ЛЯТО

Христо С. Христов

web | Три повести и един разказ

Те поеха, всеки по своя път, а аз останах сам и отчужден в тази джунгла, стихия и едновременно пустош, смразяваща и топла, преливаща на вълни в менe като треска и като конвулсии, напомнящи за най-лошото ми пиянство, когато се бях напил с водка и вермут и в устата ми беше сладко, лепкаво и гадно.

Стоях и гледах след тях и си повтарях мълком, повтарях си го, колкото и да не бях сигурен в това, повтарях, че трябва да се наслаждавам на всеки миг на тази земя без значение дали е в ледени полета, пустиня, океан, овощна градина, гора, сред поля от пшеница или пожарища. Дали има прах или е влажно. Повтарях си и твърдо не вярвах, че трябва спокойно да си поема дъх, земен дъх и да се наслаждавам на всеки миг от живота си без значение... да изсмуквам най-прекрасното от всяка секунда, колкото и гадна да е.

Те ми го казаха и си отидоха, всеки поел по своя път нанякъде. Те умееха да се наслаждават на всеки миг, а аз не умея.

Те самите бяха красиви, дори много и ми казаха това, но не ме научиха на него, после си тръгнаха и аз дълго гледах след тях по прашния път, докато те се стопиха и само стълбовете останаха да стърчат като моя голгота. Дълго гледах в празното и се чудех как да се науча да правя това. После осъзнах, че имам нужда от приятели. Не исках да живея по този начин. Само как не исках да живея по този начин...

1.

Вървя по главната на Китен и краката ми са още схванати от дългото седене в рейса. Бях се качил на един автобус, който пътуваше от Пловдив за Царево и слязох точно тука, на предпоследната спирка, без сам да зная защо и сега се опитвах да свикна с Китен, такъв какъвто беше: къщи, заведения, дървета покрай брега. Представях си го другояче. Не, не беше лош, никак дори. Бях слушал доста неща за това място от едно момче, което отсядаше всяко лято тука с родителите си.

Имаше много почивни станции. Виждаха се още от автобуса, когато пристигахме. Навсякъде наоколо сновяха хора, коли...

Нямали пари! Когато си говоря с някого и той ми вика: “Хората нямат пари!” И това ми го казва всеки път различен човек. Значи, какво да си мисля? Всеки вика за другия, че няма пари и той за него - мисля си, вървя полека, разглеждам заведенията и срещам с поглед жените.

Продължих надолу по улицата и започнах да си съставям план. На първо време трябваше да хапна нещо и после да пообиколя и да потърся работа. С парите, които имах, едва ли щях да изкарам повече от два дни. Много исках да си намеря работа и безплатна квартира. Нуждаех се и от едното, и от другото, за да мога да спестя някой лев.

Разходих се и огледах заведенията. По тази улица бяха все кафенета. След малко свърнах в пресечката и реших да седна в първия ресторант. Беше един такъв мижав, от онези, които хората отминават, без да искат, с дървен навес и маси с карирани покривки. Жив човек нямаше вътре. Само от персонала седяха на една маса. Можех да ги позная по отегчените погледи, с които ме гледаха. Спрях за малко. Помислих си да отмина, обаче в този момент сервитьорът излезе и ме погледна с един такъв фалшив поглед. Беше с физиономия на хитрец, с леко ехиден израз и бозава кожа.

Заповядайте! - каза ми той и посочи заведението.

На менюто отвън пишеше “Омлет - 1, 50 лв”. Тогава влязох, може би заради омлета за лев и петдесет. Онези от персонала ме погледнаха и сервитьорът тръгна след мене.

Настаних се на една маса в дъното до оградата и оставих сака на съседния стол. Сервитьорът се отдръпна. Музиката беше хубава. Онези от съседната маса си говореха нещо. Единият от тях беше неподстриган, веждите му бяха чорлави, имаше и брадичка. Изглеждаше ми мърляв. Другият беше дебел, с къдрава коса, вързана на плитка и носеше избеляла тениска.

Вратите на ресторанта бяха широко отворени и вътре се виждаше барът. Пред бара имаше разхвърляни каси с амбалаж и покривки по пода. След малко оттам излезе сервитьорът и ми донесе менюто. Казах му, че направо ще поръчвам. Онези на масата отново ме погледнаха. Бяха започнали да играят на някаква игра с кибритена кутийка. Слагаха я на ръба, удряха я с ръка да отскочи и после спореха. Не можах да разбера точно в какво се изразява играта. Единият, този с брадичката, се смееше. Дебелият беше ядосан за нещо. Постоянно махаше с ръка.

- Да! - съгласи се сервитьорът и изкара кочана от джоба си. Взе химикала и ме погледна готов да пише. Поръчах си омлет, хляб и чаша чешмяна вода. Той записа внимателно.

- Да! Чаша чешмяна вода? - повтори. - Тя не струва нищо.

- Да. - казах аз. Прозвуча ми все едно съм виновен.

- Жаден ли сте?

- Да.

Сервитьорът се усмихна и тръгна към бара. Като минаваше покрай онези на масата, викна "Ники"' и брадатият го последва. Беше облечен с бяла тениска и избелели панталони с големи странични джобове. След малко дебелият също влезе в кухнята. Останах сам. Огледах се наоколо. По тази улица не минаваха много хора. Отсреща имаше едно заведение с папурен навес. Нагоре по улицата имаше много ресторанти. Зад мене покрай оградата растяха някакви цветя и ме дразнеха с листата си. Преместих се леко напред със стола. Барманът, онзи с бялата тениска и брадичката, отново се върна на мястото си. Листата на тези цветя все още ме докосваха и това ме дразнеше. Дръпнах стола още малко напред и се загледах в бармана. Той засече няколко пъти погледа ми. Усетих го, че се почувства неловко, защото наведе глава. Дебелият също излезе. От ресторанта след него излезе и едно момиче и седна до тях. Носеше черна широка тениска и изглеждаше безформена, а беше и твърде ниска. Тя запали цигара, изкара я от едно кожено калъфче и също започна да се ядосва. Говореше по адресна някакъв Панчо.

Сервитьорът ми донесе храната. Облегнах се на стола и го изчаках да сервира. Той сложи чинията с яйцата пред мене, сложи на масата и хляба и чашата с вода. Като стори всичко това, ми пожела добър апетит и аз реших да го попитам за работа.

- Искам да попитам… - казах.

- Да - той ме погледна.

Казах му, че си търся работа и го попитах дали не може да направи нещо, да ми помогне по някакъв начин. Той ме погледна по-сериозно, малко се замисли и ми каза, че трябва да питам него, като ми посочи с ръка дебелия. Онзи усети нещо и ме погледна.

