НОЩЕН РИБОЛОВ

Христо С. Христов

web | Три повести и един разказ

Чуваш ли как шуми реката, там долу на няколко крачки от нас? Виждаш ли как светят светулките и как гори огънят на другия бряг?

Тъмно е. Чуваш ли как влакът се плъзга по железницата, как скърцат траверсите, импрегнирани с катран, понесъл отровния си мирис, разяждан от жаркото слънце през деня.

Виждаш ли върха на въдицата си, вече седнал в тясната лодка? Студено ли ти е? Въпреки всичко чакаш да клъвне. Погледът ти догонва донякъде влакното в мрака. Дебело е. Чакаш голяма риба. Чуваш как водата умива бордовете на лодката, как бълбука, как шуми там някъде долу при бента. Гледаш огъня на другия бряг и отново въдицата в очакване звънчето да звънне, и пак огъня. Пламъците танцуват между сенките на върбите. И там рибарите чакат голяма риба. Чуваш пиянската им глъчка. Представяш си ги как си подават един на друг бутилка и кака пушат в тази прекрасна нощ. Дори виждаш да проблясват фасовете им. Те чакат голяма риба. Пият.

Минава втори влак, потраква. Високият бряг ти пречи да видиш пътнически ли е или товарен. И да го различиш по светлините на вагоните. Знам, ако сега братовчед ти беше с нас, щеше да каже дори закъде пътува.

После е тихо. Гледаш огъня. Мълчиш. Във въздуха кръжат светулки. Водата мие лодката. Студено ти е. И как няма да ти е студено, та нали, преди да се качиш на борда, затъна до шия в реката и аз едва те изтеглих. Сега целият си мокър. Трепериш, но чакаш голяма риба. Не е ли чудесно това?

* * *

Почти всеки съботен следобед през лятото с Панчо пътувахме с влака до Ябълково, слизахме на гарата и пеша се отправяхме към реката на риболов. За да стигнем до реката, трябваше да вървим дълго по един път с разкъртен асфалт. Отстрани имаше зеленчукови градини, царевични ниви и бостани с чардаци, построени от вейки и покрити с папур край пътя, за да почиват под тях работниците на обед. Но ние отивахме за риба и вървяхме все направо по пътя към редицата тополи и дигата в далечината пред нас. На това място реката течеше спокойно и широка и имаше хубави места, където човек можеше да улови добър екземпляр. Пристигахме всеки съботен следобед тук за нощен риболов на сом. Времето беше горещо и предразполагаше. Оставахме край реката цяла нощ и в неделя до следобед, когато с последния влак се връщахме в града.

Панчо се беше оженил наскоро и му беше малко съвестно да оставя младата си жена сама в големия град, но разбира се, риболовът го влечеше достатъчно, за да го стори, и още в петък той се зареждаше със стръв. Вземаше много червеи, попови прасета, малки рибки... Беше нужна доста стръв за големите куки.

Вървяхме по прашния път с прашни обувки, забързани към реката. Постепенно пред високата дига почваха да се открояват бетонните шахти и листакът, като завеса отзад. Беше горещ ден и ние решихме да минем през една градина напряко, та да излезем по-бързо на черния път, който прехвърляше дигата. Отвъд нея беше реката. Спуснахме се до самото корито и хванахме нагоре срещу течението към бента. Вървяхме трудно по песъкливата почва.

Панчо се спря за миг, свали раницата на пясъка и облече ризата си да не го хапят комарите. Имаше нескопосни движения, но вече беше женен и го приемах по-сериозно. Беше си намерил хубава жена - дребничка и тиха. Много пъти казваше, че я обича, защото го пускала нощно време да ходи на риболов. По този повод една вечер, докато си седяхме в кръчмата, някой от компанията го попита: “Панчо, ти какво предпочиташ, да ядеш торта с приятели или да си ядеш акото сам?” Бяхме пийнали. Друг пък се разсмя глупаво. Панчо се позамисли и му отвърна: “Първото”. А онзи се захили чак сега: “Затова ли си се оженил за такава хубава жена?” - му вика.

Тогава не знам, по чудо не се сбиха.

