ДЕСЕТ МИНУТИ

Георги Милев

web

Булевардът беше пуст и изтръпнал от студа. Ярките жълти лампи светеха силно, но със своята студена неонова светлина сякаш допринасяха студът да бъде непоносим. Мъжът чакаше тролейбуса вече 20 минути и почти беше изгубил търпение. На спирката нямаше никой. Погледна часовника си и видя, че е единадесет. Полъхваше лек, вледеняващ ветрец, по-скоро течение. Неволно си спомни кратката информация във вестника, че ранните ноемврийски застудявания се дължат на високо атмосферно налягане някъде над Исландия, откъдето над цяла Европа нахлуват ледени арктически въздушни маси. После си спомни тъжното погребение на леля си, на което беше днес, за стопеното от болестта й тяло, за необятните гробища, за подсмихващите се и кощунствено шегуващи се за нещо гробари, за лицемерните, както му се бе сторило, сълзи на братовчедка му, дъщерята на покойницата. Пръстта на гроба бе замръзнала и сега споменът за буците, кънтящи върху евтиния ковчег, го накара да потрепери.

- Добър вечер, господине - чу той зад себе си.

Извърна се стреснато, гласът беше неочакван, само преди секунди на спирката нямаше никой. Беше мъж, малко над тридесетте, много слаб, с къса, едва набола брада и червеникава, дълга почти до раменете коса. Прокъсаното палто от груб черен плат, изпитите скули, мършавината издаваха просяк.

- Добър вечер - отвърна все пак мъжът, който чакаше тролейбуса и побърза да се обърне напред.

Очакваше да му поиска пари или цигари - най-честата молба на нещастните бедняци. Но за негово учудване просякът не поиска нищо. Присъстваше незабележимо зад него и мълчеше. Това продължи дълго или поне достатъчно дълго за студената вечер.

- Искаш ли цигара? - обърна се той отново към него.

- Не пуша - усмихна се просякът. - Усмивката му беше лъчезарна, с учудващо бели, равно разположени зъби. Мъжът се смути.

- Тогава пари? - той бръкна в джоба на палтото си и извади 100 лева. - Ето, вземи.

- Не - неочаквано за втори път отказа човекът с прокъсаното палто. И добави. - Ти имаш по-голяма нужда от тях.

Мъжът го погледна с любопитство. За пръв път му се случваше просяк да откаже пари. Вгледа се внимателно в очите на другия и разбра. Зениците бяха широко отворени, с вдъхновен израз, което в късния час и студеното време можеше да означава само едно: наркоман. За момент го обзе смесеното чувство на жал и леко отвращение - това изпитваше винаги при среща с наркомани.

- Не съм наркоман - сякаш прочете мислите му другият. И допълни: - Зениците ми са винаги разширени от болка.

- Болка ли? Каква болка?

- За хората и за света.

- Моля? - не повярва на ушите си.

Е, да. Жалко. Той видя, че наркоманът се усмихва отново. В тази усмивка имаше и доброта, и болка. Бездънността на очите без зеници и тяхната раздалеченост излъчваха някаква проникновеност, дори мъдрост. И наистина беше жалко, че това е илюзия, породена от въздействието на хероина.

- Как стигна дотук? - със съжаление попита той изпадналия човек, сочейки оръфания му вид.

- Винаги съм вървял в тази посока - бе незабавният и съвсем спокоен отговор.

Нямаше никакъв смисъл. Обърна се отново напред и погледна в посоката, от която трябваше да дойде неидващият тролейбус.

- Ще бъде тук след десет минути - чу познатия - спокоен и топъл - глас зад себе си.

- Да не би да има разписание, за което да не знам? - пошегува се мъжът, без да се обръща.

- Наречи го интуиция. - Този път в гласа му долови шеговити нотки.

- Да не си екстрасенс?

- Не в смисъла, който влагаш. Но ти дори не вярваш в екстрасенси.

- Не. - Мъжът се обърна отново към другия. В края на краищата нямаше нищо против да убие част от времето и скуката си в разговор, пък било то и с наркоман. - Не и след като леля ми почина от рак. След като лекарите се отказаха, я лекуваха половин дузина екстрасенси.