- Добре - казах аз.

Сервитьорът кимна:

- Ще му кажа.

Аз кимнах. Брадатият също ме гледаше. Сервитьорът отиде, каза им нещо и след малко дебелият дойде. Точно бях започнал да лапам яйцата.

- Любо Милев! - представи се той и ми подаде ръка.

Ръкувахме се. Здравата стискаше. Попита ме дали търся работа. Казах:

- Да.

Попита ме какво мога да върша и каза, че е разбрал, още преди да му каже сервитьорът, че търся работа. Брадатият продължаваше да ни наблюдава. Любо Милев приятелски ме попита още веднъж - какво мога да върша.

- Много неща! - казах аз.

Той не каза нищо. Момичето също ни зяпаше. Забелязах това и му обясних, че мога да бъда барман, да мия чинии…

- Мога да си помисля за барман - каза той.

Тогава с малки заобикалки го попитах дали, ако работя при него, ще ми осигури безплатно спане.

- Не - каза той.

Не казах нищо. Помислих си, че няма да приема работата. Той ме погледна и ми каза, че няма нужда от такива...

- Добре - казах аз. - Мерси!

Той се усмихна широко и някак по детски, кимна и се върна при останалите. Продължих да лапам. Яйцата бяха добри и си помислих, че те струват пари. Част от последните пари, който имах. Ядях и си мислех, че не ми провървя. Сега трябваше да тръгна от заведение на заведение и да питам за работа.

2.

Тръгнах нагоре по улицата с ресторантите и се чувствах приятно, тъй като бях сит. Трябваше да измисля, да направя нещо, за да се чувствам всеки ден така. По улицата имаше много ресторанти, няколко кафета й хранителни магазини. Вървях почти до края на тази улица, разглеждах и реших да се върна до онова заведение с папурен навес. Защото пред него стоеше един коремест тип, захапал клечка за зъби, и кой знае защо си помислих, че той може и да ми помогне.

Не, не си мислете… просто смърмори нещо, когато го попитах, дали може да ми намери работа. После ми посочи ресторанта, в който бях обядвал с почти последните си пари, и ми каза да вървя там и да търся работа. Благодарих му най-любезно и отново тръгнах нагоре по прашната улица. Обаче, преди да стигна края й, кривнах в пресечката покрай склада за безалкохолно, изкачих се нагоре и се спуснах отново към главната и зеленчуковия пазар, където беше човек до човек. Тръгнах по една успоредна на тази пряка, от двете страни се редяха сергии и стигнах плажа до почивните станции.

Докато пътувах за насам в рейса, си мислех, че ще е по-лесно да си намеря работа. Сега вече започвах да си мисля обратното, поне, появяваха се първите наченки на тези мисли в главата ми.

Питах за работа на още две-три места, после тръгнах по една пряка, също с много ресторанти и започнах да тропам от врата на врата, но навсякъде ме отпращаха.

3.

Нощта прекарах на плажа и ми беше много студено. Бях се приютил под една спасителна кабинка и спах, подложил сака под главата си. Късно през нощта се събудих от басовите удари на съседната дискотека. Дълго гледах как една двойка се ухажваха и как се любиха, на няколко метра от мене, без явно да ме забележат, после станах и тръгнах в противоположна посока по мокрия пясък. По-надолу басовият грохот от дискотеката изчезна и остана само пенестото, дрезгаво или съскащо шумене на вълните, бялата пяна и мислите в главата ми. На тялото ми беше студено и въпреки това мислите ми бяха свежи - след сън.

Имаше една двойка на плажа и момичето много нежно стенеше, просмукваше устните си и съскаше почти като вълните. Тази двойка също не ме забеляза. А аз отначало се обърнах и исках да се върна, но после реших да продължа напред, защото нали долу имаше други двама, които си играеха на играта на любовта, или на играта на нагона, или просто се чукаха като хамали, ако щете.

Момичето продължаваше да стене, да охка, да просмуква устните си и да повтаря нещо на руски, неразбираемо за мене. Погледнах ги за миг и после продължих да вървя по мократа ивица без дори да чувствам грам възбуда, а вълните се плискаха в краката ми и напред по дъгата на залива. Гледах как постепенно мракът започва да избледнява и ми беше приятно в ноздрите - и студено и свежо. Чудех се откъде да захвана утре. Не знаех дали да не ида пак при дебелака и при онзи с рошавите вежди. “Ники”. “Ники”. “Любо Милев”. “Ники”, както му каза сервитьорът! “Ники” и “Любо Милев”. “Любо Милев”! Или да се върна при другия отсреща. Или отново да тръгна от заведение на заведение, от градче на градче, додето намеря това, което търся.

Защо пък точно в Китен дойдох? Точно в Китен? Наистина, много народ има! Проверих дали парите са още в джоба ми, после спрях и тръгнах обратно по мокрия пясък. Стенещата мадама и онзи ги нямаше. Продължих. Първата двойка седяха морно голи на дрехите си и момчето блажено пушеше, а девойката го обгърна с ръце през врата, като ме видя. Отминах ги и се изкачих по стълбичките към дискотеката. Беше някъде към четири и половина сутринта. Пред входа на дискотеката имаше много пияни момичета, които бяха насядали по тротоара на плочките и ме заглеждаха с размазаните си погледи.

Поех нагоре по улицата, покрай затворените ресторанти и пълните кофи за смет, от които изскачаха котараци. После свърнах по познатата ми улица и спрях пред ресторанта на дебелака. Реших да изчакам до сутринта и седнах на бордюра.

4.

Някъде към шест сутринта някакъв бродяга с бяла брада излезе от съседния двор и постави една походна маса на тротоара, на няколко крачки от мене. Аз си седях на бордюра, наблюдавах го, извърнал глава към него и ми се спеше… Чудна работа, как изведнъж ме хвана дрямката и главата ми започна да клюма, все едно беше на шарнир. Имах странен вкус в устата и стомахът ми се беше свил на топка. Мъжът с брадата ме погледна няколко пъти, докато подреждаше вестниците върху грубото дърво на масата. После той седна и започна да се подкрепя от едно патронче с водка, преглеждайки един от вестниците, а слънцето се издигаше постепенно от изток над улицата и мирисът на море беше така плътен и силен, подсилван от далечното плискане на вълните.

