ПРЕДИЗВИКАНИЯТ КАНОН

Юлия Йорданова

web

Едно от най-ярките авторски присъствия в българската литературна критика, история и литературознание през последните двадесетина години у нас е това на проф. дфн Милена Кирова. Нейната продукция впечатлява с широкия проблемен и методологически диапазон, който визира литературна текстовост от типа на свещените книги отпреди две хиляди години до проявите на най-новата българска литература, създавана буквално днес, и от традиционните филологически подходи до най-модните в момента сред хуманитарната общност по света интерпретативни техники и познавателни подстъпи към т.нар. художествена литература.

И все пак, ако трябва да систематизираме, интелектуалното творчество на Милена Кирова следва няколко представителни за авторските й търсения тематични посоки. Най-напред, това са опитите й да изпробва възможностите на психоаналитичния подход към художествената литература, който през 90-те години на ХХ век у нас скандализира читателите почти толкова, колкото преди стотина години фройдизмът и последвалите го психоаналитични школи саботираха благовидната безметежност на еснафския морал у западните общества¹. На следващо място литературоведските й усилия са насочени към практикуване и популяризиране сред родните хуманитаристи на т.нар. gender studies ("родови изследвания") по отношение на българската литература, към анализиране концептуалните основания на феминизма в българския социокултурен контекст с оглед на литературното творчество и в последна сметка към изучаване на сътвореното от жени писателки в каноничния и в маргиналния сектор на българската литературна история². Специфичен дял от заниманията й по история на модерната българска литература заема задълбоченото и пространно проучване на "текста-Йовков", както Милена Кирова предпочита да назовава текстовия корпус от литературно-художествени произведения, създадени от писателя Йордан Йовков³. Не на последно място, ала последни в научно-изследователския й кръгозор засега попадат светските тълкувания на Стария Завет, наричан още Еврейска Библия, третиран в качеството му на литературен текст като един от "модерните начини да се изучава Библията отвъд теологическата парадигма" (Кирова 2009: 287)⁴. Перманентен белег на цялостната й литературоведска работа остава вкусът на Милена Кирова да проблематизира установени догми на литературоведската наука или на популярните представи за качествена художествена литература. В този смисъл откакто заема определена позиция на академичния подиум и литературно-критическата сцена, тя постоянно разисква проблема за литературния канон такъв, какъвто (не) е - както познатия ни канон на класическата българска литература, така и по-неизвестния за нашата публика канон на официалната библейска книжнина⁵.

Тъй или инак, при всички изследователски пътеки, които проправя или утъпква в професионалната си дейност Милена Кирова, неизменно присъства въпросът за канона. Неговата актуалност в литературоведското й творчество обаче се обяснява не с привлекателната злободневност на темата, начесто повдигана от съмнителния интерес на различни институции и социални групи, а с осъзнатата от авторката необходимост историята на литературата - била сакрална или светска - да се мисли обвързано с динамиката на обществения живот и в непрекъсната релация с колективно споделяните (или отхвърляни) културни ценности. "Истината е - твърди проф. Кирова в най-новата си книга "Литературният канон. Предизвикателства", - че без канон (който в крайна сметка означава обща мярка за ценност) литературните явления не могат да протичат в образователно, възпитателно и дори развлекателно обращение" (Кирова 2009б: 11). Самата идея за канона неизбежно съпътства общуването с художествената литература, което фаворизира едни и неглижира други литературни текстове, обслужвайки по този начин работата на обществената памет по запазване на литературното наследство като цяло. Канонизирането на едни автори и творби за сметка на други и превръщането им в "класически", т.е. образцови в масовата представа за литературност, представлява дълъг и сложен процес на селекция, етическа легитимация и в края на краищата овластяване на определени текстове над други чрез правото им да изказват възприетото като истинно в дадено общество. В този ход на разсъждения можем да направим извода, че по утвърдения литературен канон следва да се съди за доминиращите в определен момент литературно-художествени ценности. При авторитарно, затворено по тип общество, каквото е българското през втората половина на ХХ век, канонът е монолитен, егоцентричен и дискриминативен спрямо различното на него. При демократично, отворено по тип общество (въпреки че това е само идеална социологическа типология) литературният канон съответно е либерален, плуралистичен и гъвкав - той е пропусклив за външни нему влияния и за спонтанни рокади на увенчаните с "класическа" слава литературни образци.

