МЪЖЕ БЕЗ ПАРИ

Христо С. Христов

web | Три повести и един разказ

Докато вървеше забързан и се ядосваше, задето ги бяха задържали тъй дълго след работа, Стефан Радулов се вглеждаше в планините, които все още сивееха в мрака отсреща и на места по тях имаше бледи светлини, а отвъд тях върховете бяха черни като въглени. Обаче върховете можеха да се видят само от пръв поглед в тъмното, а после очите засмъдяваха от дългото взиране и контурите им сякаш се разтваряха в мрака.

Зиме улиците на градчето бяха тихи и студени. Стефан Радулов се бе спуснал по сокаците на горния квартал. Там освен, че беше пусто, беше и тъмно. Още щом мръкнеше и жива душа не се мяркаше по улиците. Само реката оставаше да шуми под моста със статуите и рядко се появяваха шумни групички хора пред вратите на кръчмите, където беше запушено и топло. Но това беше по-вероятно да се види в петъчни дни. Сякаш хората в това градче живееха от петък за петък.

Докато слизаше по сoкаците и после по широката улица с осветление, Стефан Радулов се срещна само с няколко бездомни псета и му стана жалко, защото той живееше в съседния голям град и беше свикнал да гледа по това време улиците пълни с хора и коли.

Бързаше към гарата. С още няколко колеги бяха изтървали последния междуградски автобус и сега отиваше да вземе билети за влака. Алеята правеше завой и под една лампа той погледна часовника си. Такъв си беше, да... винаги бързаше. Знаеше, че има достатъчно време и пак бързаше. Понякога сам се ядосваше на себе си, че бърза толкова. Винаги си повтаряше наум: Няма да бързам, няма да бързам, няма да бързам и пак, тръгваше ли на някъде, бързаше. Ако някой вървеше с него, можеше да го заболи далака от бързане. И сега имаше доста време, а гарата беше съвсем близо, след следващия завой, а бързаше. За ориентир му служеха и проститутките, които чакаха прави от двете страни на алеята към гарата. Стигнеше ли до проститутките, знаеше, че гарата е близко. И това с проститутките е във всеки град! Вземи, който си град щеш, и на гарата ще има проститутки.

Той ги отмина, без да им обръща внимание, усещайки блудкавия им мирис и след няколко крачки мярна постройката сред голите клони на кестените. Щеше да вземе билети и да има време дори за едно питие с колегите си. Реши, че за това е бързал толкова. Искаше му се да обърне едно питие.

Винаги, когато изтървяваха автобуса, се редуваха с колегите си, един от тях да ходи за билети от гарата, а другите оставаха да чакат в някоя кръчма. Обаче единият от тях, който беше вдовец от няколко години, не се връщаше в кръчмата, когато беше негов ред да купува билети за влака, защото използваше услугите на момичетата от алеята. После Стефан Радулов и останалите го срещаха на перона и си вземаха билетите. Вдовецът им обясняваше, че си имал една любима работничка, но от време на време я сменял, за да не му омръзне. Даже един от колегите му веднъж се беше пошегувал защо не вземе да се ожени за нея. На вдовеца хич не му пукаше за това. Дори спомена, че тогава нямало да има нужда да работи, но щели да му липсват другите проститутки. Стефан Радулов се замисли, като се сети за тази смехория, и се загледа в сянката си, която го следваше по алеята. После си помисли, че проститутките са съвсем нормална част от нашето съществуване и че те всъщност ощастливяват разни хора.

Стефан Радулов беше слаб и среден на ръст, но не изглеждаше дребен. Не изглеждаше и кльощав. Поне не можеше да го установи в огледалото. Ходеше късо подстриган и имаше момчешко лице, твърде широко в долната част, с доста бемки, което е характерно за водолеите. Също така, характерно е за тях, че са много доверчиви и добри хора. Но всеки човек си е характер сам за себе си. Все пак, той понякога се държеше грубо с жена си и с приятели, но дълбоко в него имаше доброта. Беше с добро сърце, както се казва. По бузите и около врата му личаха съвсем бледи петна от ветелиго.¹ Лекарите казваха, че тази болест не се лекува и отначало той се притесняваше да не побелее целия, но с годините престана да мисли за това и вече въобще не обръщаше внимание на петната.

Стефан Радулов се беше оженил млад, даже твърде млад за тези времена, но казват, че то не пита. Просто човек един ден сам го усеща. Тогава бракът не му попречи да завърши висшето си образование, а и сега подхващаше всякаква временна работа, за да издържа криво-ляво семейството си. Имаше и дете. Едно прекрасно синеоко синче.

Преди да започне тази работа, той мислеше да замине в чужбина, за да работи, но това не беше най-доброто според него. Трябваше да замине сам, без семейството си, за това си го мислеше като резервен вариант. Като единствения вариант против безпаричие. Мислеше си какъв ще е смисълът да остареят жена му тук, а той там и в същия момент да са семейство и да имат дете, заченато с много любов, когато все още всичко бе някак си поносимо.

Жена му беше много красива и той я обичаше, нямаше грам лъжа в това, че я обича и тъкмо заради това не искаше да се разделя с нея и да иде да работи в друга страна. Жена му беше сръчна домакиня и се справяше с къщната работа, грижеше се за детето и три пъти седмично - в понеделник, сряда и четвъртък, ходеше на лекции, за да защити магистърска степен по икономика.

Живееха на квартира в малка боксониера и засега Стефан Радулов едва смогваше с наема. Беше се разпънал на хиляда места, ала финансите все не стигаха. Още от самото начало на семейния си живот, той като че ли знаеше, че са обречени на мизерия, като повечето млади семейства, които искат да живеят самостоятелно, а по един или друг начин са изгубили подкрепата на родителите си, морална и финансова. Беше му трудно, но не губеше надежда. "Това е последното нещо, което ще направя" - казваше си гордо, колкото и да му беше тежко.

* * *

Голямата страст на Стефан Радулов беше прозата и нощем той усърдно пишеше. Работеше предимно над разкази и се стараеше да се ошлайфа в занаята. Учеше се от книги на добри писатели и можеше да се каже, че имаше напредък. За него това беше най-важното. Писането му беше повече от хоби. В никакъв случай не можеше да каже, че писането му е хоби. Чувстваше го по-силно от мания. Знаеше, че по един или друг начин трябва да се отдаде само на писането. "Пиша, за да дишам" - мислеше си. Беше написал доста разкази и все още не знаеше какво да прави е тях. Трупаше ги в една папка и от време на време ги препрочиташе, обаче в никакъв случай не се смяташе, че е от онези писатели, които трупат количества без стойност. И той мислеше като Гомес Руфо², че онова, което не се излага на показ, мухлясва, а онова, за което не се говори се забравя.