Ситни бръчици обмрежиха очите на наркомана. Силните неонови булевардни лампи осветиха лице с израз на такава искрена и силна болка, каквато мъжът не беше виждал.

- Тя беше добра жена, нали?

- Много добра.

Неочаквано мъжът почувства ръката на дрогирания върху рамото си.

- Не съжалявай за нея. Сега й е много по-добре.

- Сигурен съм. Краят й беше ужасен.

Ръката продължаваше да стои на рамото му и му се стори, че от нея се излъчва топлина, която го сгрява. Странно, помисли си той, колко успокояващо ми действа ръката му. Но след малко се смути от това съчувствие и тъкмо да понечи да се отдръпне, дланта се откъсна от рамото му.

Обзелата го топлина не го напускаше. От това му стана приятно и дори изпита нещо като въодушевление.

- Преди малко каза, че те боли заради света. Струва ли си?

- Това е единственото нещо, което си струва. - Лицето на просяка се проясни. - Ти не смяташ ли така?

- Не. Хората са свини.

- Не са. Те просто са забравили, че са добри.

- Все тая, важен е крайният резултат. Въпреки че се съмнявам.

- Не се съмнявай. - Дрипавият се усмихна с предишната си усмивка. - Обичай ги.

- Но как, след като са свини? - Мъжът започна да се озлобява. Спомни си как лелята бе изхвърлена от собствената си дъщеря в старчески дом, за да не "пречи" и защото "там има лекари и изобщо ще се грижат по-добре за нея".

- А леля ти?

- Тя... Тя не. Тя не беше.

- Ето, виждаш ли?

- Тя беше изключение.

- Всички трябва да станат изключения.

- Ти си утопист. - И наркоман, допълни мислено той. Сигурно под въздействието на наркотика наистина изглежда, че всички хора са братя. Или, най-малкото, че могат да станат.

Лицето на нещастника отново доби болезнен израз, от който сърцето на мъжа се сви. Но почти веднага надигащото се озлобление го завладя. Откъде-накъде някакъв пропаднал наркоман ще си позволява да го поучава и дори да говори за тази добра жена леля му? Животът й беше преминал трудно след като мъжът й бе починал съвсем млад, скоро след раждането на дъщеря им. И тъй като баща й е бил висш царски офицер, разстрелян от "народния" съд, въпреки доброто си образование тя беше принудена да работи неквалифицирана, ниско платена работа, където, естествено, винаги я бяха гледали с недоверие, заради неприятностите, които можеше да им донесе, и при най-малкия повод я изхвърляха безжалостно на улицата. Но тя никога не се предаде и отчая, а мислеше само за доброто на дъщеря си и се уповаваше в милостта на Бога. Не я беше чул да се оплаче нито веднъж... При цялата си немотия винаги намираше пари за малки подаръчета за него, любимия й племенник... който, след като порасна, а тя остаря, почти забрави за нея.

- Вярваш ли в Бога? - наля допълнително масло в огъня пропадналият тип.

- Изчезвай - тихо каза мъжът.

- Добре - тъжно се съгласи другият. - Добре. Но ми отговори.

- Махай се! - избухна мъжът. - Изчезвай с твоите глупости! Не на теб, боклук такъв, ще обяснявам в какво вярвам и в какво не! Не ме гледай така, а изчезвай! Махай се!

След което се обърна и отиде до платното. Тролейбусът го нямаше. Почувства как забравеният и сякаш утихнал за известно време леден повей го вледенява отново. Нещо го парна по лицето. Снежинка. Още една. Вдигна глава към върха на високия, сив стоманен стълб с шесте мощни лампи. Сякаш някой току-що беше изсипал няколко шепи с бели, искрящи конфети.

Всъщност, помисли си мъжът, всичко това са глупости. Защо се ядосах на човека? Какво чак толкова направи?

Обърна се. Нямаше никой. Стъклената спирка беше съвсем празна.

