ЗИМА

Христо С. Христов

web | Три повести и един разказ

1.

Млади хора сме, а нещо бездуховни и все за глупости мислим. Е на, вземи мене. Една книга не съм прочел през живота си като хората. Или вземи Наката ако щеш, тоя дървен философ, с неговото глупаво “т’ва” преди всяко изречение. За Панчо въобще да не говорим. Не можа да завърши минния техникум в Димитровград. Изгониха го оттам, щото се озъбил нещо на учителката по литература, а след това той отказа да учи.

Иначе по душа сме добри момчета. Тая зима всеки ден тримата бяхме заедно, чакахме казарма и се чудехме откъде да изкараме по някой лев. Обикновено връщахме във вторични суровини старо желязо и акумулатори, ако намерехме, или пък си губехме времето в заведението на село, а вечер редовно ходехме с колите в съседното градче.

Този ден седяхме с Панчо в заведението, пиехме кафе и се питахме къде може да е отишъл Наката, та го няма с нас да спори. Той постоянно спореше. Само чака някой да каже нещо неправилно и веднага почва да спори, а на врата му - ей такава жила изпъква, като слива. И на цвят я докарваше. Обаче го нямаше днес с нас. И у тях го нямаше. Преди малко минахме оттам, свирнахме, а майка му вика: “Няма го!” “Къде е?”- пита Панчо. Майка му погледна към гаража и вика: “Излязъл е някъде с колата.” “Къде е отишъл в тоя сняг?” - пак я пита Панчо. А тя ни отговори: “А, не знам!”- и си влезе.

“Бре, тоя човек уж няма хубави гуми, пък колата кара” - чудеше се Панчо.

Бяхме се настанили на една маса до прозореца, пушехме и не щеш ли видяхме, че спря някаква кола вънка на спирката, а в нея - Калин и Янко. Странни птици бяха те. Седяха в колата и единият вика на другия: “Няма к’во да слизаме!”

- К' во чакат тия вънка? - попита ме Панчо. - Постоянно в колата седят тия хора.

Казах му, че не знам. Погледнах навън, а в същия момент Наката връхлетя спирката със скоростта на падаща мазилка и паркира колата. Той беше едро момче. Беше облечен с кафяво яке с джинсови ръкави. Онези се измушиха от колата и се изправиха до него.

- Трябва да идем на място - им каза Наката.

Те го погледнаха. Попитаха дали работата е сигурна.

- Сигурно ли е?

- Не знам, трябва да идем на място. Т’ва, тия работи не стават по телефона, ми каза човекът.

- Трябва ли да носим живака с нас? - попита го Янко, слабият, с дългото лице като пъпеш. Ако беше малко по-як щеше да е подредил доста хора в селото до сега, но господ си знаеше работата...

- Де да знам.

- Може пък да изкараме някой лев. Аз съм решил вече, ще си купя кола.

- Стига дрънка. Рибата в морето, той кола си купува тука от няколко дена - клъвна го Калин.

Янко се намръщи. Замълча. Наката се засмя. Панчо го видя през прозореца, стана и без да каже нищо, хукна навън. Наблюдавах го, докато пресичаше улицата към спирката и бръснарницата на Фантата отсреща, дето беше затворена вече. Подвикна нещо на Наката, а той се зарадва, щом го видя. Стиснаха си ръцете приятелски и Панчо го потупа по рамото. Сетне Наката почна да му обяснява нещо, жестикулирайки. Онези двамата се държаха на дистанция. Единият от тях, тоя, дето се казваше Янко, подритваше предната гума на колата, застанал с ръце в джобове. Беше като половинка типов с тая грозна шапка, нахлупена на главата му. Отстрани изглеждаха съмнителни. Наблюдавах ги, докато разговаряха. След малко тримата, Наката, Калин и Янко се качиха в колата и отпрашиха нанякъде, а Панчо се върна в заведението. Целите му обувки бяха в сняг, когато влезе. Барманката, оная стара клюкарка, видя това и подвикна от мястото си:

- Ей, Панчо, защо не си изтупа обувките вънка?

Той спря. Обърна глава към нея.

- К' во?

Тя се усмихна дружелюбно. Устата й заприлича на конски задник. Панчо беше зачервен от студа. Имаше големи очи.

- Обувките, викам, защо не ги изтупа? Виж, целите са в сняг и ще направиш всичко във вода - продължи барманката.

Панчо се върна обратно.

- Оставила съм метла вънка, но никой не си тупа обувките.

След малко Панчо отново влезе в заведението и мълчешком се запъти към мене. Седна. Помълча, помълча пък почна да ми обяснява, че Наката имал някаква работа с ония двамата, Калин и Янко, и са тръгнали нанякъде заедно, без да каже къде.

- Видя колата вънка и не дойде да се обади - казах. Наблюдавах празната закачалка зад гърба на Панчо до вратата, кафемашината, хладилника отзад и бутилките с алкохол. Отпред бяха мерилките, половинки и сто.

Панчо се замисли малко и каза:

- Нали знаеш, че понякога Наката прави цигански номера, но ни е приятел.

2.

През това време вече Наката и онези двамата пътуваха към мястото на срещата.

- Дано вземем добри пари. Живакът струва доста скъпо! - обади се Янко от задната седалка.

Калин пушеше и шофираше. Той не продума. Само се опита да го погледне в обратното огледало. Наката също не каза нищо. Пътят беше добре изчистен от снега и дърветата от двата края се нижеха като колонада в стъклото.

- К' во ще кажете? А, к’во ще кажете?

- Първо трябва да видим, дали става стоката - му каза Калин. Той беше не много едър, с широк нос и ситни лунички по лицето. Имаше дръпнати очи като на японец.

- Сега ще видим какво ще каже човекът - обади се и Наката.

- Да, но не трябва да сме много сигурни, защото не знаем произхода на живака.

- Хубаво, хайде добре, съмнявай се... - озъби се Янко и погледна към другаря си. - Казвам ти... аз кола смятам да си купувам, той се съмнява...

- Стига си повтарял! Стига с тая твоя кола. Като идеш в казармата, баща ти ли ще я кара?

- Приказваш така, щото имаш. Като имаш кола, имаш и повече мацки. Не е ли така?

- Не знам. Питай Наката, той да ти каже.

Наката се засмя.

- Бах ти и мацките, такива ако са само заради колата.

- Ти к‘во си мислиш? На първо място са парите, после колата. Пък може и обратно да е. Знам го, щото нямам ни едното, ни другото.

- Дали ще го сварим твоя човек? - подметна Калин към Наката.

- Каза, че ще ни чака.

Янко ги наблюдаваше как си говорят, седнали на двете предни седалки, обърнали лица един към друг. Помисли си, че са взели на шега това, което им беше казал за момичетата. Това го натъжи. Той наблюдаваше и пътя напред. Повече не каза нищо, нито пък останалите двама проговориха. Пътят се виеше все така равномерно и те пътуваха още малко, а когато пристигнаха, Наката показа откъде да минат и къде да спрат. Изглеждаше странно това място; върби около реката, една масивна мраморна постройка, надвесена над нея и улицата, където паркираха. Наоколо миришеше на пушек. На отсрещния тротоар стоеше някакъв плешив мъж, облечен в дебел дападжийски кожух. Очакваше ги. Разпозна Наката, щом ги видя, и веднага тръгна към колата. Наката го пресрещна по средата на улицата. Ръкуваха се.

- Това ли са момчетата, бой? - попита го плешивият. Наката му беше съобщил по телефона, че на срещата ще бъде с някакви момчета.

- Да - той им махна с ръка и те слязоха от колата. Бяха паркирали до редицата дървета с мокра кора край тротоара и тръгнаха пеша към Наката и плешивия, опитвайки се да си придават вид на сериозни мъже.

- Това са момчетата! - повтори Наката.

Кимнаха, щом приближиха. Плешивият ги огледа внимателно.

- Окей, момчета! Носите ли стоката?

- Не - обади се Калин.

Стоеше прав с ръце в джобове. Беше облечен с кожено яке на парченца. Шишето с живак беше в джоба му, запушено с гумена тапа и обвито с тиксо. Той го стискаше с ръка и наблюдаваше плешивия мъж. Плешивият имаше малки очички, като на костенурка, които го гледаха особено, студено и твърдо. Калин не можеше да рискува да каже "Да" още от първия път. Стоката струваше пари. Та нали сега точно това очакваха да чуят. Наката го погледна. Плешивият още стоеше невъзмутим, пъхнал лапи в джобовете на дебелия си кожух. Главата му блестеше от светлината на деня.

- Правилно - рече той. - И внимавайте, че живакът е отровен. Трябва да го запушите добре с някаква плътна тапа. С гумена тапа е най-добре. Окей?