Иначе, повечето хора от познатите му го смятаха за странен и затворен тип, защото беше страшно отвеян. Дори е възможно и някои от тях да го смятаха за тъп. Понякога се подразбираше от начина, по който говореха с него и му се усмихваха. Туй е то. Тълпата така гледа на писателите, когато разбере, че са писатели. Ще кажат: Остави го този... ще махнат вяло с ръка и глупаво ще се усмихнат. Ще се присмеят. За какво пишеш ти? Ха-ха-ха... А по друг начин гледат на произведенията, ако ги разберат изобщо (или ако ги прочетат). Обаче тогава не се замислят как е възможно това нещо да се роди в главата на един отвеян тип.

Жена му, която беше много умна и сдържана, също се изказваше против това негово писане, казваше му, че прекалява, а прекалените неща не са за добро и едва ли не го определяше като неизживяно детство. Даже често съжаляваше, че се е омъжила за него, въпреки че го обичаше. Но той знаеше, че е важно, и нощем, когато синът му заспеше в кушетката, а жена му в своята част на леглото, сядаше на малката походна масичка под синкавата светлина на нощната лампа и пишеше. Пишеше дълго след полунощ. Самият той не знаеше точно как да определи перото си, но защо му трябваше да го определя. Просто пишеше и знаеше, че е важно. Знаеше, че всеки нов разказ е по-добър от предишния и че всеки ненаписан е шедьовър, който все някога ще напише.

Понякога, а напоследък често, заради неговото писане избухваха скандали. Жена му се дразнеше, че се е вманиачил до N-та степен и изобщо вече не й обръща внимание. Дори вече не спи с нея. Обаче тези скандали го стимулираха. През цялото време той вярваше, че все някога ще успее в писането и по този начин ще изкарва насъщния и ще са щастливи.

Стефан Радулов влезе във високия салон на гарата и се запъти към пустото гише. Наоколо имаше няколко реда захабени пейки и миришеше на влажна мозайка. Жената на гишето изглежда привършваше работа. Когато заобикаляше пейките, стъпките на Стефан Радулов отекнаха в празното помещение и служителката на гишето любопитно надникна над рамките на очилата си.

Той взе билети за втора класа, защото щяха да пътуват с някакъв бърз влак. Прибра билетите в джоба на якето, забързан напусна гарата и тръгна по тротоара към заведението, където трябваше да го чакат колегите му от сегашната работа, която беше намерил временно. Та работата не беше нищо особено, но все пак беше работа и той можеше да припечелва от нея по някой лев. Трудът беше тежък, а всичко изкарано веднага отиваше по предназначение и не оставаше пукната пара.

Тримата му колеги го чакаха седнали на една маса в ъгъла на заведението. Стефан Радулов влезе и едва ги видя на фона на приглушената светлина и цигарения дим. Беше една от тези обикновени просташки кръчми, пълни с пияници. Той се добра до масата и седна. Колегите му обсъждаха вдовеца. Говореха си, че той дава цялата си заплата на проститутките. Стефан Радулов раздаде билетите, докато слушаше разговора им. Колегите му бяха поръчали питие и за него и той пийна, след като се чукнаха за наздраве. Чистото евтино уиски му дойде добре. Уиски след тежък труд е хубаво нещо и помага да не мислиш. Също като политиката. Така де, заместител на емоции. На път към гарата четиримата врътнаха голям масур ганджа и после Стефан Радулов усети странното замайване в главата си. Краката му бяха омекнали още от самото начало и той се движеше лек като перце, всеки момент можеше да се понесе по вятъра и ето, понесе се. Все по-високо и по-високо, обаче не можеше да избяга от идиотския смях на колегите си.

* * *

Опомни се във влака. Седеше в купе с още няколко възрастни жени. Беше завит с перденцето и когато го дръпна от лицето си, той срещна любопитните погледи на жените. Нямаше и помен от колегите му. Не знаеше как се е озовал във влака, почувства се страшно глупаво и погледна часовника си. Беше доста късно, стрелките все още се размазваха по циферблата. Беше ужасно гладен и жаден. Устните му се бяха залепили. Почувства се странно. "Какво става?" - запита се той и се концентрира в тракането на колелата. Слюнка потече по брадичката му. Ей така, без да иска започнаха да текат слюнки от устата му. Сякаш беше болен от бяс. Той бързо се пребърса с ръка и отново се загърна с перденцето. В прозореца на купето се нижеха сенките на стълбовете. Той отново метна бегъл поглед към жените, които си шушукаха нещо. "Какво става?" - опита се да мисли. През стъклото не можеше да различи нищо. Очите му бяха като концентричните кръгове, когато хвърлиш камъче във водата. Очите му искаха да изскочат от орбитите. Тъмнината му пречеше да разпознае местността. Виждаше само сенките на стълбовете и всичко друго му изглеждаше ново. Всички тези рояци от светлини, които връхлитаха в прозореца от време на време бяха пълна глупост. "Какви са тези жени в купето? Кога изобщо съм се качил във влака? Колегите ми?" Всичко това беше хаос от въпроси, допускаше, че е от ганджата. Тази долнопробна, вонлива трева. Беше абсолютно объркан. Помисли си да попита жените, но нещо го сподави и долната му челюст затрепери. Всичко му стана непознато. Дори ъглите в купето изглеждаха странно. Той рязко дръпна перденцето и опря глава о треперещото стъкло, помисли си, че е голям глупак, но все пак се опита да разсъждава трезво: "Къде съм за Бога?" Поби го страх. Възможно ли е да съм се загубил? "Каква по дяволите беше тази ганджа?" - мислеше си Стефан Радулов. Погледът му отново беше отнесен, постепенно го обливаше студена пот в тръпки. Като хиляди бавно пълзящи мравки, тръпките полазваха по цялото му тяло.

* * *

След време Стефан Радулов се опитваше да разсъждава върху случката във влака, защото тя му донесе доста главоболия и развали добрия тон вкъщи. Беше много глупаво от негова страна. Но не можеше да допусне, че ганджата го беше отнесла така. Онази нощ се беше загубил и се прибра едва на следващия ден. Чувстваше се ужасно глупаво и вкъщи жена му вдигна скандал. Цялата тази случка беше скандална и явно жена му го подозираше в нещо. В някаква история с друга жена или... И до днес Стефан Радулов не можеше да обясни случката на жена си, а не искаше да споменава за ганджата. В никакъв случай! На жена му не й допадаха такива неща, разни истории за марихуана. Той й беше обещал преди да се оженят, че никога повече няма да докосва трева и тя вярваше, че той държи на думата си. Какво пък, ганджата го разтоварваше психически и той не смяташе, че има нещо лошо в това, но все пак не искаше да й казва, защото тя щеше да се разочарова от него и разочарованията щяха да станат твърде много.

