Юлия Йорданова

web

Ний идем с вяра съкровена
България да претворим...

"Ний идем", стихотворение на Теодор Траянов
(сп. "Нация и политика", 1937 г., бр. 6, с. 137, вместо Уводна статия)

Изходният пункт на моите разсъждения не ще бъдат характеристики на бесарабските българи изобщо - техният бит, история на преселванията, фолклорно наследство, наложени влияния от приемните държави, модернизация на културните традиции в днешно време, политически фактори за поддържане (или изгубване) на националното самосъзнание у тази специфична българска общност, намираща се далеч на север извън пределите на държавата-майка. За това нека да говорят други специалисти - историци, етнолози, фолклористи, политолози, слависти-контактолози и пр. Моят интерес към тази етнографска група има различен произход и тръгва от гледната точка на списание "Нация и политика", издавано главно през 30-те години на ХХ век в София. Като независимо периодично издание по обществени и политически въпроси, редактирано от млади интелектуалци на абсолютно доброволен и некомерсиален принцип, това печатно издание се оказва интересен фокус, през който може да се схване духът на епохата у нас и да се регистрират основни тенденции в развитието на българското обществено мнение от онзи период, включително по въпроса за българите, живеещи извън държавните граници на България.

Преди всичко нека отбележа, че медията има средна продължителност на живот в сравнение с подобни издания в бранша. По данни на запазения в момента архив от списанието в Народна библиотека "Св. св. Кирил и Методий" то просъществува първоначално около седем години - от създаването си през 1935 г. до към 1942 г. След доста време то отново възкръсва, макар и за кратко, през 90-те г. на ХХ в., издавано при съвършено други условия в постсоциалистическа България от симпатизанти-следовници на някогашните младежки националистични организации. Създател и пръв главен редактор на списанието е Стефан Клечков - завършил финанси в Софийския университет, доктор по международно право със защитена дисертация в Италия, впоследствие като полковник-легионер станал пръв ръководител на царската младежка организация "Бранник", просъществувала до 9.ІХ.1944 г. Убит е през февруари 1945 г. по особено жесток начин от гръцки комунисти в гр. Драма - първо са му извадени очите, след това е заровен жив до шията и накрая така разстрелян (Денчева 2007). Останал без гроб и паметна плоча до днес... След като през 1938 г. д-р Клечков се отдава на активна политическа служба в името на царство България, той прехвърля издаването на сп. "Нация и политика" в ръцете на приятеля си и сподвижника от младежката организация "Млада България" д-р Никола Минков, също убит през феруари 1945 г., но този път по официално разпореждане на т.нар. Народен съд (Мешкова, Шарланов 1994). На този, втори етап от списването на "Нация и политика" колегата Минков става директор на изданието, а приемник на главния редактор е Христо Иванов Динчев, който умело продължава идейната линия и академичната стилистика, зададена от основателя му. След около петдесет години - периода на комунистическото монопартийно управление на страната - медията e възобновена за бърз и еуфоричен живот в гр. Горна Оряховица от редактора Константин Цанев, подновил преди това за кратко време и издаването на вестник "Прелом" - някогашен орган на Съюза на младежките национални легиони (Христов 2002). Въпреки силните идеологични носталгии и пиетета си към първообраза на списанието, третият редактор не успява да го издигне на същото ниво, да намери сходен екип от сътрудници, които да отстояват единна програма и да имат равностойно авторско присъствие. Покойният днес Константин Цанев, виден легионер преди Девети септември и автор на множество разкази, новели и стихотворения след Десети ноември, не съумява да възстанови авторитета на списанието и да достигне високия тираж, който то е имало на времето - през 30-те г. на ХХ в. "Нация и политика" се издава в 2000 екземпляра, успешно пласирани чрез най-непопулярната търговска мярка на предплатения абонамент.

Както споменах в началото, сп. "Нация и политика", издавано в София през първата половина на ХХ в., е напълно независимо и некомерсиално издание за актуалните процеси в политиката и гражданското общество, което третира наболелите проблеми на нацията и държавното управление в България и по света от онази епоха. Въпреки принадлежността на някои от сътрудниците му към една или друга обществена организация - защото през онзи период, при управлението на служебното правителство на Георги Кьосеиванов, политическите партии в България биват забранени - авторите на "Нация и политика" радушно се обединяват около "едно идейно и обективно политико-обществено списание" (Една 1936), което - подчертавам - "не е ангажирано абсолютно в никакво отношение с никое държавно учреждение и правителствена политика" (Нация 1935б: 64). В този смисъл списанието е независимо от опеката на държавата и проповядва самостоятелна политическа визия за съдбините на отечеството и на всички сънародници извън него. От друга страна, то е изцяло некомерсиално издание, което не се издържа от никакви спонсори (дарители) или рекламодатели (търговци) - следователно е икономически независимо от частните интереси на разни обществени групи и съсловия и има пълната свобода да изразява собствено мнение по граждански и стопански въпроси от национален или международен порядък. "Не забравяйте, че сп. "Нация и политика" - се казва на титулната страница на изданието - не търси и не приема помощи и подаяния. Нашият принцип е: На никого списанието без пари, от никого пари освен абонамента. Това е единственото средство да бъдем независими" (Нация 1939в: тит. стр.). Този пример е проява на завидна воля и на рядък успех в отстояване свободата на словото в историята на българската журналистика. В специалната празнична брошура на списанието по повод неговата първа годишнина редакцията изрично заявява, че "Никой от сътрудниците и уредниците му не получава възнаграждение за труда си!" (Една 1936: 25), за да може то, сп. "Нация и политика", да бъде "свободна трибуна на честна и обективна мисъл на млади хора [...] за разискване по различни политически и обществени въпроси" (Нация 1935а: 1). От дистанция на времето можем да се съгласим, че сп. "Нация и политика" действително е пример за принципна и независима, професионална и коректна публицистика, разискваща проблемите на държавността и идентитета на българската нация.