- Да. В стъклено шише е.

- Сертификат имате, нали?

Тримата се спогледаха.

- Не. Т’ва, нямаме нищо - каза Наката. - Какъв сертификат?

Плешивият се замисли малко. Прочисти гърлото си.

- Тоя вид стока трябва да върви със сертификат, бой. Просто е много скъпа и не може да се продаде без някакъв документ, че е качествена. Поне колко грама е, бой?

- Около петстотин. - обади се Янко. Плешивият го погледна и отново насочи погледа си към Наката. Дъвчеше дъвка. Това негово държание обиди Янко. Беше нагло от страна на плеш да се държи така, сякаш останалите не съществуват. Той продължаваше да говори само на Наката, все едно останалите не бяха участници в сделката. Янко замълча, а Наката се съгласи с плешивия, кимайки.

- Да.

- Сив или червен?

- Сив.

- Ъхъ - замисли се пак плешивият. - Червеният е по-скъп, бой. - Помисли малко. - Няма нищо. Донесете ми няколко капки в едно шишенце да изкарам сертификат и ще го продадем, ако е годен и ако сте сериозни. Това е сериозна работа, момчета.

- А колко е цената му? - попита Наката.

Плешивият го погледна и се усмихна. Значеше: “Много бързаш!”

- Скъп е, но вие първо донесете да изкарам сертификат.

- Ще донесем утре - каза Наката и погледна към останалите.

- Само това е начина да се продаде, бой - заключи плешивият и поклати глава, докато си стискаха ръцете за довиждане.

После тримата тръгнаха с колата обратно към селото. Известно време пътуваха в мълчание и най-накрая, Янко възкликна:

- Сертификат! Мине ли през лаборатория, живакът ще излезе боклук! - каза той. Отново седеше отзад.

- Нали беше много сигурен?

- Да, но не ставаше дума за никакви сертификати и такива истории. А бе, за какви сертификати изобщо приказваше онзи? - попита той, без никой да му отговори, и потъна в гледката, която се сменяше в страничното стъкло. Дърветата отново се нижеха едно подир друго, а полето постепенно потъваше в ленив мрак. Наката се обърна към Янко и се опита да му обясни, че така е казал плешивият, а той бил доста запознат с тия неща и нямало начин да не изкарат такъв сертификат, ако искат да продадат живака.

- А ние искаме да го продадем, нали?

- Да. Ама, бой това, бой онова...

- Е, тогава? - прекъсна го Наката.

Янко не каза нищо повече и се облегна назад. Мислеше си, че цялата работа отива по дяволите и само дето са се хабили да взимат живака. Спомни си за чорапите, които обуваха върху обущата си, за да не оставят следи по пода. Прозорецът, оная врата, която разбиха само и само да вземат живака. Лутането из стаите, тършуването из шкафовете с шишенца, целия този риск, а накрая излиза, че трябвало да изкарат някакъв глупав сертификат. Той седеше все така облегнат на задната седалка и гледаше теметата на Наката и Калин. Наката отново пушеше, а Калин се беше отпуснал, поставил ръката си върху топката на скоростния лост.

- Нака, ти колко цигари пушиш на ден? - попита го Янко, за да се разсее от мисълта за живака.

Наката извъртя глава да го погледне.

- А?

- Колко пушиш, викам?

- Т'ва, докарвам ги четири кутии.

Калин го погледна бегло, както си караше, и каза, че това е прекалено много.

- Осемдесет цигари на ден! - възкликна той.

Наката не му отвърна, но след малко каза уж на шега, че ако хване рак, ще се застреля. Янко се усмихна.

- Ще се застреляш...

Обаче историята с живака отново се завъртя в главата му. Сертификат! - каза си наум. Съмнението го беше обзело, както и другите; те мълчаха, но нали надеждата е останала последна в кутията на Пандора.

Когато стигнаха в селото, вече беше тъмно и те тръгнаха надолу по улицата. Уличните лампи светеха и снегът блестеше на жълти и оранжеви кръгове. Къщите отстрани бяха тъмни и не се мяркаха никакви хора. Тротоарите бяха засипани със сняг. Те се движеха към центъра, където се намираше заведението. Единственото заведение, което работеше тая зима в селото, и въпреки това пак нямаше много хора. Караха все направо и след малко минаха край една голяма къща с изчистена алея, пред която имаше паркирана кола. Наката погледна натам и каза:

- Митака се е прибрал!

След завоя се показа заведението с неонова реклама над вратата и спирката, където чакаше колата на Наката, а освен нея имаше още няколко коли на старите ергени от селото, които по това време посещаваха заведението.

3.

Когато допихме кафето, с Панчо станахме и излязохме от заведението. Тръгнахме с колата. След малко се изнизахме от селото и поехме към Минерални бани, на около петнайсет километра оттука. Там поне вечер не беше толкова скучно. Имаше икономически техникум с пансион и много ученички.

Изкачихме се по един хълм с лозя, малки вили и черешови дървета, стърчащи над снега. Спуснахме се, минахме през две села и след последното се отклонихме по стария път за Минерални бани. Беше ни станало навик да минаваме оттука и когато се изкачихме най-сетне на високото, пред нас се виждаше гората, ширнала се по хълмовете наоколо, градчето и хотел “Йонико”, който се белееше в здрача като някаква странна бяла птица. Минахме покрай банята, парка и спряхме на паркинга пред заведението. Часът беше към пет, твърде рано за момичетата и още нямаше никакви коли на паркинга, освен Шкодата на диджея. Ние отидохме да хапнем по един хамбургер, за да убием малко време, и после се върнахме обратно. Стъмваше се и вече бяха почнали да пристигат различни коли. Паркирах по-близко до дискотеката и загасих двигателя. Панчо пушеше. Наблюдавахме алеята, дето водеше към женските общежития на пансиона. По нея всяка вечер слизаха момичетата, а после се връщаха, но само самотните. Имаше и друг път, по който можеше да се стигне с кола до женските общежития, обаче той доста обикаляше, или за по-пряко трябваше да се мине зад хотела отсреща, където складираха празния амбалаж и изхвърляха боклука. Там пътят беше черен, затънтен и почти всяка вечер имаше спряла кола на някой изпращач.

По алеята почнаха да се задават разни момичета.

- Ще слизаме ли? - попитах Панчо.

- Ба, чакай още малко да дойдат Поли и Ирина, ще ходим заедно с тях в заведението.

За миг погледнах натам, по посока на разговора. Пред входа вече се бе натрупал бая народ, а по алеята постоянно се нижеха ученички на групички по няколко, заловени под ръка. След малко нашите момичета се зададоха по алеята в тъмното, видяха колата и веднага се насочиха към паркинга. Отново бяха двете. Панчо ме погледна и се усмихна. Беше ми симпатичен с това негово “ба”. Момичетата бързо се уголемиха пред нас. Ние слязохме от колата и Поли се хвърли на врата на Панчо, а Ирина остана отстрани. Поздравих я. Тя ми се усмихна желязно.

- Здрасти, здрасти!

Наблюдавах я. През цялото време тя стоеше срещу мене. Имаше дълга кестенява коса, докоснала раменете й и леко завита нагоре в крайщата си. Поли се обърна към мене и ме поздрави. Панчо ме погледна доволно. Поли беше приятелка на Панчо - снажна с черни очи и черна коса, подстригана късо за момиче. Носеше черно кожено сако. Беше щастлива, Панчо й се радваше.

- Здравей, Поли! Как си?

Като знаех само как на шега тръгнаха те с Панчо и колко се влюбиха после. А преди това Панчо ми казваше, че не искал да се влюбва в никакво момиче преди казармата. Обаче, след като срещна Поли, почна да разправя, че и лесно се разлюбвал. Иначе Поли беше хубаво момиче и понякога Панчо искаше колата ми, за да я заведе някъде, а после, когато ми връщаше ключовете, беше много доволен. Не го разпитвах. Просто го усещах. Само като видех как Поли се преструва, че нищо не се е случило, ми беше ясно. В колата сетне дълго миришеше на голи тела. Тогава пък Наката се шегуваше с тях, а Панчо се правеше на луд. Питаше само: “А? К'во, Нака?” А Наката се хилеше като бесен. Той още си нямаше изгора в Минерални бани. Аз се опитвах да обръщам внимание на Ирина, но някак си нещата изглеждаха много странно. Защо не можеше да ми се случи това и на мене.

