ВЕЛИКИТЕ БЪЛГАРКИ

Юлия Йорданова

web

Част 1. Величието

Вече отшумя националният идентификационен тест в шоу играта “Великите българи” по телевизионния “Канал 1”. Много “за” и много “против” съпроводиха необичайната кампания на БНТ с медийни партньори БТА, БНР, радио “Дарик”, вестниците “24 часа” и “Стандарт”, рекламен канал на София “Метро медиа”. Наистина беше доста забавно и поучително (най-после полезното - с приятното!) да се гледа как университетски професори и прости хорица разговарят и спорят, въртят и сучат все около въпроса: Кои са великите българи?

Е, резултатите са красноречиви - за около една година спонтанният вот на гражданството излъчи 100 номинации, от които 10 бяха подложени на строга селекция (от нарочни експерти и случайни ТВ зрители), за да се определи накрая първенецът на България за всички времена. (Повечко фактология има на уебстраницата http://www.velikite.bg.)

По-любопитни обаче бяха липсите - класацията например не съдържаше представителен брой имена на български учени и предприемачи (т.е. производители на знания и материални блага за “ежедневно ползване”), а даваше превес на знаменитости от друг, по-висш (?!) порядък: български царе, революционери, политици, хора на изкуството и спортисти (т.е. “самодържци” на властта и славата в изключителни моменти и гранични ситуации от историята на България и живота на хората). Да посочим, че в класацията присъстват (не българинът, а американецът от български произход) проф. д-р Джон Атанасов (на 11-то място) и братята (пребивавали през активната част от живота си вън от България) Евлоги и Христо Георгиеви (на 41-во място), но това не е достатъчно, за да кажем, че ето нà - има и учени, и бизнесмени, когато в топ листата се намират достатъчен брой лица със сходни конкуренти от “печелившите области” политика, религия, изкуство и спорт като Петър Дънов (на 2-ро място) и Ванга (на 13-то място), Людмила и Тодор Живкови (съответно на 76-то и 14-то място), Христо Стоичков и Георги Аспарухов (на 12-то и 15-то място), Азис и Слави Трифонов (21-во и 27-мо място), Влaдимир Димитров - Майстора и Кольо Фичето (19-то и 43-то), Св. Йоан Рилски и Св. Евтимий - Патриарх Търновски (20-то и 45-то), Гоце Делчев и Яне Сандански (54-то и 65-то), Волен Сидеров и Ахмед Доган (24-то и 58-мо), Лили Иванова и Емил Димитров (30-то и 44-то), Алеко Константинов и Захари Стоянов (23-то и 49-то), Гена Димитрова и Райна Кабаиванска (40-то и 56-то) и т.н., и т.н. В този контекст банкерът Атанас Буров от първия период на капиталистическа България стоеше някак самотно на 42-рото си място, несъпровождан никъде в класацията, да речем, от великия “строител на нова България” проф. д-р Иван Шишманов - бележит учен (пионер на множество хуманитарни науки в България), не по-малък “предприемач” в държавните дела (министър на просвещението, съосновател на Софийски университет, Художествената академия и мн. др. културни институти у нас), меценат на българската интелигенция, пръв приятел и биограф приживе на великия “патриарх на българската литература” Иван Вазов... Очевидно великите хора на мирния живот, титаните на мисълта и волята (за разлика от онези на словото и действието), които се разхождат встрани от алеята на славата, всред катадневните нужди на обикновените люде, ги нямаше тук. Може би има и други липси в топ листата на “великите българи” - дори още по-значими, но видими при друг поглед.

Следователно изпитанието на българската нация по въпроса за “Великите...” беше преди всичко върху критериите за величие, а не толкова върху самите (смятани за безспорни с малко изключения) велики личности. Тези величални стойности обаче - по предусловие в играта на английския канал “BBC” - бяха изобретени не по нашенски мерки, а по представите на (велико-) британците, чийто патент от 2002 г. е шоуто “The Great Britons”. Та, кои бяха критериите? 1 - Гениалност. 2 - Лидерство. 3 - Храброст. 4 - Наследство. 5 - Състрадателност. Толкова! Зад тях лесно можем да прозрем ценностния потенциал на модерната (християнска и патриархална, неопросвещенска и демократична) национална държава от западен тип. Тук забелязваме, че сред тези няколко критерия не се прокрадват никакви подривни на статуквото морални качества - напр. харизматичност, толерантност, стоицизъм, прагматизъм и т.н. А може би пък именно в тези, наложени от формàта на “BBC”, критерии е проверката на собствената им валидност в конкретно време и място (сиреч исторически момент и национална държава). Интересно при това положение е доколко българските гласоподаватели за “най-велик” човек на нацията са съблюдавали точно тези показатели и доколко изборът им е бил продиктуван от някакви други, по-различни съображения. Още по-интересно дори е какви критерии бихме приложили ние, българите, към същото питане в абсолютно свои (de jure) условия. Ала нека спрем дотук и оставим подобно разследване на грижите на социолозите и културолозите.