Обаче, като гледах как мъжът с брадата пие от водката, ми се свиваше стомахът още повече. Имах го това чувство след всяка негова глътка и след малко усетих мириса на мекици във въздуха, който се носеше като пролетен полъх за гладния ми стомах и мириса на варено прясно мляко и силния аромат на кафе, който се понесе от ресторанта на дебелака зад гърба ми. Чух как кафе-машината изсъска, някакъв глас каза, че си е изгорил езика. После се понесе още по-силно мирисът на пържени мекици във въздуха, много, много мазни и меки. Тогава си казах. “И днес трябва да се яде, мамка му!” Как можех да не мисля за ядене? - Не исках да мисля! Реших и станах да се поразтъпча малко, докато отворят ресторанта. Масите в двора бяха без покривки и лъхаха на пустош, а столовете бяха прибрани някъде. Бродягата си пиеше водката рано-рано до самата ограда и вече въобще не ми обръщаше внимание.

5.

След малко вратата на ресторанта се отвори и оттам бавно излезе дебелият. Вътре пред бара видях две изкорубени походни легла, няколко одеала и онова момиче спеше на едното легло. Тя лениво се надигна. Видях, че беше облечена със същата фланелка, с която беше и вчера. Тогава дебелакът затвори вратата и през потъналите в прах квадрати на стъклата й не се виждаше нищо. Казах си: “Любо Милев”! Май, че така беше. Да, дебелият се казваше Любо Милев!

Влязох в двора на ресторанта. По гредите на навеса растеше декоративен бръшлян, блед като аквамарин, а на стените имаше две големи емблеми, които изобразяваха моряшки пояс и котва. Любо Милев започна да слага покривките и онези каренца, без които, според мене, масите в ресторанта щяха да изглеждат другояче. Той хич дори не ми обърна внимание. Изчаках го предпазливо да сложи две покривки и тъкмо слагаше второто каре, когато не се сдържах и му рекох:

- Слушай, съгласен съм да работя при тебе и без да ми осигуряваш спането.

Той сложи карето и без да ме поглежда, ми каза, че ще си помисли за това. Аз му казах, че съм готов да работя и му обясних, че снощи съм спал на плажа и съм гледал как се прелъстяват около мене. Засмях се накрая и си помислих, че ме съжали, защото той кимна и тръгна към ресторанта.

Повъртях се малко прав и седнах на една от масите. Чувствах се глупаво и некомфортно. Не знаех защо дебелият ме караше да чакам отговора му. Мислех си, че ще ме изрита отново, обаче все пак не знаех защо не го направи веднага, дебелакът му с дебелак. “Любо Милев!" - казах си. Може да ме приеме на работа и тогава ще е Любо Милев. - Седях и си мислех. Ароматът на кафе отново се понесе във въздуха и стана толкова силен, че го усетих в стомаха си, усетих го топъл и свеж като самото кафе, чух суркане на крака, на мрежести обувки, носещи голяма тежест и Любо Милев постави една голяма чаша с кафе пред мене. Погледнах го, кафето и него. Любо Милев ми кимна и каза, че е за мене.

- Аз черпя! - каза той и седна като изсурка стола по плочките.

Благодарих му и докато пиех кафето, той ми обясни каква ще е работата ми и заплатата, и правата, и когато ми се усмихна отново по детски, си помислих, че ми провървя.

6.

Любо Милев ме разведе из кухнята. Входът й беше до самия бар и до вратата имаше малък шублер, обкован в дърво.

Кухнята имаше още един изход отзад до вратата на нужника и там бяха мивките. Коритата бяха претъпкани с мръсна посуда и помия, кофите - с огризки и стар хляб, а по мозаечния под имаше паднали вилици и метални капачки от бира. Любо Милев ме остави за миг и отиде да провери дали някой не е нацапал нужника и дали има тоалетна хартия. Върна си и каза, че има тоалетна хартия и че може да се налага понякога да мия чиниите и да изхвърлям боклука отзад в кофите.

През това време приятелката му беше прибрала някъде двете легла и завивките и когато влязохме отново в помещението пред кухнята, където беше барът, тя се решеше, без да се оглежда никъде, а цигарата й димеше в един пепелник на тезгяха. Любо Милев ме представи пред нея, запозна ни, казваше се Деница и ние се ръкувахме, като през това време тя беше захапала със зъби пластмасовата шнола, а с лявата ръка придържаше кока си. Гласът й ми се стори малко дрезгав или може би това беше от шнолата, но все пак малко дрезгав, като на настинала хубавица. След туй аз излязох отново на двора. Любо Милев ми каза, че ще ми приготви да хапна нещо за закуска.

На двора беше приятно и аз проверих дали сакът ми е още там (бях го оставилна един стол). Беше непокътнат. Замислих се как може при един и същ човек веднъж да не ми провърви и веднъж да ми провърви, но си дадох сметка, че това са пълни глупости. Та нали можех да приема тази оферта още вчера. Сега нямаше къде да спя. Дали не бях сгрешил? Бях съгласен да работя, а къде щях да спя?

- Ще си намериш някоя жена и ще спиш там, при нея - каза на глас Любо Милев, без да го питам, и ми донесе няколко пържени филийки. Взех една и започнах да се храня. Помислих си за това съвпадение на мисли и му казах. Той седна малко при мене и като се засмя, ми каза, че е пълно с търсещи сервитьорки и разни курви, които не искали нищо друго освен да им го слагаш много пъти, много пъти за едно лято, всеки ден след работа сутрин, и в почивните дни. Казах му, че тава е идея от негова страна, а той ме прекъсна, за да ми покаже една блондинка с къса прическа и шоколадов тен. Аз я гледах, докато влизаше в ресторанта. Носеше къси оранжеви панталонки и бедрата й имаха вретеновидна форма. Тя се запъти към нас, усмихна се и поздрави Любо Милев, като се обърна на малко име към него. Нарече го Любак. Той също я поздрави и тя седна до нас. Приятелката на Любо Милев излезе отвътре и също седна на масата. Блондинката я заприказва. С кок като че ли приятелката на Любо Милев изглеждаше по-нормална, обаче много пушеше и пак запали цигара, като я изкара от коженото си калъфче. Аз си взех още една филийка. Блондинката си взе също една и започна да дъвчи е присвита уста, а бедрата й лъщяха от светлината. Наистина беше много светъл ден и след като си тръгна, аз дълго мислих за блондинката, за бедрата й, за почти жълтата коса, която беше къса и като пух на малко пате. Само кожата й ми се стори много опната и особено на лицето. Кожата на лицето й беше като оризова хартия. Любо Милев ми каза, че блондинката всяка сутрин по това време ходела да тича на плажа и че Панчо, който ги прецакал и ги напуснал (той ми обясни подробно също, че Панчо е бившият барман), много често си я оправял и сега тя казвала, че й липсва, а него го нямало едва от два дена. После Любо Милев каза:

- Как може да ти липсва някой, при условие че тук има толкова други хора.

