КОПРИНЕНАТА БУБА

Йордан Радичков

web | Нежната спирала

Тази кротка и тиха буболечка иска тишина и здрач. Тя е като вселената или като идеите, заражда се едва ли не от нищото. Докато да се излюпи, жените носят бубеното семе в пазвите си, защото то се нуждае от телесна човешка топлина. В първите дни подир излюпването не се вижда никаква копринена буба, ами само ситен сив пясък, който едва забележимо шава върху нежната черничева шума, подредена много внимателно от жените. Новоизлюпените заемат педя място - една съвсем скромна и непретенциозна територия в стаята. Подир няколко дни, след първото спане, те свалят облеклото си, удължават се и започват да се хранят вече добре, съвсем ясно може да се види как изгризват краищата на нежната черничева шума. После пак спят, след второто спане отново свалят облеклото си, разсъбличат се като самодиви, излизат бели изпод старите тесни облекла и много гладни.

За да не се струпват една върху друга и да не се задушат, тези тихи и кротки буболечки трябва непрекъснато да се разреждат, постоянно трябва да се разширява територията им. И когато територията е разширена, та да могат те спокойно да се разположат върху нея, достатъчно е да минат само няколко дни, за да се види, че и новата им територия е тясна, затуй ден подир ден тази територия все повече и повече се разширява, изтласква навън обитателите на къщата с всичките им вещи и вместо вещи и обитатели се вижда как постепенно покрай стените се сковават и нареждат нарове. На равни интервали копринената буба заспива, спи там колкото е потребно, за да свали старото си облекло, събужда се пораснала и гладна й това налага да се сковават още нарове и да се вдигат по на два или три етажа. Върху тях внимателно се прехвърлят хилядите копринени буби. За да не може слънцето да прониква в стаята, на прозорците се турят плътни пердета и посредством тях се получава онзи прохладен и тих здрач, в който копринената буба трябва да изживее своя странен живот, докато стигне до мрака на копринения пашкул, наричан от хората в берковския край меунка. Аз много моля читателя за извинение, но именно меунка се нарича копринения пашкул, меунка се нарича още и малкият неугледен пашкул на брашнения молец, както и някой смачкан и подритван от съдбата човек... Ето така безшумно, ден подир ден, копринената буба избутва постепенно навън обитателите на къщата и се разполага нашироко върху прохладните многоетажни нарове.

Седмици наред тя шава вътре в здрача и шуми, опустошавайки огромни количества черничева шума.

Освен здрач и прохлада в къщата се следи да не се появи отнякъде мравка. Има една сива домашна мравка, наречена още фараонова мравка, защото живее помежду ленените обвивки на египетските мумии, та именно тази сива домашна или фараонова мравка, ако усети, че някъде се отглежда копринена буба, промъква се и напада стръвно тихата и кротка буболечка. Освен от фараонова мравка копринената буба може да умре, ако се храни с мокра от дъжд или роса черничева шума, всеки по-остър звук я стряска, всеки далечен небесен гръм я кара да вдига глава и да спре да се храни, всяко кукуригане на петел нарушава тихия ритъм на нейния живот, както и всеки по-висок говор или близостта на ковачница. При стрес от устата на копринената буба потича вода, тя клюмва, престава да се храни и умира. Затова всички внимават да не се вдига голям шум, никой не пали огън в къщата, пушекът е смъртоносен за бубата, всеки гледа, ако може, да прогони кучето си по-надалеко, да прогони и петела също тъй далеко от прага на къщата, защото този разбойник все се примъква и наднича вътре ту с едното, ту с другото си око и отдалече подава шифровани сигнали на кокошките, в симсъл че вътре в къщата има богата плячка, всеки се моли тайно в себе си дано не минават гръмотевични бури над селото, докато се отгледа копринената буба.