По-добре в случая е да помислим върху друго - дали въпросното “самоизпитание” на нацията, този общонароден “тест за интелигентост” по отношение на самите себе си, тази “матура” за историческа зрялост на българския народ разбужда обществен дебат за ценностната ни система като национална общност с определена памет и специфично настояще. Навярно в това се състои и безкористната идея на тази инициатива за разпознаване на “Великите...” хора на нациите в Европа - да предизвика колективен дебат по въпроса за актуалността на нацията като обществен феномен. Струва ми се, че у нас, в България това допитване до народа все пак се получи - телевизионното предаване “Великите българи” предизвик(в)а този обществен разговор, този перманентен референдум по устоите на българския колективитет. Независимо от националскептицизма или школското патриотарство. Независимо от манипулативността на медиите и карнавалността на шоу програмите. Независимо от вноса и кича на местна почва...

При това този дебат не е задължително публичен. (Макар че успя да получи добър резонанс в публичното пространство.) Той отеква в различни професионални и неформални общности. Той затихва или се разклажда в мълчаливия диалог на личността с културното наследство или в скрития размисъл на индивида за Образа и Подобието, за идентичността и различието му с другите и с колектива като цяло. Аз например се улавям, че след този симулантен плебисцит по “Канал 1” вече не мога да чета спокойно една особена книга - впрочем връстница на телевизионната игра “Великите българи”, - която (без да предвиди това) също се отнася до въпроса за бележитите личности от началото на новата българската история до етапа на нашето съвремие. Става дума за книгата на Катя Зографова “Многоликата българка. Забележителни жени от Възраждането до наши дни” (изд. “Изток - Запад”, София, 2006).

Част 2. Българките

Най-новата книга на Катя Зографова е посветена на “великите жени на България” (с. 127), но това не я прави - както би могло да се очаква на пръв поглед - “феминистична” книга. Документалното повествование на утвърдената ни литературна историчка, уредник в Националния литературен музей в София, клони по-скоро към другия полюс - не на “женскостта”, а на “българскостта” (за да не кажа “българщината”), което превръща четивото й в интригуваща патриотична сага за израстването, съзряването и деятелността на “многоликата българка” във всестранния живот на родната ни (културна и политическа) общественост. Разбира се, тук не може да се мине без проблема за еманципацията, но никъде в книгата си Катя Зографова не използва този изтъркан от (зло-) употреба социологически и идеологически термин. Навсякъде, във всеки очерк за някоя от българските жрици на националната гордост авторката изтъква усилния път на жената в стремежа й да пробие черупката на патриархалния бит, да се пребори с мъжките предразсъдъци, да надмогне господарската ревност на домашните стопани и държавните мъже, за да премине на чист терен, освободен от тиранията на подчинението. Така жената-българка се превръща в борец както за народни правдини (преди Освобождението от османско робство и по време на комунистическия режим), така и за чисто човешки права чрез каузата на женското пълноправие в обществото. Това двойно устремление на борбеността й очертава общия героически силует на всички знаменателни женски личности, “зографисани” от майсторското документално-белетристично перо на Зографова.

В тази провокативна с патоса си книга на Катя Кузмова-Зографова се откроява класическият “вазовски” рефлекс на историческо възкрасяване на видните български личности чрез средствата на художественото слово. “Многоликата българка. Забележителни жени от Възраждането до наши дни” може да се чете и като своеобразна прозаическа “епопея на забравените” велики българки, които в масовия случай завършват живота си трагично, в жертва на Отечеството, народа си и културния му просперитет. “Дано моят скромен текст - пише Зографова - успее да поизмие поне малко срама от безпаметството” (с. 134) - онзи “срам по челото” от историческото забвение и моралното запустение, за който говори Вазов още преди век и половина.

И както литературният патриарх, така и днешната писателка прави опит в своя мемоарен цикъл да не гради изкуствени йерархии между своите героини и да не създава фалшиви представи за степени на величието. Ето защо композицията на очерковия сборник “Многоликата българка” е свободна и равнопоставяща женските ликове на национално достойнство. Редом до Светицата, Будителката, Войводката и Княгинята застават Хаджийката, Даскалката, Самарянката, Строителката на съвременна България, съпровождани от Книгоиздателката, Авиаторката, Поетесата, Художничката, Архитектката, Журналистката, Салонната дама, Певицата, Вдъхновителката, Актрисата... Всички те съставят “галерия от образи” на българското величие без ни най-малък опит за конкурентна ставка между тях за извеждане на някакво измамно първенство. Всяка една от матроните на българското достолепие придава своя личен щрих към общия образ и събирателната представа за “многоликата българка”.

