СИНЬОТО НА БАЛАДАТА

Юлия Йорданова

web

1. БАЛАДА В СИНЬО

Националният дворец на културата, Българската национална телевизия и Професионалният футболен клуб “Левски” в София организираха необикновена филмова премиера: “Балада за Гунди”. Една малка майска балада в здрачни черно-бяло-сини цветове, които връщат избледнелия мираж от 60-те години на ХХ век. Какво не помнят старите ленти от журналистическите камери, любителските апарати и обектива на папараците! Мокри чадъри и измачкани шлифери на запалянковци от 65-та, къси гащета и семпли тениски на български футболисти в грандиозния “Уембли”, скромно телевизионно студио със срамежливо вгледани в зрителя очи, или пък пуста квартална градинка, скрила слънчевите лъчи от едно далечно детство... Това на Георги Аспарухов - Гунди.

Документалният филм на Олег Ковачев наистина предлага вълнуваща кинематографична балада, а несъвършенството на старата техника като че ли само допълва с лирична мистика сюжета на този кратък и необикновен човешки живот. Сега най-големият, най-виртуозният футболист на България би трябвало да празнува 60 години от рождението си, но от екрана продължава да ни гледа лицето на красив 28-годишен мъж. Защото него отдавна вече го няма - откакто Алфа-Ромео “Джулия” изгаря в пламъци през 1971 година на пътя между Враца и София. И времето за Гунди спира, а отминалата история става вечно настояще...

Приятели от детинство разказват за футболните войни между софийските махали, където хлапакът е викан да рита с по-големите момчета; сестра и близки описват ученическите години на бъдещия футболист като неспирен празник, в който винаги се намира едно подарено домашно, написано с момичешки почерк; съотборници признават майсторството и скромността на великия Гунди; колеги разкриват борбите на човека със силата на завистта, а съпругата представя интимното тайнство на живота си с Георги Аспарухов. Привикнала на обичта му, хубавото мъжко лице никога не спира да я смущава, а изкушенията, които идват отвсякъде, но не го досягат, продължават да я озадачават... Италианският “Милан” прави официално, а след това и нелегално предложение да откупи българската футболна звезда, на което самият Георги Аспарухов отговаря: “Има една страна, България. Има един отбор, “Левски”. В него съм роден и за него ще умра.”. Толкоз. Непозната почитателка от Варна в писмо до Гунди изказва “непретенциозното” желание за малък сувенир от него - дете. Той замълчава, съпругата му се усмихва. Толкоз. Когато е в “немилост” пред властта и изгнаник от “Левски”, пловдивската публика скандира: “Густо, майна!”. А поканата за “мача на живота” му с Лев Яшин остава непокътната на масата.

Камерата върти кадрите на биографичната хронология, а режисурата на Олег Ковачев следва документалния стереотип до онзи момент, в който човекът става герой, а животът - легенда. Пламъците на катастрофата се появяват в стоп кадър като снимки, просто защото няма друг зрителен запис, но именно затова всичко изглежда така мистично, нелепо, безкрайно! Димът стои във въздуха като вкаменен, а пламъкът е замръзнал на мястото си! Филмът предава смъртоносния миг чрез средствата на фотографията и така киното надмогва себе си, отива извън собствената си изразна система и жанр, превръщайки се оттук нататък в “Балада за Гунди”.

Следват кинематографични сцени на неистов и невероятен успех - гол след гол, силни и бързи, ненадейни и красиви, с финт и финес. Героят пак е жив и по-добър от всякога! Костюмирани запалянковци в България през 60-те години, които демонстрират идиличното буйство на гражданството от времето на социализма, са в пълен екстаз: държавата им е отнела всичко, но Гунди им го връща в свободата на футбола. Гунди е герой, той изненадва, надиграва всички, постига невъзможното! Днешните фенове в зала 1 на НДК от 7 май 2003 година са на крака и също ръкопляскат... В екстаз!

Може би защото Гунди е Георги Аспарухов от “Левски” - поименно и посмъртно свързан със Св. Георги, Аспарух и Левски.

Да живее България!