Първо - беше писател.

Второ - пиеше по малко.

Трето - не можеше да печели добре.

И четвърто - отново пушеше ганджа.

Някак не вървеше и той искаше да й спести четвъртото разочарование. След него тя можеше да си помисли, че той ходи по курви и за това нямат пари.

Не, той не носеше вода на курвите, нито те на него. Не обичаше курвите. Просто нямаха пари, защото нямаше добри доходи. И затова цялата тази история звучеше нездраво, като изключеше ганджата и след всеки опит да започне някакъв разговор по тази тема, жена му го режеше жлъчно.

През това време Стефан Радулов вече беше публикувал някои от своите разкази и донякъде се бе почувствал доволен от себе си, но все още не беше успял да напише онзи разказ-шедьовър, към който така се стремеше и даваше всичко.

Жена му въздъхна в съня си. Той се обърна и я погледна, после се загледа в тавана. Обичаше я и му беше болно да го подозира в нещо, което не е извършил. "Цялата тази история звучи като боклук." Опита се да не мисли повече, искаше да поспи. Сега наистина имаха нужда от здрав сън и жена му се възползваше от тази възможност. Коликите на малкия вече бяха отшумели и безсънните нощи намаляха, а него го тормозеше мисълта за онази случка, затвори очи. Зачопли се в други мисли. "С публикацията на разказите ми доказах на жена си, че нощите, прекарани над походната масичка, не са били безсмислени, както казваше тя. Нищо, че хонорарът, който ми изплатиха и за двата разказа беше оскъден, дори мизерен. Добрите писатели не пишат за пари. Парите развалят всичко, парите развалят човека, таланта на човека, мислите му, правдивостта. Парите правят писателя проститутка. Примери колкото щеш." Стефан Радулов скръсти ръце зад тила си и се замисли. Беше решил да напише нещо наистина добро. "Не трябва да мисля вече за това." Умората от деня започна да го дразни и той се опита да поспи.

На следващия ден, преди да тръгне за работа, Стефан Радулов се отби в библиотеката. Най-редовно посещаваше кварталната библиотека и вземаше разни книжки, които му доставяха удоволствие да чете. Този път бързаше и нямаше намерение да си избира книга. По принцип губеше по един-два часа в библиотеката, но сега само искаше да презапише предишната книга, която не беше успял да прочете. Беше взел първия том на Достоевски и му доставяше голямо удоволствие да го чете бавно нощем преди да заспи. Имаше намерение да прочете всички дванадесет тома на Достоевски, с които разполагаше библиотеката, като между всеки един том беше решил да се разсейва с някакво по-леко четиво. След Достоевски си беше набелязал Симеон, след него отново Достоевски, Уилям Уортън и т.н. Обаче напоследък нощем не му оставаше много време да чете тези книги. Чувстваше се ужасно изморен от пътуването и работата през деня. В библиотеката Стефан Радулов побъбри с библиотекарката. Беше ги запознала жена му. Библиотекарката беше приятна и интелигентна жена. Както си бъбреха, тя го попита дали продължава да пише и той й обясни, че в момента замисля бъдещата си работа. Библиотекарката го насърчи и му каза, че познава писатели, които всеки ден пишат, дори да няма за какво. "Просто сядат и пишат" - каза тя. После подхвана друга тема за дъщеря си, която като съвсем малка сънувала Ърнест Хемингуей и като се събудила го описала подробно, без дори да го е виждала на снимка, или да е чела негови работи.

* * *

Навън денят беше мрачен и дъждовен. Облаците сякаш висяха над сградите. Стефан Радулов излезе от библиотеката, прекоси градинката и тръгна по тротоара. Вървеше, както винаги, забързан, с ръце в джобове, и когато стигна до спирката, почувства как не му се отива на работа за жълти стотинки. Той знаеше, че сегашната му работа е загуба на време и си помисли, че сега в този момент можеше да седи с молив в ръка и да пише. Помисли си, че няма време за губене. На спирката нямаше много хора, които да чакат. Стефан Радулов се спря с ръце в джобове и остана все така замислен. Не след дълго отдолу по булеварда се зададе автобус, обаче не беше в неговата посока и Стефан Радулов погледна часовника си. Закъсняваше. Дори вече беше закъснял и нямаше смисъл да отива на работа. "Ето сега вече ще ме уволнят" - каза си. "Какво ще си каже жена ми? Тя донякъде ме разбира, че аз съм мъжът и какъв мъж съм тогава, ако не мога да издържам семейството си." Той тръгна обратно по тротоара. Гледаше пред краката си, заслушан в свистенето на колите по булеварда. "Сигурно ще трябва да си потърся друга работа. Дано поне ми платят от старата. Сигурно ще излезе, че съм им работил без пари. За този дето духа, две седмици..." - мислеше, вървейки към дома си. Всичко това го подтискаше. "А идва и време за наема. Трябва да получа заплатата си." Много се подтисна и като че ли вече не бързаше да се прибере вкъщи. Когато знаеше, че е изкарал пет лева за деня, не беше толкоз подтиснат. Пет лева са пет лева! Въпреки че пак се подтискаше, до голяма степен беше свикнал с това. С тази несигурност. Работодателите говореха за неща като мотивация на работниците, сигурност на работното място и такива неща. И в същото време постоянно натякваха, че за всяко едно работно място отвън чакат още двайсет души.

Стефан Радулов вървеше и влачеше краката си. Беше подтиснат, но все още имаше надежда.

Вкъщи синът му плачеше и жена му се опитваше да го успокои. Стефан Радулов хлопна вратата и влезе в стаята. Жена му вдигна поглед към него, а малкият продължаваше да хленчи.

- Какво става? - попита тя.

- Закъснях.

- Нали излезе навреме?

Той й обясни, че се е отбил в библиотеката и е закъснял.

- Какво ще правиш сега? - тихо попита жена му.

- Сигурно ще се наложи утре да си потърся друга работа.

- А тази беше добра - додаде тя.

- Не ми харесваше.

- Поне ти плащаха постоянно.

- Майната му! - направи жест Стефан Радулов.

- На теб ти харесва само да пишеш.

Той си отвори устата, но не каза нищо.

- Дай ти само да пишеш!

За малко да я наругае. Не му допадаха тези скандали на тема писане, които напоследък зачестяваха. Когато тя започнеше да му натяква, че нещо е станало заради писането и когато особено го правеше със злоба и свиваше устни, той много се дразнеше, но този път се въздържа.

