ЧОВЕКЪТ КАТО РОЖБА НА КОСМОСА

Димитър Мангуров

web

В центъра на Антропософията стои човекът и неговия божествен произход. За да ни има такива, каквито сме днес, са били нужни 250 млд. години работа на всичките девет Йерархии богове от Ангели до Серафими, както и жертвената Любов на нашия пряк Бог, Създател, Спасител, Приятел и Брат Христос. Познанието, приемането и единението с тях задължително преминава през отговора на въпроса "Кой съм Аз"? Тази загадка ще ни съпътства през цялата вечност, но частично можем да я разберем, ако насочим поглед към смъртта.

Загадката на Живота и Човека задължително изисква нейното познаване. Как преминаваме бездната между смърт и ново раждане, с какъв потенциал е изпълнен зародишът в утробата на майката, как да се отнасяме към новороденото бебе, малкото дете, юношата - все въпроси, от чието разрешаване зависи до голяма степен бъдещето на човешкия род. Нашите деца са подложени на повсеместна атака, без аналог в историята. Живеем в най-преломното време на преход от материализъм към духовност. Армията на тъмните сили - луциферически, ариманически, азурически и подчинените им човешки души и природни духове - денонощно бълват все нови и нови изкушения пред хората и в частност сред децата - бъдещите стопани на планетата Земя. Огромната част от родителите, учителите, възпитателите, свещениците не знаят истината за себе си, а следователно и за децата, които израстват без светлина по най-важните въпроси в човешкия живот. Създава се порочен кръг, носещ ограниченост, несигурност, безнадеждност, отчаяние и приемане на безумното твърдение, че сме произлезли от животните. С толкова жалък духовен хоризонт е немислимо да преминем към бъдещата светла Шеста следатлантска култура, наречена Славянска. Беинса Дуно категорично заявява, че от днешната "култура", която е всъщност едно "скърцане със зъби", нищо няма да остане. Сегашната ни гордост - небостъргачи, телекомуникации, влакове "стрела" и др. са без всякаква стойност за духовния свят. Техническият прогрес бе нужен според плановете на боговете заради еволюцията на човечеството, но вече се е превърнал в ариманическа вакханалия. Клонирането е последната капка, заплашваща да прелее "чашата на търпението" на свръхсетивния свят. Човекът е изостанал много в морално и духовно отношение и не може да контролира и насочва външния напредък, а това е крайно опасно за Космоса, който непрекъснато ни праща предупреждения, за едно от които ще спомена в края на лекцията.

Но сега нека да видим какво се случва след като преминем покрай Пазача на Прага. На Земята оставяме ненужното ни вече физическо тяло, от което се отделят етерното, астралното тяло и Аз-ът. Известно време етерното тяло е свързано все още с физическото, но скоро се връща в царството на Архангелите. Астралното се разширява до определена граница, след което започва да се свива и поверява себе си на Мирозданието. И от двете обаче остават екстракти, които в следващото въплъщение стават част от новото троично тяло. След смъртта нашият живот започва да тече обратно на земния - от старост в първата фаза, към дете във втората, за да стигнем до зачатието. Първо етерната форма на човека се увеличава до Луната. Ставаме големи колкото пространството, заключено между мислената орбита на Луната и тази на Земята. Това е сферата на действие на Ангелите - най-близката до нас, и се нарича Кама (желание) Лока (място) по източната терминология и "Чистилище" по християнската. Тук е сметката на дълговете ни, помним земния живот, разбираме езика от Земята и затова връзката чрез медиум е лесна. Важно е да се чете от живите на мъртвите духовна литература, особено ако са били с материалистическо мислене, защото в Камалока са неориентирани, уплашени, много от тях не знаят, че са умрели и т.н.

За да добием известна яснота по въпроса какво означава това разширение след смъртта, е нужно малко отклонение. Дълги векове за устройството на Слънчевата система меродавен е бил възгледът на Птоломей, че Земята стои неподвижно, а около нея се движат Слънцето и планетите. Коперник поставя началото на Материалистическия възглед за устройството на Космоса и заявява, че Слънцето е неподвижната звезда, а планетите обикалят около него. Външно погледнато е прав, но от духовна гледна точка Птоломей говори истината и хората в бъдеще пак ще се върнат към неговия мироглед, който твърди, че след Лунната сфера идва сферата на действие на Архангелите и тя се нарича Меркуриева. Веднага възниква въпросът защо не е Венерината? Та нали в посока към Слънцето по-близо до Земята е Венера, а не Меркурий? Поради различни причини наименованията на двете планети са били разменени и днес са със сгрешени имена за външната наука. Венера всъщност е Меркурий! Ако на Земята човек не е бил морален, в сферата на Меркурий не може да осъществи контакт с близките си и е обречен на самота, а освен това е лишен от Меркуриевите енергии, които ще му трябват за бъдещия живот. Ако на Земята не сме били религиозни, в следващата сфера на Архаите - Венерината, ставаме истински отшелници. Тук хората се групират по философски и религиозни наклонности, изработени от Земята. Докато в Лунната сфера все още разбираме езика от Земята, по-нагоре четем само мислите и контактът е много труден.

