МИЛЕНА КИРОВА: ТРЯБВА ДА СЕ ОТКАЗВАМЕ ОТ ТРАДИЦИИТЕ, ПРЕДИ ТЕ ДА СЕ ОТКАЖАТ ОТ НАС

Кристин Димитрова

web

1. Наскоро излезе една ваша много интересна книга - “Библейската жена”, изследване на женските образи в Стария Завет. От колко време ви занимава темата и кой беше поводът да напишете подробен труд по този въпрос?

Поводът е в някакъв смисъл обикновен, даже житейски. Едва ли може да има съмнение, че патриархалността се намира ако не в период на разпад, то поне на ясни трансформации в западната култура. Променят се основни институции като семейството, образованието, религията... Също така идеите, които ги крепят, между тях на едно от първите места - идеите за това какво е да си мъж и какво е да си жена. Всяка промяна, когато завари човешкото съзнание неподготвено, го стресира и по-често травматизира. Затова, ако искаме да разбираме какво се случва с нас, трябва най-напред да разберем какви сме. Ако всеки ден срещаме мъже, които никак не отговарят на представата за мъжественост, и жени, които изглеждат все по-малко женствени, значи трябва да разберем кое е това, което се руши - и в представите, и в поведението на хората. В тази посока на необходимостта да осмислим патриархалните корени на своята мъжка или женска психика едва ли може да има по-добър текст от Библията. Той е основополагащ за западната патриархалност. Ще го кажа още веднъж: за да разберем какво се случва с нас днес, трябва да разберем какви сме, как сме се изградили по този начин, как (често без да съзнаваме) възпитаваме своите деца...

2 . Знаете ли, че има една еврейска молитва, която започва с фразата “Благодаря ти, Господи, че не си ме направил жена...”?

Имам дори една интересна история, свързана с тази фраза. Преди четири години бях във Велико Търново, трябваше да чета рецензия за една доцентура. В автобуса на връщане до мен се оказа седнал вече немлад човек, доста разговорлив, със склонност да разказва за своя домашен бит. Разговорът потече така, че по едно време го запитах с какво се занимава. Нали си представяте моето изумление, когато разбрах, че до мен седи нашият известен теолог проф. Шиваров. Но неговото изумление трябва да е било по-голямо и не твърде приятно, когато разбра, че се занимавам с темата за жените в Свещения текст. И тогава първият (и май единствен въпрос), който той ми зададе, беше следният: “А знаете ли какво се казва в молитвата на евреина?” Знаех, разбира се, но тази фраза се е запазила от една съвършено различна епоха. В древния Израил жената е нямала право да взема участие в нито една от големите йерархии на социалния свят: тя не е можела да бъде нито царедворец, нито чиновник, нито свещеник, военен и дипломат, нито собственик на земя, и тъй като нямала право да разучава свещените текстове, по правило била неграмотна. Нима има нещо чудно в това, че “човекът”, т.е. мъжът не искал да попадне в същата ситуация?

3. Как изглежда ситуацията с библейските изследвания в българската култура?

С една дума - парадоксално. Библеистиката е изцяло притисната в полето на религиозния прочит и жалко недоразвита като наука със светски характер. В същото време на Запад съществува вече огромна традиция на модерни хуманитарни изследвания. Библията е преди всичко библиотека от текстове (всъщност това означава и нейното име, което идва от гръцки, “книжки”), които могат да бъдат четени едновременно като митология, антропология, история, религия, фолклор и литература на едно общество. Фактът, че е отвлечена от църквата, ограбва най-много нейното собствено - и наистина уникално - богатство. В това отношение особено страда Старият Завет или Еврейската Библия.

А иначе на Запад библеистиката е подвластна на всички школи, които можем да срещнем в модерната хуманитарна наука. Тя може да бъде психоаналитична, феминистка, марксистка, постколониална и т.н. Например тазгодишната конференция на Европейското общество по библеистика (то има изцяло светски, академичен харакатер) ще се проведе в Будапеща, а неговата основна тема е “Библията и марксизмът”. Аз съм поканена на тази конференция да изнеса пленарен доклад с доста странно заглавие: “Защо чета Библията, а не Маркс?”. Очевидно е търсен някакъв контрапункт на доминиращата тенденция, която идва от Запад, и той може да бъде осигурен единствено от “посткомунистически” учен.

4. Доколко е било възможно за една жена да бъде себе си в едно натоварено с очаквания патриархално общество?

Вашият въпрос предполага, че съществува някакво женско “себе си” извън ролите, които обществото, в нашия случай патриархалното общество, определя като норми за “женскост”. Не вярвам, че съществуват такива същности: същността “мъж” и същността “жена”. Мъжът и жената са такива, каквито ги създаде обществото, в което живеят. Наистина, има случаи, в които някоя конкретна жена се бори да бъде различна от очакваното за нея. Тя обаче не би могла да измисли някаква нова и никому неизвестна роля. Принудена е да заимства черти от мъжкото поведение (по простата причина, че няма трети пол). Искам да кажа, че мъжът и жената се променят едновременно с промените в тяхното общество. Тенденцията е към все по-голямо смесване и неразчлененост на някога ясно диференцираните като “мъжки” и “женски” черти.