- Утре ще си потърся друга работа - каза той и седна на леглото, после се обърна към нея и както седеше, я целуна.

- Обичам те!

Тя го погледна бегло и отново закова погледа си право напред. Студено си тананикаше нещо и това му ходеше по нервите. Беше много нервен тип.

- Обичам те, но не искам да намесваш в писането.

- Не е ли така?

- Дори и така да е! - сопна се той.

Хапнаха за обяд и след това Стефан Радулов се опита да пише. Жена му правеше физиономии, но той не й обръщаше внимание. Просто трябваше да изключи всичко, за да започне новия си проект. Беше се усамотил в бокса с няколко листа и прав над хладилника се опитваше да създаде някакво начало. Стоеше прав и се опитваше да започне, но нищо не се получаваше и след като се увери, че няма да може да пише добре, той събра листовете в папката и я прибра в шкафа, после седна в края на леглото и остана замислен. Не беше доволен от себе си и се чувстваше непълноценно.

* * *

Жена му беше приспала малкия и переше в банята. Стефан Радулов чуваше как плакне дрехите в легена, как излива водата в мивката и после как напълва легена с чиста вода. Тази мълчалива игра на нерви го тормозеше. Ледените разговори, липсата на усмивки от известно време. Той се изправи от леглото, за миг се вгледа в книгите, подредени на полицата и излезе от стаята. Жена му беше застанала над мивката с гръб към него и той се опря о вратата на банята без тя да го забележи. Наблюдаваше я и чувстваше някакво напрежение. Обичаше я, а сякаш тая обич беше започнала да се изпарява, отлиташе като топла пара. Отлиташе, без той сам да знае като какво, но чувстваше това. Не му допадаха тези постоянни спорове с нея. Именно те го подтискаха. Той си мислеше, че призванието му е да пише и всичко друго го дразнеше. "Все пак тя ме разбира" - помисли си той и леко се прокашля. Жена му погледна през рамо и отново се обърна към мивката. Стефан Радулов не знаеше какво да й каже, за момент остана като замръзнал и после се приближи до нея. Тя изкара ръце от легена, отръска ги от пяната и бегло го погледна. После пусна чешмата, изми се със студена вода и го попита:

- "Какво?" - прозвуча, сякаш излизаше от бездна.

Той въздъхна, обхвана я с ръце през кръста и допря устни до тила й.

- Мисля си, че всичко е заради твоето писане - каза тя.

Това го изнерви. Усети как някаква топла буца, голяма колкото ябълка, се спира в гърдите му и грубо я попита - Какво заради неговото писане?

Тя не се обърна да го погледне. Не го поглеждаше и в огледалото.

- Всичко, което се случва - каза Стефан Радулов и я погледна в огледалото. "Всичко, което се случва!" - помисли си.

- Хиляди пъти съжалявам...

От стаята я прекъсна плачът на сина им и тя бързо изтри ръце в хавлията и излезе от банята. Буцата, колкото ябълка, все още беше в гърдите на Стефан Радулов и чак му се доповръща от нея. Той погледна легена в мивката. Вътре беше неговото бельо. После се вгледа в огледалото. "Всичко, което се случва!"

* * *

На следващия ден Стефан Радулов отиде на работа, но собственикът на малката фабрика му каза, че изобщо е нямало смисъл да идва, защото на неговото място вече имало назначен друг човек. Тогава Стефан Радулов поиска да му платят заработеното, но собственикът категорично отказа и му се усмихна мазно в лицето. Имаше мазна бузеста физиономия и говореше едва ли не като че е Бог. Дори започна да му чете морал. Каза, че нищо не може да стори и че той сам си е крив за това. Стефан Радулов стоеше прав пред бюрото в офиса и го обземаше омраза. Какво можеше да стори? Вкъщи го чакаха жена, едно малко момченце, което нищо не разбира, и цял куп неплатени сметки. Тогава погледна собственика, който го гледаше умаловажително и му каза, че сигурно и той има деца.

- И вие имате деца - пророни Стефан Радулов.

Тези думи ни най-малко не трогнаха собственика.

- Нямам време за глупости! - тросна се той.

- Какво са виновни те?... - гърлено додаде Стефан Радулов и бавно излезе от офиса. Когато затваряше вратата, той дочу роптането на собственика. "Отново съм без работа, не е платен и наемът. И отново ще е виновно писането, това мое безсмислено писане, но аз трябва да пиша. Въпреки всичко трябва да пиша."

* * *

На път за вкъщи Стефан Радулов се отби в една квартална кръчма. Имаше малко пари и реши да пийне нещо. Нуждаеше се от живинка. Вътре се срещна с един стар познат, Р. Куртев. Той седеше над халба с бира. Стефан Радулов се настани на масата до него и си поръча мента с мастика.

- Екологичен коктейл, както казваше един хижар - пошегува се той, въпреки че не му беше до шеги. Той харесваше Р. Куртев защото не беше скучен тип. Р. Куртев беше музикант и обичаше да го наричат Джими, от Джими Хендрикс.

Пиха по няколко питиета заедно с Джими, поговориха и после Джими си тръгна, защото имал да свърши някаква работа. Стефан Радулов остана сам на масата и се загледа в любимата си фотография на стената. Винаги, когато минаваше по тротоара отвън, я гледаше през стъклото. После погледна към бара. Сервитьорът се беше обърнал с гръб и разговаряше нещо с бармана. Погледна и в чашата си и му стана малко тъжно. Опита се да мисли за сина си. Какво бъдеще можеше да предложи той на сина си? Нямаше пари, а с писането не можеше да печели. Нямаше смисъл да мисли. "Мисъл от мъка идва, мисъл мъки зове, а в щастие без мисъл се живее."³ Обаче все се тормозеше. Тормозеше го всеки път, когато жена му излезеше на разходка с детето и после, когато му разказваше нощем с какви хубави колички били другите майки, с какви скъпи дрехи били облечени те и децата им, от какви маркови шишета пиели. Това го тормозеше, не че той държеше на материалните неща. Просто тормозеше го, когато жена му започнеше да говори за тези неща. Караше го да се чувства безсилен. Тези думи пропълзяваха в съзнанието му и го караха да си мисли, че не заслужава жена и дете. Обаче какво можеше да направи? Трудеше се, мъчеше се, стараеше се да пише възможно най-добре, за да спечели от това. Работеше гадна работа, а имаше висше образование. И той искаше да ги направи щастливи, да им предостави хубаво жилище, добро образование на сина си, когато порасне и изобщо всичко, което желаят.

