КРИТИКА С ДИАКРИТИЧЕН ЗНАК

Юлия Йорданова

web

"Критика на прелома" от Милена Кирова е преломна, гранична книга по много показатели. Това е преди всичко книга, която учи да бъдат преодолявани нормите, но без те да бъдат анархистично отхвърляни, а по-скоро обективирани в една нагледна практика на тяхното историческо сбъдване. Разбира се, нашето мислене и постъпване като културни същества е безнадеждно и безизходно нормирано и интересното в този случай не би било революционното опълчване срещу Канона, а историческото проблематизиране на нормите и ценностното релативизиране на тяхната ефективност. "Критика на прелома" е образцова в това отношение - тя се опитва да обгледа литературната реалност в един исторически ограничен период (90-те години на ХХ век) и географски определен регион (България), при което се анализира нормативистичният крах на българската литературност от края на века и се типологизират явления, родени в "полумрака на това "каноническо" затъмнение" (с. 235), където най-категорично като че ли попада т.нар. "женска литература" - тоест литературата, писана не задължително от жени, но задължително по не "мъжки" начини.

По този път в "критическата въртележка" на книгата на Милена Кирова попадат имена и заглавия, които имат амбивалентно отношение към изконно патриархалната нормативност на българския литературен канон. Между многото примери тук могат да бъдат посочени само някои от тях - такива са, да речем, прозаичната книга на Ангел Г. Ангелов "Сутрешни залези" (2000 г.) или поетичната сбирка на Марин Бодаков "Бисквити" (1998 г.), които предлагат по женски разлято или по детски "леко" писане, което е в разрез с обичайната "мъжкост" на силното и идеологизирано слово на литературните патриарси. Такива са и лишените от предходници/чки в българската литературна традиция писателки като Емилия Дворянова и Мария Станкова, които в белетристичните си книги въвеждат езика на удоволствието чрез прийомите на "разкованото" писане в "телодушевния синкретизъм" (с. 264) и "смислочувстването" (с. 280) или пък изговарят Другостта със собствения й глас на "престъпната женскост, изписвайки аутизма като алегорична позиция на съвременния човек" (с. 130). В потока на тази амбивалентност спрямо (фа-)логоцентричния модел на българската литература, в която открай време доволства "мита за юнашката потентност на българина" (с. 79-80) като Автор, застава цяла поредица от плодовити авторки, като Виргиния Захариева, Силвия Чолева, Миглена Николчина и други, които "буквално "третират" любовта от позициите на сексуалното изживяване" (с. 241), доказвайки с това навярно, че либидонозното творчество не е само и приоритетно "мъжко". Не по-малко забележими сред тази "алтернативна традиция на неканоническото присъствие" (с. 222) в най-новата ни литература са и някои отдавна преуспели мъже, които обаче имат особено взимане-даване с Канона - такива писателски "типове" например са Константин Павлов, известен със "садистично-сюрреалистичната образност" (с. 107) на своята митолого- и идеологопародираща поезия, Йордан Радичков, имитиращ до автошаблонизиране "нарцисизма на инфантилната пълнота, възпроизводим в идеи за изгубеното някога златно време" (с. 124), и дори Владимир Зарев с "контрапунктната си неадекватност на потребността да се изписват актуалните социални проблеми" (с. 121) спрямо винаги строгата прицеленост на нормативната литература към наболелите проблеми на времето.