Естествено, в епохата на Прехода от 90-те години на ХХ век насам българският литературен канон изпада в ситуация на дълбоко преустройство, успоредно с обществено-политическите промени и прелома на културните ценности. В поне две от най-новите си книги - "Критика на прелома" (2002б), "Литературният канон" (2009б), както и в сборника, на който е съставител "Неслученият канон" (2009) - проф. Кирова експлицира необходимостта от ревизиране на българския литературен канон, заявявайки открито, че "борбата за реформиране на канона трябва да започне от борбата за нови подходи към идеята за литературна история" (Кирова 2009б: 12). До промените в края на ХХ век в България господства канон, който обслужва идеологическия телеологизъм на едно унифицирано общество, изповядващо ценностите на комунистическата партия, патриархалния морал и националната хомогенност. Съпротивата срещу този вид каноничен порядък в днешно време, според Милена Кирова, може да се разрази в няколко тенденции, чиито наченки вече наблюдаваме. Първата и най-крайната от тях е отричането на канона изобщо. Тя се изразява в същностно утопичната представа за неутрализиране на "политическата функционалност на канона" (Кирова 2009б: 8) и за окончателната му анихилация в литературната историография, оповестена най-безкомпромисно от неколцина критици в сборника със студии "Българският канон? Кризата на литературното наследство" (Българският 1998). Втората и най-мека тенденция в борбата срещу репресивната сила на канона се състои в дълга поредица от фрагментарни и понякога твърде частни "предизвикателства" към казионния прочит на признатите за класически литературни текстове. Тук се подреждат масивните опити на множество автори с неравностоен критически ценз и талант за "нов прочит" на българската литературна класика, при който канонът като обект на внимание остава непокътнат, а изменчив бива само интерпретативният подстъп към него. Третата и междинна по сила форма на съпротива срещу литературния канон застава зад идеята за периодично преструктуриране на неговото съдържание, за системно пренареждане на официалния "каталог" от авторски имена и заглавия на творби. Тук може да се говори както за реабилитация на низвергнати от политическия режим писатели, така и за претърсване на литературно-историческото пространство за наличието на неволно забравени или пък съзнателно потиснати по неизвестни за нас социокултурни причини авторски имена и техните произведения. Логическите операции по преструктурирането на канона съответно могат да се развият в "отнемане", "заместване" и "добавяне" на избрани писатели и техните текстове. В довчерашното ни минало например остава споменът за шумните публични дебати относно т.нар. проблематични автори в българския литературен канон или пък за безбройните спорове относно някои несигурни художествени текстове, докато на дневен ред днес с особена яснота се откроява странната липса на (повече) жени в българския "имагинерен списък" (М.К.) с литературни ценности.