Ако действително има някакъв строг документален принцип на повествованието в тази книга, то това е летописната хронология. Разказът на Катя Зографова начева от преданието за Великомъченица Св. Злата Мъгленска от ХVІІІ в. и достига до жизнеописанието на Ученичката - поетесата Петя Дубарова от гр. Бургас, впрочем връстница на самата авторка. Успоредно с частните животописи на безброй заслужили жени от българската история, тази книга съставя панорамна картина на “целокупния” живот на българския народ в превратностите на неговото многовековно съществуване. В общо 32 глави на книгата са поместени “сказания” за десетократно повече “велики българки”, съпътстващи неравния ход на нацията ни през историята. В сравнение със скромното присъствие на жените сред 100-те номинирани в проекта “Великите българи” - едва 15%, “фаворитките” на Зографова наброяват значително повече имена, поставяйки стабилна основа на “българския женски пантеон” (с. 9).

Книгата на Катя Зографова за “забележителните жени от Възраждането до наши дни” у нас респектира с професионалните качества на документалното изследване. От една страна, тя представя твърде много (и на места злободневно) любопитни факти - кой е “кръстникът” на Райна Княгиня, кога Дора Габе бива защитена от... Елисавета Багряна и изобщо кой е “кум” и кой - “сват” в българските културни среди, предимно от време оно. От друга страна, книгата не робува на конюнктурни съображения, не премълчава и не пробира, а говори свободно и смело за всички исторически личности на жени, способни на героичен подвиг, независимо от правдивостта или илюзорността на техните каузи. Последното придава известна публицистичност на документалното произведение на Зографова, доколкото то се оказва пропускливо на моменти за повече или по-малко сензационни факти и персоналии. Това обаче може да е само от пазарна полза на иначе заявената като високо патриотична книга. В този смисъл не е изключено “скандалното” според някои читатели присъствие на комунистката Вела Пеева в тази книга за образцовите българки (повече за това - в “Литературен вестник”, 2006 г., бр. 42). Нека да не забравяме, че предмет на нравствено и документално изображение тук не е политическата екзалтация на младата партизанка, а тъкмо дарбата й за невероятна смелост и неустрашимост пред грозящата я жестока гибел. Точно това “мъжко” качество на младата жена я вписва сред останалия набор от имената на необикновени българки, които са обект на историческо и художествено моделиране от страна на Катя Зографова.

Освен това, документалното изследване на “великите българки” носи печата на страстния есеизъм, който от обичайна заплаха за мемоаристиката тук се превръща в положителен шанс за творението на Зографова. Може да се каже дори, че написаното за “озарените българки” (с. 9) представлява нова агиография от светски тип, тъй като всеки очерк в тази книга е похвално слово, всеки биографичен разказ е художествен портрет, всяка фотографска снимка е зрима апология на желанието за красиво и величаво битие на българската жена. Макар да изказва авторовото пристрастие, повествованието тук не прави безкритично или едностранно представяне на документалния персонаж. Неговият сравнително декоративен (“зографски”) стил се явява в съзвучие с общия прославящ модус на жизнеописване и с възрожденското по патриотична нагласа изразяване на Катя Зографова в тази книга. За тоя специфичен ефект много допринася характерната употреба на редица неологизми и архаизми, ярко стилизираният лексикон на тази “лична антология” (с. 9) на писателката с думи, изведени от различни исторически периоди на книжовния български език и придаващи допълнително “българистично” и “белетристично” звучене на книгата.

Изобщо възпитателната функция на това документално-художествено произведение е несъмнена. Цялата книга на Катя Кузмова-Зографова е изтъкана от призива да не забравяме, да възпоменаваме, да ценим и да славословим достойните жени в българската история и литература. “Многоликата българка” сключва в едно родолюбивата страст и еманципаторския блян, за да докаже, че силните духове на българските жени имат двойна - и национална, и общочовешка - значимост. По този повод ще си позволя ненатрапчив съвет към експертите в Министерство на образованието и науката: Нека тази книга се препоръча от МОН като спомагателно четиво по литература и история в българското средно училище. Според мен, ако поне малка част от днешните младежи бяха прочели тази книга, докато течеше телевизионната игра “Великите българи”, убедена съм - резултатите за 100-те (и дори 10-те!) “най-велики” щяха да бъдат други. Защото самопознанието ни като българи, чиято идентичност се разполага някъде между личната ни уникалност и европейската ни принадлежност, не идва на готово, а се изгражда всеки миг - с всичко чуто, видяно и прочетено.

© Юлия Йорданова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.07.2007, № 7 (92)

Други публикации:
Литературен вестник, бр. 12, 2007, с. 2-3.