Ето защо, поради интереса й към маргиналното спрямо традиционния канон четиво, не може да се изисква от книгата на Милена Кирова очакваната критическа изчерпателност на обгледимото литературно пространство във визирания период на преодоляващата миленаристичния си шок България. Книгата дори не се сеща да спомене, че избуялото графоманство през 90-те години на отминалия век също е знак на "тъмната", неканоническа традиция в новата ни литературност, което би могло да има своята - макар и абсурдна - история заедно с тази на т.нар. "история на феминистичната липса в българската литературна традиция" (с. 251). Затова пък текстът отделя достатъчно място за коментар на професионалното и пазарно подсигурено писане на т.нар. "масова" литература, където се подреждат не винаги чужди на "мачисткия" Канон лица - редом до култовата за новото време христокалчевска проза например застава "циничното писане" на Александър Томов ("Новобогаташи", 1997 г.) и Владислав Икономов ("За един милион долара (и още незаснети филми)", 1996 г.) или "вулгарната псевдодокументалност" на Дончо Цончев ("Панагюрката", 1996 г.) и Ивайло Петров ("Баронови", Първа книга, 1997 г.). Изобщо книгата на Милена Кирова изтъква множество новопояви в литературното поле у нас през 90-те години, но като връх на всичко като че ли посочва "разбиването на дискурсивния монопол, който владееше българската литературност" (с. 21) и заедно с това "унищожаването на утопичния мегавкус" (с. 22) от втората половина на ХХ-ти век, което в резултат раздроби литературната публика на много "публики, които харесват различно" (с. 21). Това е изключителното "събитие на 90-те", според Милена Кирова, което по естествен начин - ще допълним тук - налага необходимостта от литературно-навигационната дейност на професионалния критик, който трябва да събере и удържи имагинерната цялост на разслоената читателска публика, композирайки някаква смислена и продължителна "фабула" на литературно-историческия процес. Така "Критика на прелома" като критика на постканоническата (не само посткомунистическата!) българска литература от календарния прелом между ХХ-ти и ХХІ-ви век отстоява правото си на критика с "разграничителен или диакритичен характер" (с. 17), която желае да проследи най-вече писателското оразличаване спрямо казионното и сексисткото в традицията на българския литературен канон.

Като книга, която самоознаменува правата и задълженията на професионалното литературно-критическо писане, "Критика на прелома" от Милена Кирова предлага един строг и изчерпателен регламент на типолого-оценъчните рефлекси на т.нар. "оперативна критика". Тази книга говори убедително и авторепрезентативно за необходимостта от "някакъв концептуален проект за развитието на българската литературност" (с. 45), без който не може и не бива да се пише критика, независимо каква е тя - "оперативна" (за новопоявили се произведения), "добра" (положителна) или "лоша" (отрицателна), "класическа" (за творби от Канона), "одиозна" (хвалебствена) или бог знае още каква… В този план Милена Кирова предприема метакритически преглед на критическата литература от последното десетилетие на ХХ-ти век у нас и изтъква книги, сполучили в начинанието си да предложат концептуално мотивирани интерпретации на българската литература. Отличен пример в това отношение могат да бъдат трудовете на Валери Стефанов с "желанието за метафорично-херменевтична обгледимост на литературната практика" (с. 158), на Албена Хранова с "безкомпромисния аналитизъм" (с. 166) на текстовете й, "критиката като самоидентификация на родовата позиция" (с. 169) в работите на Миглена Николчина, Инна Пелева с комплекса от "гледните точки на няколко ярко необичайни, екзотично пъстри за скромния фон на родната критика модерни идеи и техники на тяхното изговаряне" (с. 173), каквито са бахтиниянството, фукоянството, психоанализата и "демонстративното бягство от идеомитологизма в националното мислене" (с. 173), както и книгите на Богдан Богданов например с "едновременното присъствие на структурализъм, херменевтика и рецептивна естетика" (с. 179) в тях. Най-накрая "Критика на прелома" оповестява собствения си принцип на критически подбор като "археология на промяната" (с. 17), която трябва да представи "българската история като истории, като генеалогически разкази за случването на различни традиции" (с. 170), вътрешно разрушаващи едни, но видимо изграждащи други традиции в рамките на "голямата", Българската литература.

В обърнатата перспектива на книгата, "Критика на прелома" приключва с анализ на собствените си методологически основания, питайки се има ли ecriture feminine, сиреч женско писане в новата българска литература и възможен ли е постфеминизмът у нас, когато изобщо липсва феминистична традиция в българската култура. Обглеждайки "женската" парадигма в оразличаванията от патриархалния канон на българската художествена литература, книгата на Милена Кирова отговаря положително на своите въпроси, обговаряйки и едновременно с това оборвайки "теорията на "сексуалния фалически монизъм", както феминизмът свикна да изрича ортодоксалната психоанализа" (с. 310) напоследък. Така в желанието си да предложи "един концептуален проект за движението на българската литература" (с. 13) "Критика на прелома" от Милена Кирова предлага постфеминистичната редакция на психоаналитичната критика като интерпретативен подстъп към обекта на своето желание - най-новата българска литература.

Това - можем да обобщим - е литературна критика с диакритичен знак "К": инициал на Качество, на Критика, на Кирова…

© Юлия Йорданова, 2002
© Издателство LiterNet, 30. 11. 2002
=============================
Публикация във в. "Литературен вестник", бр. 37, 2002.