Ден из ден работата около тази тиха и кротка буболечка става все повече и повече, тя продължава да едрее и достига до така нареченото голямо спане. Това голямо спане дава възможност на хората да си отдъхнат за малко, а така също и да се погрижат за шь мощ, защото подир него тихата твар тъй много огладнява, че колкото и шума да се туря отпреде й, то тя минава като пожар през нея. Помня, че когато отглеждахме копринени буби, за да ни помагат, от съседното село дойдоха голямата сестра на мама Ана и зет й йосо. Йосо помагаше в рязането и пренасянето на черничева шума от техните градини, градините бяха далеко, в съседно землище, но поради чевръстата си и бърза походка човекът успяваше да отива и да се връща по два пъти дневно, изпушвайки през това време по една кутия цигари, наречена кариока. Кариоката съдържаше осем къса цигари второ качество, в годините на Втората световна война тя бе много разпространена в България. Освен голямата сестра на мама и йосо на помощ ни дойдоха още една леля от село, чичо ми, един вуйчо с биволска кола и баба Велика, която главно пресукваше прежда и хвърляше по всички посоки люти клетви, с надеждата, че ще опази околната среда от всякакви дивотии, развъдили се по нашите места още от предханаспарухово време.

Тези старовремски дивотии, макар и бавно, в ония години все още се размножаваха из Северозападна България и баба Велика следеше да не се появи някоя и да нанесе щети на копринената буба, както през зимата се бе появила чумата по свинете. Тя вардеше също тъй да не се отбие в двора на къщата ни и човек с лоши очи, защото можеше да урочаса бубите, а и цигани не допускаше да припарят, било то копанари, било сръбски цигани, било калайджии, мечкари от котленските села или цигани откъм Дунава, които носеха в бездънни торби бракувана стока от видинската порцеланова фабрика и я разменяха в селото ни главно за кукуруз. Тези домашни порцеланови съдове напомняха по-скоро турски керемиди, отколкото домашни съдове, но по съборите и по сватбите вършеха добра работа. Според баба Велика влашките цигани не трябваше да се допускат повече в селото, защото са го напълнили с бракувани съдове за сто години напред, и не етига, че са напълнили всички къщи, но съдовете им като постоят известно време, вместо да добият прилична форма, се изкривяват още повече, та когато ти дойде човек на гости, ти е неудобно да му сипеш ядене в такава крива паница. Аз не мога да твърдя със сигурност дали всичко това е истина и дори се съмнявам, в смисъл че е невъзможно един порцеланов съд подир излизането от фабриката да продължи да се деформира допълнително било от нагряване, било от студено, обаче баба Велика го твърдеше и се заканваше един ден да изхвърли всичко това навън и да не допуска повече в двора на къщата си ни едного от тия търговци на бракувана стока. Въпреки заканите си обаче тя никога нищо не изхвърляше и ако ония от видинската порцеланова фабрика някой ден се появяха в селото, покланяйки се на всекиго и благославяйки го, то тя се смиляваше, отбиваше ги в къщата си да ги нахрани и да купи по някоя и друга крива паница. Тези хора бяха все маломерни, тихи, стеснителни, те нищо не припечелваха от търговията с бракуваните домашни съдове, а сновеха нагоре-надолу от Дунава до Балкана, колкото да стъпкват пътеките в това изоставено и забравено от господа място, защото ако не бяха те, то всичко би тревясало и би се изгубило в диви бурени.

Почти всички жени бяха единодушни с баба Велика по отношение циганите и урочасването. Те седяха на ниски трикраки столчета пред къщата и както чевръсто работеха с ръце, за да обират черничената шума от пръчките, не по-малко чевръсто работеха и с уста и гледаха да пропъдят мъжете по-далеч от копринената буба, защото мъжете пушеха, а се знае, че бубата не обича тютюна. Чичо ми постоянно казваше на Йосо: "Мани ги тия жени, не видиш ли ги, че клепат като испански гребуяци!"

Йосо се съгласяваше с чичо.