Докато си слагаше ризата, казах на Панчо, че мене не ме хапят комарите, а той се засмя с ей такава усмивка. Очите му блеснаха. Косата му беше начупена и изрусяла от слънцето. Беше добре сложен младеж с едър кокал и китките на ръцете му бяха широки като дъски.

- Тука не се сещам за проблемите, братле. Сещам се само за първата ми любов - той погледна към реката, блеснала като сребро на залеза, и метна раницата на гърба си.

Тръгнахме все край брега по тоя пясък, а аз вървях на няколко крачки след него и го наблюдавах в цял ръст.

- Не се ожених за първата си любов, братле, само мисля за нея, но и това ми стига, защото я чувствам.

Не му отвърнах.

- Е добре, щом искаш, да мълчим.

- Давай, говори!

Той се поспря малко.

- Аз съм щастлив човек.

- Радвам се.

- Щом мога да видя всичко това. Тази река ме радва най-много. Еднакво ме радва по залез слънце и сутрин, и по обед.

Усмихнах му се.

- Кара ме да се отпусна.

- Ти си добър човек, братле - му казах.

Той също се усмихна.

- Нали сме приятели. Обичаме се като приятели и можем да си говорим всичко, ама тази река ме кара да се отпусна и да си мисля за първата любов. Виж как се е разляла тази река. Виж островите. Някога тук хората отглеждаха фъстъци.

- Щом ти е приятно, мисли си.

- Човек има една истинска любов.

- Не знам.

- ... и ако не може да я сподели, после цял живот се преструва на щастлив.

Той се обърна за миг към мене и пак тръгна мълчешком. Раницата се блъскаше в бедрата му. Няколко разглобени въдици стърчаха изпод брезентовия капак.

- Не те ли чака тя вкъщи? - го попитах.

- Не знам.

Гледах си в краката, докато вървяхме и наближавахме бента.

- Поне си мисля за нея.

- Дай днес да хващаме риба, а?

Той замълча, но беше замислен. Продължихме напред. Заобиколихме бента и по една пътечка през храсталака стигнахме до нашето място. Брегът беше стръмен. Долу за една върба бяха завързани две лодки. Тук реката беше дълбока и течеше бавно, с тъмни води. На другия бряг също имаше върби, храсталаци и някаква колиба с остър покрив, построен от стари гумени ленти. На това място преди време бяхме уловили няколко едри сома и затова му казвахме “нашето място”.

Оставихме багажа и побързахме да заредим въдиците със стръв, докато е още светло. Куките бяха големи, каквито само стават за улов на това чудовище, и закрепени с дебели поводи и вирбели за основното влакно.

Панчо седна на земята, запали цигара и почна да нанизва червеите на куката. За това си го биваше. Правеше го все едно ниже тютюн, поставяше червеите така майсторски, че течението на реката не ги отмъкваше от куката. Червеите се гърчеха. Получаваше се един прекрасен букет за нашия мустакат приятел. Аз също пушех и нижех червеи на куката. Моята въдица беше къса и с нея по-трудно се замяташе тежката стръв, но от лодката беше удобно, защото я избутвахме навътре в реката, докъдето синджирът ни позволяваше, и тогава клоните на върбите не ни пречеха.

Сглобих кепа за всеки случай. Имах хубав кеп, от някогашните. Панчо приготви фенера, кутиите със стръв, прибра пакета цигари в джоба на ризата си и слезе при реката. Мълчахме. Трябваше да се пази тишина за мустакатко. Панчо издърпа лодката до брега и се метна в нея. Синджирът издрънча. Аз му подадох фенера, кутиите със стръв, въдиците и стария кеп и се върнах горе да скрия раниците с останалите такъми и храната в храсталаците, та да не би някой да си ги познае. Наоколо се навъртаха доста цигани от селото, косяха сено и някой можеше да ни вземе раниците, докато си ловим риба.

Качих се в лодката. Настаних се в задната част. Горната дъска беше излъскана и заоблена от обувките на лодкаря. Бордовете бяха наклепани със зифт и мазни. Зад гърба ми имаше някаква метална кутия, пригодена за изгребване на водата от коритото, и аз я преместих да не ми убива. Панчо беше седнал по-напред в лодката и ми подаде въдицата.