Нагласата към Светия Дух, донесена от земния живот, ни гарантира ясно съзнание при преминаването през тази сфера, черпене от енергията на Венера и като резултат изграждане на здраво астрално тяло за следващия живот. Следователно, енергиите за бъдещото си астрално тяло можем да получим от Меркурий и Венера само ако на Земята сме развили съответно Морал и Религиозност. Но енергиите за нашето етерно тяло можем да получим само от Слънцето и то при изградена на Земята духовност. Тук морал и религиозност не са достатъчни. Трябва духовност, изразяваща се в съзнателно отношение към Христовия импулс.

Етерните тела все повече ще се разпадат, ако хората са невежи за истинския Христос и неговата мисия за цялата Земна еволюция. Той е посял Своето Дух-Себе във всяка човешка душа и напредъкът в душите на човеците се състои в това, те да осъзнаят този факт. Ако сме приели Христос в Аз-а си, след смъртта можем да съучастваме на Йерархиите в коригиране на кармата ни, да формираме в Слънчевата сфера особено благоприятна бъдеща слънчева карма и да преминем правилно бездната между смърт и ново раждане. Но как са се справяли хората преди Мистерията на Голгота да стане световен исторически факт? Откъде са получавали енергии за своето етерно тяло? Преди Голгота Посветените още приживе са откривали Христос на Слънцето, седнал на трон, а чрез него и пътят към Отец. За непосветените това е ставало след смъртта им. Слънцето е сферата, от която започва действието на втората йерархия, част от която са Елохимите, слезли заедно с Христос при Кръщението в р. Йордан.

Преди Христос бе търсен вън - на Слънцето, но след като слезе оттам, остана само Акашовата му картина. Тронът не е зает от действителният Христос, Който стана Дух на Земята, и ако тук не направим жива връзка с Него, след смъртта, в Слънчевата сфера не можем чрез Акашовата картина да се свържем с нашия Спасител. Това се отнася дори за Посветените! Христос е единственият от Боговете, който познава смъртта и Мистерията на Голгота може да се разбере само на Земята, където единственото реално нещо е смъртта, докато в духовните светове смърт няма, а само преобразуване и съзнание. Без земна връзка с Христа ни грози опасността в Слънчевата сфера да го сбъркаме с Луцифер понеже използват един език. Но Христос казва "Вие сте богове", а Луцифер - "Вие ще бъдете богове". Двете изречения присъстват едновременно единствено в християнството. На физически план влиянията на Луцифер са зли, но след Слънчевата сфера, за да пътуваме нататък в светлина, той е наш другар и водач. Човешката душа пътува между Луцифер и Христос, но това водачество е правилно, само ако на Земята сме приели Христос в Аз-а си. В противен случай не можем да различим кой е Христос, кой Луцифер, със съответните последици от това. Христос работи за запазване на всички придобивки, които душата ни е натрупала в предишните въплъщения, а Луцифер ни учи да прилагаме по правилен начин енергиите на другите йерархични същества за следващото си въплъщение. Ако до Слънчевата сфера възприемаме съществата около нас като видения, т.е. имаме образност (имагинация), след нея навлизаме в музиката на сферите. Вече говорим за ясночуване (инспирация). Намираме се в сферата на Марс. В нашата епоха, благодарение на действието на Мировите сили, човек може напълно да премине само до кръга на Марс и отчасти се докосва до сферата на Сатурн. Но за да преживеем все пак нещо от сферите на Юпитер и Сатурн, между сферите на Марс и Юпитер са разсеяни много духовни планетоиди, при досега с които получаваме някакъв заместител на бъдещите ни преживявания през Юпитер и Сатурн.