Поли ми отвърна, че е добре. Тръгнахме към заведението. На вратата ни лъхна топла вълна. Поискахме да платим входа на момчето от охраната, но той ни беше приятел и не ни взе пари. Настанихме се в едно сепаре срещу дансинга и пулта на дисководещия. Панчо му махна с ръка, а онзи направи някакъв жест и ни се усмихна широко. Беше с тумбести слушалки на ушите и се приготвяше за работа. Подреждаше компактдисковете. Всеки момент щеше да открие дискотеката. Зад нас имаше някакъв подиум, нещо като площадка за танцуване, когато си пиян, и дълъг бар, обточващ стената, на който бяха насядали разни момчета. Сервитьорът сновеше напред-назад. Поръчахме си. Дискотеката почна. Наблюдавах как всички около мене танцуват. Панчо поиска да му запаля една цигара и отиде на дансинга при момичетата, а аз стоях и ги гледах. Часовете летяха бързо и постепенно всички момичета от пансиона се разотидоха. Имаха вечерен час и това разваляше цялото очарование на нощта по-нататък, защото след като си тръгнеха, не ни оставаше нищо друго освен да се приберем в селото и да спим. Времето трябва да е мъртво. Толкова време бяхме убили така, а то все лети, лети... Всяка вечер идвахме и си отивахме.

Върнахме се в село и отново завъртяхме с колата около спирката в центъра, за да видим дали има хора в заведението, но то вече беше затворено и само неоновата му табела над вратата пръскаше светлина върху снега в тая пустош. Лампата в бръснарницата на Фантата беше загасена, а колата на Наката я нямаше отпред и Панчо предположи, че той сигурно се е прибрал. После отидох да закарам Панчо до тях. По пътя той съжали, че заведението е затворено толкоз рано, защото му се ядяло принцеса с кашкавал, кайма и чубрица.

- Утре! - му казах. Той се засмя и слезе от колата пред тях, а аз подкарах към къщи.

Когато си легнах в леглото, дълго лежах буден под завивката и си мислех за Ирина, Панчо и Наката, а уличната лампа хвърляше оранжево петно върху покрива на гаража отсреща и аз гледах натам. Оранжевото от лампата изглеждаше като голям, сочен портокал, захвърлен в снега. Тишината за миг зазвънтя в ушите ми. Мислех си какво ли не. Мислех си за тая зима, за миналото лято, за идното лято. Мислех си: "Панчо, Панчо имаш си момиче, ами аз. Пък хубава е тая Ирина, мама му стара. Има хубава кожа и лице, но нещо не се получава. Винаги, като я притисна, се извинява, че си имала приятел. Онова футболистче бе, от Димитровград, дето идва от време на време в Минерални бани с онзи дългия, подстриган на купичка негов приятел, баща му държи заведението в село. Не се получава с Ирина и толкова по-жалко за мене. А Наката днес уж приятел, пък не влезе да се обади. Направо хукна някъде с ония двамата. Ама и аз съм ги правил тия номера, така че не се сърдя. Веднъж го бях зарязал така пред тях, щото беше с двамата си братовчеди, онзи поетът и другия, дето работи като кондуктор в БДЖ-то, Пумпала му викат. Ама това беше отдавна. Ах, тая Ирина, пощурял съм по нея. Веднъж я дръпнах настрани да й се обясня, а тя ми вика: “Пиян си!” “Не съм пиян!” - настоявам. “Пиян си. Не ми разваляй вечерта!” Викам й: “Искам да те попитам само едно нещо”, а тя се хили - красавица. Беше с една къса поличка и отиде да се кърши на дансинга. Пак я помолих да излезем да й се обясня, а тя ме отряза и ми вика: “оная вечер, като седях в тебе в дискотеката, ти не ми поиска телефона да ми се обадиш после. Сега не мога! Обичам приятеля си!” Обича го, а след няколко дни пак почнахме да се натискаме на сепарето при това неизяснено положение."

Завъртях се в леглото. Ех, мама му стара! Бях се затоплил под завивката и ми беше приятно да лежа в студената стая в тъмното. Само не ми беше приятно, че не е ясно положението с Ирина. Тц... То си беше ясно, ама не беше на моето.

Не е курва - казах си - не е! Панчовата да не е курва случайно! По цяла вечер се въргалят на сепарето. Устните им - червени от целувки. Панчо откъде да знае, какво прави Поли като се прибере за почивните дни в родния си град. А може и да се лъжа. Не знам! Такива като мене ги има много и за това си мисля така. Пък види ми се свястно момиче Панчовата, а и Ирина. Не знам. Затворих очи и отново почнах да си мисля за Ирина и за онази вечер, когато тя ме отряза. Сигурно и след двайсет години щях да си мисля същото. Кой знае?

4.

Наката слезе на спирката до колата си, а Калин и Янко тръгнаха да се прибират. Навън беше много студено и се стелеше някаква сива мъгла и тежък мирис на дим от комините. Стъклата на колата бяха замръзнали на ситни матови зрънца. Той се настани зад волана, обзет от мисълта за живака. Утре трябваше да занесат от него за проба на плешивия. Мислейки си това, подкара бавно нагоре по улицата. Мина край стария дюкян, пивницата, пенсионерския клуб, железарския магазин, в пресечката паркира на тротоара пред къщата и се прибра. В стаята печката гореше и беше топло. Наката съблече якето си и седна на дивана, загледан във високия таван. Слушаше как огънят пращи в печката и усещаше мириса на горели дърва и топлината. Може да ни провърви с живака - мислеше си, - само Янко, тоя приказливец, да не почне да дрънка много. Да не вземе да се изпусне в заведението на някого и да се разчуе. Иначе Калин е мъжко копеле. Той мълчи. После Наката отиде и взе от кухнята вечерята си - порция свинско с ориз и компот от праскови. В салончето беше студено. Отсрещната врата беше на спалнята, където спяха родителите му и той ги чуваше как дишат, докато минаваше оттам, за да се върне в хола. Тая зима Наката спеше на дивана в хола на топло. Не му пречеше и да си докара жена там. Диванът не скърцаше много, а през лятото с жени ходеше в една външна стая, където имаше голяма спалня и не се притесняваше, че ще ги чуе някой. Но какви жени сега в тая пустош, която беше обхванала селото. Освен ако не хванеше някоя красавица от Минерални бани. Обаче сега Наката искаше да мисли за живака, а не за жени и влезе в стаята. Постави на масичката чинията с храна, компота и хляба, свали пуловера си и отиде да се притегли на кантарчето в салона. Всяка зима качваше килограми, а това беше добре. Върна се в стаята доволен и седна да яде, загледан в телевизора. Сетне отнесе приборите обратно в кухнята, отново се върна на дивана и почна да прави упражнения за бицепс с един голям дъмбел. Тренираше, насочил поглед в екрана и имаше усещането, че е минал един успешен ден. Колко ли пари можеха да вземат от живака, разбира се, ако се окажеше добър? Два милиона? Два милиона лева! Това са добри пари! Страшно много пари, изкарани ей така, само да си мръднеш пръста и да се разкараш два-три пъти на петдесет километра с колата. Два милиона, като ги разделиш на три, идва по шестстотин и някоя хиляда на човек. Наката остави дъмбела да си почине и прещрака телевизионните програми с дистанционното, все още замислен. Да, по шестстотин и някоя хиляда! Ако бяхме само двама, щяхме да разделим по един милион. Да! А сега, по шест стотин и кусур хиляди, като се има предвид, че цялата идея и пазарът бяха мои, а онези двамата само откраднаха живака. Но само да се окаже, че е добър живакът и да вземем сертификат - закани се той. - Всичко друго е в мои ръце. - Наката отново взе дъмбела и почна да тренира, опрял лакътя на лявата си ръка в бедрото. Вдишваше и издишваше. Бузите и врата го сърбяха от тая брада, дето не я беше бръснал от три дена. Той се почеса като въшлив, без да оставя дъмбела. Колкото повече мислеше за живака и за парите, толкова по-алчен ставаше. Даваше си зор и все по-зверски блъскаше дъмбела, нагоре-надолу. Жилите по ръката и врата му изпъкваха, пъхтеше; едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет. Едно... Вдишваше и издишваше шумно. Най-важно в тоя спорт беше правилното дишане, съчетано с упражнението. Почна да се изпотява, но все така зверски наблягаше над дъмбела. Изведнъж го пусна на пода, запъхтян, и се облегна назад, опитвайки се да уравновеси дишането си. Сетне взе пуловера и изтри потта си с него, погледна го и го хвърли на отсрещния фотьойл. А бе, защо да деля с тия тарикати? - зачуди се наум той. - Не мога ли сам да си го продам живака и да гушна две милиончета. Ако е добър, ще струва най-малко две милиончета! - Той стана, съблече се по слипове, приготви дивана със завивки за спане и легна. Брадата му дращеше по калъфката на възглавницата и му беше приятно след тренировката, уморен, да лежи под юргана, да подушва собствената си миризма на пот и сила, изпълнен с мисълта за много пари.

5.