Той поръча на сервитьора поредното питие и се загледа във фотографията на стената. Беше запечатала светлините на няколко улични лампи и на един автомобил в мъглива нощ.

- Приятелю, какво си решил да правиш с това? - попита го сервитьора след като му донеси питието.

- След малко се прибирам - заваля Стефан Радулов.

Сервитьорът се засмя и се върна на бара. Стефан Радулов се замисли, все още загледан в картината. "Трябва да се справя по някакъв начин с нещата. Трябва да осигуря нещо на сина си. Трябва да покажа на жена си, че мога да се справя с нещата. Не искам да ми натяква, че всичко е заради писането. Тя смята, че то е глупост, но аз знам, че е важно, поне за мене е важно." Той мислеше и след всяка следваща глътка му ставаше по-леко, докато изобщо престана да мисли.

* * *

Прибра се пиян вкъщи. Качи се с асансьора и позвъни. Жена му отвори и го посрещна. Още от първата му дума, тя забеляза, че дъха на мастика.

- Ходил си във "Водолаза!" - студено кресна тя.

Стефан Радулов я погледна и се опря о стената. Чувстваше се зле. Искаше му се да се наведе към нея и да я целуне. Но може би тя щеше да му удари плесник тогава.

- Уволниха ме от работа - гърлено пророни той.

- Затова ли се напи, свиня такава? - тя отново кресна ледено студено.

Той не й отвърна и остана опрян на стената в коридора. Жена му се обърна рязко с гръб, косата й се заметна и тя влезе в стаята. Вратата се трясна. Стефан Радулов се събу, свали якето си и влезе при нея. Тя беше взела детето, даваше му вода и сухо попита дали така решава и проблемите. Той беше седнал на леглото и се вгледа в тях. Не каза нищо. Не знаеше какво да й отговори. Жена му стана и остави детето в кушетката.

- Преди малко се обади хазяинът - сетне забеляза тя. - Каза, че ако не платим наема до една седмица, ще ни изхвърли.

- Разчитах на това, което бях заработил, обаче отказаха да ми платят - каза след малко той. Преди това се опита да си придаде вид, че размишлява.

Изведнъж жена му жално захлипа и седна до него на леглото. Цялата се тресеше от плача и криеше с ръце лицето си.

- Какво ще правим сега? - в плача си го попита.

Той я прегърна и опря челото й в рамото си.

- Защо ти трябваше да пиеш? С алкохол ли ще оправяш нещата?

Той продължаваше да я прегръща и мълчеше. Беше си предал доста замислен вид. Искаше да й даде някакъв смислен отговор. Искаше да й обещае нещо, да й каже: "Всичко ще се оправи, скъпа!" Но се чувстваше безсилен и в безизходица. Опита се да й каже нещо, но секна думите си и продължи да гледа празно в стаята.

* * *

Беше поспал няколко часа и след обяд се чувстваше по-добре. Главата му се беше избистрила и донякъде мислите от сутринта бяха изчезнали. Сега мислеше откъде да намери пари. Опитваше се да вземе някакво решение, за да свърже двата края. Вече бе искал пари назаем от всичките си приятели и познати и му беше неудобно да поиска отново. Дори на някои от тях не беше върнал пари и едва ли щеше да върне някога. До това водеше безпаричието. Но в крайна сметка щеше да поиска, какво пък - човешко е! Икономист човек, трябва да умее да живее назаем. На всяка цена трябваше да намери пари, за да не го изхвърли Шлиферът.

Шлиферът! - така Стефан Радулов наричаше хазяина си, понеже постоянно ходеше облечен с един бежов шлифер. Иначе Шлиферът беше безкомпромисен и не търпеше просрочване на наема. На всяко трето число от месеца той лично идваше за парите. Важното е, че Шлиферът имаше същата мазна физиономия като на работодателя, който изхвърли Стефан Радулов. Говореше и по същия много мазен начин и гледаше мазно. Изобщо беше същият мазен тип като работодателя. Дали пък не бяха братчета? И двамата с такива мазни ръце... Обаче този месец нещо се беше объркало в Шлифера, та Стефан Радулов беше успял да изпроси малка отсрочка. "Ще ни изхвърли, без да му мигне окото, без никакви угризения. Не е забравил и ни напомня точно навреме, гадника му с гадник!" После изведнъж реши. Това му беше надеждата. Единствената надежда. "Ще взема пари от баща си!" - каза си Стефан Радулов. "Той няма да ми откаже, не може да ми откаже. Сърце не би му дало да ми откаже, въпреки всички проблеми, които си имахме. Въпреки моето отвратително държание. Защо ми беше да се карам с родителите си, та сега да живея у този мазен Шлифер? Закъде е човек без родителите си? Баща ми е добър човек и ще ми даде пари, а аз ще му ги върна, когато имам. Той няма да ми откаже въпреки лошите думи, които му наговорих тогава. Разбира се, та нали ми е баща!"

Надвечер отиде в бокса с няколко листа и въпреки проблемите, които имаше, писането му тръгна добре. Даде едно добро начало на своята нова работа и това го радваше. Когато привърши с писането, той подреди листовете с ръкописа в папката и се върна в стаята до жена си и детето. Вечеряха в мълчание. По принцип по-рано не вечеряха в мълчание и сега обстановката беше на нерви; тропане на прибори, тежки въздишки. Жена му беше приготвила пържени яйца, които бяха много вкусни. Хранеха се на малката масичка в стаята. От време на време Стефан Радулов поглеждаше към жена си и отново сваляше поглед в чинията.

- Още утре ще си потърся работа - между две хапки вметна той.

- Ако искаш по цял ден пиши - хладно отвърна жена му. - Ако искаш и не плащай наема.

Той вдигна поглед към нея, без да изправя приведената си глава.

- Ще намеря пари.

- Всеки месец го правиш. - Тя беше нервна и разля чашата с лимонада. После вдигна мушамата, за да не капе на пода.

- Какво да правя?

- Така ли ще живеем цял живот?

- Какво да правя? Какво да правя? Кажи ми какво да правя? Какво да направя с тези две ръце? Да стана проститутка ли?

- Тогава пиши по цял ден!

Това много го изнерви. Това ПИШИ, ПИШИ, ПИШИ, ПИШИ, ПИШИ, го вбеси. За малко успя да задържи всичко в себе си, после нервно взе чинията с остатъка от яйцата и с всички сили я разби в пода. Парченца порцелан го удариха като съчми в краката.

- НЕГОДНИК, НЕГОДНИК, НЕГОДНИК, НЕГОДНИК! - започна да крещи пред сина си той. - Стига, за Бога! Какво ти пречи писането.

