СВОЕВРЕМЕННИ РАЗМИШЛЕНИЯ
за киното, книгите и образованието

Юлия Йорданова

web

Щастлива бях да видя на Киномания - 2005 филм за книгоманията - “Сезонът на буквите” от Скот Макгий и Дейвид Сийгъл. Съвсем нова холивудска история за драмата на четенето, от която обаче може да се съди и за следите на доброто старо (американско) кино - онова без екшън или психо, без фентъзи или кримка, поставящо въпросите за живота и човека топло, фино и някак по европейски. Ричард Гиърд и Жюлиет Бинош се оказват прекрасна комбинация в това отношение - двамата представят борбата на едно семейство с интелектуалните предизвикателства на желанието да бъдеш не просто образован и дори научно просветен, но и с амбицията да си запознат с мистерията на сакраменталното знание. Това е филм, който наистина съчетава много неща. Той преплита темите за юдейската кабала и английския правопис, за средното образование и академическото преподаване в Щатите, за конкуренцията между религиите на духовния пазар, за безсмислието на четенето просто “ей така” и за съдбовността на разчетеното с проникновение... Не че липсват криминални и психологически напрегнати сцени на досег даже със свръхестественото, но всичко това, което обикновено минава за “касово” и “масово”, тук е потопено в лиричната мъгла на интимното чувство за човечност. Забележителното детско присъствие на малката Флора Крос в ролята на гениална шестокласничка, печелеща литературни турнири не от назубряне, а от чистосърдечна вживяност в душата на думите и магията на буквите, засилва този ефект на филма. На излизане от кинозалата отдъхваш с вяра в бъдещето на писмовната култура и с надежда за собствената си вписаност в нея като същество не от миналата ера...

Впрочем самата Киномания започна с френския документален филм на Никола Филибер, призоваващ “Да се учим на четмо и писмо” (и двете заглавия са в доста свободен идиоматичен превод), което само по себе си поставя един от акцентите на кинопанорамата и достатъчно ясно заявява актуалността на темата за книгата, грамотността и четенето днес. Неизбежно за мен беше да си припомня и две наскорошни интервюта във в. “Култура” именно по този проблем - с Емилия Дворянова за образованието като жертва на литературния канон (бр. 27, под заглавие “Маниите произвеждат неграмотност”) и с Милена Кирова за разпада на хуманитарната (разбирай литературната) мотивация (бр. 30, под заглавие “Филологическите врап,че-та”). Гледайки филмите, почти благородно завидях на другите - французи и американци в случая - за свободните и ненатрапчиви форми на обучение, които имат, макар че учителят от френския филм много силно наподобяваше с осанката си католически изповедник, а преподавателите в американския филм - политически фигури от сената. Но все пак всичко бе твърде далеч от гетоизираното положение на българското училище в момента спрямо “живия живот” извън него. Колко милост има в усилията за начално ограмотяване у французите с тяхната одомашнена и уютна атмосфера в клас, колко внимание и съхранено достолепие има в отношенията между учители и ученици в американската образователна система! А къде сме ние?

Забелязах, че предходните интервюта за българското образование във в. “Култура” са единни в позицията си, че старият хуманитарно-просвещенски модел на висока образованост вече не е достатъчно ефективен. Но забелязах също така, че двете мнения сериозно се разминават в идеите си за справяне с “все по-западащото средно образование” у нас (Е. Дворянова) и за компенсиране на пропуските във висшето образование чрез промени както в изискванията към учениците, така и към студентите. Общо взето става дума за “снижаване” на представите за грамотност и за преориентация от научната грандомания на старото обучение по български език и литература в средното училище към приложно образование в часовете по ограмотяване, четене на художествена литература и писане на аргументативни съчинения. Еретическата утопия, както я назовава д-р Емилия Дворянова, за удоволствено четене в училище веднага буди любопитство и симпатия с представата си за реформа на литературния канон “из корен” - без скучните (старовремски) произведения и досадните (български) автори, а само със занимателни (чужди) текстове и приятни (достъпни) четива. За сметка на това нормативистичният реализъм в изявлението на проф. Милена Кирова, че “съвременният човек не бива да бъде лишаван от основи на националната идентичност”, разбирана като спасителен идентификационен пласт на личността, печели доверието и респекта пред етическата гаранция за приемственост и сигурност още в средното образование. Защото няма как да се запознаеш с българската литературна класика например, ако пропуснеш училищната възраст и не следваш българска филология. Разбира се, тук не е мястото да отговаряме на въпроса защо изобщо ни е нужно да познаваме тази литературна класика и още повече какво представлява тя. По-важното според мен сега е да се помисли как може да се балансира между желанието (да четеш каквото искаш) и необходимостта (да четеш каквото трябва), между нуждите на средното образование и целите на висшата образованост като цяло. Двете авторки дават интересни препоръки, от които могат - и непременно трябва! - да се възползват бъдещите програмисти в средното образование. Е. Дворянова например предлага да се въведат (и след начална степен) специални часове по четене, да се пише повече по свободни (избрани от самите ученици) теми, децата да се запознават с различни методи на мислене (преди изразяване в слово) и т.н. М. Кирова пък препоръчва повече и от по-рано учениците да се упражняват в писане на текстове разсъждения (но без измамното им категоризиране като есета), литературното обучение да е все по-плътно снабдено с обяснителни исторически и антропологически бележки, учебната програма да се прекрои периодизационно с включване на литература от късния ХХ век и т.н. Все хубави и полезни неща, за които само може да се мечтае! Но това, което най-много “куца” според мен в надпреварата на българското средно училище с времето не е толкова в самото хуманитарно и литературно образование, нито дори в неговото дисциплинарно членение и програмно съдържание. Проблемът е по-общ и надфилологически. Проблемът е институционален - проблемът е организационен.

“Днешният български учител е сираче на държавната система” - споменава Кирова, но това не е само защото той става все по-беден, демотивиран, даже дисквалифициран, а защото е все по-малко учител. Учителят по грамотност, литераторът, човекът на книгата в българското средно училище е системно ощетяван откъм чисто филологическите си занимания и вербуван за целите на една безсмислено администрирана и същностно подменена работа. Той е всевещ изпълнител на капризите на училищното провидение и раздвоен, размножен, обезличен като професионалист от несвойствените длъжности, които трябва да приеме. Той е всичко друго в едно училище и между другото - учител по български език и литература. Затова училищният звънец бие в живота му като тревожна сирена пред обречената битка с неграмотността, която обаче предстои да насочи заплахата си извън невинния периметър на детството и средното училище, направо към критичното око на университетите и останалите форуми на обществения живот. Какво да се прави тогава?

Тогава има две възможности. Или всичко да започва отначало, от “А” и “Б”, осланяйки се на свободното време и великодушната всеотдайност на университетския преподавател към неграмотния му студент. Или “сезонът на буквите” да започва още в етапа на училището, оставяйки учителя по български език и литература да върши своята работа - онази, на която той е ценéн и за която само той е цéнен. Изборът е Ваш, както се казваше в забравената реклама: “The choice is yours!”

© Юлия Йорданова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.12.2005, № 12 (73)

Други публикации:
Култура, № 40, 18.11.2005.