Още рано на следващата сутрин, Калин и Янко отидоха да заберат Наката от тях и побързаха да занесат на плешивия от живака за проба. Бяха сложили няколко капки от живака в едно малко шишенце, а останалото Наката предложи да не вземат, защото така било по-сигурно, а да го скрият у тях в мазето. После няколко дни чакаха отговор от плешивия и най-сетне, отговорът беше, че живакът е първо качество и, че вече разполагат със сертификат. Това се случи една сутрин, докато Наката се приготвяше да излиза някъде и оправяше бритона си пред огледалото в салона. Той затвори телефона, изумен от новината. Проучи се добре в огледалото; тая брада, която отново беше набола. Тая червена брада, barbarosa, както му казваше на шега Панчо, бръчките около очите, всичко това си беше негово. Тая къща; салонът с ламперия, където се намираше сега, вратата на кухнята зад него и чинията със закуска, която току-що беше погълнал и още бе топла в стомаха му, като нещо живо. Той се изпъчи важно, със самочувствието на богат човек, със самочувствието на тигър. Мокетът на пода, холът, вмирисан на сън, със спуснати ролетни щори на прозорците, телевизорът, цигарата в пепелника, лъщящата гел по косата му. Да, това беше той и сега просто не беше на себе си. Разговорът с плешивия преди малко беше завъртял главата му. Мисълта за парите... беше полудял. Тя беше виновна... мисълта за парите. Той бързо изключи Калин и Янко от сметките. Сега и живакът беше у него, скрит там долу в мазето, зад онази дамаджана с ракия. Всичко беше окей! Той замахна радостно с юмрук пред огледалото. Истинска свежарка! Свеж като утринна маргаритка в парка. Щастлив мъжкар с много пари. Какъв хубав зимен ден! - помисли си. Сети се и за онези двамата. Защо трябваше да дели с тях? Сега живакът беше у него. Всичко беше в ръцете му. Целият живот оттука насетне. Животът е лесен, когато имаш пари. Просто щеше да каже на Калин и Янко, че живакът не е годен или, че е медицински и край! Въобще нямаше да стане дума да го крият на друго място и такива неща и после той щеше да го продаде на плешивия. Наката отиде в хола, седна на дивана и запали нова цигара. Почнаха да се зараждат и съмнения и с всяко ново дърпане от цигарата, като че ли те ставаха по-реални. Той стана и вдигна щорите. Те изтопуркаха по металните жлебове и светлината нахлу на прашни снопове в стаята. Тютюневият дим се смесваше с мириса на спали хора и на не изхвърлян пепелник от вечерта. После Наката се зае да оправя дивана и за нула време го вкара в ред. Сгъна юргана и го набута в един шкаф. Сетне отново седна и се опита да помисли как трябва да постъпи. Как трябваше да постъпи с плешивия. Дали нямаше да го измами това мръсно пандизчийско копеле, тая отрепка? Той си дръпна от цигарата. Вече знаеше, че и мислите за много пари и начините, по които се изкарват, не са толкова приятни. Обаче нямаше как. Иначе трябваше цял живот да връща стари железа във вторични суровини. Това беше шансът му и той трябваше да измъкне по някакъв начин сертификата от плешивия и освен това да измисли тоя начин възможно най-бързо.

6.

След няколко дни се видяхме с Наката в Минерални бани. Когато пристигнахме с Панчо, той вече беше в дискотеката и наоколо имаше много други хора. Ние му се обадихме и се заоглеждахме за момичетата, но не можехме да ги видим в тълпата. Подпряхме се на една от колоните на дансинга и зачакахме. Панчо беше до мене и се заглеждаше в девойките, които минаваха покрай нас. Усмихваше им се. Сетне изведнъж отнякъде се появи приятелката му Поли и без да я забележим, му скри с ръце очите.

- Аха! - каза тя.

Беше лъчезарна, облечена в кожено яке и сини дънки. Панчо се обърна към нея, прегърна я и я целуна.

- Аха! - повтори със същата интонация той, а аз очаквах да видя Ирина с нея, но я нямаше. Останах облегнат на колоната и реших да не питам за Ирина. Но Поли се приближи до мене и ми каза, че приятелят на Ирина е дошъл тази вечер и тя ще закъснее.

- Ирина ще дойде по-късно - каза.

Панчо ни наблюдаваше.

- Добре - казах аз.

Поли се усмихна и се върна при Панчо, без да ми каже нищо повече. Настроението ми вече беше изчезнало. Гледах към тях двамата и стоях все още облегнат на колоната. Не мислех за нищо вече и след малко излязох вънка. Беше студено и снегът на площадчето пред заведението блестеше на ситни кристалчета от лампата. Бях застанал облегнат на перваза на един прозорец и изведнъж видях Ирина, която се зададе по пътечката от паркинга. Познах я още щом я зърнах в далечината. Идваше към мене. Пламнах. Тя беше облечена в някакво ново шушляково яке. Походката й - като на патенце. Гледах я и не можех да откъсна погледа си от нея, а в същото време ми беше неудобно, защото нали идваше от среща с приятеля си. Пламтях. Ирина приближи бързо и ме попита дали Поли е вътре. Макар че усещах някакава дистанция в гласа й, знаех, че това е заблуда.

- Да. Вътре са с Панчо - казах.

Тя не каза нищо повече, отмина ме и влезе.

Върнах се веднага след нея в заведението. Неонът ме окъпа в ярка светлина. Спрях при вратата, огледах се и видях, че Панчо и приятелката му танцуват на дансинга, а Наката се беше заговорил с някакво момиче. Не можех да забележа Ирина. Търсех само нея.

Набутах се в множеството и си проправих път с ръце.

- Може ли, може ли! - казвах и стигнах до сепарето. Ирина беше там и ми се усмихна. Погледнах я с престорена сериозност и когато седнах до нея, я попитах как е. Това ме накара да се почувствам по-добре.

- Добре! - отвърна ми тя. Трябваше да крещи в ухото ми, за да я чуя. Казах й, че се радвам за нея. Тя кимна и ме погледна. Беше си поръчала някакъв натурален сок и отпи със сламката, като през цялото това време ме наблюдаваше. Забелязох, погледът й изведнъж беше станал мил. Мислех си дали наистина този поглед е толкова мил или само така ми изглежда, и защо всичко е толкова странно. Цялата тая зима. Панчо и Поли се върнаха при нас на сепарето и седнаха от другата ми страна. Панчо си запали цигара. Аз виждах, че Наката още говори с онова момиче и в един момент към него се приближиха онези, Калин и Янко. Въобще не ги бях забелязал до сега. Панчо ми ги посочи с поглед и леко се усмихна. Правеше го, защото ги имахме за големи смотаняци тия момчета. Обаче аз ги наблюдавах как се приближиха до Наката и го дръпнаха настрани. Казаха му, че искали да поговорят нещо с него.

- Т'ва, извинявай малко! - каза Наката на момичето и се обърна към тях.

Предчувстваше за какво са дошли. Сигурно вече бяха надушили нещо за живака. Наката вече им беше казал, че живакът не става и те се бяха съгласили с него, но явно са имали някакви съмнения, които са се прокрадвали в тях и тези съмнения са ги накарали да разберат истината от плешивия може би... или... И той самият не знаеше още. Просто го предчувстваше.

- К'во става? - попита ме Панчо. - Наката къде отиде?

- Знам ли - му казах. - Излезе някъде с ония...

Наката си проправи път през навалицата на дансинга, мина покрай сепаретата, на вратата си каза нещо с момчето от охраната и излезе. Двамата го следваха. Те бяха готови за скандал, но се опитваха да се държат спокойно.

Разбрали са копелетата, разбрали са! - мислеше си Наката на излизане от заведението.

- А? - Погледна ме Панчо.

- Не знам - казах.

Гледах към вратата и чувствах близостта на Ирина. Допирът до бедрата й ме влудяваше, обаче почнах да си мисля какво ли ще искат онези от Наката.

Те излязоха пред заведението на площадката и Наката се обърна с лице. Лампата отсреща го осветяваше в жълто. Снегът блестеше. Онези стояха на известно разстояние от него.

- Да? - попита Наката, пъхнал ръце в джобовете на дънките си.

Лицето на Калин беше в сянка. Светлината от лампата му идваше в гръб. Наката наблюдаваше ръцете му (държеше ги отпуснати долу), а с крайчеца на окото си следеше Янко. Той стоеше зад Калин и непрекъснато престъпваше от крак на крак, като млад жребец. Супер сприхава работа беше това копеле.

- Нака - подхвана Калин.

Другият продължаваше да нервничи отзад.

- Ей Янко, я по-спокойно! - Наката се ухили.

- Нака.

- Да - каза Наката. Очите му за момент трепнаха като две черни топчета, облени в светлина.

- Мисля си, че ти ни прецака с живака.