Любопитна при това положение е журналистическата концепция на изданието, структурирана в тематични отдели, жанрови рубрики, графичен дизайн, програмни и проблемни статии, сектор за оперативна журналистика, подбор на автори, целева аудитория, периодичност, начин на разпространение и пр. Тук няма да се спирам на всеки отделен профил от дейността на медията, защото не тя сама по себе си е предмет на настоящото наблюдение. Интерес в случая представлява начинът, по който тя разкрива живота на бесарабските българи, и по-конкретно начинът, по който тя интерпретира приноса им в изграждането на българската държава и в развитието на националната ни култура. Прави впечатление, че за разлика от обичайното гледище тук перспективата е обърната, и от значение за първите редактори на списанието е центростремителното движение на българските бежанци обратно към родината, тяхното тежнение към държавата-майка и компенсаторното им вграждане в темелите на нейното бъдеще. Количествено погледнато, материалите, посветени на бесарабските българи през първото течение на изданието, наброяват средно по един текст на годишнина, което в контекста на цялото списание обособява проблематика от средна величина. Постоянни и представителни теми в сп. "Нация и политика" са изобщо състоянието на българските общности извън граница, политическите взаимоотношения между великите сили, неблагоприятната алтернатива между фашизма и национал-социализма на хитлеристка Германия и болшевизма и военния комунизъм на Съветска Русия, движението към етатизация в много сектори от стопанския живот на България, велики личности от световната история и знаменити българи от нашето минало като възможни образци за подражание, континентална и колониална политика, въздухоплаване и селско стопанство, физическо здраве и "полово възпитание" и т.н. Но преди всичко се очертава проблемът за основите на държавността и белезите на националността, който дава и наименованието на това списание. "Нация и политика" подчинява тази своя свръхтема на водещата си идея за довършване заветите на Възраждането и за окончателно обединяване на целокупна България чрез изравняване на държавните и етническите й граници на Балканския полуостров. В тази парадигма попада и третирането на въпроса за бесарабските българи като част от големия политически въпрос за единението и утвърждаването на българската нация чрез решаващата роля на държавата.

Ключов момент от разбирането на журналистическата концепция на сп. "Нация и политика" е идеологическата природа на неговия национализъм. Великобългарски шовинизъм, дясна, реакционна политика, враждебна на съседните народи? Или възрожденски благороден патриотизъм, идейно-центристка и градивна политика, противопоставени на крайните уклони в управлението и особено на левите, революционни движения в обществото? Редакторите тук са категорични, че това списание се обявява "Против комунизма и против реакцията" (Нация 1935а: корица)¹, като става "знамето на новия дух, на народническия национализъм" (Нация 1939б: тит. стр.). Него го ръководи единствено "Вярата на народническия национализъм!" (Нация 1936б: 86). То открива, че "Благородният синтез на бъдещето е народническият национализъм" (Една 1936: 12)² и именно то става негов изразител пред обществото. Сп. "Нация и политика" на докторите Клечков и Минков се поставя "Против необуздания шовинизъм, който оперира само с желанията и игнорира възможностите" (Една 1936: 17) и против "Псевдонационализма, който по резултатите си е равен на национално предателство" (Една 1936: 17). Истината за тях е в "един нов национализъм - културен и творчески - в който ще разтворят своите сили и жажда за работа новите поколения на българската интелигенция" (Една 1936: 16), както и в един нов, български вариант на народничеството като надеждна програма за икономически просперитет на тази земеделска по природните си дадености страна, каквато е България. Именно тоя синтез между национализъм и народничество, между потенциала на новата българска интелигенция и ресурса на традиционно селския български народ, според издателите на "Нация и политика", може да генерира възхода на българската нация и благоденствието на българската държава. Почти граничещ с разновидност на патриотичната утопия, този възглед на редакторите търси своя читателски адрес "предимно в низините на народната интелигенция" (Нация 1939г: тит. стр.), която трябва да разнесе до всички покрайнини на етническото землище и на българската диаспора новите идеи за българския национален интерес. Подобен на този избор е и наборът от автори, които са призвани да проповядват в това месечно списание идейната линия на народническия национализъм: "Млади народни учители, студенти, чиновници, лекари, кооперативни деятели, журналисти, адвокати и пр. - ето кой твори делото на "Нация и политика" (Една 1936: 1)³. Казано на съвременен език, политическата ориентация на сп. "Нация и политика" е умерена, дясно-центристка линия на идейно поведение, тъй като "нашето понятие за нация - казват авторите на изданието - е културно, прогресивно, демократично, а това на фашистката и национал-социалистическата доктрина е реакционно и класово-егоистично" (Кръчмаров 1937: 41). От всички тези дефиниции, взети от речника на списанието, личи желанието на публицистите да се разграничат от политическото клише на национализма, характерно за епохата, и да изковат един нов, локален модел на "народнически" национализъм, който да обслужва специфичните интереси на българския народ в границите на отечеството и извън него.