Аз се засмях и казах, че може би го обича. Любо Милев каза, че нямало такова нещо и всичко е било заради онази работа. Аз отново се засмях и забелязах, че пред масата на вестникаря започват да се нижат хора и да спират за вестници. Тишината започна да се нарушава и от други звукове освен от шума на морето. Очертаваше се добър ден.

7.

Дълго време не се отби никой в ресторанта и аз отидох да си потърся квартира.

Тръгнах нагоре по улицата и започнах да разпитвам, където видех по-възрастни хора с вид на местни. Наистина, тази идея да живея с някоя жена не беше лоша, даже и тя да беше курва, но това не можеше да стане така изведнъж. Трябваше ми поне малко време. Вървях и гледай жените, а кафето вече беше прогонило дрямката, но сега не се чувствах свеж. Кожата на лицето ми беше провиснала. Носех с мене сака си и започнах да се гмуркам в пресечките и да лъкатуша между колите от двете страни. Питах на няколко места и най-сетне се настаних в една малка стая с едно легло и стар гардероб. На прозореца имаше мрежа против комари и вътре беше чисто, а наемът не беше много висок. Обаче се поциганих малко, пазарих се с жената и тя ми падна от първоначалната цена, като разбра, че не съм на почивка и смятам да работя. Все пак, щях да остана по-дълго време. Даже хазяйката не пожела да й платя веднага и аз си помълчах, без да настоявам, като си помислих каква благородна жена е.

Прибрах се в стаята. Помислих си, че сега това ще е моят дом. Отворих широко прозореца и вътре нахлу свеж въздух. После поисках жената да ми покаже банята и клозета. Тя го стори и ме помоли да пестя топлата вода и да пазя чисто. Обещах й и се върнах в стаята си. Преди да вляза, от отсрещната врата излезе едно красиво момиче и ме попита с усмивка дали съм новият наемател. Сърцето ми трепна и от гърлото ми излезе някакъв отговор. Тя ми каза, че с предишния квартирант си е прекарвала добре и ми обясни, че работела като сервитьорка някъде тука, назова ми името на заведението и аз се престорих, че го знам. После казах, че ще работя като барман в един ресторант и тя каза, че тогава ще се виждаме често.

“Често, често, често!” - кънтеше в ушите ми, докато си подреждах багажа в стаята. И беше красива, мамка му! Красива е пустата курва. Замислих се, този дебелак, Любо Милев да не е някаква врачка. Ето, че всичко се нареждаше. На нея даже вече и липсваше предишният квартирант, а на мене ми трябваше съвсем малко време. Работа, красива съседка сервитьорка, само трябваше да наблегна върху някои неща. Мислейки си това, се съблякох гол и отидох в банята. Чувствах се щастлив и доволен от стечението на обстоятелствата. Като затворех очи, си представях моята съседка. Бях готов да работя по въпроса. Насапунисах се и се изтрих под душа. После се върнах в стаята, легнах на леглото и съм заспал.

8.

Събудих се някъде към пет часа след обед и първото нещо, което направих, беше да погледна към прозореца. Този светлосив квадрат ми напомни за работата. Та нали си бях намерил работа и вече трябваше да отивам в ресторанта. Надигнах се полека в леглото и погледнах часовника си. Станах и отново отидох в банята. В устата си усещах един лепкав и неприятен, застоял вкус. Изплакнах се и си измих лицето обилно със студена вода. Прокарах двете си ръце по косата и я намокрих. Погледнах се в огледалото. Сенките под очите ми се бяха отдръпнали, а ужасно разширените пори около носа, които се образуваха от безсъние, умора и мръсотия, се бяха позатворили. Хвърлих си още една шепа вода на лицето, подсуших се с кърпата и тръгнах към стаята си. Когато бях в тъмното коридорче, се отвори врата, появи се една светла и прашлива призма на стената и срещу мене изникна съседката ми. Усмихна ми се и чак сега забелязах, че е много красива. Много по-красива от одеве! Имаше остри черти и малко скулесто лице. Истинска хитруша. Аз се сконфузих малко. Тя ме попита, дали съм спал, обърна се и затвори вратата на своята стая. Беше загърната с бял пешкир през кръста и гърдите, и като се обърна, видях, че има хубаво дупе и слаби крака, които в най-горната си част ставаха още по-слаби. Тя се обърна и ме завари с поглед сведен все още надолу. Разсмя се. Аз минах от другата й страна и казах, че наистина съм спал. Тя после пак се засмя хитро с красив смях и косата й се заметна назад, като се обръщаше в противоположната ми посока. Рязко се обърна към мене и ми подаде ръка.

- Деси, приятно ми е! - каза е мек глас.

Аз поех много малката й ръка и се стараех да я задържа колкото е възможно по-дълго, стискайки я добре, защото знаех, че това им харесва на жените. Тя се остави да задържа дълго ръката й, докато й кажа името си, след усмивката ми и после, докато тя ми обясни, че е тропала на вратата ми, за да се запознаем. Казах й, че съжалявам, че съм спал така дълбоко и не съм я чул. Тя каза, че ще сме съседи дълго време през това лято и измъкна ръката си от моята.

Наистина, трябваше да вървя на работа и тръгнах към стаята си, а Деси - към банята.

Когато затварях вратата на стаята си помислих, че Деси ме беше възбудила. Опрях се с гръб о вратата. Дяволски красива беше Деси. И дано това лято да не е като всички други лета.

9.

Облякох се прилично за работа и докато се обличах, си мислех, че други лета не ми е вървяло с жените. Въпреки че съм имал други толкова красиви заблуди като Деси. Деси! Ах, Деси... Ти дано не си заблуда, Деси - мислех си. Но поне тонът й беше обещаващ и гласът й - курвенски. Един такъв мек и в същото време дрезгав и лигав, и плътен, и еротичен, женски глас.

Излязох от стаята и заключих вратата. Деси все още беше в банята и водата шумеше като порой. За миг се спрях пред вратата, която криеше пороя, но продължих бързо, с два отскока взех няколкото стъпала на стълбището и вече бях на улицата. Времето беше приятно и навън имаше много хора. Някои се връщаха от плаж и мъжете носеха надуваеми дюшеци и чадъри, а жените - чанти. Децата суркаха джапанките си и босите им пръстчета стърчаха отпред, потъмнели от праха и асфалта, а петите им и прасците бяха полепнали с пясък.