Наката се ухили отново, сведе поглед към земята. Беше познал. Сега трябваше да остане спокоен и бързо, без да се замисля нито секунда, ги попита какво ги кара да мислят така и двамата. Онези продължаваха да се държат на дистанция.

- Говорихме с онзи човек.

- С кой? - Наката вдигна поглед. Лицето му отново стана жълто от светлината.

- С онзи, ти хубаво знаеш с кой!

- Ходихме, той каза, че т'ва, живакът не става - каза Наката, вдигна рамене. - Що сте ходили пак до него?

- Никъде не сме ходили!

- Да де, по телефона се чухме.

- Ти се чу! Ти говори с него!

- Е, де. Що сте ходили?

- Това не е твоя работа!

- Ей, я по-спокойно, мой човек!

- Ти ни излъга, тарикат такъв!

- По-спокойно бе! - Наката се засмя глупаво.

- Излъгал съм ги моите хора - каза той, смеейки се все още.

- К'во се смееш? Ако не си ни излъгал, ние щяхме ли да те търсим чак тука.

- Чакайте малко бе! Що да ви лъжа? Нали видяхте що бензин изгорихме да идем дотам.

- Щото си ни излъгал! Не знам, може и да не е така, обаче. Той каза, че си измамил и нас, и него. И така ти се е заканил... - това каза човекът, рече Калин, но в гласа му вече се долавяше някаква отстъпчивост.

Наката ясно разбра това. Разбра, че го е страх.

- Кой човек, бе човек? - попита Наката. - А, кой човек?

- Твоят човек! - последва кратко мълчание. - К'во се правиш на луд!

- А бе, шматки! Я се махайте оттука... излъгал съм ги бил!

- Няма да се махнем! - изведнъж се наперчи Калин.

- К'во се ежиш? - Наката бързо съкрати дистанцията, блъсна го по рамото и той залитна назад. - А, к'во се ежиш? - После Калин се спусна през глава към него и Наката решително го сграбчи с подмишницата си за врата.

- К'во искате вие? - попита той. - Искате да ви пречукам ли, а?

- Не бе, казваме ти какво каза онзи човек! - Тогава Наката пусна Калин от хватката и го изблъска настрани. Косата му беше чорлава. Приличаше на онзи пънкар, вокалистът на “Sex Pistols”.

- Онзи човек, ако ви каже, т'ва, да се удавите в Марица и сигурно ще се удавите!

- Майната ти! - сопна се Янко. - Като си по-як от нас, да не мислиш, че ще ти дадем живака!

Наката се спусна към него.

- Стига вика, бе тъпанар! - А Калин се нахвърли отново върху Наката и увисна като торба на врата му.

Наката докопа с една ръка Янко. Удари го в лицето с юмрук.

- Що викаш така бе?

Янко размахваше ръце срещу него като някоя безпомощна дама, а Наката се опита да се отърве от тежестта на Калин, който все още висеше на врата му. Завъртя се насам-натам, наведе се и Калин стъпи на крака пред него. Наката бързо го докопа и го удари с глава. Калин изкрещя, наведе се, за да се предпази, и се хвана с ръце за лицето. От носа му шурна кръв.

- Ей сега вече нищо няма да ви дам! - съобщи твърдо Наката.

Пред вратата се беше събрала тълпа заради боя. След малко излязохме и ние с Панчо.

- К'во става тука? - попита той и изблъска хората настрани. Тръгнах след него. Наката стоеше пред нас в снега. Отстрани бяха онези двамата. Калин се държеше за носа, опитваше се да спре кръвта, стискайки го с ръка и вдигаше глава нагоре. Струйки кръв бяха потекли по якето му.

- К'во искат тия копелета, мама му стара? - ядоса се Панчо, както не можеше бързо да пали, и се засили към тях. Крещеше:

- А? К'во искате бе, тарикати?

Наката се обърна към нас.

- Т'ва, Панчо, остави ги!

- К' во, а? К' во искате, а?

Наката каза:

- Остави ги тия шматки!

Панчо спря пред тях с ръце, извити като дъги назад, наперен като петел. Очите му - джамини.

- К'во искате, а? Посеричи с посеричи! Като не знаете с кого се захващате, изобщо няма да се захващате!

Те го изгледаха. После тръгнаха към паркинга, без да казват нищо.

- Разбрахте ли?

- Какво стана? - попитах Наката и той ми обясни, че тези двамата са се правили на голяма работа и им разказал играта.

Панчо се върна при нас, прегърна през рамо Наката и загърбихме момчетата, а след няколко крачки те спряха. Чухме гласа на Янко:

- Тая работа няма да остане така! - каза той.

Панчо скочи подир тях. Настигна ги и почна да ги блъска, рита и да им крещи нищо. Аз и Наката отидохме да го усмирим, а онези се качиха в колата и тръгнаха по пътя нанякъде.

7.

- Мама му стара, мръсното копеле ни прекара с живака! - говореше Янко, отваряйки страничното стъкло на колата. Студеният въздух заплющя като байряк. Янко си запали цигара. Калин шофираше и не отмести поглед от пътя. Широкият му нос изглеждаше твърде плосък в профил. Лицето му също беше широко.

- Вдигни го това стъкло!

Янко, завъртя дръжката, без да казва нищо.

- Не ти ли е студено? - попита го Калин.

Обърна се към него. Имаше още кръв по лицето.

- Имаш още кръв по муцуната - каза Янко между другото.

- Къде?

- Тука, по муцуната - той посочи носа си.

Калин го погледна и нескопосано се изтри с ръка. После погледна и ръката си и отново насочи поглед в пътя. Караше бавно.

- Не мога да се побера в кожата си - обади се след малко Янко. - Заради това мръсно копеле! Ама трябваше да го смачкаме от бой.

Калин мълчеше. Още опипваше носа си.

- К'во я бараш тая камба.

- Имам ли още кръв?

- Не! - отвърна му Янко, захили се. - Бил зъболекарски живакът! На ти един зъболекарски живак, мама му стара! Т'ва копеле ни нареди.

- Медицински! - вметна Калин да не остане по-назад.

- Все тая! Обаче ти си виновен! - почна Янко, но за миг млъкна и много се замисли дали да продължи. Чувстваше, че мрази целия свят в този момент.

- За к'во му го даде? - продължи той в същия тон.

- Нали те питах! - Калин все още гледаше пътя. Носът му приличаше на плескавица. - Питах те, така и така, а ти мълчеше като... Айде сега да не казвам като к'во.

- Мама му стара! Де да знам! - промърмори Янко и отново свали страничното стъкло.

- Вдигни го тоя джам! Ех, мама му стара!

- Стига бе, топло ми е! Само, вдигни го, вдигни го!

- Топло ти е! Ех, мама му... Топло му било!

Янко затвори стъклото. Ръцете му трепереха. Протегна едната си ръка напред и я погледна.

- Виж.

- К'во?

- Ръцете ми треперат, все едно съм болен от паркинсон?

- Нервак!

- Майната ти! Ти не се ли нервиш?

- Ядосвам се.

- Що дрънкаш тогава?

Калин не отвърна.

- Колко бензин изгорихме за тоя, дето духа - продължи Янко, загледан в пътя. - А това копеленце ни изигра.

Калин продължаваше да не казва нищо. Останаха в мълчание. След няколко минути, когато стигнаха във второто селце след Минерални бани, свърнаха от главния път в една пресечка.

- К'во намисли? - попита го Янко.

- Ще видиш - каза той.

Изкачиха нагорнището и Калин завъртя покрай спирката. Площадчето беше пусто. Светеше само една лампа до някаква дълга сива постройка и от комините на къщите в ниското излизаше пушек, който също сивееше прозрачен и изглеждаше като добър дух в зимната нощ.

Те се спуснаха отново по наклона и спряха колата до една купчина сняг, така че да могат да наблюдават шосето, още щом се зададе кола от високото.

- Ще видиш - повтори Калин.

Янко се засмя злобно. Цигарата му проблесна. Прозорецът на отсрещната къща светеше и те видяха как някой отмести пердето, за да разбере какво става навън.

- Загаси двигателя!

Калин врътна ключа.

- Шивачът - вметна той, гледайки към прозореца на къщата.

Някакъв старец гледаше оттам.

- Това е къщата на шивача! Виж го к'ва любопитна сврака е.

- Пидон! - изръмжа Янко и също погледна към прозореца, после погледна и към пътя, който беше пуст.

По-нагоре по пътя, мъжделееше още една лампа, а надолу беше завоят и след него всичко изчезваше в мрак.

- К'во ще правим? - отново попита Янко.

Другарят му мълчеше. Поиска една цигара. Янко му подаде кутията. Подаде му и кибрит.