- Откачалка! - развика се и жена му. Детето вече плачеше. - Ти си откачалка, психар, смотаняк, злоба, изрод, боклук, мръсно копеле, лайно, тъпак! Ти си голям тъпак. - Бяха се изправили един срещу друг като петли. После тя се обърна и започна да успокоява детето. - Виждаш какво става!

- Защо отново, за Бога, намесваш писането? Какво ти пречи моето писане? За всичко - писането, писането, писането... Уволниха ме от работа и пак писането е виновно!

- Не мога да те слушам повече, толкова си...! Ти нищо друго не правиш: Защо ли се ожених за теб, копеле мръсно!

- Да се беше оженила за онзи лилипут, гъзоблизец. Не мога да гледам смотаната му мутра!

- Да бях, хиляди пъти щеше да е по-хубаво. Поне си има жилище.

- Стига дрънка...

- Честно ти казвам.

Той замълча, стана и отиде до леглото. Опря се и си пое дълбоко въздух. Повръщаше му се от нерви, ябълката в гърдите му вече беше станала пъпеш.

- Виж, ще намеря пари - спокойно започна той. - Ще намеря пари и всичко ще се оправи. Все някога нещата ще се оправят.

Жена му мълчаливо раздираше масата и отнасяше посудата в бокса. После се върна с метла и почисти стъклата от пода. Все още мълчеше. Стефан Радулов я наблюдаваше напрегнат. Искаше му се тя да каже нещо. Това мълчание... Идваше му да падне на колене пред нея и да я моли, да я моли, хиляда пъти да я помоли, но само да каже нещо. Една-едничка дума, която да не звучи ледено и да го кара да се чувства виновен. В гърдите му пареше, събу чехлите си и легна в леглото. Дори и той самият вече съвсем малко вярваше, че нещата ще се оправят. Но тази вяра му беше нужна и точно заради нея пишеше и утре щеше да си потърси работа, дори ниско платена или временна работа щеше да му е от полза. Лежеше и си мислеше. Трябваше да поиска пари от баща си. Не бяха се виждали почти два месеца и сега изведнъж трябваше да отиде и то не за нещо друго, а за пари! "Шлиферът не си поплюва и изобщо не го е еня, че сме с малко дете. Какво да му обясняваш, безсърдечен човек, стотинката цепи." Затвори очи и се отпусна. Чувстваше как всички тези проблеми го нападат и го тормозят. Чуваше сърдитите въздишки на жена си. Тя миеше чиниите в бокса. Всичко това го подтискаше. Само като си помислеше какви мечти, какви амбиции имаха двамата преди да се оженят, всичко им изглеждаше розово и непорочно. Бяха завършили висше образование - бакалавърска степен. Сега жена му посещаваше занятията за магистър по икономика, а той щеше да си остане бакалавър. "Защо ли ми е всичко това?" - каза си. "Какъв е смисълът, когато семейството ми гладува, и всичко, което изкарам с потта си, го дърпат такива мазни типове като Шлифера."

* * *

Вечерта, когато си легна, Стефан Радулов се настани удобно под завивката и придърпа тома на Достоевски от полицата над леглото. Зачете се. Жена му все още беше в банята и той чуваше как шуми водата от душа. Беше прочел един лист, когато тя се върна в стаята, загърната с хавлия. Затвори внимателно вратата, мина покрай леглото и включи нощната лампа. Той я наблюдаваше с книга в ръце. Жена му заобиколи и загаси полилея.

- Можеш ли да четеш на тази светлина? - попита го сухо, докато слагаше нощницата си.

- Нещо не ми се чете! - каза той и постави разгърнатата книга върху гърдите си. "Все пак тя ми проговори!" - помисли си. А това беше добър знак, защото той добре я познаваше и знаеше, че вече й е минало. Това малко го успокои. По принцип тя се държеше така, както той се държи с нея.

Жена му легна под завивката. Стефан Радулов отново взе книгата, разлисти я няколко пъти сякаш търсеше нещо, иначе си мислеше за това, че жена му вече не е толкова сърдита, отбеляза страницата с един оръфан билет и я затвори, след което бавно я постави на раклата над главата си. Отнасяше се по особен начин към книгите. Беше много внимателен с тях.

- Ти ще четеш ли? - попита той.

Жена му се обърна към него.

- Няма!

- Виж, извинявай за одеве, - каза той с голяма доза вина в гласа си.

Тя отначало не каза нищо. После каза, че би искала той да се отнася с нея както с книгите. Лежаха един срещу друг в мълчание и от време на време тя поглеждаше към кушетката, която беше поставена точно срещу тях, покрай стената. Когато се роди малкият и Стефан Радулов монтираше кушетката, той я беше повдигнал на дървени трупчета, така, че да могат да наблюдават детето нощем, без да има нужда да стават от леглото.

Стефан Радулов въздъхна тежко и погали жена си по лицето. Тя се обърна с гръб към него. "Защо трябва да се тормозим?" - помисли си той и нещо трепна в него. Чу жена си да плаче.

- Каква вина имам, че става така? - най-сетне сухо подзе той. Тя заплака по-силно.

- Какво мислиш, че не се тормозя от всичко това? Какво, да не би да не ви обичам? И мене ме боли, когато ми разправяш с какви колички са другите майки и как хубаво са облечени децата им. И мене ме боли - продължи той, - когато вечер вървя по тези гадни улици и надзъртам в хорските прозорци и виждам в какви апартаменти живеят - с картини по стените, с мебели... - говореше тихо и погледът му се беше замрежил. Всеки момент щеше да се отрони някоя сълза от очите му. - Но, майната им на картините и мебелите! Майната им! Майната му на всичко материално! Майната им на гадните улици! Просто нищо не излезе така, както си го мечтаехме преди... Нищо! За какво? Заради какво? Заради шибаното безпаричие! Заради шибания ни късмет! И за каква работа в чужбина да мисля? За каква? Всичко е пирамиди! И ако не е, не искам да остареем, разделени с надеждата, че ще сме богати! Как мислиш, нашето дете по-малко ли заслужава? Те с какво са повече от нас? С дебелащината си, с невежеството си, с дебелокожието си! Няма ли душа нашето дете. Боли ме! Да, казвам ти, много ме боли! Като буца е ей тука - той се потупа по гърдите. - Като шибана, гадна буца: Както виждаш - мъча се. Ти ме разбираше, трябва да ме разбираш, моля ти се да ме разбираш. Точно заради това пих днес! Заради тези мисли! С тези мисли... - заглъхна гласът му и тай я целуна по тила.