Това, че жените клепат като испански гребуяци, ми правеше много силно впечатление, помня го до ден днешен. Чичо в случая съюзяваше несъюзяеми думи, смятайки, че по този начин ще срази жените, заети с брането на черничева шума и с празни приказки. Клепат ще рече коват, според чичо жените не приказват, ами коват като испански гребуяци. Гребуяци той образуваше най-произволно от гребло, сменяше рода на греблото, превръщайки го в гребуяк. Но изглежда, че му бе недостатъчно да каже, че жените клепат като гребуяци, затова притуряше и едно испански, за да бъде по-съкрушително всичко по отношение на жените и във висша степен пренебрежително. По този начин той даваше пълна и точна характеристика за жените, а именно, че те не вършат никаква сериозна работа, ами само клепат като испански гребуяци. Тези испански гребуяци в неговата уста звучаха почти със същата сила, както например звучи думата фатално в устата на бай Ганьо. Жените никак не се обиждаха от това чичово определение, напротив, смятаха го за закачка и съвсем леко го подминаваха. Йосо се усмихваше стеснително, гледайки жените с кротките си сини очи. Той леко брадясваше, не му оставаше никакво време да посегне към бръснача, за да се обръсне. И чичо също брадясваше, само вуйчо все някак намираше време за бръснене. Той излизаше с биволската кола по тъмно и се прибираше по тъмно. Биволите теглеха бавно колата с черничева шума и с такава тържественост, сякаш не караха черничева шума, ами теглеха отподире си самото второ пришествие. При всяко стоварване на шумата той не пропускаше да каже, че биволът винаги моли стопанина си да го товари колкото си иска, но да не го разкарва често напред и назад. По сила биволът няма равен на себе си. Присъствието на вуйчовите биволи в нашия двор внасяше спокойствие. Всички ние бяхме сигурни, че докато са у нас тези яки животни, то никаква опасност не грози копринената буба относно прехранването й, защото, ако речеше, вуйчо можеше да докара цяла планина черничева шума. Тогава аз бях дете, гледах с боязън биволите, макар че понякога вуйчо ме караше да ги яхам. Яхах ги с голям страх, защото нямаше за какво друго да се заловя. Винаги се стрясках, когато минавах покрай биволите и те почваха да пухтят насреща ми, въртейки бялото на очите си. Вуйчо ме вземаше със себе си вечер и когато отиваше да ги дои на двора. Тогава те кротко преживяха, почти слети с тъмнината, синджирите им подрънкваха равномерно, тънките струйки мляко белееха в тъмното като две бели нишки и се удряха шумно в стените на бакърения котел. Над двете тъмни грамади в двора трептяха звездите, далечни, но любопитни към нас, защото всичките до една гледаха към нашия двор. Зад нас с вуйчо гореше огън, там жените приготвяха вечеря, далече зад огъня светеше вратата на къщата и вътре тихо шумеше копринената буба, някой петролен фенер се поклащаше от къщата към огъня или обратно, и това се повтаряше всяка вечер, докато се отглеждаше копринената буба.

Вечер чичо не беше язвителен спрямо жените, двамата с Йосо седяха недалече от огъня, пушеха и си говореха нещо тихо, известно само на тях двамата. Дори баба Велика се стараеше да говори тихо. Трудно ми е сега, подир толкова много години, да разчленя вечерите, те почти се сливат в една-единствена дълга вечер, където припламва огън на двора, край огъня се движат неясните силуети на хора, тих говор се чува, равномерно подрънкване на синджири от преживянето на биволите, далече в мрака пролайва куче, къщата тихо шуми отвътре, сдържано, но равномерно, сякаш огромен смок се навива на колело, шумейки с люспите си. Този шум иде от копринените буби, вечер ги виждам през отворената и слабо осветена врата като митическо същество, от което зависи нашият беден поминък. Вуйчо издояваше биволиците и двамата с него отнасяхме бакърения котел към огъня. По-точно той носеше котела, а аз само се държах за пиринчената дръжка, от страх да не се изгубя в мрака, и бях сигурен, че докато съм близко до него и се държа за котела с млякото, никоя от предханаспаруховите дивотии, познати на баба Велика, не ще посмее да ме нападне в тъмното.

Запомнил съм още как вуйчо разказва вечер на жените, на чичо ми и на Йосо, че се намираме ние на големия копринен път между Европа и Азия, затуй и орисията ни е такава - копринената буба да бъде част от поминъка ни и да се държим ние за нейната малка меунка, тъй както удавникът се държи с надежда за сламката. В детските години си представях този голям копринен път като една безкрайна копринена нишка, на чиито две невидими страни са завързани две меунки. Аз отново моля за извинение, но според тогавашните ми представи едната меунка беше Европа, а другата меунка представляваше Азия.