Тръгнах надолу по тротоара. Сега щях да работя и да изкарам малко пари, за да почерпя Деси. Днес си бях намерил работа, а сега след сън, с натежала глава от свежест, си мислех, че е някакъв друг ден. Вървях бавно, имайки предвид, че ресторантът на Любо Милев не е далеч. Сегиз-тогиз поглеждах часовника и когато свърнах рязко в улицата, където беше ресторантът и заобиколих едно изгнило корито на рибарска лодка, видях, че има много хора, скари и талази от дим, смърдящ на скумрия и скрибуцащ на чалга. На най-долнопробна чалга. Тръгнах надолу покрай сергиите, където подир следващата пресечка беше ресторантът на Любо Милев. Дори “Фолксвагенът” на онзи с брадата, Ники, се виждаше паркиран отпред матов от прахта под небето.

10.

На една маса в двора на ресторанта седяха Любо Милев и лукавият сервитьор, който ме посрещна вчера отвън на тротоара. Приятелката на Любо Милев я нямаше и Ники го нямаше. Влязох в двора, като минах покрай дъската меню. Любо Милев ме погледна и лукавият също. Всъщност все още не знаех дали това момче е хитрец или само така изглежда. Поздравих ги и застанах прав до тях. Те също ме поздравиха и сервитьорът ми подаде матовата си ръка, която ми се стори като единицата на бяло зарче в сравнение с ризата му. Казваше се Филип. Обаче и в гласа му имаше лукавост, когато си каза името и ме заговори. Но иначе не беше самолюбив или нагъл и изговаряше много правилно думите “защото”, ”когато”, “какво”.

Любо Милев ми каза да седна, ако искам, и аз седнах на един стол до тях. В помещението пред бара имаше още някакво момче и вършеше нещо там. Като ме видя, че го наблюдавам, Любо Милев ми обясни, че това е другият сервитьор и през цялото време аз гледах как момчето, застанало с гръб към мене, вършеше нещо, което не можех да видя. В ресторанта все още нямаше хора и след малко при нас се появи Ники. Отново беше облечен с избелелия панталон и същата тениска. Запознахме се официално, въпреки че вече бях чувал името му. Казваше се Ники Траянов и говореше меко с лек акцент. Ники Траянов влезе вътре и пусна някакъв компактдиск. Любо Милев седеше тежко на масата. Аз не знаех какво да им кажа, тъй като още не ги познавах добре и пресилено мълчах. Говореше ми се, но мълчах и се сещах за Деси, моята съседка.

- Така е всеки ден - каза изведнъж Любо Милев и погледна точно към мене.

Помръднах, помислих върху това, преди да кажа нещо, преди да кажа каквото и да било.

- Така е всеки ден и всяка вечер от май насам. Никаква работа... Филип, лукавият сервитьор, си мълчеше.

- Искаш да кажеш, че няма работа? - обърнах се аз към Любо Милев. Той ме погледна и кимна. Не му вярвах. Не можех да му вярвам при тези обстоятелства. Та преди няколко часа, той ме беше наел да работя за него. Помислих си, че шефовете винаги се оплакват. Не му вярвах.

След няколко часа горният етаж на ресторанта се зае с клиенти и аз вече бях започнал да работя зад тезгяха, приготвях поръчките с питиетата и миех празните чаши. Празната посуда сервитьорите оставяха на една маса встрани от бара. Всички огризки и костите изсипваха в една голяма черна торба и като се освободях от моята работа, аз подавах мръсните чинии и приборите през малкото прозорче в стената на Деница, която се беше напила и през цялото време ми дрънкаше някакви глупости.

По-късно една от сервитьорките в съседния ресторант дойде да си купува цигари и аз я обслужих. Тя беше красива и стройна, облечена в черни къси гащенца, с тен и рус мъх по ръцете и по врата, откъдето почваха къдриците й и яката на фланелката, която опасваше шията й и се спускаше плавно напред и увисваше надолу, където беше опасана в панталонките и съвсем леко издърпана нагоре. Когато взе кутията цигари в ръце, я видях, че има дълги пръсти и си я представих как издърпва тази оранжева тениска пред огледалото. Тя пушеше бяло Виктори и това ме направи допълнително щастлив, защото вече знаех какво пуши тя.

- Заповядай - казах й.

Реших да я заговоря нещо, но Филип дойде за поръчката и той стори това преди мене. Тя му се усмихна и аз се обърнах с гръб към тях. После я гледах как излиза от ресторанта и чаках Филип да маркира поръчката на касовия апарат.

11.

След като привършихме работа, аз изхвърлих черните торби с боклука отзад в контейнера. Преди това бях измил и старателно полирал всички чаши и най-вече високите чаши за бира, които бяха от тънко и гладко стъкло, тъй че трябваше да се полират.

Върнах се при останалите от персонала, които седяха на една маса в двора, и ресторантът ми се стори самотен, тъжен и безполезен, като пепелта в старо огнище. Всички пиеха джин, с изключение на единия от сервитьорите, който пиеше бира. Аз отидох до мивката зад бара, измих си обилно ръцете с топла вода и сапун, после се подсуших в една кърпа и реших да си приготвя едно питие. Един дълъг джин във висока чаша със столче. Взех много лед, който накваси ръцете ми и едно тлъсто парче лимон с тънка кора. Сетне всичко това смесих с джин и тоник и още зад бара ударих една солидна глътка на задоволство от първия работен ден, от запознанството ми с Деси, от това, че успях да си намеря леговище и от самия джин, който полази надолу и заигра в стомаха и в кръвта ми. Изсипах в чашата останалата част от тоника и понесох питието навън. Тази вечер бях приготвял поне три такива питиета за Деница и когато тя пиеше второто питие, опряна на малкото шублерче до бара, ми сподели съвсем спокойно, че й липсвало синкавото сияние на джина от неона в дискотеките.

Седнах замислен на масата до тях и оставих питието. Погледнах чашата, подсетен от това сияние на неона, после погледнах Деница и после пак чашата с джина. Сторих това няколко пъти и най-сетне й казах, че със синкаво сияние от неона или не, резултатът накрая си е все същият.

12.