За последното явление Милена Кирова говори по-специално в предговора си на сборника с аналитични статии "Неслученият канон. Български писателки от Възраждането до Втората световна война" (2009), където отбелязва, че "българският литературен канон може да бъде пренареден в съответствие с културната ситуация в началото на ХХІ век така, че да възвърнем на женското творчество някаква отказана справедливост" (Неслученият 2009: 43). За целта тя вижда "три хипотетични стратегии за [фемининна] корекция на канона" (Неслученият 2009: 43) - първата: "да четем паралелно българската литература, написана от жени, и канона" (Неслученият 2009: 43), който е традиционно и "задължително мъжки" (Литературният 2009б: 109); втората: "да започне съграждането на втори - самостоятелен и алтернативен - женски канон" (Неслученият 2009: 44) като абсолютно независим и съвършено дезинтересиран от политиката на досега съществуващия патерналистичен канон; и третата: "да се отхвърли идеята за канона [...], т.е. да се деконструира традиционната представа за канон [...] с една свободна констелация от представи" (Неслученият 2009: 44), формиращи смътната картина на един "политопичен" и "полифоничен" откъм мъжки и женски гласове в литературата канон. От написаното в този "програмен" предговор става ясно, че Милена Кирова отхвърля (засега) всякакви версии на методологически радикализъм, каквито се наблюдават в последните две реформаторски стратегии - както в идеята за обособяване на два напълно несъотносими литературни канона ("мъжки" и "женски"), така и в намерението за цялостно отхвърляне на каноничното (или "моноканоничното") мислене като исторически несъстоятелно или поне нереалистично с днешна дата. Крайностите, от една страна, на ценностна хегемония при наличието само на един-единствен по рода си (в смисъла на gender) "мъжки" канон, и от друга страна - на ценностен нихилизъм при отсътвието на какъвто и да е литературен подбор с излъчването на "класически" текстове, не се явяват удачна перспектива за преработка на българския литературен канон в бъдеще. Това, което се очертава като реално мислимо, според проф. Кирова, е по-скоро "пренаписване на българската литературна история като констелация от литературни истории" (Кирова 2009б: 12), които по всяка вероятност начеват формирането на множество вътрешно свързани, но и конкурентни помежду си "микро"-канони на хетерогенната в родово (gender), жанрово, тематично и прочие отношение история на българската литература.

По този повод в книгата си "Литературният канон" Милена Кирова отправя най-голямото предизвикателство към боравенето с канона въобще, твърдейки, че "Ако канонът е мярка за оценка и употреба на българската литературна история, то тогава можем да се опитаме да въздействаме върху самия вид историзъм, с който българското съзнание поражда потребността от такава мярка" (Кирова 2009б: 12). Едва при съчетаването на принципите на хронологическата последователност с тези на теоретическата моделност може да се надмогне ограничената мяра на позитивистичния историзъм и най-после да се премине към "плурализма на историческия модел" (Кирова 2009б: 12), към който апелира проф. Кирова. Неслучайно "ранните предизвикателства към канона на литературните ценности - напомня в книгата си за литературния канон Милена Кирова - се случиха предимно в полето на зародилия се методологически постмодернизъм" (Кирова 2009б: 7) през последната декада на ХХ век в България. Благодарение на него у нас станаха известни и възможни прилаганите в чуждестранното литературознание съвременни интерпретативни подходи не само към специализираната "художествена" литература, но и към традиционалната "свещена" книжнина. Литературното изучаване на библейските текстове например започва с методологията на англосаксонската Нова критика, която първа атакува закостенелия стереотип на библейската екзегетика, разглеждайки чисто наратологични страни на свещените книги - повествователни техники, поетически фигури, реторически похвати, образи на разказвача и т.н. Структуралистичната школа допълва текстологичното изучаване на свещената литература с нови изследвания върху жанра, сюжетните матрици, типовете характери и други формални елементи в повествователната тъкан на архаичните текстове. Деконструктивизмът, от своя страна, разконспирира задкулисните значения на използваните литературни мотиви и дешифрира "трансцендентната" символика на образността, като нерядко прибягва към етимологични игри и различни семиотични фокуси. Интертекстуалните съпоставки между текстове от различен исторически или жанров континуум също извеждат нови смисли и неподозирани послания на усвоеното дотук литературно наследство. А центрираните върху въпросите на "социопола" (т.нар. род) gender studies в съчетание (или пък не) с други "малцинствени" изследвания (като феминистичните или постколониалните, да речем) разтварят методологическото ветрило до незасегнати досега познавателни хоризонти (Кирова 2009в: 282-287). Смея да кажа, че собственото усилие на проф. Кирова да тълкува Еврейската Библия или родната литература през призмата на споменатите методологии постига успешен интердисциплинарен синтез на различните (лингвистични, исторически, литературоведски и културологични) интерпертативни практики.