5. Може ли да се каже, че публичният авторитет на жените писателки все още страда от патриархални предубеждения? Например мой познат, завършил английска филология, веднъж изказа мнението, че “жените не могат да пишат”, при положение че Англия е дала на света Агата Кристи, Джейн Остин, Емили Бронте, Шарлот Бронте, Джордж Елиът и т.н. - много са и той би трябвало да ги знае. Да не говорим за писателките в Америка, Обединеното кралство и днешна Индия, които са плод на същата традиция. Съществуват ли подобни отношения към пишещите жени и какво още трябва да преодоляваме?

Всички примери, които давате, са на писателки-романистки. И това не е случайно. Традицията отрежда на жените правото да пишат преди всичко поезия, защото поезията, лириката по-специално, се е смятала някак съзвучна с тяхната потребност да бъдат сантиментални, болезнено чувствителни, по възможност нещастни, най-често по причини с любовен характер... Българската литература е добър пример с това, че не допуска нито една жена-романист в своя канон. И може би точно тук трябва да видим корените на силния щурм, с който новите български писателки се втурнаха точно в романа някъде откъм средата на 90-те. Ще спомена имена като Емилия Дворянова, Теодора Димова, Албена Стамболова, Мария Станкова, Здравка Евтимова... В никакъв случай не съм изчерпателна. Тази “страст по роман” идва от необходимостта за признание, от една страна, но в същото време е симптоматична на едно друго явление. Смятам, че жените-писателки, именно защото дълго време са били някак “естествено” маргинализирани, днес проявяват по-силна склонност към експериментиране и новаторство. Те, най-сетне, се оказаха по-малко склонни да правят реверанси на пазара. Нали виждате - сред техните имена няма нито един “вулгарен” или мафиотски роман, за разлика от богато разпъпилото творчество на автори като Христо Калчев и Александър Томов.

6. Има ли разлика между “написано от жена” и “женско писане”?

Разбира се, има голяма разлика. “Написано от жена” е почти анатомичен факт. Авторката е биологична жена, това няма нищо общо с начина и целите на нейното писане. А “женско писане” е метафора, толкова по-съблазнителна, колкото по-неясна. Предполага се, че има някакви белези, които са специфични за “женския” усет към словото и за начините, които го правят литература. Например по-голяма чувствителност, изострен интерес към детайлите, по-голямо внимание към телесните преживявания, отказ от традиционното противопоставяне между дух и материя... По този начин доста мъже (но не и в нашата, в българската литература) могат да пишат “по женски”. Тази теория е красива, но напоследък виждаме, че и “женско”, и “мъжко” писане все повече се разпадат откъм целостта на някакъв предпоставен модел. Затова тя, поне според мен, няма особено бъдеще.

7. Вие сте сред основните теоретици на българския феминизъм. Идеите ви претърпяха ли промени през годините?

“Теоретици на феминизма” е силно казано. Българският, както и балканският феминизъм изобщо, толкова закъсня, че не му остана много за теоретизиране. А по-специално у нас се случи нещо, което е колкото любопитно, толкова и логично. Тези, които започнаха да разбират от теория и “висок” феминизъм, си седнаха в кабинетите да пишат книжки и дисертации. А тези, които се заеха с политическа практика, разбират малко от феминизъм. Това засили, вместо да унищожи, заблудите, че феминизмът по някакъв начин настройва жените срещу мъжете, унищожава семейството, превръща жените в грубовати и властни мъжкарани... Толкова нелепи са клишетата, в които се мисли “еманципираната жена”, че тези, които се боят най-много от тях, са самите жени. Стигна се дори до един парадокс: извън академичните среди феминизмът като че ли има повече поддръжници сред мъжете, отколкото сред жените...

Що се отнася до “моя” феминизъм, преди мислех, че той означава преди всичко право на избор, и това право засяга колкото жените, толкова и мъжете. Кажете ми, ако един мъж обича да си седи вкъщи, да майстори, да прави зимнина, как ще се чувства, когато гледа по телевизията филми с Ричард Гиър или Арнолд Шварценегер? Ами по същия начин, по който се чувства обикновената домакиня, когато гледа как се съблича Никол Кидман или Анжелина Жоли, т.е. неуютно в собствената си кожа. Той е някак си провален мъж: нито е голям адвокат, бизнесмен или страстен любовник, нито дори мафиот... Затова разбрах феминизма като право на всеки човек да се чувства уютно такъв, какъвто може да бъде. И сега го разбирам така, но все по-малко вярвам в рационалната способност да знаем това, което можем. И да можем толкова, колкото знаем.

8. От много време насам рецензирате съвременна българска литература в културния печат. Кои са най-ярките явления, които са ви направили впечатление? Какви тенденции се очертават?