Калин запуши. Янко го наблюдаваше. Дразнеше се, когато мълчи така.

- А? - попита той. - К'во си намислил? Духаш тoя пушек все едно си гений.

- Ще си поиграем с него. Нали той беше с неговата си кола, а не с ония хомосексуалисти?

- Да. С неговата е. Беше оставена на паркинга, в дъното. - Янко се ухили - искам да се изплюя върху мутрата на тоя шибаняк. Как мислиш да го сторим? - попита той, а на Калин му омръзна:

- Стига си питал вече! Стой и гледай!

8.

Влязохме отново в заведението и Наката попита портиера:

- Оп, к'во става?

- Ти кажи? - отвърна му той.

Седеше на един висок стол с кожена седалка. Панчо мина покрай него и тръгна към приятелката си. Те седяха още с Ирина на предишното място. Беше шумно и аз се отправих натам, а Наката се подпря на стола на портиера. С другата ръка затърси цигарите в джоба си.

- К'во да става?

- Проблем ли имаше с ония?

- Ааа... - Наката махна с ръка и едновременно с това поклати глава. Взе си цигара и поиска огънче от едно момиче наблизо.

- Може ли огънчето?

- Разбира се! - тя му подаде запалката.

- Да, мерси! - кимна Наката.

Гледах го от сепарето, където седях. Когато запали цигара, той пак се обърна към портиера. Беше облечен в тъмносин памучен пуловер с червена лента отпред. Портиерът носеше тъмна кожена шуба и беше късо подстриган, Наката беше по-едър от него. Продължавах да ги наблюдавам. Хвърлях по едно око и към Ирина, а след малко тя стана и отново се премести на мястото до мене. Седяхме плътно един до друг, мълчахме и аз я усещах до мене и ми беше приятно, едва ли не я чувствах като част от самия себе си: дънките й, дебелото шушляково яке...

- Какво става вънка? - попита ме тя.

- Скандал - казах. - Наката се сби с едни момчета - кимнах й към него.

Тя се усмихна и ми предложи цигара. Взех си една.

- Имаш много хубаво ново яке - забелязах.

Тя се усмихна отново.

- Да, харесва ли ти?

Кимнах, все още с цигара в ръка. Наблюдавах Ирина в очите.

- Подарък от приятеля ми е.

- Браво!

Ирина затвори кутията и я прибра в чантичката си. Следях движенията й и си мислех за нея и за приятеля й и не ми ставаше по-добре. Казах си: “Майната му на приятеля й!”, а после запалих цигарата с една запалка от масата. В същия момент Наката се върна при нас на сепарето и Ирина го попита нещо. Беше се облегнала назад. Наката й отговори сбито, като правеше жестове и поставяше ръка пред устата си. После той ме бутна по ръката, наведе се и ми каза, че искал да ми покаже някакво момиче. Аз му кимнах. Той ме прегърна през рамо.

- Т'ва, виж ей онази, с розовата блузка и къдравата коса.

Затърсих я с поглед.

- Коя?

- Момичето с къдравата коса и розовата блузка, коя! - повтори той - Симпатягата!

- Коя? - И най-сетне я видях. - Да - казах.

- Бива ли я? А, бива ли я?

- Да.

- Кукла! - той стана и отиде на дансинга, а аз се заговорих с Ирина.

След малко Наката се върна. С него беше момичето, което си бе харесал. Стоеше зад гърба му и ме наблюдаваше. Изглежда се притесняваше или нещо такова, може би, защото бяхме съвсем непознати и аз я мярках с поглед, докато си говорехме с Наката. Обаче тя беше симпатично момиче и му подхождаше. Беше висока, облечена в тесен панталон, обувки с токове и розовата блузка. Наката ми я представи. Казваше се Ива. Стиснахме си ръцете. Наката каза, че двамата с нея ще ходят на кафе някъде другаде. После излязоха. Изпратих ги с поглед до вратата. Това ме насърчи. Обърнах се към Ирина и отново почнахме да си бъбрим. Тя ме попита дали това е новата приятелка на Наката.

- Не знам. Сигурно.

Мислех си за Наката. Не знаех как ги правеше тия неща с момичетата, но беше шампион. Безспорно.

- Тоя съм го признал - ми каза Панчо по адрес на Наката. Беше се навел през масата да ми го каже и отново прегърна приятелката си Поли.

- Ъхъ - кимнах му.

Ирина ми се усмихваше. Очите й ми се смееха. Награбих я на сепарето, а тя се притесняваше да не би да ни види някой познат на приятеля й и постоянно се оглеждаше, но все пак успяваше да се отпусне в обятията ми след по-продължителна целувка; езикът й се стрелкаше като на змийче в устата ми, търсеше, въртеше се; беше й хубаво и ми го казваше тихичко, и ме поглеждаше малко срамежливо, а устните й бяха зачервени от дългите целувки.

Щом свърши дискотеката, заедно с Панчо отидохме да изпратим Поли и Ирина до общежитието. Когато тръгвахме, колата на Наката все още си беше на паркинга пред заведението.

9.

Наката и Ива намериха едно спокойно кафене, което се намираше в парка малко по-надолу от паркинга. В заведението нямаше много хора и изкараха приятно, а после Наката отиде да изпрати момичето до общежитието. Тръгнаха с колата. Спуснаха се по надолнището към градската баня, свиха наляво в първата пресечка, минаха покрай лавките и кафенето, после отново свърнаха наляво и излязоха в долния край, до оградата на пансиона. Уличката беше тъмна. Тая уличка беше люпилнята на обезчестени момичета в градчето, но тази вечер нямаше паркирана кола и Наката си помисли, че още е твърде рано да спира тук с Ива. Фаровете осветяваха каменната стена и те тръгнаха нагоре, после свиха надясно и встрани на колата се заредиха спалните блокове. Отминаха цяла група самотни момичета, които също бързаха да се приберат.

Пред портала имаше и други коли. Наката обърна и спря. После колите една по една почнаха да се разотиват. Ива му каза "Чао!” Той я изчака да се отдалечи надолу по алеята и си тръгна. Имаше настроение и си тананикаше някаква весела мелодийка, когато минаваше по стария път. Сетне се включи в централното шосе и когато стигна второто селце след Минерални бани, някаква кола се лепна зад гърба му. Движеше се на дълги светлини и го следваше отблизо. Изведнъж двигателят й изфорсира и колата внезапно блъсна отзад автомобила на Наката.

Наката почна да псува и стисна волана. Гледаше в страничното огледало, но светлините го заслепяваха. Той беше убеден, че в колата зад него са онези двамата, Калин и Янко. Просто нямаше какво друго да си мисли след случката тази вечер.

Колата отзад отново го блъсна. Воланът затрептя в ръцете му. Наката помъчи да спре. Натисна спирачката. В този момент задната кола го изпревари и когато се изравни с него, го притисна към мантинелата в дясно. Цялата дясна страна на колата му се просурна по дължината си в металната ограда. Наката опита да ги изблъска встрани. Дори нямаше време да погледне каква е колата, която го притиска.

В този момент си мислеше за Ива. Колко красива беше тя, нежна, точно от типа момичета, който той харесваше; с малки гърди и малък задник, тънки бедра, дълги ръце и големи сочни устни. Той отново се опита да спре, за да предотврати евентуалния удар, но колата, която го притискаше в мантинелата, отстъпи назад. Фаровете пак блеснаха в огледалото. Наката чуваше ударите на сърцето си. Устни, устни... запозна се едва тази вечер с това момиче и вече бе успял да се влюби в устните й, без дори да ги е целунал още. Знаеше, че ще е хубаво да целуваш такива устни. Той скри за миг с ръка очите си. После даде рязко газ, обзет от някакъв прилив на сладострастна енергия и превключи на по-ниска предавка, за да избяга, обаче фаровете на колата зад него още светеха в огледалото, бяха съвсем близо и не се откъсваха. Тези нейни устни, големи, ягодови и сочни устни, не се откъсваха от главата му. Изведнъж Наката чу писък на клаксон, пронизващ писък, който го връхлиташе като лавина, колата отзад го блъсна силно, той видя канавката пред него, колата му заора в земята, светлините отзад изчезнаха, изригнаха пръски кал и сняг, той стисна още по-здраво волана и натисна спирачката. Колата му поднесе още повече, заби се в канавката и вече Наката не можеше да мисли за устните на Ива.

- Наредихме го, копелето! - изплю доволно Янко, поглеждайки назад.

Калин рязко спря. Гледаше в обратното огледало.

- Що спираш?

- Той се блъсна! Той отиде в канавката, мама му стара!

Янко отново се обърна назад, погледна и не каза нищо повече.

Върнаха се на заден ход. Колата на Наката беше в канавката, леко наклонена на една страна. Оттам не се чуваше нищо. Янко предположи, че сигурно му няма нищо, като гледаше през страничното стъкло.