"Борбата срещу склерозата на канона" (Кирова 2009б: 12), която самата авторка се одързостява да поведе в български условия, все повече придобива характера на "будителска" кауза, която цели да осветли незавладени до момента територии от историята на българската литература. Тази своеобразна "реконкиста" на литературната ни историография, както става видно от проучванията на проф. Кирова върху канона, предстои да отвоюва пропуснати досега възможности за национално самопознание чрез многобройни "малки" истории на българската литература. История на българската масова литература; история на българските литературни вкусове; история на отделни жанрове или типове авторство в написаната на български език художествена литература; история на отделни тематични топоси като болестта, любовта, лудостта, детството, смъртта и т.н., както и история на отделни географски или социални "локуси" като българското литературно село (вкл. подбалканското - Вазово, добруджанското - Йовково, шопското - Елин-Пелиново, западнобългарското - Радичково, родопското - Хайтово и т.н.) или пък българския литературен град (с позитивни или негативни конотации) - това са само бегла част от вероятните микроистории на българската художествена литература, всяка една от тях предлагаща собствена, "частна" канонична мяра (Кирова 2009а: 7-13). Именно този вид плурализация на "мегаканона" на високата национална художествена литература позволява ценностно разрояване на нормите за литературност и в последна сметка либерализира режима за допускане на широк кръг писатели и творби да заемат полагащото им се място в каноничното пространство от историята на българската литература. Не отричането на Канона изобщо, нито антагонистичното строене на "антиканони", а мирното съграждане и диалогично сговаряне на множество субканони в контекста на "голямата" литературна история на България обещава плодотворна перспектива за нейното просъщестуване занапред. Това "милостиво" отношение към канона във вижданията на проф. Кирова се налага поради осъзнаването на една много проста причина: че - както отбелязва изследователката в предговора на книгата за българските жени писателки "Неслученият канон" - "нищо по-добре от канона не е в състояние да легитимира правото на присъствие в една национална книжовност" (Неслученият 2009: 41). При това положение (много от) българските писатели са принудени по един или друг начин да следват предписанията на канона, да подготвят текстовете си по наличните за момента на творческата им изява "рецепти на каноничното" (М.К.), за да успеят да бъдат ръкоположени някой (по възможност не много далечен) ден в "каноничния сан на български писател-класик" (Кирова 2009б: 149). Особено ярък е случаят например с българските жени писателки от началото на ХХ век, които според Милена Кирова се намират в "позицията на удвоеното подражание: от едната страна е големият канон на европейските примери, от другата страна - малкият, но домашен и близък канон на мъжките опити за културно строителство" (Неслученият 2009: 10), които им налагат двойна летва за равняване с актуалните на времето им представи за престижна литературност, понеже "най-добре успяват тези, които най-добре имитират канона" (Неслученият 2009: 41). Изобщо, заключава проф. Кирова, формулата за влизане в какъвто и да е литературен канон ("висок" или "нисък", "мъжки" или "женски", жанров или тематичен, национален или международен и т.н.) представлява комплекс от съобразяване и талантливо възпроизвеждане на придобилите популярност представи за "добра" литература в дадения исторически момент, "доколкото - настоява авторката - класика не на последно място значи умението да се пишат добре митологичните потребности на някакво време" (Кирова 2009б: 170). Личните проучвания на Милена Кирова както в "Литературният канон. Предизвикателства", така и в "Неслученият канон. Български писателки...", издадени през 2009 година, обследват точно това - трудните взаимоотношения на определени автори, творби и проблеми с българския литературен канон в желанието им да навлязат или да се задържат в неговото символно поле. При всички тези явни или скрити съревнования "за" бъдене в канона посред останалите литературни конкуренти "срещу" бъденето на канона сам по себе си остава несъмнено само едно: "Канонът е митологичен конструкт" (Кирова 2009б: 11), който държи своите политически залози в ръцете на един скрит играч: българската литературна критика.