- Дръж, братле, хвърлил съм я вече.

- О кей! - проследих с поглед влакното. Стъмваше се. Тук-там играеше дребна риба, а реката шумеше приятно по брега и умиваше лодката, образувайки тънки струйки. Издърпах леко влакното, закрепих звънчето и отпуснах аванса на макарата. Известно време седяхме в мълчание. Нощта изведнъж падна тихо и ни изненада. Нямаше луна. Едва различавах образа на Панчо. При всяко наше помръдване лодката се поклащаше. Беше плоскодънна и тясна. Аз подпрях въдицата на левия борд да не ми отмалеят ръцете и я затиснах с крак. Бях наострил слух. Очите ми постепенно привикваха с мрака. Панчо също подпря въдицата на борда и запали цигара. Седеше с лице към мене. Усещах тютюневия дим и изведнъж Панчо заговори тихо:

- Знаеш ли братле, сега се питам, какво ли прави жена ми в този момент. Колко е часът?

Вдигнах ръка колкото се може по-близко към лицето си, погледнах часовника и му казах. Гледах как от време на време цигарата му проблясва. Мислеше си нещо.

- Десет?....

- Панчо, на тебе майче не ти е до риба, а?

- А не, братле, просто се чудя... Чудех се... Аз вярвам на жена си.

- Просто трябва да знаеш, че в това няма никакъв смисъл.

- В кое?

- Да се притесняваш за нея. Тя си е вкъщи.

- Зная. Притеснявам се за жена си и си мисля за голямата ми любов. Ей братле, ама така е по-добре да ти кажа, защото иначе си мислех само за голямата любов.

За момент съжалих жена му, като го слушах. Не че аз ще бъда стока... Все пак Панчо беше добър приятел, но не съм жена, нали?

- Ти защо се ожени изобщо?

Той наведе глава. Замисли се, пусна угарката от цигарата във водата, проследи я по течението надолу и сетне се загледа в мрака.

- Защо! Защото... За единия миг удоволствие! Затова сега идвам на риба.

- Жена ти е бременна, нали?

Панчо ме погледна за момент. Не беше много щастлив.

- Да, сигурно.

- Искаш ли детето?

- Да, та нали аз съм го направил.

- Защо говориш тогава така?

- Всичко отвътре ми е... дано поне то (детето) промени нещо.

След малко запалихме по още една цигара. Дълго мълчахме, взирахме се в мрака, в течението на водата и по някое време звънчето на въдицата се обади; отначало лекичко, а после издрънча изведнъж силно. Скочихме. Панчо грабна въдицата, засече и отпусна. Върхът на пръчката направи дъга към водата. Панчо я опна назад. Влакното се изпъна като струна. Няколко пъти пръчката се сви, влакното направи корем и увисна.

- Откачи се! - съобщи Панчо и бързо нави свободната корда.

Аз запалих фенера, взех две големи куки и закачих поводите им с вирбели, а Панчо отново чевръсто почна да ниже червеите. Мълчахме. След малко отново хвърлихме въдицата на старото място, поставихме камбанката и отпуснахме аванса. Панчо не продумваше. Аз гледах и слушах реката. Шумеше приятно и изведнъж се появиха доста светулки над водата. Помислих си, че наистина имаме голямо желание, щом сме дошли да седим цяла нощ в тая лодка, вместо да се наспим вкъщи. Наистина имахме голямо желание да уловим риба.

- Това беше голямо парче, братле - захвана най-сетне Панчо. - По това време излизат да се хранят и плъх да им закачиш на тия куки, ще го налапат.

Проследих влакното с поглед, докъдето можех. И на двете въдици беше изпънато добре.

- Да измъкне такъв змей от водата, на човек ще му е нужна канджа.

Панчо се замисли.

- Какво е това канджа?

- Кука!