2. СИНЯ БАЛАДА

В началото на май 2003 година в зала 1 на НДК Професионалният футболен клуб “Левски” отбеляза 60 години от рождението на своя фаворит на всички времена: Георги Аспарухов - Гунди. Точно там, на мястото, където преди много години е бил първият тренировъчен плац на синия отбор - “Могилката” пред ІІ-ра Мъжка софийска гимназия “Цар Борис ІІІ” (днес 22-о СОУ “Георги Ст. Раковски”), впоследствие - полигона на 6-ти пехотен полк, а днес - градинката пред Националния дворец на културата.

Менят се времената, мени се архитектурната действителност и сякаш това вече не е същият град, населен някога от хора като нас, загледани привечер в синия контур на Витоша. Документалният филм на Олег Ковачев (режисьор), Борислав Колев (сценарист) и Мирослав Русинов (оператор) ни открива прекрасната илюзия на киното - ето: и градът е същият, и синият контур, и полъхът на вятъра дори, който роши перчема на тичащия футболист... За малко повече от час “Балада за Гунди” възвръща усета за отминалото време и подава аромата на изчезналите пролети, в които най-големият български футболист Георги Аспарухов все още е бил жив.

Киноразказът на “Балада за Гунди” протича в монолозите на неговите близки - приятели от детинство, сестра, роднини, съотборници, съпруга, почитатели... Камерата обхожда старите площадки, кварталните градинки, пустите стадиони, игрищата в софийските махали, дългите улици, по които е стъпвал кракът на футболиста. София, 1968 година! Вали дъжд, а чадърите на запалянковците хвърчат във въздуха при всеки гол на Гунди. Напичащо слънце избелва кадрите на филма още повече, но от тях не спират да се смеят лицата на никога неостаряващи почитатели на красотата от футбола и на този невероятен български играч. Ето я капитанската лента на Георги Аспарухов, която повече прилича на комсомолска нашивка върху синия екип, отколкото на почетен знак за футболен лидер. Ето го и “специалният” чифт кожени маратонки, ушити по поръчка в някой обувен цех за вечно ранените глезени на Гунди. Сега пък - сватбена снимка, от която ни гледа свенлив мъжки поглед, но с увереността на човек, който не търси славата на живота, а обикновените човешки радости. После камерата показва няколко къси паса на футболната звезда с едва прохождащия му син. И така нататък... Обективът посочва различни места, предмети и лица, подреждайки ги в класическия наратив на документалната хроника, която безотказно следва темпоралната логика на живота. До мига на чудото, когато човекът става герой, а самият филм се превръща в “балада”.

Филмът за първи път представя кадри от мястото на катастрофата, които не позволяват да повярваш на очите си! Самоубийствен акт на смело шофиране из завоите на Врачанския балкан или безмилостна воля на провидението, което иска на всяка цена да бележи избраниците си? Събитието е обвито в почти криминална загадка - милиционерският фотоапарат мигновено спира да работи, но на негово място най-неочаквано се появява “папарак” на пътуваща журналистка, който успява да впечата неуловимото. Кошмарният огън от взрива остава завинаги да гори във факлата на апарата - вечният огън за Гунди. Огромен, димен, горещ! На киноекрана в зала 1 на НДК фотографското копие придобива грандиозни размери и сякаш киното отказва да работи, връщайки се ретроактивно към фотографския си първообраз. Зрителите са замрели в съзерцание на спрялото време между 1971 и 2003 година...

Следват кадри на небивал успех - Гунди, “художникът на терена” по израза на Николай Колев - Мичмана, чертае безкрайни траектории на победата. “Милан” иска да откупи българския футболист, запалянковци на “Уембли” повтарят името му: Гунди, Гунди... Филмът пръсва фойерверк от футболните шедьоври на Георги Аспарухов, пред които поразените зрители тогава и днес ръкопляскат във френетичен възторг. Гунди е велик! Гунди е българин! Прекрасен и скромен, могъщ и нежен, какъвто ни го показват архивните кадри, той е като паднала звезда от небосклона върху тревния терен на футбола...

“Ако спечеля, печели цял народ!” - клубният флаг на “Левски” развява девиза на Апостола над трибуните. И това вече не е само “отбор” - “Левски” за феновете става съдба: защото дава свободата да побеждаваш, когато изглеждаш слаб; славата да бъдеш пръв, когато за другите си малък; вярата, че продължаваш, дори когато по всичко личи, че умираш... Точно така - когато всички илюзии вече са загубени, може да ги замести само една игра. Футболът!

© Юлия Йорданова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.06.2004, № 6 (55)