БЕЛЕЖКИ

1. Някои от изследванията на Милена Кирова в тази посока са: Кирова (1995), Психоанализа (1995), Кирова (1996, 1997, 1999б, 2001д). [обратно]

2. Част от изследванията й в тази посока са: Кирова, Дворянова (1998); Кирова (1999а, 2001б, 2002г, 2003б, 2004, 2007, 2008б; 2008а); Род (2005); Неслученият (2009). [обратно]

3. Пример за изследвания в тази посока са: Кирова (2000, 2001в, 2001а, 2001г, 2001е); Йовков (2003). [обратно]

4. Други изследвания в тази посока са: Кирова (2002а, 2003а, 2005а, 2005б, 2005в, 2005г, 2006, б.г.). [обратно]

5. Представителни изследвания в тази посока са: Българската (1998); Съвременни (1998); Българската (2000); Кирова (2001ж, 2002б; 2002в, 2009б). [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Българската 2000: Българската литература - фигури на четенето. Съставителство Милена Кирова. София: Фигура, 2000.

Българският 1998: Българският канон? Кризата на литературното наследство. Съставителство Александър Кьосев. София: А. Панов, 1998.

Йовков 2003: Йордан Йовков. Съвременни интерпретации. Съставителство Милена Кирова. Велико Търново: Слово, 2003.

Кирова 1995: Кирова, Милена. Сънят на Медуза. Към психоанализа на българската литература. София: УИ "Св. Кл. Охридски", 1995.

Кирова 1996: Кирова, Милена. Изпитание на символите. Българска литература и психоаналитична критика. София: ИК "Фенея", 1996.

Кирова 1997: Kirova, Milena. Literature and Psychoanalysis: Reading the Third Text. // The European Legacy. Towards New Paradigms, 1997, № 2-3.

Кирова 1998: Кирова, Милена. Българската поема от Освобождението до Първата световна война. София: УИ "Св. Кл. Охридски", 1998.

Кирова, Дворянова 1998: Кирова, Милена, Дворянова, Емилия. La Velata. Тялото, разковаване. София: Фенея, 1998.

Кирова 1999а: Кирова, Милена. Постфеминизмът - когато липсва феминистична традиция. // Майки и дъщери. София: Полис, 1999.

Кирова 1999б: Кирова, Милена. Христо Ботев и нарцистичните травми на Българското възраждане. // "Venia docendi. Встъпителни лекции на доценти от СУ "Св. Климент Охридски". София: УИ "Св. Кл. Охридски", 1999.

Кирова 2000: Кирова, Милена. Есхатологичният характер на текста-Йовков. Криза и жертвоприношение. // "Конструиране на традицията. Юбилеен сборник в чест на проф. Милена Цанева. София: УИ "Св. Кл. Охридски", 2000.

Кирова 2001а: Кирова, Милена. Дом и майки в белетристиката на Йовков. // Дом и път. Велико Търново: Слово, 2001.

Кирова 2001б: Кирова, Милена. Женското писане в българската литература през 90-те години на ХХ век. // Коментар, интерпретация, възможности за четене. София: УИ "Св. Кл. Охридски", 2001.

Кирова 2001в: Кирова, Милена. Йордан Йовков. Митове и митология. София: Полис, 2001.

Кирова 2001г: Кирова, Милена. Митологичното тяло и неговите дрехи, облечени според Йовков. // Гардеробът на литературата. Велико Търново: Фабер, 2001.

Кирова 2001д: Кирова, Милена. Психоанализата пише рода. // Теория през границите. Въведение в изследванията на рода. София: Полис, 2001.

Кирова 2001е: Кирова, Милена. Imitatio Christi или образът на свещения нищ в белетристиката на Йовков. // Следите на свещената книга в българската литература. Велико Търново: Слово, 2001.

Кирова 2001ж: Kirova, Milena. Kobiety kontra Kanonu v Literaturze Bulgarskiej lat 90-tych. // Tygiel miesiecznik, 2001, № 2.

Кирова 2002а: Кирова, Милена. Виното като библейски мотив. // Виното в етнокултурата и литературата. Шумен: УИ "Еп. К. Преславски", 2002.