Когато се прибирах, бях много пиян и вече наистина бях сигурен, че няма никакво значение дали има неон или няма. Сърцето ми биеше дълбоко в мене и аз се олюлявах и спъвах по улицата. Бях свил в някаква друга пресечка и търсех къщата, където сега живеех, но тъй като не можех да я открия, свих в някаква трета пресечка, напсувах с вкус на джин в устата си и тръгнах без сам да зная накъде. След малко се върнах отново до ресторанта на Любо Милев и пак тръгнах нагоре по улицата, защото ресторантът вече отдавна беше затворен. По пътя изпаднах в някаква нервна истерия, защото само аз знаех къде живея, а сега вече и аз самият не знаех и нямаше кой да ме упъти до стаята ми. Разминавах се с разни хора. Вървях бързо. Беше ме страх, че ще остана на улицата тази нощ. Беше ме страх, че ще замръзна. Боях се да не замръзна. Бях настръхнал, а в същото време се потях и бризът шумеше в ушите ми и ме отнасяше някъде. Разминавах се с разни хора. През цялото време се разминавах с разни хора и с разни погледи. Трябваше някой да ме упъти. Спрях се пред една витрина. Зениците ми бяха страшно разширени. Изплаших се като се видях в стъклото. Тръгнах отново. Залитах. Сега пък нямаше никой по улицата. Кръстосвах преките и след дълго време, може би цяла вечност, спрях някакви момчета и започнах да ги питам дали не знаят нещо за Деси, моята съседка, за да ме упътят и да се прибера. Казах им, че ще замръзна иначе. Те се разсмяха, извиних се и ги попитах дали не знаят къде живее Деси. Чух единият от тях да казва на другите, че съм много яко мотан и напушен или пък луд. Другият пък каза:

- Той е много насран! Направо се е насрал! Пич, ти си се насрал и сега не знаеш какво говориш!

Окото му беше на сантиметри от мене. Какво грозно око! Казах му го на глас:

- Какво грозно око имаш!

- Смърдиш на джин! - чух някакъв глас.

Не му обърнах внимание и отново ги попитах дали не знаят нещо за Деси, моята съседка, или поне къде живее и започнах да им я описвам. Завалвах, жестикулирах, повтарях, а те ме отминаха сякаш бях някакво чучело. Изгледах ги, бавно се обърнах напред, махнах с ръка и тръгнах. Чувствах се все по-зле. Колко такива високи чаши със столче бях изпил? Не знаех. Вървях и търсех да видя Деси. Исках да видя Деси, моята съседка и после тя да ме заведе в стаята ми. Бях изпаднал в безпътица, в алкохолна мъгла от джин, в който даже не блестеше неон. Сега в очите ми блестяха кръговете от уличните лампи по асфалта. В страни от мене се нижеха фасади, паркирани коли, беседки, стълбове с разлепени по тях некролози, кофи за смет, мирис на смет и на развалена храна. Но в устата ми, вкусът на джин беше по-силен от всичко друго и когато най-сетне открих изкорубената, обърната лодка до пресечката, където беше квартирата ми, бях достатъчно добре, за да вкарам от първия път ключа в ключалката.

13.

Ключалката изщрака веднъж и още веднъж и когато натиснах металната дръжка на бравата, съседната врата се отвори с леко изскърцване и от процепа надникна Деси. Аз се бях обърнал през рамо да видя какво става и като я видях, пуснах дръжката на вратата. Деси не казваше нищо, само се усмихваше, но имаше много уморен вид. Явно не беше заспивала до сега.

- Здравей - казах й аз.

Тя ми отвърна на поздрава и излезе в малкото коридорче, като се опря с гръб о стената. Беше облечена с голяма мъжка тениска и под долния ръб, който беше малко над коляното, бедрата й сякаш ме викаха. Тя ги кръстоса и ме погледна изпитващо и многозначително, и потайно. Попитах я дали не спи и дали е сама, и как е минала вечерта. Тя ми отвръщаше накратко и после ми каза, че освен аз и тя, няма никой друг на този етаж, в тази къща, на този бряг. Говореше точно в такава последователност. Попита ме дали пуша.

- Да - казах и си помислих, че нямам цигари.

Тогава тя каза, че имала цигари и ме попита, дали не искам да изпушим по една заедно. Отворих вратата на моята стая и я поканих вътре. Когато пуснах осветлението, се втурнах да вкарвам в ред леглото, което приличаше на нищо. Бях станал и бях оставил всичко ей така - мръсни чорапи и гащета... Тя забеляза, че се притеснявам от това, въпреки че аз се заех да оправям нещата, без да се притеснявам много.

Каза ми да не ми пука, задето е разхвърляно и седна накрая на леглото. Наблюдавах я както бях прав до нея и ме прободаха някакви сладостни тръпки, някакво притеснение, съвсем леко притеснение, някакво желание за секс и когато тръгнах да отварям прозореца, всичко това стана миш-маш в главата ми и се почувствах глупаво. Започнах да обикалям около Деси като пълен глупак, като някакъв секс маниак, като разгонено псе, ненаситно, разгонено псе, а тя запали цигара и ми подаде кутията, пушеше Невада. Не бях очарован от това, обаче запалих цигара и все така мълчалив, седнах по турски в леглото срещу нея. Дърпах често и дълбоко от цигарата и гледах Деси. Тя пушеше като истинска дама. Не си говорехме нищо. А-а, да кажа нещо и пак замълчавах. От цигарата алкохолът повторно ме хвана и постепенно ме завъртя в state of euphoria, в онази спирала, в онова торнадо, в което всички лица, предмети и всичко смислено се размазва в погледа, езикът се връзва, а устата започва да говори врели-некипели, появява се желание... и после се вършат глупости, каквито вършат повечето хора. Дръпнах си още веднъж от цигарата, изхлузих сандалите си и точно тогава Деси ме попита с онова мило, пискливо, лигаво, курвенско гласче, дали съм пил и аз й казах, че съм пил.

- Много съм пил - казах й - много джин, за из път.

Признах й, че е много готина и че много ми харесва и побързах да се нахвърля върху нея с отворена уста. Тя ме отхвърли, защото бях груб и каза да престана, но аз не престанах и тя започна да ми се моли, после да крещи, докато раздирах голямата й памучна тениска и гледах голите й гърди, а ръцете ми шареха ту там, ту по-надолу и дърпаха бикините й, които пращяха.

14.

Отдръпнах се от нея. Тя цялата трепереше и плачеше. По вътрешната част на бедрата й имаше морави петна от моите пръсти. Видях, че има и синини по ръцете. Беше раздрала потника ми. Вдигнах си панталона, запалих една от нейните цигари и отново седнах на леглото, а тя все още тихо хлипаше.

