|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ДОКОСВАНЕ ДО ЖЕНА
web
На Д.
До тебе бях.
Там на терасата
на кафенето
разливащо
градския пейзаж
като морето
вглъбените
вълни.
До тебе бях.
Невъзмутими,
бъдните си
дни
целуваха на масите
до нас
влюбените двойки.
Един до друг.
Притиснати.
Сами.
До тебе бях.
С лек повей
хладината
уютно
между нас
приседна.
Твоите очи
не смеех
да погледна.
До тебе бях.
Чувствах се
абсурден,
грозен,
малодушен,
като бедняка
на царската трапеза
случайно озовал се,
сгушен
между
желанието - ръката да протегне
и страхът -
кошмара да събуди…
До тебе бях.
До тебе бях…
И всеки миг
попивах както
пустинника
капките
останала вода.
И всеки миг
надявах се…
И жаждата си
утоляваше
пресъхналото гърло
на мечта…
До тебе бях.
Някак си
светът бе станал
неусетно
друг.
По-приемлив.
По-разбираем.
Душещата
сивота
отхлабила бе
примката си.
Можех
да зърна
твойта красота.
Можех
и на думите
да позволя
крачката си
да отпуснат.
Даже
в глупостите
да се впуснат.
До тебе бях.
Но колко?
Само миг?!…
И колкото
да го разтягах,
и колкото
във въображението си
ръка за
милостиня
да протягах -
и в старини
със теб да бъда
щях да остана (знам),
със празна шепа,
излъган пак,
повярвал
само миг…
само миг.
До тебе бях.
© Ивайло Дагнев, 2002
© Издателство LiterNet,
21. 07. 2002
=============================
Първо издание, електронно.
|