който не познава отчаянието. Не само че не го познава, но и не го признава, а открива дори в лодката, издялана насред гората, трупане на опит. Всичко, създадено тук, на острова, и сега, в конкретния ден, придобива изключително значение, защото единственият, който може да го създаде, измисли и конструира, е героят. Моделът, който го води в битката със самотата във всяко начинание на съградител е изгубеният цивилизован свят. Екстремалните условия само открояват решителността, последователността в усилията, отказа да се приеме съдбата на чакащия, на обречения. Светът на самотата дава нови стойности на нещата и фактът, че ежедневно се гради един достоен човешки бит, че се проявява практицизъм и изобретателност, потвърждава вярата в човека и неговите възможности.

Осъзнат като емблема на човешкото, решителното, борбеното, Робинзон се възприема като доказателство за смисъла на вярата в духа на съзиданието и предприемчивостта. Той не само оцелява, той се себедоказва. той демонстрира волята си да не загине безследно в този свят на изолацията. Християнският морал и ценностите на обществото го карат не само да приеме, но и да реализира максимата, че животът е борба и себедоказване. Спасително за самотника е отдаването на проблемите на ежедневието, които по своята същност са проблеми на оцеляването му в самота. Поведението му е мотивирано от факта, че воюва сам за себе си, за човека у себе си, а това е достойно. Човекът независимо от обстоятелствата във времето и пространството на самотата остава човек. Това е стойностното поведение, защото е съхранен общественият модел, ценности, нравственост и принципи, идеи и качества, формиращи личността на действието, на себедоказването.

Непречупен от екстремалната си съдба, самосъхранен в пространството на самотата, убеден, че цивилизованото съществуване е единствено възможно, героят на Дефо може да приеме в своята различна самота човекоядците, Петкан, дълго чаканите спасителни платна. Изживяното в това пространство за изпитание на човешкото го бележи с мъдростта да не търси в себе си героя, а да е щастлив от това, че е съхранил човека и достойнството на модерния човек - да се самоутвърждава независимо от обстоятелствата.

© Красимира Колева, 2002
© Издателство LiterNet, 20. 07. 2002
=============================
Първо издание, електронно.