Джинът вече беше изветрял, а дрезгавата цигара ме превъзнасяше душевно и докато чувствах лекотата на никотина, който ме завърташе в своята магия, а Деси продължаваше обидено да хлипа, легнала по очи в леглото ми с разтворени крака, гол задник и разпрана тениска, аз почувствах, че трябва да й се извиня за това, което бях сторил с нея. Извиних й се сърдечно и започвах да се оправдавам с алкохола и не знам с какво още. Чувствах се виновен. Тя започна да плаче силно и да крещи, че съм мръсен изрод, изнасилвач и да повтаря, че съм се изпразнил в нея. Казах, че не е така, и се разплаках. Тя отново започна да крещи. После започна да се моли на Бог, дано да не съм се изпразнил вътре и дано да не е бременна от такова копеле като мене. Стана и бясно започна да търси петната от сперма по чаршафа, но не можеше да ги намери. Не си спомнях какво съм правил. Тя плачеше. Беше в безизходица и повтаряше дано да не е бременна. Поиска ми аспирин, аз потърсих, дадох й и през сълзи видях как тя се разкрачи и се обърна с гръб към мене. Попитах я, какво прави.

- Аборт - тихо каза тя. - Аборт правя.

Запалих нова цигара и й казах, че ако е бременна, ще се оженя за нея. Деси стана и на вратата каза, че заслужавам да извика полиция, задето съм такова нагло копеле и съм й налетял още първата вечер. Аз изкрещях, че я обичам и, че искам да се оженя за нея, ако е бременна.

Тя затръшна вратата.

- Ах, Деси! - казах си. - Ах, мръсна курво!

15.

Изобщо не я обичах и изобщо не исках да се оженя за нея. Защо й го бях казал тогава? - мислех си вторачен във вратата. Местех погледа си в лампата и когато започнаха да ме болят слепоочията, го връщах отново във вратата. Защо й бях казал, че искам да се оженя за нея, като изобщо не го мислех? Може би, за да не извика полиция и да каже, че съм я изнасилил? Не помнех, какво съм правил с нея. Обаче сега трябваше бързо да измисля нещо, за да оправя нещата. Лежах и мислих дълго. Реших да се махна от тази квартира, за да не може да ме открие Деси, ако е бременна. Дали изобщо не трябваше да се махна от това проклето селце? Кой ли вятър ме довя тука? Китен! Китен! И тъкмо си бях намерил работа в ресторанта на онзи дебелак, Любо Милев... щеше да е хубаво, ако не беше тази Деси! Проклети жени! Господи! Каква безпътица! Каква гадост! Щях да се напивам всяка вечер с джин в ресторанта на Любо Милев. Какво трябваше да направя сега? Дълго време не можех да измисля нищо, обаче знаех, че не трябва вече да виждам Деси. Станах и бързо започнах да прибирам дрехите в сака си. От прозореца лъхаше хлад с бриза и аз знаех, че утре няма да го има този прозорец, а може би и ресторанта на Любо Милев, и Китен.

16.

Напуснах стаята още преди зазоряване, като внимавах да не вдигам много шум, за да не ме чуе хазяйката. Тя живееше в приземния етаж, в една малка равматична стаичка с прозорец към улицата. Затова, докато изляза от двора, се притеснявах да не ме види със сака и да се усъмни, че си тръгвам, без да платя. Тя бе добра жена и ме беше приела, без да й плащам в самото начало. А ето, че сега си тръгвах на пръсти като някой лисугер, възползвал се от гостоприемството й. Ако случайно ме видеше, нямах и три лева да й платя едната нощувка. Затворих внимателно входната врата и тръгнах надолу по улицата. За Деси изобщо не се сещах, вървях бързо с големи крачки, а сакът се блъскашев бедрото ми. По улицата все още нямаше хора и аз вървях сам в избледнелия утринен здрач. По-надолу, продавачите подреждаха стоката по сергиите си, а от една маса, където приготвяха гофрети, се носеше миризмата на печено тесто и аз погледнах към тостерите, когато минах покрай тази маса. Имаше три тостера и от тях излизаше ароматен пушек.

Спуснах се към плажа. Исках да подишам малко йодни пари и просто да погледам морето. Когато се проточи пред мене, повърхността на морето беше гладка и чугунено сива, а слънцето едва се издигаше. Седнах на пясъка и се загледах. Не вярвах, снощи да съм бил толкова лош, че да съм изнасилил Деси. Тя самата си го просеше, с тези нейни красиви и голи бедра и с това гласче. По дяволите! Всичко стана на нищо! Всичко загуби смисъл след това. Квартирата ми отиде по дяволите. Сведох очи към пясъка и после, когато погледнах, видях покрай мене да минава някакъв мъж с куче. Кучето се втурна към мене, но мъжът го повика и кучето се върна при него. Гледах дълго след тях. Те се стапяха по дъгата на плажа и след тях оставаше само равномерното пляскане на вълните и една дълга диря от следи, която постепенно се размиваше, докато следите изчезваха, се опитах да мисля за Деси. Май, че бях влюбен в нея. Не можех да си дам отговор на този въпрос и си го повтарях постоянно. По този начин исках да се влюбя наистина в нея, обаче се чувствах все по-празен отвътре, мислех си, че ще полудея от това. След снощната история в стаята ми, образът й постоянно изскача пред мене. Тя крещи и повтаря, че ще ме убие, задето съм такова гадно копеле. Изнасилвач. Изнасилвач. Изнасилвач! - крещи ми тя. По бедрата й има огромни синини, причинени от моята грубост.

Чаках да стане време и Любо Милев да отвори ресторанта.

17.

Седях дълго на пясъка и гледах как слънцето се издига нагоре и багри водата в оранжево, пурпурно и бляскаво жълто. Вълните навътре бяха като течно сребро. Отново започваше да става задушно на този свят. Гледах как слънцето се издига с лека парабола на юг и знаех, че с всяка секунда земята се върти и аз се въртя с нея, седнал на плажа, чакайки да ида на работа. Не исках да виждам повече Деси. Тази долна, съблазнителна изкусителка. Изведнъж станах рязко прав и изтупах задника си от пясъка. Деси беше в главата ми, мислех и за работата, която бях започнал при дебелака и за това дали ще ми плати добре. Имах нужда от пари. Всеки човек на този свят има нужда от пари. После реших, че всичко на този свят е като нужник на “Мак Доналдс” в центъра на Пловдив. Всичко е приходящо като централна тоалетна в голям град. Седнах отново на пясъка. Мислех си, как всеки и всичко нахълтва в нас без изобщо да му пука, дали ни боли, дали ни наранява, дали ни изтощава, дали изобщо сме готови за това. По този начин и Деси беше нахлула в мене със своята красота, именно за туй сторих всичко това с нея снощи. Трябваше да споделя тази красота. Не ме интересуваше как ще се почувства тя. Та нали аз никога не съм бил жена и не зная как се чувстват жените. А сега самичък трябваше да изтрия тази мръсотия от душата си.