- Хей! - изивика по-силно той. - Къде си? - Заобиколи спирката, но пак не видя никого. Скитникът си беше отишъл. Неочакавано, бързо и незабележимо, както се бе появил.

Мъжът се върна на спирката и видя приближаващия се тролей. Погледна часовника си.

- Десет минути. Той каза десет минути.

В тролейбуса имаше пет-шест пътника. Седна до прозореца и погледна към опустялата спирка.

Вратите изсъскаха и тролейбусът рязко тръгна. Мъжът си спомни за леля си, за малката стая, където изживя последните си самотни години, за озлобената медицинска сестра, която подвикваше на възрастните хора, и за продъненото държавно леглото, в което почина. Над него имаше малка стара икона с кандило, много по-стара от леглото, но в него пламъкът никога не угасваше. Леля му беше вярваща, с дълъг, труден и почти безгрешен живот. Когато той беше малък, тя го водеше на църква. Самият той бе повярвал и дълго вярваше в нейния Исус - не за друго, а защото това беше нейният Бог, а тя беше много добра и той я обичаше. Тогава живееха заедно с майка му, баща му, тя и братовчедка му. После семейството му се премести в апартамент, в един от новите квартали, той тръгна на училище, после стана студент, после инженер... Виждаше я все по-рядко. Дъщеря й завърши икономика и започна работа в едно от модерните външнотърговски предприятия. Най-грозното беше, че се срамуваше от майка си, или не, по-скоро се страхуваше заради сянката на дядо си, която можеше да попречи на кариерата й. Така, логично, се стигна до старческия дом. След година започнаха промените и се оказа, че имат апаратамент в центъра, върнат им по закона за реституцията. Само че дъщерята предпочете да го даде под наем за офис, отколкото да настани в него майка си. (Самата тя живееше в друг апартамент в престижен район на града, получен преди време от предприятието, в което все пак бе успяла да се издигне.) Иконата на леля му. Много стара, семейна икона, дълго предавана от поколение на поколение. Да, това беше икона на Исус Христос, Божият Син. Беше с русо-червеникава брада, изпито лице, остри скули, дълги коси, трънен венец и тъмни, дълбоки очи, от които струеше любов и болка. Но болка не от венеца, а за хората. Тъга! След смъртта си лелята бе завещала тази икона именно на него и сега тя стоеше закачена на стената в спалнята му. Исус Христос, с тъжните, но топли очи на жертвен агнец.

Мъжът усети как кожата му настръхва. Да! Колко много приличаше! Наркоманът, скитникът... Косата, брадата, очите... Очите без ирис, с безкрайно разширени зеници!... Невероятно!

Дали не е бил Той? - потръпна мъжът. Глупости! Нерви, всичко е от нервите и от късния час. Та Господ не съществува, това го научих още в училище - теорията за еволюцията и така нататък. Така е.

И... все пак? Ако все пак Той съществува? Защото какъв е смисълът на всичко около нас, ако Него Го няма? Ако на спирката е бил Той? Очите - те бяха същите. Господи, ако е бил Той? Беше му казал, че страда заради света, че обича хората... да ги обича и той...

Ами ако така ми се е сторило, помисли си мъжът. Нерви и скорошната загуба на леля ми, която обичах. И нейната икона, която тя ми завеща и която сега виси над моето легло… Нерви, нищо друго.

Тази мисъл го успокои и той се отпусна. Така мина няколко спирки. Но постепенно, ето, безпокойството изпълзя пак и започна да го обсебва; сети се за скитника, за леля си и отново настръхна. Ако Той съществува, значи и леля ми не е изчезнала съвсем, помисли си мъжът. А какъв смисъл има тя да изчезене напълно? Една толкова добра, безкрайно добра жена?

Утре ще отида в черквата и ще се помоля за нея. На Него. На колене, там на голия под. Дано ми прости. Та аз го изгоних. Ще ми прости, дано да ми прости. Без него всичко би било безсмислено.

Успокоен и някак утешен, мъжът се облегна и потъна в седалаката. Навън снежинките, в своята многобройност, се бяха слели и превърнали в пелена.

© Георги Милев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.09.2008, № 9 (106)