Такава е идеологическата подплата на това умерено националистично издание от 30-те г. на ХХ в. у нас - сп. "Нация и политика". Може да се каже, че то е "политически коректно" спрямо официалната държавна политика на България от онова време, доколкото изповядва стремежите на царството за национално обединение и държавно обезпечаване на българските етнически територии. След официалната прокламация на Обединена България през 1941 г., обявяваща земите на "златна Добруджа, плодна Тракия, мъченическа Македония и злочесто Моравско" (Нация 1941а: 49)⁴ за изконно български и отново наши, списанието приветства "българския народ от Охрид до Черно море и от Дунав до Бяло море, обединен в своите етнически граници" (Нация 1941а: 49), като веднага "чертае новите задачи: да обединим здраво всички български синове около държавния скиптър; да създадем поминък и благоденствие за цялото население, да изградим на Балкана една действително велика със своята материална и духовна мощ българска държава" (Нация 1941а: 49). Успоредно с програмата за действие в патримониума, авторите на сп. "Нация и политика" изтъкват нуждата, касаеща цялата българска диаспора, включително в далечна Бесарабия, "да се очертаят грижите за запазване на българската народност - ето линията, в която се излива тази жизнена активизация на новия български национализъм" (Една 1936: 16). И добавят: "Българи от всички страни, не се забравяйте, ободрете се, обединете се! - ето свежият призив, който сега чуваме" (Нация 1940б: 73)⁵. Нека обърнем внимание на израза: не "пролетарии от всички страни", а "българи от всички страни" - това е новият, народническо-националистичен девиз, изповядван от сътрудниците на сп. "Нация и политика" през 30-те г. на ХХ в. у нас.

Точно тук попада грижата, насочена към българските сънародници в Бесарабия. Най-напред списанието си поставя за задача да обори "легендите за небългарския характер на населенията в Южна Бесарабия, Добруджа, Тракия и Македония" (Динчев 1935а: 22), след това да покаже тяхната дан в освободителните борби и мирния градеж на отечеството, и накрая да отдаде заслужена почит към "зидарите на българската държавност, на наука и изкуство" (Динчев 1935а: 22) от бесарабски и друг малцинствен произход извън пределите на родината. Генералната идея е, че "тия българи, макар и откъснати, съвсем не са изгубени за нацията" (Атанасов 1939: 258) и че на тях дължим като единен народ вечна памет и искрена благодарност. Защото "Народното единство - казва д-р Стефан Клечков в уводната си статия към бр. 6-ти от 1935 г. - не е понятие от учението на държавата. То не е формално отношение между управление и народ, създадено чрез власт, а морално състояние" (Клечков 1935: 165), духовен порив и въпрос на национално самосъзнание, което се формира, възпитава и отстоява цял живот. Като истински "херолди за една нова общественост" (Нация 1936а: 31) симпатизантите на сп. "Нация и политика" пледират към новите поколения българи "Да издигнат и укрепят култа към дълга, честта и подвига и чрез това да станат съвестта на своя народ - ето една голяма, историческа задача" (Нация 1936в: 121)⁶. За целта списанието отваря специална тематична рубрика под наслов "Приносът на българите под чужда власт в строежа на българската държава и култура", завеждана от постоянния сътрудник на първия гл. редактор и впоследствие втори гл. редактор на изданието Христо Ив. Динчев. Още първата си, програмна статия на колоната той посвещава тъкмо на "бесарабците" (Динчев 1935б: 22-26). Интересът на рубриката е насочен преди всичко към българските общности от съседните балкански държави: "в Румъния - бесарабци, добруджанци и банатци; в Югославия - македонци, западнопокрайнци и моравци; в Гърция - тракийци и македонци; в Турция - тракийци и малоазийци; и в Албания - корчанци" (Динчев 1936: 110) - всички те, според колумниста, равноправни синове на българското отечество, които са "уверени, че техните братя от свободната родина мислят за тях и работят за облекчение на тежката им съдба" (Динчев 1936: 110). Дали обаче това е наистина така и дали няма опасност патриотичната им солидарност към държавата-майка да остане разочарована, също се превръща в тема на сп. "Нация и политика". "Ето защо - казва Христо Динчев - [...] повелителен дълг е на всички ни, и главно на отговорните държавни фактори, да се загрижим за съдбата на тези български синове" от "поробените краища на нашата държава" (Динчев 1936: 110). Огромната роля на сп. "Нация и политика" в това отношение е да популяризира приноса на българите от чужди страни, и в дадения случай на бесарабските българи, за издигането на българската държавност и за развитието на българската национална култура като цяло.