- А-а-а... кука! Обаче има здрава опашка - продължи той. - Да знаеш, че тука има много едри сомове, макар че тия бракониери гърмят с тротил. Има едри риби и затова винаги авансът на макарата ти трябва да е освободен. Иначе братле, ако издържи кордата, може да влезеш заедно с въдицата в реката - той се засмя. Аз също се засмях. Запалих си цигара. Отпуснах се и се облегнах на дъската. Наблюдавах светулките. Радваха ме. Бяха като звездички над реката. Шаваха си напред-назад. Наблюдавах и Панчо. Седеше навел глава, дърдореше ми тия неща, но от време на време се отнасяше някъде. Замисляше се.

- Тебе братле, нещо те мъчи -прошепнах му глупаво. - Дрънкаш ми тия неща, но не си тука. Още днес във влака го забелязах. Казваш ми, че си щастлив човек, пък май нещо много те мъчи. Не се притеснявай за жена си, ако е това, няма смисъл, тя е свястна жена.

Панчо помълча, помълча, пък ми рече:

- Знаеш ли, братле, като ми спомена за жени, сега сме двамата и можем да си говорим каквото искаме за жените. Ще ти кажа нещо, братле - той отново се замисли. - Едно време, когато още бях студент, спах с една жена, докато приятелят й беше някъде на ски. Пиянска история, ама като отидохме в стаята, където живееха заедно с онова момче, знаеш ли какво направи тя? Обърна снимката му на шкафчето, братле, да не ни гледа, и после се съблече чисто гола, а след всичко се извини, че била пияна и не знаела какво прави. Алкохолът не е извинение, братле. Правеше го като за последно.

- Това ли си мислиш сега?

- А ти какво си мислиш?

- Нищо.

- И аз не си мисля нищо.

Пък аз си мислех и да не го лъжа му го казах:

- Богати сте вие, дето сте били студенти - като че ли малко му завиждах за тая история, защото аз бях малко сух с жените и не ми се бяха случвали такива неща до сега, а Панчо ми беше истински приятел.

Той ме погледна и ми вика:

- Обаче е удобна дръжката на моята въдица.

Що за глупости! - помислих си, не му го казах. Само му рекох, че аз обичам въдици с коркови дръжки и пак си помислих за жените и за мъжете, и за съвкупленията между тях и колко е красиво - тези движения, голите тела... Нещо ме жегна отвътре. Всичко това ми беше чуждо; тези движения, женските голи тела, техният мирис, удоволствието. Наблюдавано само по филмите, то не беше истинско. Не бях сигурен дали Панчо знае това. Нямаше да му го кажа, макар че понякога ми се искаше да поговоря с някого. Засега си беше моя тайна. Може би Панчо се досещаше, воден от факта, че не контактувам с жени, но аз нямаше да му кажа.

- Моята е от нещо като дунапрен.

- Майната им на въдиците! Важното е, че си бил студент!

- Всеки може да бъде студент! - каза ми Панчо.

- Всеки може да продължава да бъде ерген, но си се оженил! А пък аз не съм бил нито студент, нито съм женен.

Панчо се захили.

- Виж колко неща съм изпуснал.

- Аз изпуснах голямата любов.

- Не говори така, това е все едно да изпуснеш влака.

- Утре въобще не ми се тръгва от тук

- И на мене.

- Ама хич.

- Жена ти те чака вкъщи. Тя те обича.

- Ти срещал ли си някога голямата любов, братле?

- Не знам. Познавам жена ти, тя всичко дава за тебе.

- Хич не ми се тръгва утре.

- Защо я ревнуваш тогава?

- Не е вярно!

- Защо й казваш, че я обичаш?

- Не е вярно!

- Чувал съм те!

- Това са глупости!

- О кей, щом казваш, но замисли се над това.

- Тук мога да мисля само за голямата си любов, братле, но не мога да говоря с никого за това.

Панчо замълча. Мълчахме дълго, почти до зори, гледахме светулките и чакахме, но рибата не кълвеше повече. Тогава ние се изкачихме на брега, взехме одеалата и заспахме, положили глави на меките раници.

11. 03. 2003 г.

© Христо С. Христов, 2003
© Издателство LiterNet, 05. 07. 2003
=============================
Първо издание, електронно.
Публикация в: Христо С. Христов "Три повести и един разказ", LiterNet, 2003.