Слънцето ме напече от високо. Все още гледах във водата, после гледах спасителите, които пристигаха на работа и подреждаха всичко около кабинките си. Гледах ги как вдигат на пилона малкото флагче и как то плющи от вятъра. В далечината на брега имаше един хотел, който се белееше като гранит на черния бряг, зад него имаше гора от тополи и в края й започваше малкият кей, над който стърчаха няколко голи мачти. Оттам се чуваше и пухтенето от мотора на някаква гемия, която бавно се отдалечи от кея, носовата й част се хвърляше във вълните, повдигаше се, пак падаше и гемията плавно напредваше към средата на залива.

Погледнах отново спасителите, изпитвах някаква завист към тях, но не се замислих над това и когато отново погледнах морето, гемията вече я нямаше. Станах и реших, че е време да вървя към ресторанта на Любо Милев. Всъщност знаех защо завиждам на спасителите. На тях никога нямаше да им се наложи да изнасилват. Но не исках да си го призная.

Загърбих морето и се изкачих по стръмните стъпала, после тръгнах по улицата и после отново свърнах в пресечката покрай баничарницата. Стомахът ми стана на топка, когато погледнах тавите със закуски през витрината. Спуснах се по улицата и свърнах в пресечката към ресторанта. Мъжът с бялата брада и тази сутрин беше изкарал на тротоара масата с вестниците. Ресторантът също вече беше отворен и Любо Милев седеше сам на една маса в двора.

Поздравих го и седнах до него. Той ме попита дали ме боли глава от снощи и аз му казах, че нищо ми няма. Любо Милев ми каза, че него го боляла съвсем леко главата.

Побъбрихме малко и аз си приготвих дълго кафе. Любо Милев ми донесе закуска отвън на масата. Струваше ми се свестен този Любо Милев. Добродушен дебелак!

Закуската ми се състоеше от няколко филии хляб и парче масло. Излапах набързо всичко и след това започна един монотонен ден, в края на който бях съсипан и се чувствах като парцал.

18.

Когато затваряхме и аз помагах в прибирането на масите, Любо Милев ми каза, че няма нужда повече от мене. При тези негови думи, сърцето ми се сви, но знаех, че съм безпомощен и замълчах. Гледах го. Този човек две сутрини ми беше приготвял закуска и кафе. Този добродушен дебелак. Едва ли не го чувствах като другар, като едно рамо за моята клета душа. И сега той ми казваше, че няма повече нужда от мене. И го казваше така, без да ми даде шанс да му задам някакъв въпрос. Оставих последната маса и зачаках Любо Милев да ми плати. Той ме погледна, влезе в ресторанта и измъкна кочана с бележки, който беше забит на един пирон над шублера. Аз седнах на една маса и зачаках. Бях сам в двора на ресторанта и навсякъде около мене се носеше мирисът на скара и гласове от улицата. Сервитьорите вече се бяха отчели и се качиха горе в стаята си да спят. Деница беше пияна и спеше седнала на един стол в ъгъла зад вратата. През стъклото виждах клюмналата й глава. Любо Милев смяташе нещо вътре и дойде с бележника при мене.

Надявах се, че ще ми даде поне двайсет дева, но той ми каза, че всичко, което съм заработил, било джин, тъй че ми дължал само два лева. След тези негови думи полудях. Той бръкна спокойно в джоба си и изкара оттам захабена пачка. Взе с двата си пръста една банкнота и ми я подаде. Аз му казах, че той не ми е споменавал за такова нещо. Тогава той ми каза, че може и да не ми е споменавал, но така процедирал. Попита ме дали не съм могъл да се сетя защо ме е карал да записвам всичко, което пия, на листчетата.

- Не - казах аз.

Той ми показа листчетата.

- Жалко - каза.

Взех листчетата и ги разгледах. Ръцете ми трепереха от нерви. На всяко едно от тях пишеше Джин + тоник. Това ме вбеси. Бях изпил толкова джин и тоник. Запратих кочана на земята и напсувах Любо Милев. В първия момент той не каза нищо. Вече го мразех това добродушно копеле. Напсувах го още веднъж, а той ми се усмихна все така по детски. След това подкарах и него и майка му, и ресторанта. Той ми каза, че майка му няма никаква вина за това. Аз посегнах и го ударих по голямата глава. Ударът ми беше слаб, срам за един мъж и веднага след това Любо Милев ме измлати поне два пъти по-силно и аз паднах на плочките. Ритна ме няколко пъти като пъхтеше, после ме хвана за косата, повдигна ме, затътри ме към входа (не се опитвах да сторя нищо) и ме изхвърли на улицата, като ме шутира силно отзад.

Аз залитнах, тръгнах през глава и се блъснах в една група момичета. Те започнаха да се смеят и едното от тях, в която се блъснах, ме нарече някак си. Аз се изправих с премрежен поглед, но не смеех да ги погледна в очите от срам. Видях, че Любо Милев е все още на входа на ресторанта и ме наблюдава. Момичетата продължаваха да се смеят.

- Без да искам - смърморих аз.

Те ме отминаха, без изобщо да знаят какво е в душата ми.

... Тръгнах по улицата, като се преструвах, че не се е случило нищо. Всъщност, беше се случило това, което се случваше с мене почти всяко лято.

Вървя със сака в ръка и всичко наоколо ми е безразлично. Не знаех какво да правя. Сега бях слабият. Бях слаб, а се държах лошо с по-слабите от мене. Престанах да мисля за тези неща. Какво можех да направя? Не исках да мисля. Не исках да живея така, но нали трябваше да се яде. Мамка му!

Движа се сред окъснелите групи от хора. Гласовете им ме понасят, както вятърът понася найлонова кесия над улицата и я върти сред кълбетата прах и мръсотия. Бях унижен, но никой от тези хора не знаеше за това и аз се преструвах на горд. Гледах ги. Отвътре се чувствах празен и ме беше яд на онзи дебелак и на всички като него. Мислех си да се върна в ресторанта и да направя нещо, с което да му покажа, че съм по-силен. Обаче не съм по-силен и всички тези мисли са един вид примирение със случилото се. Беше ме яд на мене си. Какво лайно! Какво лайно съм! Вървя бавно и гледам сенките на дърветата покрай брега долу, светлините от прозорците на почивните станции, кафенетата, ресторантите, колите, жените. Сега исках Господ да слезе и да ми покаже пътя към рая. Свърнах в една пресечка и поех без сам да зная накъде.

март 2002 г., Пловдив

© Христо С. Христов, 2002
© Издателство LiterNet, 28. 04. 2002
=============================
Първо издание, електронно.
Публикация в: Христо С. Христов "Три повести и един разказ", LiterNet, 2003.