Кирова 2002б: Кирова, Милена. Критика на прелома. Нови явления и посоки в българската литература от края на ХХ век. София-Велико Търново: УИ "Св. Кл. Охридски" - Пан-ВТ, 2002.

Кирова 2002в: Кирова, Милена. Проблематичният реализъм. София: Просвета, 2002.

Кирова 2002г: Kirova, Milena. Women and the Canon in Literature. // Genero, 2002, № 1.

Кирова 2003а: Кирова, Милена. Библейското сътворение: политика на рода (gender). // Демократически преглед, 2003, № 51.

Кирова 2003б: Kirova, Milena. Ecriture feminine in Bulgaria at the end of XX century. // Hellenic Quarterly, 2003, № 15.

Кирова 2004: Kirova, Milena. Writing as a Woman in Bulgaria at the beginning of XX-th Century. // L'Homme. Europaische Zeitschrift fur Feministische Geschichtswissenschaft, 2004, № 15.

Кирова 2005а: Кирова, Милена. Библейската жена. Механизми на консктруиране, политики на изобразяване в Стария Завет. София: УИ "Св. Кл. Охридски", ИК "Стигмати", 2005.

Кирова 2005б: Кирова, Милена. Как се появява родът, или gender като библейски факт. // Как с думи се правят светове. София: УИ "Св. Кл. Охридски", 2005.

Кирова 2005в: Кирова, Милена. Майка на Израиля. Жените пророчици в библейския текст. // Неуморният търсач. Шумен: Аксисос, 2005.

Кирова 2005г: Kirova, Milena. Why Should the Harlot Be a Woman? Gender Identity as Allegorical Strategy of Representation in Prophetic Text. // The Bible and Critical Theory, 2005, № 1.

Кирова 2006: Кирова, Милена. Библейската блудница. Женската образност като алегорична стратегия на профетичния текст. // Eslavistica Complutense, Universidad Complutense de Madrid, 2006, № 6.

Кирова 2007: Kirova, Milena. Feminism with an Eastern Touch. // Divinatio. Studia Culturologica Series, 2007, № 26.

Кирова 2008а: Kirova, Milena. Defining the Feminine Presence in Literature: A Search for New Terms. // Aspasia. International Yearbook of Central, Eastern and Southeastern European Women's and Gender History, 2008, № 2.

Кирова 2008б: Kirova, Milena. The Early Fathers of Marxist Feminism and the Holy Book". // Marxist Feminist Criticism of the Bible. Jorunn Okland, Roland Boer (eds.). Sheffield: Sheffield Phoenix Press, 2008.

Кирова 2009а: Кирова, Милена. Канонът и неудобствата от него. // Кирова, Милена. Литературният канон. Предизвикателства. София: УИ "Св. Кл. Охридски", 2009.

Кирова 2009б: Кирова, Милена. Литературният канон. Предизвикателства. София: УИ "Св. Кл. Охридски", 2009.

Кирова 2009в: Кирова, Милена. Преподаване на Библията като литература. // Кирова, Милена. Литературният канон. Предизвикателства. София: УИ "Св. Кл. Охридски", 2009.

Кирова б.г.: Кирова, Милена. Давид, Великия. История и мъжественост в Еврейската Библия (под печат).

Неслученият 2009: Неслученият канон. Жени писателки от Възраждането до Втората световна война. Съставителство Милена Кирова. София: Алтера, 2009.

Психоанализа 1995: Психоанализа и литература. София: УИ "Св. Кл. Охридски", 1995.

Род 2005: Род и ред в българската култура. Център за изследвания и политики за жената. София, 2005.

Съвременни 1998: Съвременни прочити на класиката. Нови изследвания върху българската литература. Съставителство Милена Кирова. София: Ариадна, 1998.

© Юлия Йорданова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.04.2011, № 4 (137)

Други публикации:
Български език и литература, 2010, бр. 3, с. 62-69.