Калин каза:

- Да слезем, а? - погледна другаря си. - Бива да слезем и да погледнем.

Янко мълчаливо отвори вратата.

- Може да се е скрил нейде - предположи той.

- А? - не разбра Калин.

Вънка беше студено, духаше лек ветрец.

- К'во викаш? - попита го Калин.

Спуснаха се в канавката. Гумите бяха изровили снега и червеникавата пръст на банкета. Миришеше на отработено моторно масло.

Калин погледна през стъклото. Наката беше там, забол глава във волана.

- Ей! - каза Калин. - Тука е! - подвикна той.

Другият се приближи.

- Ей! - Калин вече беше успял да отвори вратата на колата и докосна Наката по тялото. Усети кръвта, която се бе стекла по якето му.

- Ей! - повтори той.

- К'во става бе? - попита Янко. - А, к'во става?

Сърцето на Калин почна да бие бързо, краката му за миг изтръпнаха. Господи, какво беше станало!

- К'во става бе? А?

- Ей! - Калин отново докосна Наката, но вече по лицето.

Той не помръдваше. Беше като призрак в нощта. Калин го стисна за рамото и го раздруса.

- Ей, приятелю!

- К'во става бе? К'во става бе?

- Не знам, к'во става! - отвърна Калин на висок тон. - Ей т'ва става! Ей, приятелю! Приятелю!

Наката не помръдваше.

- Умрял е!

Янко изтръпна. "Ние сме виновни!" - беше първото нещо, което си помисли.

- Как така е умрял?

- Ей така! Ей така, хоп и е умрял!

- Чакай бе, това копеле не може да умре така лесно! - почна да крещи Янко с пресипнал глас. Блъска тялото на Наката. - Това яко копеле не може да умре толкоз лесно! Ей, ей, ей, копеле! Копеле! - почна да повтаря той и после сложи тялото да се облегне назад. Главата на Наката клюмна, а от устата и носа се спусна кръв.

Калин се обърна с гръб и почна да псува.

Янко тръгна да вземе цигарите от колата на пътя. Беше уплашен. Целият се тресеше. Фаровете на колата светеха и когато стигна до нея, той я остави на габарити. Включи и аварийните светлини. Релето защрака. Наоколо беше тихо. Той седна за миг на седалката, потърси кутията цигари в жабката и запали една. Все още не можеше да си даде ясна сметка какво бе станало. И какво трябваше да правят сега.

Калин почна да го вика от канавката. Янко взе кутията цигари и се отправи нататък. Цигарата в устата му проблясваше. За момент, докато вървеше, си помисли, че Калин е виновен. Само Калин е виновен! Да, това беше истината и тя го спаси от всички други мисли. Истината! Усещаше истината! Знаеше истината! Беше сигурен в истината! Калин беше виновен! Разбира се, че Калин беше виновен. Това е истината. Той беше виновен за всичко. Той уби Наката. Калин! Да, да... той... Така ще е най-лесно, нали?

- Умря! - каза Калин, когато му подаваше цигарите. - Умря!

- Аз нямам вина! Нямам вина за това, разбра ли? - изкрещя Янко. - Никаква вина нямам за това, разбра ли! И колата е твоя и ти я кара! Убиец мръсен!

- И двамата сме виновни!

- Лъжеш! Ти караше колата!

Калин го гледаше запъхтян от уплаха. Пъхтеше, гръдният му кош се издуваше и хлътваше и пак се издуваше и хлътваше под дебелото яке. Цигарата в устата му проблясваше в нощта.

- Пък аз те мислех за приятел! - изведнъж каза той.

Янко не му отвърна нищо. Калин почна да крещи, да го рита и да крещи.

- Аз те мислех за приятел, да еба мръсно лайно такова!

- И Наката ми беше приятел!

- Мръсен предател! Мръсно лайно! Мижитурка! Мижитурко гадна! - крещеше Калин, но постепенно се успокои, запали нова цигара и седна на земята до него.

- Добре, виж - захвана той, - дай да се махнем оттука и никой няма да разбере.

Янко мълчеше.

- Една кола не е минала през цялото време. Чу ли бе, човек, чу ли бе!

Янко мълчеше. Не искаше да говори, защото беше сигурен, че Калин е виновен за всичко. За цялата тази история, като се почне от живака, та до сега.

- Ей! - повтаряше Калин. - Ей, що мълчиш бе, човек? Кажи поне една дума бе! Чу ли бе! Чу ли! Моля ти се!

Янко мълчеше.

- Всичко ще оправим - подхвана пак Калин. - Няма да имаме проблеми. Чу ли бе, човеко! - той почна да се хили истерично. - Няма да имаме проблеми. Заклевам се в майка, че няма да имаме никакви проблеми! Моля ти се като на брат бе!

Янко го погледна, после стана и почна да крачи напред-назад из лепкавата кал.

- Не мога така! - каза той.

10.

Зеленият Москвич на Наката беше в канавката, наклонен на една страна, забол предница във високия бряг. Наката беше изтървал пътя в края на металната мантинела и се беше врязал в канавката. Цялата дясна страна на колата беше смачкана. От радиатора още излизаше пара. Левият фар светеше и хвърляше жълто петно на снега. В светлия сноп бяха силуетите на Калин и Янко. Те седяха на мократа земя, мълчаха и чакаха да мине някоя кола по пътя, за да я спрат и да кажат, че е станала катастрофа. Колата им беше на няколко метра от тях на асфалта и те гледаха как светят мигачите. На високото в далечината мъжделееха светлините на селцето. Оттам пътят се спускаше надолу към язовира и се изкачваше към тях. Сегиз-тогиз се дочуваше кучешки лай. Студеният ветрец брулеше ушите им, а те седяха на земята и мълчаха. По пътя не беше минавала нито една кола до сега. Никой освен тях не знаеше за случилото се. Още никой не знаеше, че Наката е мъртъв.

- Добре! - подхвана Калин. - Станалото станало. Утре всички ще знаят за това, но ние не сме искали да го убиваме, нали? Той ни беше приятел. Всичко стана заради тоя скапан живак. Можехме да спечелим доста пари, а Наката ни излъга. Това беше цялата работа. Сега ще мине някой с колата си и ще спре, а даже и да не мине никой, утре всички ще знаят, че Наката е мъртъв. И двамата сме виновни за това, чу ли бе човек. И двамата!

- Ти караше! Ако бях аз, никога нямаше да го блъсна. Как ще погледна сега техните?

- Ти ли бе? Ти ли? Значи, куче, дето лае, не хапе! Обаче, казвам ти, че и двамата сме виновни! Така че, поне да го закараме в болницата.

Те се опитаха да свалят тялото на Наката от колата, но най-тежкото нещо на тоя свят е мъртвецът. Изтърваха го. Той тупна на земята и устата му се раззея. Струваше им се по-бял от всякога. Очите му бяха отворени. Не личеше да е ударен някъде по лицето, но главата му клюмаше под странен ъгъл. Хванаха го под мишниците и го замъкнаха към пътя. Дрехите му се бяха изтърбушили. Краката му оставяха две дълги дири по снега след тях. Калин го пусна и отвори колата. Янко се оглеждаше. Всичко в главата му беше каша. Как, като на шега беше станало всичко. Той въздъхна. Вече беше късно. Твърде късно да се направи нещо. Твърде късно да овладее човек гнева си. Проснато на земята, тялото на Наката беше като восъчна фигура. Калин влезе в колата, обърна се, хвана тялото на Наката пад мишниците и го задърпа навътре, а Янко го улови за краката и се опита да го вдигне и да помогне на Калин.

Качиха го на задната седалка. Те също се настаниха в колата. Мълчаха известно време.

- Ще идем и ще се предадем. В Клокотница има полицаи. Но не само аз съм виновен.

Янко замълча и размисли. Беше се посъвзел малко след случилото се. Предпочете да не казва нищо, а Калин продължи:

- Ще кажем, че е станала катастрофа и караме ударен в болницата. Нищо друго.

Янко го погледна.

- Не си чак толкова лош да скриеш, че си виновен.

- А ти не си чак толкова лош да кажеш, че само аз съм виновен. Нали си приятел! Ако искаш, кажи и за живака на полицаите. Станалото станало, човекът е умрял. Катастрофирал е!

- Ти не разбираш ли, че го уби.

- Не, ние го убихме, ако изобщо сме убивали някого. Хубаво ти беше да си мислиш за паричките и за колата, а, нали? - Калин подкара надолу към селото. След малко видяха светлините му, пръснати на букети като заря в ниското. - Нали? Аз ли щях да ти карам колата? Наката ни излъга за цялата тази история. Излъга ни и ти искаше да му отмъстим, а сега като умря, аз станах виновен за всичко. Не така, Янко! Аз ли щях да ти карам колата в противния случай?