В този контекст правят силно впечатление статиите на самия водещ рубриката "Приносът на българите под чужда власт в строежа на българската държава и култура" - едната: "Бесарабци" (1935б: 22-26), която се отнася за всички български колонии в Бесарабия; и другата: "Бердянци" (1935в: 246-249), която разглежда т.нар. бердянски българи от полуостров Крим, известни повече като "кримски българи" (вторична преселническа група от клона на бесарабците [Динчев 1935в: 246]⁷). Статиите на много други автори, публикували в месечника "Нация и политика", също се вписват - прако или косвено - в тематичната рубрика за българите в чужбина и осветляват по-конкретно въпроса за значимостта на бесарабските българи в държавната и културната история на отечеството ни. Васил Хановски е автор на статията "Българска Бесарабия и дългът ни към нея" (1939: 18-19), Петър Атанасов пише за "Българите в Украйна" (1939: 258-262), Васко Василев разисква върху казуса "Бесарабия и Съветска Русия" (1940: 10-12), Христо П. Капитанов прави ретроспекция към спомена за "Влашкия княз Матей Бесараб и усилията на българите за свобода" (1941: 250-251) и т.н. Като имаме предвид уверението на редакцията от последния брой от 1941 г. че "През 1942 г. сп. "Нация и политика" ще излиза както досега - в същите насоки, дух и обем, увеличавайки броя на сътрудниците си" (Нация 1941б), въпреки че днес в архива ни не са запазени книжки от тази годишнина и ние не знаем дали списанието е продължило да излиза след това, все пак можем да допуснем, че са били запланувани и други статии относно бесарабските, таврическите (друга вторична преселническа група от клона на бесарабците [Атанасов 1939: 260]⁸) и пр. български общности в чужбина. Но и в наличните дотук материали ясно проличава стремежът на авторите им да обхванат в своите описания живота и историята, културата и бита, психологията и политическата участ на българите, населяващи бесарабската област в териториите на днешните държави Украйна и Молдова и в земите на някогашните им господари Русия и Румъния.

Изброените няколко статии правят подробен исторически преглед на неколкократните преселнически вълни на българите от намиращата се през ХVІІІ в. под османско робство Източна България в посока към Южна Русия с начално намерение на първите бежанци да се заселят в Полша (Атанасов 1939: 258)⁹. Авторите пунктуално очертават траекторията на бежанските миграции на север от България - от източна Тракия и Мизия (Пловдивско, Сливенско, Ямболско, Шуменско, Силистренско) до установяването на чергарстващите в началото българи (Динчев 1935б: 22)¹⁰ в полетата на северна Бесарабия и южните й части (т.нар. Буджак), включително частичните им премествания в Кримския полуостров и последвалите ги изселвания в Сибир по политически причини. Въобще "Трябва да отбележим - казва редакторът на рубриката, - че задачата ни бе доста трудна главно затова, защото сведенията по изложената материя [през 30-те год. на ХХ в.] са много оскъдни." И все пак тази "страница от националния ни въпрос" (Динчев 1936: 109) не остава неразтворена. Нещо повече - още в колонките на сп. "Нация и политика" биват обсъдени твърде сложните в политически смисъл и особено интересни от съвременна гледна точка българо-руски отношения по повод бесарабската общност от етнически българи. Тук не бива прескочен проблемът за русификацията чрез методични посегателства над родноезиковото обучение на българите и по-специално над обучението в знаменитата Болградска гимназия. "Русифизирането на училищата и специално на гимназията - посочва Христо Динчев - силно охладнява българската интелигенция в Бесарабия спрямо русите. Голяма част от нея напуща родния си край и заминава за Източна Румелия и България, а останалата, силно настроена русофобски, се сдружава с придошлите там тогава поляци и се отчуждава от русите" (Динчев 1935б: 23-24). "Българският език, езикът на братското славянско население - пояснява Петър Атанасов, - въпреки декларативните изявления на руското славянофилство, издигащо привидно знамето на славянските езици и ратуващо за тяхното освобождение от "нечестивите турци", "австрийци" и "кнуто-германската империя", българският славянски език върху територията на самата Русия е бил забранен за употреба - в училище, в съда, на сцена, в публичните събрания, а понякога даже и в семейството. Поставено при такова положение - допълва авторът, - предадено в ръцете на чиновници - порусващо ято скакалци - българското население в Южна Русия [от началото на ХХ век] започнало да се изражда в национално и културно отношение" (Атанасов 1939: 261). Анализите на политическите наблюдатели от сп. "Нация и политика" не спират дотук. В същия план не бива прескочен и проблемът за съветизацията и "систематическите опити да бъдат асимилирани" (Динчев 1936: 110) българите в национално и социално отношение. Списанието обръща специално внимание на политическите гонения на българското население от държавата-осиновителка по време на Великата октомврийска социалистическа революция през 1917 г. "Интересно е да се знаят - настоява Христо Динчев - имената на бердянците, които напуснаха руската земя - едни още след първата революция (1905 г.), а другите след втората (1917 г.) - и намериха убежище в старото си отечество" (Динчев 1935в: 247-248). "Българските октомврийски борби в Украйна, които имат своя интересна история - добавя Петър Атанасов, - представляват едни от най-забележителните страници на руската, многолика в национално отношение, революция" (Атанасов 1939: 261). По този повод авторът проблематизира новата икономическа политика на съветската държава, която в началото на ХХ в. "приема в някои от българските колонии уродлива форма" (Атанасов 1939: 261) чрез т.нар. "разкулачване"¹¹ на българите и тяхното несправедливо заточаване в пустините на Сибир и Архангелск (Динчев 1935в: 247). Васко Василев пък ситуира т.нар. бесарабски проблем (Василев 1940: 12) в едрата скица на руската завоевателна политика, при която според него създаването на Съветската социалистическа Молдовска република играе "същата рол спрямо Румъния, каквато изиграха Съветска Украйна и Белорусия спрямо присъединените от Полша територии" (Василев 1940: 12). В обзора си над политическото и демографското състояние на българската общност в Бесарабия списанието прилага и много интересни статистически данни, които навеждат читателя към допълнителни изводи. Например фактът, че до 1879 г. - т.е. до освобождението на България от османско владичество - "Болградската гимназия [основана на 10.VІ.1858 г.] е дала 32 випуска от 350 завършили ученици; от тях 261 българи, 18 евреи, 13 поляци, 4 румънци, 8 украинци, 8 немци и 6 гърци" (Динчев 1935б: 23), е показателен за миролюбиво настроения и пристрастен към просветата български народ, дори когато - а може би още повече тогава - е поставен в ситуация на емиграция. Или още по-детайлното обстоятелство, че "Само село Преслав [населено с бердянци] е пращало ежегодно [по същото време - преди обявяването на Княжество България] по 40-50 студенти по всички университети на руската земя" (Динчев 1935в: 247), говори красноречиво за културното ниво, динамиката на просветното дело и степента на национално самосъзнание у бесарабските българи в периода до Освобождението. Коренно различни обаче са равносметките за съвременното на сп. "Нация и политика" положение на тази българска общност в чужбина: "Днес [ще рече през 1935 г.] в Бесарабия няма нито едно българско училище, българската реч и книга са забранени. Българското население е подложено на страшен асимилаторски режим" (Динчев 1935б: 24). По този повод през 1939 г. публицистичното слово на Васил Хановски в сп. "Нация и политика" придобива патетични размери: "Не е ли зла ирония на съдбата още преди сто години да си бил източник на българска култура, след това да си взел най-живо участие във Възраждането, а днес, в половината на ултракултурния ХХ век, да нямаш правото - утроен и учетворен на същото място - свободно да се наречеш българин?" (Хановски 1939: 18). В тези думи зазвучава познатата паисиевска жлъч към търпенето на несвободата и понасянето на националното унижение. "Затова пред нас - заявява завеждащият рубриката относно българите зад граница - неминуемо се поставя въпросът: какъв трябва да бъде дългът на България към тези наши братя?" (Динчев 1936: 110). А неговият "патетичен" сътрудник Васил Хановски откликва: "Ние имаме правото, преди това ние имаме дълга да се застъпим за зачитането на българското име в този български край. [...] Да работим и да се борим за извоюването на тази участ е наистина една от първите задачи на младите български поколения" (Хановски 1939: 19).