После тя се обърна и на светлината от нощната лампа, която идваше зад гърба му, той виждаше сълзите, които блестяха в очите й. Прокара ръка по косата й, отново я целуна и после каза:

- "Нещастието е заразителна болест. Нещастните и бедните трябва да странят един от друг, за да не се заразят още повече."⁴ Фьодор Михайлович Достоевски! - Отново се прегърнаха и се потопиха в една дълбока целувка.

* * *

Рано сутринта Стефан Радулов си купи вестник. Вкъщи седна на масата с чаша от последното кафе, което имаха и заразглежда обявите за работа. Жена му приготвяше закуската. Навън слънцето постепенно се издигаше и напече през прозореца в стаята. Стефан Радулов хвърли бегъл поглед нататък, но не можа да види нищо, толкова бързо погледна и се зачете във вестника, отпивайки малки глътки от кафето, което постепенно го разсънваше. Беше му приятно да става рано от леглото и си помисли, че е прекрасно, задето се е събудил толкова рано.

Не след дълго жена му донесе чиния с препечени филийки на масата и седна до него. Той затвори вестника, сгъна го на две и го остави встрани.

Тя му каза да се храни, докато са топли! И взе от хладилника буркан със сладко от дюли. После го попита, как върви с обявите.

- Търсят само готвачки, професионални шивачки и красиви момичета - забеляза той.

Тя наведе глава.

- Или шофьори с личен превоз - продължи Стефан Радулов, взе си една филийка и започна да я маже със сладко. - Сладкото е добро! - вметна той.

- Струва лев и осемдесет!

- По дяволите! - каза той. - Скъпо е!

- Подай ми го след като свършиш с него! - помоли го жена му. Той кимна и побърза да намаже филийката си.

- Какво ще правим с наема? - след кратко мълчание попита жена му. - Шлиферът не се шегува. Беше много сериозен гаднярът и си мисля, че се опитваше да ме сваля по телефона.

Стефан Радулов я погледна.

- Мазното дърто копеле!

- Не ми каза какво смяташ да правим?

Той й каза, че смята да вземе пари от родителите си.

- Какво ти говореше Шлиферът? - попита сетне.

- Нищо.

- Сигурна ли си?

- Да.

- Добре.

- Нали сме скарани? - каза тя. - С вашите, нали сме скарани?

- Нямам друг избор. Вземал съм пари от всички познати.

- Както решиш! - каза тя.

- Ще измисля нещо - каза той и се замисли за Шлифера. За този стар мазник. После отново разгърна вестника на страниците с обявите и се зачете.

* * *

Впечатление му бяха направили две обяви, но когато се обади по телефона, се оказа, че местата са вече заети и Стефан Радулов загуби надежда за този ден. Не знаеше на кого да се обади и да потърси работа. Нямаше никаква представа. Не знаеше и от кого да вземе пари назаем, а така му бяха нужни и всички тези неща отново започнаха да го подтискат. Той отново започна да си мисли за "Водолаза", обаче никак не му се щеше да се повтори вчерашната история. Не искаше жена му да мълчи като ледена статуя, за да му покаже, че е виновен. Добре, виновен е, но въпреки това той пак трябваше да троши чинии по пода и да крещи, докато тя разбере, че се тормози. Във "Водолаза" или не, той трябваше да намери пари. Щеше да се чувства нагло, ако отиде и поиска пари от баща си. Сигурно баща му щеше да даде пари, но как само ще го погледне в очите. А не става да искаш от някого пари, без да го гледаш в очите. "Така е, който не си знае устата" - укори се Стефан Радулов. "Когато устата ти е по-голяма от ума, сега мисли." Жена му все още беше в бокса над мивката, а синът му издаваше разни звуци от кушетката. Стефан Радулов остави вестника, стана и помилва сина си по косата. Имаше хубава руса косичка малкият. После той отиде до полицата с книгите, огледа ги и измъкна една дебела книга. Разлисти я няколко пъти. Прочете няколко изречения и я върна на мястото си. Замисли се за хиляди неща. За хубави и лоши неща. След обяд възнамеряваше да пише. Трябваше да провери и да поправи ръкописите от предишния ден. Всичко това му доставяше удоволствие и докато го вършеше, той забравяше проблемите. Когато пишеше, се пренасяше в един друг свят, където всичко беше, както той иска.

Беше почти обяд и денят навън беше чудесен. Жена му се бе захванала с приготвянето на обяда и Стефан Радулов отиде до нея в бокса.

- След обяд ще изляза с количката. - каза тя, като забеляза присъствието му.

- Добре!

- Времето е хубаво.

- Да, хубаво е.

- Искаш ли да дойдеш с нас? Ще пием кафе, ще се разтъпчем.

Стефан Радулов се отдалечи от нея и застана до прозореца.

- Трябва да поработя - каза той, загледан навън.

- Добре - додаде жена му. - Както искаш.

Той разбра, че не й стана много приятно от това. Просто... не й стана приятно. Той се върна до масата и седна.

- Ние с теб едно семейство ли сме? - попита жена му.

Този въпрос го обърка. Той я попита защо и я погледна. Тя не каза нищо.

- Да, едно сме - каза после той.

- Нямам това чувство.

- Имам работа и не ми се излиза - каза той.

- Както искаш.

Бяха обядвали и след това Стефан Радулов свали количката пред блока. Жена му беше приготвила детето с дебели дрешки и също слезе. Те тръгнаха и той ги изпрати с поглед по тротоара. Когато се качи в апартамента, побърза да вземе папката с листове и химикала. Настани се на масата и писа добре и му беше приятно, когато правеше това. Престана да пише чак когато се позвъни на вратата. Жена му се прибираше от разходка и той слезе, за да прибере количката.

Вечерта Стефан Радулов се обади на свои познати, от които мислеше да вземе пари назаем. Някои от тях му отказаха, но пък други му обещаха. Той искаше да вземе малки суми от повече хора, за да не се притеснява, ако не успее да ги върне.

* * *

Седмицата минаваше, а той не беше набавил нужната сума за наема. Беше успял да събере само една част от парите, а нямаше очи да поиска от баща си, въпреки че си го мислеше. Не беше успял да си намери и работа.

Накрая на седмицата Шлиферът дойде с още двама мазни смелчаги, държаха се арогантно и въпреки молбите на Стефан Радулов за отсрочка на наема, той ги изхвърли от боксониерата. Може би Шлиферът имаше право, но Стефан Радулов го мразеше, защото беше от онези мазни типове.