Стигнаха в селото и Калин подкара колата по международния път, под уличните лампи. Когато отминаваха острия завой, червените маркировъчни табели заблестяха. Сетне дойде ред на магазина на Ангелина, където през лятото продаваха сладолед “Делта” и кашкавал на гастербайтерите. Отминаха и бензиностанция “МБК” отляво с голяма жълто-червена светеща табела, редицата къщи, другия по-лек завой, обратния завой след него и излязоха от селото на път към града.

Янко мълчеше.

- Не е ли така?

- Не знам.

- Тогава да кажа, че Наката ми е бил по-голям приятел от тебе, лайно мръсно! Щом си такъв приятел, иди и ме натопи. Няма да ти се сърдя.

11.

Сутринта към девет ме събуди камбанният звън. Ударите бяха на големи интервали, както биеше, когато е починал някой и аз се запитах за кого ли бие камбаната?

Още бях в леглото, когато баба влезе в стаята и ми каза, че Наката е катастрофирал снощи и е починал. Реагирах рязко. Скочих на крака. Новината ми подейства като отрова. Прималя ми. Не вярвах. Баба излезе от стаята. Аз почнах да се обличам. Беше студено, а камбаната - дан... дан... дан... дан... биеше бавно, смразяващо бавно и сякаш тресеше въздуха.

Отидох в другата стая. Баба мълчеше. Беше ми приготвила закуска и чай. Умих се. В същия момент пристигна Панчо. Влезе вкъщи с обувките. Плачеше. Очите му бяха зачервени.

- Наката си отиде от нас... - каза той и ме прегърна. Хлипаше. - Наката...

- Кой ти каза?

- Ходих у тях - той ме погледна. - Снощи... - Панчо сведе поглед към пода. - Снощи е катастрофирал, като се е връщал от баните. Калин и Янко са го закарали в болницата, но вече било късно.

Дишането ми се учестяваше. Имах чувството, че някакъв тъп предмет ме удари по тялото. Изтръпнах.

- Съмняват ме тия копелета, дето се караха с него снощи. Полицията ги е задържала. Сутринта ходих при “кукувицата” да пия кафе и чух разни хора да приказват за това.

- Кои?

- Старите ергени и барманката.

- Йооо! - възкликна баба. - Йооо баба, т’ва здраво момче да се утрепе за едната хубост. Дето ходите по цели нощи с тия коли. Хукнали като бесни!

- Стига, хайде! - махнах с ръка.

- Йооо...

- Чу ли, ма!

С Панчо се качихме в колата и подкарахме по улицата към центъра да разберем нещо повече. Беше ни неудобно да идем направо у Наката. Голите кленове се заредиха край нас, докато се спускахме по улицата към площада. На кръстовището свихме към спирката и спряхме пред бръснарницата на Фантата. Той ни наблюдаваше отвътре. Стъклата на очилата му - като дъната на бутилка от кока-кола.

- Трябва и да се подстригвам - забеляза Панчо.

- Калин и Янко ли да са виновни?

- Не знам. Съмнявам се. Нали знаеш какви шушумиги са. Колата им била ударена отпред и имало зелена боя по бронята.

- Хайде бе?

- Така разправят.

- Това, ако е вярно, еба ти и копелетата!

- Полицията ги е задържала.

- Не вярвам още, че Наката е умрял.

- И аз.

- Пък снощи сънувах един сън... Днес сутринта още отварям очи, слушам - дан... дан... бие тая грозна камбана и си викам, има нещо. Нали съм параноик. А после баба дойде... - очите ми се насълзиха отново. - Сетне дойде и ти...

Панчовите очи бяха подпухнали.

- Аз идвам сутринта да пия кафе тука и слушам барманката, за Наката разправя и ме гледа странно. Разбрах, ходих до тях и право до вас идвам.

- Още не вярвам.

Подкарах колата по сивата улица към къщата на Наката. Мълчахме. Пред тях имаше няколко коли и хора пред пътната врата. Ние отминахме бавно нагоре към бензиностанцията.

- Истина е.

Панчо се разплака и закри с ръце очите си.

- Не мога да повярвам. Не искам да повярвам.

На бензиностанцията обърнахме. Откакто изсякоха дърветата, изглеждаше голо наоколо. Някой си беше изхвърлил пепелника от колата до бензиновата колонка. Силвестъров, бензинаджията, тъкмо се канеше да мете фасовете. Като ни видя, махна ни с ръка за поздрав и ние тръгнахме обратно към центъра. Камбаната отново биеше. На спирката бяха кварталният Стратиев и онзи ОФ-боклук, наставникът на читалището. Стратиев ни направи знак да спрем и се надвеси към прозореца. Свалих стъклото.

- Здравейте, момчета! Знаете ли какво се е случило снощи?

- Научихме.

- Вие бяхте ли там?

- Тръгнахме си по-рано, а Наката остана с едно момиче.

Кварталният ни погледна.

- Калин и Янко бяха ли там?

- И те тръгнаха по-рано някъде. После, ако са се върнали...

- Ааа... - подметна Панчо. - Малко остана да ги набия.

Стратиев го погледна и свъси вежди. Човекът до него се ухили мазно.

- За сега е това - каза Стратиев и се изправи. Беше висок, а униформата го правеше още по-висок и слаб. После пак се наведе към нас.

- Изпращането на Наско е днес. Сега идвам от тях.

12.

Известно време в заведението на село се обсъждаше катастрофата с Наката. Бяха минали няколко дни, когато една вечер се отбих там. Поръчах си дълго кафе и седнах. Срещу мене на съседната маса седеше един стар ерген със зачервени страни и голяма, виснала гуша. По това време той винаги беше в заведението и сега ми направи някакъв знак с ръка. Питаше ме как съм.

- Горе-долу.

- Ееее! - каза той.

Очите му бяха весели и леко зачервени от алкохола. Наоколо имаше и други хора, които пиеха, а други ядяха принцеси и чух, че някой леко се прокашля зад мене. Помислих си, че ще искат да чуят и моята версия за катастрофата и наистина после гласът ме попита какво мисля за това, което се бе случило с Наката.

- Не знам - казах, без да се обърна.

Познавах гласа, а Наката беше най-добрият ми приятел на тоя свят, но истината беше, че сега изобщо не ми се говореше с тия хора.

Излязох от заведението. Вървях бавно по смълчаната улица в студената вечер, а вкусът на кафе за първи път ми се струваше неприятен. Усещах го в устата си. Вкус на лайна. Сърцето ми се беше разтуптяло и се опитвах да вдишвам дълбоко, за да се успокоя. Отивах да видя Панчо у тях. Той чакаше Поли. Тази нощ тя щеше да преспи у тях, а сутринта заедно трябваше да го изпратим до града, където щеше да служи. Панчо беше остриган нула номер и кожата на главата му беше добила синкаво-зеленикав оттенък. Така ми изглеждаше като криминален тип, с тия огромни очи.

- Фантата ли те подреди така?

- Остави, остави...

Седях на един фотьойл срещу него. Мълчахме. Телевизорът си мелеше нещо. На масичката беше поставен един голям керамичен пепелник. Панчо пушеше. Наблюдавах го. Прощавах се с един добър приятел. След малко чух баба му да вика нещо от другата стая.

- К'во ма, бабке?

Тя влезе в стаята при нас. Носеше чиния, пълна с мекици и една вилица.

Поздравих я.

- Нека да донеса още една вилица и за тебе.

- Донеси му. Донеси и сладкото - поръча Панчо.

По-късно Поли дойде и аз си тръгнах, за да ги оставя сами.

На следващия ден, след като вече Панчо беше постъпил в казармата, аз отидох да закарам Поли с колата до Минерални бани. През целия път на връщане тя бе плакала и когато пристигнахме, на паркинга пред заведението беше приятелят на Ирина с колата си. Ирина също беше с него и слезе от колата. Поли се зарадва, щом ги видя. Аз останах безучастен. Поли слезе и отиде при тях. Ирина й каза нещо. Сетне Поли се върна при мен да ми благодари, че съм я докарал.

- За нищо!

- Аз ще ида с тях.

Не казах нищо. После казах:

- Окей!

Тя се усмихна и ми махна с ръка за довиждане. Стиснах волана и се облегнах на седалката. Гледах как колата, в която се качиха, обръща на паркинга, как потегля по нагорнището и я наблюдавах дълго, докато съвсем изчезна от погледа ми.

2002, Пловдив

© Христо С. Христов, 2003
© Издателство LiterNet, 02. 07. 2003
=============================
Първо издание, електронно.
Публикация в: Христо С. Христов "Три повести и един разказ", LiterNet, 2003.