Ето как патриотичната "завера" на редакторския екип на сп. "Нация и политика" от 30-те г. на ХХ в. влага физически сили и интелектуална енергия за поддържане живо националното самосъзнание у бесарабските и у всички останали българи, намиращи се под чужда политическа власт. То изучава историята и живота на българите зад граница, за да ги яви по подобаващ, достоен начин пред българската аудитория в независимото отечество. То прави усилия да сближи разединените в пространството сънародници, като тръгне - по хубавия израз на отец Аврелий Шербан за преселниците павликяни - "По дирите на загубените българи" (Шербан 1941: 24). То се опитва да внедри грижата за "другите", различните от повечето сънародници в общото "самолюбиво" дело по изграждане и утвърждаване на новата българска държава. В този ред на мисли публицистите от "Нация и политика" се обръщат към своите читатели с призива: "Бъдете горди представители на българофилството. Разобличавайте всяка пропаганда и всяко увлечение. Следвайте златното правило на "Нация и политика": Всичко, което е полезно за България, е добро и красиво" (Нация 1939в: тит. стр.). Затова може да се каже, че инициативата на сп. "Нация и политика" от 30-те г. на миналия век да разкрие подобна рубрика за "Приноса на българите под чужда власт в строежа на българската държава и култура" има активизиращ характер в процеса на национално самопознание у българския народ през първата половина на ХХ век.