Но не само вечерите се сливаха като една дълга .вечер, мисля, че и дните постепенно се сляха или слепиха един за друг. Копринената буба спа за последен път, смени за последен път облеклото си, наедря застрашително и щом жените разстилаха шумата върху наровете, тя веднага я покриваше, гризеше, без да спира, шумеше и пукаше вътре в къщата като стадо кози, пуснати тайно в някоя млада сечина. Постепенно женските приказки секнаха, смях започна да се чува по-рядко, Йосо и чичо съвсем брадясаха, но на Иосо брадата личеше повече, сините му очи избледняха. Мъжете продължаваха без прекъсване да носят снопи с черничеви пръчки, жените ги развързваха, боеха се черничевата шума да не се запари, разстилаха ги на сянка и почваха веднага да обират шумата от пръчките. Те я туряха в престилките си и щом някоя от тях напълнеше престилката, влизаше вътре в къщата да постеле наровете с шума. Работеха и попоглеждаха с тревога към Балкана. От няколко дни Комичина дупка димеше, а щом Комичина дупка почне да дими, то може да се очаква гръмотевична буря. По някое време в двора се появи и лудият на селото, намести се той посред жените и започна да бере шума за бубите. Лудият беше левак, работеше най-вече с лявата си ръка. Той беше рус, руса брада оформяше приятно лицето му, имаше кафяви мечтателни очи, когато говореше с някого, не го гледаше в очите, а гледаше някъде много далече, едва ли не отвъд хоризонта. Изглежда, че той виждаше нещо, което другите не бяха в състояние да видят, затуй и погледът му бе постоянно мечателен.

Та ето и лудият дойде да помага.

Децата също бяха впрегнати в работа, караха ни да отръскваме сутрин всяка една черничева пръчка, докато от шумата й опада цялата роса, защото ако копринената буба яде росна шума, ще умре.

Тъй лека-полека тази кротка и тиха буболечка се превърна в едно лакомо и ненаситно чудовище, което гълташе не само черничевата шума, но гълташе дните ни и от съня ни гълташе - дните бяха недостатъчни. Жените непрекъснато сновяха ту вкъщи, ту навън и следеха те да не бръмне оса отнякъде, фараонова мравка да не се появи и да полази по наровете, където копринените буби се излежаваха бели и едри като ханъми; и петелът внимаваха да не се вмъкне вътре с кокошките, и светлина много да не проникне през прозорците, както и да не се вдига шум, защото всяко стряскане може да има съдбоносни последици. Йосо и чичо съвсем брадясаха, вуйчовата брада помисли, помисли и като видя, че вече не я закачат с бръснача, започна и тя да покрива вуйчовото лице.

По едно време мисля, че всички се движеха като сомнамбули, с очи зачервени от безсъние. Жените взеха да нареждат внимателно върху наровете градинска метла и свинака, за да има къде да се покачи копринената буба, когато най-после реши да почне да увива своята меунка, своя тъмен затвор без нито една пролука в него. Но и черничева шума не спираха да мъкнат и да разстилат върху наровете жените, защото копринената буба още не бе привършила своето голямо последно ядене. Биволската кола на вуйчо продължаваше да трополи по улицата и да се носи бавно и тежко като второ пришествие, чичо се умълча, а Иосо почна да пуши по една кариока и половина на ден. Бавно, но неотклонно всичко се придвижваше към своята заветна цел.

Но ето че един ден Балканът, който дни наред димеше със своята Комичина дупка и поглеждаше свъсено селото, започна да трупа сиви облаци. Той се приближаваше бавно, в зелените си скути държеше бели преспи от сняг, останали още от зимата. Знаехме, че пред дъжд Балканът винаги се приближава, всяка една подробност по него личи и човек има лъжливото чувство, че ако посегне с ръка, може да го пипне. Но този път никой не посегна към него, изглежда, че всички се бояха от снежните проядени преспи в скутите му. От тях вееше студ. Чичо опита да се пошегува, че ето на и Балканът най-после ще се приближи да види нашата копринена буба и макар че брадясалото му лице се смееше, очите му никак не се смееха.

Балканът наистина дойде.