* * *

Квартирата, в която се настаниха, беше значително по-евтина и Стефан Радулов можеше да я плати веднага с парите, взети назаем. Новата им квартира се намираше в партера на един блок и представляваше стая с варосани стени, беше варосано наскоро. Вътре нямаше почти никакви мебели - само две легла и една паянтова маса. Дюшемето беше прогнило, а в ъгъла до вратата имаше малка мивка. Баня нямаше, а тоалетната беше обща.

Когато подреждаха стаята, кушетката на детето поставиха успоредно на прозореца, а останалите няколко кашона с багаж сложиха на пода. Засега кушетката и количката на детето бяха единствените по-едри вещи, които притежаваха. Нямаха дори котлон и съдове, в които да готвят, нямаха столове. В кашоните бяха събрани дрехите им и книгите на Стефан Радулов.

Жена му седеше на леглото и тихо плачеше, а той обикаляше из стаята и не знаеше какво да прави. Всичко, с което разполагаха в боксониерата на Шлифера, не беше тяхно. Хладилникът, печката - нищо! Сега в тази стая нямаше къде да съхраняват храната. Нямаха и пердета за прозорците.

Мълчанието и хлипавия плач на жена му го тормозеха. Отново всичко между тях беше ледено. Всяка капчица любов беше замръзнала. Той не знаеше какво да каже. Не знаеше, за Бога, и главата му не го побираше. Трябваше да се справи някак с проблема. На всяка цена трябваше да измисли нещо.

Завъртя се няколко пъти из стаята, седна до нея на голия дюшек и я прегърна. Тя седеше, навела глава и хленчеше.

- Всичко ще се оправи - прошепна той.

- Как ще живеем тук? - пророни жена му. - Не можа ли да намериш пари? Нали щете да вземаш от вашите? - заплака тя.

Стефан Радулов мълчеше.

- Какво ще правим тук?... Няма на какво да готвя. Как ще гледаме детето си?

Тези думи го смазваха и го разкъсваха. Сигурно нямаше да е така, ако тя не ги казваше толкова ледено.

- Как мислиш да я караме?

- Всичко ще се оправи - тихо повтори той.

Тя го погледна със зачервените си очи.

- Не мога да живея повече така!

- Ще намеря пари и отново ще си наемем хубава квартира - каза Стефан Радулов. - Ще отида да работя в чужбина и ще печеля.

Тя започна да се смее почти истерично. Не го поглеждаше, защото не искаше да го гледа повече.

- Ще, ще, ще, ще... Звучиш ми като някакъв идиот! - каза тя. - Ако по цял ден продължаваш да пишеш, няма да мръднем оттука! Но аз няма да живея така! Просто не мога да живея така!

Той я слушаше и тези думи започнаха да го дразнят. Всеки път, когато тя намесваше писането в несгодите им, той полудяваше.

- Стига, за Бога! - изкрещя Стефан Радулов. Взе единият от кашоните и го запрати на пода, после стана и започна да го рита. Детето се разплака в кушетката.

- Психопат! - започна да крещи жена му и да го блъска с юмруци по гърдите. - Ти за какъв се мислиш, бе кретен? Ненормалник! Да не мислиш, че си само ти? - Тя седна обратно на леглото, цялата разтреперана. - Никой досега не си е позволявал да ми крещи така! - жлъчно му каза. - И на теб няма да позволя!

- Стига, за Бога, с това писане! - продължи да крещи той. Жена му взе на ръце детето и започна да го успокоява.

- Направи нещо ти, щом е толкова лесно!

Тя си тананикаше някаква мелодийка и държеше детето.

- Не, не мога да живея в такава мизерия! - каза тя и продължи да си тананика.

- Преди поне ме разбираше - каза Стефан Радулов и отново седна на леглото. - Няма пари, как можем да живеем на по-добро място без пари.

Жена му го гледаше хладно и безкомпромисно.

- Тогава защо ми предложи да се оженим? - попита го тя.

- А ти защо прие?

- Защото преди да се оженим, въобще не си мислех, че ще е така, но и ти не беше такъв.

- Какъв?

- Писател! Мислех си, че ще си имаме собствена къща, работа, пари, щастие... Щастлив семеен живот, за това си мечтаех. Мечтаех си за щастлив живот с тебе, Стефане!

Той я погледна, без да казва нищо. Само си помисли, че всички хора за това си мечтаят.

- Но след сватбата ни ти се промени. Промени се до неузнаваемост. Вече имам алергия към твоето постоянно писане - тя остави детето и седна на отсрещното легло, което беше по пружина. - Мисля си, че трябва да идеш на психолог да изкорени тази глупост от главата ти.

- Не ме дразни с писането! - помоли я той.

- Идва ми да изхвърли всичките ти проклети разкази. Всички тези купища хартия!

Стефан Радулов отново почувства някакво нервно разстройство, но се въздържа.

- Аз те обичам! - каза той.

- А, аз чувствам как всеки ден чувствата ми към теб изветряват. Вече не изпитвам почти нищо към тебе. Свързва ни само детето и тази мизерна стая - тя показа с ръка.

Тогава той почувства някакви хладни, отровни тръпки по тялото си. Тя му говореше, а той я гледаше в лицето и сякаш не му беше жена. Дори за миг погледна халката на пръста си.

- От колко време не сме си говорили вечер, когато си легнем? - попита го тя. - Ти само четеш или пишеш!

Стефан Радулов започна да проумява, че това е така, дори се постави на нейно място, но вече беше късно, твърде късно и седеше като онемял. Не можеше да мисли. Не искаше да мисли какво ще стане. Ушите му бучаха. Тя му говореше за развод, казваше му, че не иска повече да го вижда, а той чуваше само звънкия й глас и не разбираше нищо. Всичко му беше чуждо и непонятно. Искаше всичко това да е сън. Един лош кошмар! Жена му продължаваше да говори срещу него и той затвори очи, а думите й се набиваха в мозъка и късаха сърцето му. После тя трясна вратата и излезе. Беше взела и детето. Той се огледа сам в стаята и чак сега проумя, че наистина е загубил жена си, а все още я обичаше. Господи, колко много я обичаше.

21. 03. 2001 г.

БЕЛЕЖКИ:

1. Кожна болест. [обратно]

2. Антонио Гомес Руфо - съвременен испански писател. [обратно]

3. Достоевски, Ф. М. Бедни хора. // Достоевски, Ф. М. Събрани съчинения в 12 тома. Т. 1, С., 1981. [обратно]

4. Достоевски, Ф. М. Цит. съч., с. 59. [обратно]

© Христо С. Христов, 2001
© Издателство LiterNet, 08. 08. 2002
=============================
Първо издание, електронно.
Публикация в: Христо С. Христов "Три повести и един разказ", LiterNet, 2003.