По подобен на показания вече начин би могло да се проследи отношението на редакцията и към останалите български общности в чужбина, застъпени по един или друг начин в журналистическите материали от 1935 г. до 1941 г. - банатски българи, македонски българи, малоазийски българи, българи от Западните Покрайнини и т.н. За тях би могло да се направят отделни проучвания въз основа на публикуваните данни в сп. "Нация и политика" през същия период. И все пак по-любопитен момент от съдържанието на тази първа поредица книжки на "Нация и политика" (излезли преди втората поредица от 90-те г. на ХХ в.) като че ли остава въпросът за националното самосъзнание на българо-мохамеданите - въпрос, също поставен на дневен ред, особено при ръководното списване на изданието от втория гл. редактор Христо Ив. Динчев. "Сп. "Нация и политика" - се казва в една редакционна бележка - успя да приобщи към себе си будната българо-мохамеданска интелигенция, която вече активно работи в низините за пробуждането на родопските българи и привързването им към българската националност" (Нация 1940а: 29)¹². Дали става дума за архетип на възродителния процес - такъв, какъвто го познаваме от по-новата история на България: през 80-те г. на ХХ в., около честванията на 1300-годишнината на българската държавност, умело замаскиращи политическата (и всякаква друга) криза на тоталитарния режим на социалистическо управление у нас? Дали пък се отнася до някакъв просветителски опит за историческо ограмотяване на етническите малцинства в България от началото на ХХ век чрез своеобразна, литературна проява на етническа толерантност? За това можем да съдим единствено по материалите на поредицата автори от българо-мохамедански произход, редовно сътрудничили на сп. "Нация и политика": Ариф Садъков, Мустафа Шарков, Адем Ибр. Арнаудов, Бехчет М. Сердаров, Юсеин К. Якубов, Кирил Кемалов и др. Особено интересно сред всичко това е писмото до редакцията на един дописен сътрудник на списанието, подписал се през 1940 г. като ученик от VІІІ кл. - Атем Атемов от с. Забърдо, Асеновградско: "Това са нашите братя - българите мохамедани, названи с обидното прозвище помаци, за да ги разделят изкуствено от българската националност. [...] Идете, братя, в Родопа, за да видите живота на забравените българи мохамедани, за да не ги осъдите за невежеството им! Идете, за да [...] чуете тяхната чиста българска реч. Идете! [...] Това е задачата, която ви поставя отечественият дълг" (Нация 1940а: 29). Действително, както сочи самото издание, "Не веднъж в страниците на сп. "Нация и политика" е разглеждан въпросът за малцинствата" (Шопов 1940: 44). От една страна - това са "няколко десятки милиона европейски граждани, наречени малцинства" (Шопов 1940: 44), изпаднали от географските граници на своите държави при поредното прекрояване на световната карта. От друга страна - тези "модерни роби" (Георги Др. Шопов) са резултат от историческите превратности на съдбата, чеда на новообразувани етноси при стълкновението и кръстосване интересите на две или повече националности върху една и съща територия. Относно българската история по този въпрос сп. "Нация и политика" казва: "В седемнадесетото столетие едни българи бяха прогонени от земята си, на други падна черна завеса върху съзнанието им. Отечеството е, обаче, по-силно от всичко" (Нация 1939а: 95)¹³. Едните българи - като бесарабските - заминаха по дирята на далечни родини, за да се загубят завинаги от погледа на съотечествениците си. Това са т.нар. "загубени българи" (отец Аврелий Шербан). Другите - като българо-мохамеданите - останаха в котловината на своята локална родина, предопределени да бъдат забравени от окръжението на своите съотечественици. Това са т.нар. "забравени българи" (Атем Атемов). Но идва ред и на тяхното единение - на тяхното триумфално завръщане в лоното на държавата-майка и реинтегриране към българската националност. Защото според чувствителните радари на сп. "Нация и политика" през 30-те г. на ХХ в. вече е настъпило времето на тотално национално обединение, на целокупно самоосъзнаване на българския народ като принадлежащ към едно общо тяло и дух, към една цялостна "личност", наречена българска нация. Може да се каже, че третото десетилетие на ХХ в. е апогеят на българския национализъм - но, повтарям, през оптиката на разглежданото издание не шовинистичен и реакционен спрямо другите нации, а все още нескъсал връзката си с възрожденския патриотизъм и в "действителна народна служба - народничество" (Нация 1935б: 33)¹⁴. На вътрешната страна на първата си корица списанито изписва с едри букви жалоните на своята културна политика: "Поддържане в напрежение и вяра духа на българите в и зад границите; живи и постоянни връзки с всички гнезда на българщината. Специални грижи за българите мохамедани - зачитане на вярата, уважаване на достойнството, защита и повдигане на поминъка, просветляване на съзнанието им" (Нация 1935а: корица)¹⁵.