Но дойде той с гръм и с трясък, тежък вятър премина през селото, вдигна облаци прах, къщите изчезнаха съвършено в тази прах, стана тъмно, едри капки дъжд затупаха по земята, сякаш стотици хора тичаха боси и тупаха силно с босите си нозе по земята. Жените се втурнаха вкъщи да затварят прозорците и вратите, да спускат пердетата, за да не нахлуе задушаващият прах при копринената буба. Баба Велика изнесе едно старо решето, обърна го наопаки и почна да сее с решетото, надявайки се с тази магия да отклони бурята. Но вятърът при един порив изтръгна решетото от ръцете й, затъркаля го през двора и го отнесе из улицата, силен дъжд плисна и в няколко мига само небето се сгромоляса отгоре ни. Облакът се търкаляше през самото село и го мачкаше, светкавиците облизваха с огнен език мокрите покриви на къщите, над самите ни глави нещо се ломеше и цепеше и бяхме ние всички като във взривена каменоломна. Бубите! Бубите! - пищяха жените и се лутаха през дъжда от къщата към сайванта или от сайванта към къщата, ослепявани от ярките светкавици, оглушали от гръмотевиците. По едно време и те престанаха да сноват напред и назад през бурята, обхванати постепенно от едно странно вцепенение. Само лудият продължаваше да бере черничева шума с лявата си ръка. Не само очите му, но и цялото му лице излъчваше странна живост и мисля, че русата му брада искреше. Може би тъкмо такива бури виждаше лудият, когато говореше с някой човек, без да го гледа в очите, а гледаше някъде много далече пред себе си, сякаш зад хоризонта.

Помня, че когато бурята отмина, жените се раздвижиха леко, бавно пристъпиха напред, надникнаха боязливо в къщата, шепнейки си тихо една на друга. Аз също погледнах и видях, че върху наровете нищо не шаваше. Тишина обгръщаше къщата. Копринената буба не пукаше като стадо кози, пуснато тайно в някоя млада сечина, и ни една буболечка не се помръдваше. Тишина и здрач струеха от всички ъгли на къщата и изпод всички нарове. Ето я най-после истинската тишина и истинския здрач, които тази кротка и тиха буболечка тъй много обичаше. Тя се бе зародила като вселената или като идеите, едва ли не от нищото, от пазвите на жените и се бе превърнала в нищо по време на бурята... Мама тихо заплака.

Мама тихо заплака, вторачила поглед в здрача на къщата. Тя не допусна ни една оса да бръмне над коппринената буба, нито една фараонова мравка не успя да долази до наровете, нито един остър звук не достигна до копринената буба през цялото време, никаква ярка светлина мама не пропусна през прозорците, нито вятър позволи да премине, нито човек с лоши очи да погледне. Бурята обаче никой не можеше да спре, тези ужасни гръмове бяха разтърсили къщата из основи. Тънката копринена нишка, наречена от вуйчо голям копринен път между Европа и Азия, се бе скъсала тъй ненадейно, както ненадейно по всяка вероятност се е и появила.

Много години изминаха оттогава, но ето че колкото повече време минава, този спомен все по-натрапчиво се загнездва в съзнанието ми, чука там като кълвач, не ме оставя на спокойствие. Колкото пъти се върна към него, толкова пъти виждам все една и съща картина, бурята постепенно отминава, тътените й стават все по-глухи и по-глухи, стрехите звънят с капчуците си, Балканът едва се провижда, в зелените му скути се белеят проядени преспи, жените стоят на прага на къщата, вторачени в мъртвите копринени буби по наровете. Не издържаха те на гръмотевиците, погина нежната и тиха буболечка, щом небето се сгромоляса отгоре й като взривена каменоломна; мъжете и те стоят мълчаливо и неподвижно, само лудият продължава да бере черничева шума с лявата си ръка, а най-отзад моя милост стои, бос, остриган с ножица, загледан в здрачната къща. И какво всъщност гледам? Мъртвата копринена буба ли гледам, или нещо друго гледам в този далечен спомен? Питам се често дали вместо спомена аз не гледам своите кротки и тихи сюжети, потънали в здрача и в тишината?

© Йордан Радичков, 1983
© Издателство LiterNet, 27. 01. 2003
=============================
Публикация В: Йордан Радичков "Нежната спирала", С., 1983.