О, има много важни посоки. Аз не съм съгласна с мненията, които симулират пророческа страст и твърдят, че българската литература умира. Такива критици са по-скоро мързеливи и не я познават добре. А тя умира, но само по отношение на старите ни представи за нея. Ние умираме, докато чакаме да се появят творби според нашия вкус. Ясно е, че вече няма Публика, а публики на литературното четиво. Но все повече виждам, че няма и Критика, а критики на литературния вкус. И аз съм възпитана в идеята, че съществуват някакви твърди истини, затова и на мен ми е трудно да се откажа от тях. Но литературата, включително българската литература, е в процес на промени, които засягат самата природа на литературното. Трябва да се отказваме от традициите, преди те да се откажат от нас. Добрият писател или добрият критик е този, който поставя началото на нова посока, а не този, който яростно тъпче в полето на някаква стара.

9. Възможни ли са разтърсващи открития в сферата на българската литература, или се смята, че там вече всичко е ясно и прегледно? Как се приема новаторството в тази почти идеологическа област?

Не мисля, че чекмеджетата на българската литература крият някакви особени тайни. През 90-те години се изровиха няколко забравени автора, издадоха се книги, потънали в невидимостта на публичното пространство, например романите на Кирил Христов. Това обаче не доведе до разместване в канона на българската литература. Причините според мен са две. Едната е там, че историята на българската литература е сравнително кратка и бедна. Което не означава, че няма много автори. Напротив, на глава от населението ние сигурно сме сред най-пишещите нации по света, включително днес, въпреки пазарните затруднения. Бедата е в липсата на алтернативни посоки. Българският писател винаги и непременно иска да бъде велик. Неговите творби са прицелени във вечността на канона. Резултатът е унифициране на мисленето и на тематиката в тези творби. Замисляли ли сте се например защо нямаме добра масова литература? Защото тези, които пишат добре, се гнусят от нея. А пък тези, които я правят съзнателно, обикновено не са добри. Това ще започне да се променя, всъщност вече започва, защото пазарът и западните примери водят в обратна посока.

10. За какво най-често спорят специалистите по българска литература?

Ами май вече не спорят освен в случаите, когато някой се почувства лично засегнат. Наскоро говорих с един издател на литературно списание, който с почти диогеновски фенер търси специалист, способен да изрази провокативно, даже скандално, мнение. Литературната провокация, от друга страна, все повече се превръща в рекламен жест, който цели преди всичко да покаже “необикновените” качества на своя създател.

11. Вие сте участвали в много международни конференции. Как гледат по света на българското участие в културата? В смисъл не като куриоз (мъже по носии се снимали в реката за Йордановден), а като действащо присъствие? Всъщност подобен групов въпрос има ли смисъл?

Неотдавна четох в някой от вестниците, май беше “Стандарт”, възторжена оценка за български театрален спектакъл в Париж, на който актьорите се появили на сцената, облечени в национални носии, т.е. в калпак и потури. По този повод трябва да кажа, че Запада очаква от нас да му изнесем култура в национална опаковка. Те имат определени популярни представи за това, как трябва да изглежда новата ни култура (балканска, с носталгични патриархални акценти, живописно заклещена между старо и ново, невротично фиксирана в посттоталитарния преход...) и харесват точно онези прояви, които прилежно отговарят на собствените им очаквания. Това обяснява факта защо толкова често слаби творби печелят награди на Запад, биват превеждани, а в същото време най-добрите експерименти упорито не се забелязват.

Що се отнася до науката, там нещата стоят различно. Всеки отделен човек, участващ на конференция, е една малка България. С други думи - България е това, което се вижда в лицето, в думите на този човек. Затова е важно да изпращаме умни хора на конференциите в чужбина. Бедата е там, че повечето големи фондации и всякакви институции отрязаха помощта си в тази посока. И сега трябва да си много чевръст, за да заминеш някъде, а това качество не винаги върви заедно с интелекта и научните постижения.

12. Тези дни заминавате за Мелбърн, за да работите като гост-професор в университета Монаш. Какво ще им преподавате? Какво се надявате вие да научите от тях?

Да, наистина ще работя в Монаш - това е един огромен университет с шест филиала в Австралия и още шест в други страни. Там гостувам на Института за религия и политика, трябва да изнеса няколко семинара и публични лекции, но основната ми работа е по един много актуален изследователски проект - “Библейски корени на политическото лидерство”. Търсят се началата на патриархалните представи за политическа власт, очевиден е опитът да се преосмислят причините на днешната криза с религиозните фундаментализми от ислямски, юдейски и християнски тип. Австралия изглежда най-далече от тези проблеми, но те са като птичия грип - не знаеш кога ще мутират и ще прехвръкнат към теб...

© Кристин Димитрова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.02.2006, № 2 (75)

Други публикации:
Труд, Арт Труд, № 3 (83), 22.01.2006.