30-те год. на ХХ в. са особен период в историческото мислене на младата българска интелигенция. След грандиозните успехи във времената на Освобождението, Съединението и Независимостта на България и след последвалите ги няколко национални катастрофи при загубите във войните през първите десетилетия на ХХ в. обществените настроения в страната преживяват разък прелом. Публичното мнение в България е изправено пред необходимостта от преоценка на изминалото време и пред нуждата от търсене на нови пътища за бъдене-българи в света. Според една интересна статистика, предоставена от авторите на сп. "Нация и политика" още в първия брой на изданието, седемдесет процента от тогавашното петмилионно население на България е на възраст под 35 години. Тоест 70% от българското население в отечеството през 1935 г. е родено след 1900-та година. Следователно "В 30-те % - отбелязват публицистите - са останалите живи другари на Ботев, опълченци от Шипка, участници в акта на Съединението, ветерани от Сливница и Драгоман, чутовни герои от последните войни! Там са и много от първите зидари на младата българска държава, на българската наука, на българското изкуство, а също и хилядите емигранти от Македония и Тракия - активни дейци на героичните борби на поробените българи за свобода и обединение! Те изпълниха дълга си и ние - продължават авторите - им дължим почит и признателност" (Нация 1935а: 21)¹⁶. В една обезлюдена, осакатена откъм средно и старо поколение България през 30-те години на ХХ в., "новите млади", чийто говорител се явява медията "Нация и политика", откриват смисъла на националните бъднини в историческата приемственост между поколенията и в довършване започнатото от Бащите. Така, на страниците на сп. "Нация и политика" се проявява "теорията за трите български поколения и по-специално за т.нар. трето поколение" (Господинов 1935: 279), което, "получило обществено кръщение всред хилядите противоречия на следвоенните години, остана почти без път, разединено духовно, без ясни идеали" (Нация 1935а: 21). На фона на тази демографска и нравствена криза младата генерация на българския народ през 30-те г. на ХХ в. избира своята задача: "да обедини и оползотвори интелектуалните и нравствени сили на новото българско поколение около неизменния фокус на нацията" (Нация 1935а: 21). И ако, според сътрудника на сп. "Нация и политика" Пенчо Господинов, първото поколение на нова България е генерацията, свързана с бума на националното възраждане, второто поколение е съставено, веднъж, от държавно-творческата генерация, т.нар. от Симеон Радев "строители на съвременна България", и втори път, от генерацията на националната идея и войните, то третото поколение, което излиза на сцената точно през 30-те г. на ХХ в. у нас, се явява следвоенната генерация на активната политика и революционния ентусиазъм (Господинов 1935: 279-280). "Първото поколение - поясняват авторите - създаде държавата, мнозинството от политиците на второто потънаха във вълните на партийните страсти, а на третото предстоят велики задачи, които, обаче, нека не забравяме това, то ще успее да разреши не само с отричане на миналото, но и като почерпи всички поуки от него" (Нация 1935б: 61)¹⁷. А поуките са, че разпокъсаното отечество, че наличието на "забравени" и "загубени" българи по света накърняват жизнеността на българския народ и затова той през първата половина на ХХ век се нуждае от масово обединение. Безпартийният режим на министър-председателя Георги Кьосеиванов по това време като че ли идва да потвърди и подсигури тази обществена кауза, схващана от младите идеалисти не като условие за монархически авторитаризъм, а като възможност за "единство и сплотеност" (Нация 1935в: 65)¹⁸ на българската нация. Според д-р Христо Н. Бояджиев - също изявен съавтор на младежкото сп. "Нация и политика" - "Новата държава, чието изграждане е в ръцете на новите поколения, трябва да превъзмогне вътрешния ни политически партикуларизъм и така да бъде устроена, че да въплощава по най-съвършен начин националното единство" (Бояджиев 1937: 207). Само тогава ще бъде завършен процесът на българското национално възраждане и животът ще бъде положен в коловоза на градивното гражданско развитие. В този смисъл "Третото поколение [...] ще изпълни мисията си - заявяват редакторите, - ако насочи всичките си жизнени сили към постигане на идеала, на който служиха с много саможертви и с малко щастие поколенията, които си отиват: силна българска държава, обединена и свободна българска нация" (Нация 1935а: 21). Под тази идеологическа рамка преминава целият интерес на редакцията на сп. "Нация и политика" към българските общности в чужбина и по-конкретно към българите в Бесарабия. Не самоцелен етнографически интерес и самозвано изследователство, а политически мотивиран и обществено целесъобразен интерес, проявен към българските колонисти в Бесарабия и навсякъде другаде по света - такава е концепцията на сп. "Нация и политика" и в това е смисълът на неговата рубрика "Приносът на българите под чужда власт в строежа на българската държава и култура".

Трябва да призная, че в направения анализ дотук бива игнорирана съществена част от идеологическите борби на българското общество през 30-40-те г. на ХХ в. Но политическият профил на изданието, което представям тук, не позволява абстрахиране от националната доктрина и произволно навлизане в съседни теми, свързани с налагането на левите политически движения в България и съпътстващите ги социални брожения. Сп. "Нация и политика", без да бъде крайно националистично издание, третира преди всичко проблема за нацията и държавното й моделиране в протежение на най-новата българска история - поне тази, която е близко обозрима през 30-те г. на ХХ в. Само този контекст формира сантименталното послание на първия редакторски екип - д-р Клечков, д-р Минков и Христо Динчев: "Светът трябва да знае, че Бесарабия е жива, вечно жива в сърцата на третото българско поколение" (Динчев 1935б: 26). Само този контекст налага идейното кредо и на втория редакторски екип, работил през 90-те г. на ХХ в. в гр. Горна Оряховица: ние, сътрудниците на сп. "Нация и политика", сме "за мирна градивна политика на Балканите и в Европа, като не забравяме сънародниците си, където и да се намират те зад граница" (Нация 1993: 1)¹⁹.

БЕЛЕЖКИ

1. Вж. "Нашата идейна линия" - програмни бележки, публикувани в сп. "Нация и политика" от 1935 г. до 1941 г. на вътр. страна на първа корица. [обратно]

2. Вж. "Идейният път на Нация и политика" - програмна статия, публикувана в юбилейната брошура на сп. "Нация и политика". [обратно]

3. Вж. неподписаната статия "Пред прага на втората годишнина". [обратно]

4. Вж. неподписаната статия "Велика България". [обратно]

5. Вж. неподписаната статия "Нови родолюбци". [обратно]

6. Вж. неподписаната статия "Пътят на младите". [обратно]

7. "Избягалите от Бесарабия българи са именно тези, които са се заселили в Бердянски окръг". [обратно]

8. "През 1861 г. […] в следствие извършените кланета над беззащитните граждани на Болград станали повсеместни изселвания на българи от Молдовска Бесарабия в Таврия.". [обратно]

9. "Появата на българите в Южна Русия се сочи към 1752 г. Тогава от България тръгнали 620 български семейства с намерение да се заселят в земите на Полша." [обратно]

10. "До 1820 г. българите в Бесарабия са водили чергарски живот. Отседването им започва с уреждане попечителството над българските колонии. За попечител бива назначен Иван Никитич Инзов." [обратно]

11. "През 1924 г. при създаването на колхозите някои от бердянците се отнесли отрицателно и враждебно към тази съветска реформа, поради което са били интернирани. Много от тях днес са в Архангелск и Сибир, лишени от благоволението и покровителството на съветската власт. Сега в Бердянския окръг са останали съвсем малко българи." [обратно]

12. Вж. неподписаната статия "Глас на наболела душа". [обратно]

13. Вж. неподписаната статия "Две звезди". [обратно]

14. Вж. неподписаната статия "Национализмът като народна служба". [обратно]

15. Вж. "Нашата идейна линия" - програмни бележки, публикувани в сп. "Нация и политика" от 1935 г. до 1941 г. на вътр. страна на първа корица.[обратно]

16. Вж. неподписаната статия "Третото поколение в цифри". [обратно]

17. Вж. неподписаната статия "Задачата на третото поколение". [обратно]

18. Вж. неподписаната статия "Единство и сплотеност - знаме на третото поколение". [обратно]

19. Вж. неподписаната статия "Отново сред народа". [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Атанасов 1939: Атанасов, П. Българите в Украйна. // Нация и политика, 1939, № 9.

Бояджиев 1937: Бояджиев, Хр. Новото поколение пред борба. // Нация и политика, 1937, № 7-8.

Василев 1940: Василев, В. Бесарабия и Съветска Русия. // Нация и политика, 1940, № 1.

Господинов 1935: Господинов, П. Идеалите на третото поколение. // Нация и политика, 1935, № 9-10.

Денчева 2007: Денчева, Б. Кой уби д-р Клечков? // Блогът на Лалю Метев <http://meteff.blog.bg/viewpost.php?id=55991> (10.02.2009).

Динчев 1935а: Динчев, Хр. Приносът на българите под чужда власт в строежа на българската държава и култура. // Нация и политика, 1935, № 1.

Динчев 1935б: Динчев, Хр. Бесарабци. // Нация и политика, 1935, № 1.

Динчев 1935в: Динчев, Хр. Бердянци. // Нация и политика, 1935, № 8.

Динчев 1936: Динчев, Хр. Заключителни бележки. // Нация и политика, 1936, № 4.

Една 1936: Една година "Нация и политика". Трибуна на прогресивната обществена мисъл на новото поколение. София, 1936.

Клечков 1935: Клечков, Д. Устоите на България. // Нация и политика, 1935, № 6.

Кръчмаров 1937: Кръчмаров, М. За нацията. // Нация и политика, 1937, № 2.

Мешкова, Шарланов 1994: Мешкова, П., Шарланов, Д. Българската гилотина. Тайните механизми на Народния съд. Агенция "Демокрация", 1994. // Книги за Македония <http://www.promacedonia.org/pm/pm_8.html> (10.02.2009).

Нация 1935а: Нация и политика, 1935, № 1

Нация 1935б: Нация и политика, 1935, № 2.

Нация 1935в: Нация и политика, 1935, № 3.

Нация 1935г: Нация и политика, 1935, № 6.

Нация 1936а: Нация и политика, 1936, № 1.

Нация 1936б: Нация и политика, 1936, № 2-3.

Нация 1936в: Нация и политика, 1936, № 5.

Нация 1939а: Нация и политика, 1939, №3.

Нация 1939б: Нация и политика, 1939, № 6.

Нация 1939в: Нация и политика, 1939, № 9.

Нация 1939г: Нация и политика, 1939, № 10.

Нация 1940а: Нация и политика, 1940, № 1.

Нация 1940б: Нация и политика, 1940, № 2-3.

Нация 1941а: Нация и политика, 1941, № 3-4.

Нация 1941б: Нация и политика, 1941, № 9-10.

Нация 1993: Нация и политика, 1993, № 1.

Хановски 1939: Хановски, В. Българска Бесарабия и дългът ни към нея. // Нация и политика, 1939, № 1.

Христов 2002: Христов, Хр. Българските национални легиони - минало и настояще. // СУ "Св. Кл. Охридски", Факултет по математика и информатика <http://debian.fmi.uni-sofia.bg/~nikola1/B.N.L.htm> (10.02.2009).

Шербан 1941: Шербан, А. По дирите на загубените българи. // Нация и политика, 1941, № 1-2.

Шопов 1940: Шопов, Г. Проблемът за малцинствата. // Нация и политика, 1940, № 2.

© Юлия Йорданова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.05.2009, № 5 (114)

Други публикации:
Исторически преглед, 2009, кн. 1-2, с. 200-214.