Много е важно какво и колко ще приемем от всяка планета. Например Марсовите обитатели са много войнствени и преминавайки през тази сфера, ако се проникнем от техните енергии, в бъдещия си живот ще сме агресивни. Все пак Боговете се погрижиха да тушират до известна степен лошата атмосфера на Марс чрез жертвата на Буда в 1604 г., когато той извърши нещо подобно на Голгота на тази планета. Буда не умря на Марс както Христос на Земята, но пак бе нещо като разпятие. Тази индивидуалност, излъчваща мир, хармония и любов, бе прехвърлена в среда напълно чужда нему - в агресивния и военнолюбив елемент на Марс. Оттогава там действа спасителният импулс на Буда, както Христовия импулс е единствено спасителен за нас. Но имаме ли пряк допир със съществата на Марс, а и на другите планети? Отговорът е не! Те също непрекъснато преминават през земната сфера, но не осъществяваме контакт с тях, защото живеят в съвсем други условия. Получава се разминаване. По тази причина, след смъртта си не можем да срещнем в духовните светове същества, които да ни учат. Морал, религиозност и духовност се изграждат само на Земята, където единственият елемент, върху който можем истински да работим, е Аз-ът, а чрез него и върху телата си. Но до новото въплащение има много време, а дотогава пътешествието продължава. Трябва да се каже обаче, че само отделни души са способни да се разширяват по-нататък към Юпитер, където научаваме имената на величествените Същности от Висшите Йерархии, тяхната работа и творческа деятелност. В общуване със съществата от Сатурн, строим духовния зародиш на бъдещата си глава, която да ни служи не толкова за разбиране на земните работи, а на Космоса, за да станем негови граждани. Ако на Марс изучаваме речта на боговете, а на Юпитер мислите им, то на Сатурн научаваме всичко това, което живее в паметта на боговете на нашата планетна система. Ако в сферата на Марс хармонията на сферите звучи като оркестрова музика, а в сферата на Юпитер като хорова, то в Сатурновата звучи като Слово - Космическото Слово, от което всичко е било създадено. В него звучат Космичен ред и Космическа мъдрост. След това излизаме от сферата на планетната дейност, влизаме в дейността на неподвижните звезди и се срастваме с обективно-духовното Мироздание: душата става интуиция. В известен смисъл ставаме едно с Мирозданието. Съзнанието ни се замъглява и изпадаме в духовен сън. Намираме се в Полунощния Час! Луцифер ни е довел дотук - в царството на Първата Йерархия, където познаваме Духа и овладяваме дълбоки тайнствени знания.

Ние сме в Словото, ние сме част от Мировото слово, където изразяваме собствената си същност и тя звучи като космическа музика. Словото, което се явява същност на едни същества, се слива със словото на други, запознаваме се с бъдещите си спътници в живота, образуваме връзки с тях, които ще се изразяват на Земята в симпатии и антипатии. В ПОЛУНОЩНИЯ ЧАС СМЕ ТОВА, КОЕТО Е МИРОВА ЦЕЛ НА БОГОВЕТЕ И ТЯ ТРЯБВА ДА СТАНЕ НАШИЯ ВИСШ ИДЕАЛ ЗА ЧОВЕКА. Тук работата над основния зародиш на човешката глава, вече сформиран, се завършва от влиянията, идващи от безкрайния духовен свят. Затова се казва, че в нашата глава е отпечатано звездното небе, и с тази картина трябва да поемем обратния път към Земята, защото започваме да изпитваме "глад" за тежест към нея. Започваме да се свиваме през царството на йерархиите и малко по малко формираме и строим наново духовния си прототип (праобраз). Изразяването на собствената същност, която сме произнесли в Космическото Слово, отново се превръща в музика на сферите и от нея се ражда пластическия образ на нашата същност. Така се приближаваме към момента на свързване с ембриона, който се подготвя от бащата и майката. В Полунощния Час се решава къде и кога да се родим, а по обратния път се избира и човешката родителска двойка. Но до въплъщението има още доста време, през което трябва да използваме енергиите на планетите за изграждане на органите си.

Енергиите, които получаваме от Космоса зависят от това, как сме се подготвили на Земята, а кармата ни според начина, по който сме живели с хората на Земята. Най-напред се свиваме до сатурновата сфера и благодарение на предното пребиваване там полагаме основата на паметовата си способност. Космическата памет на боговете става като земна. В Юпитеровата сфера познанието на мислите на боговете се преобразува в способност за съзнание. В сферата на Марс Космическото Слово се превръща в тази духовна субстанция, от която се появява човешкото его. Тук възникват духовните зародиши на гърлото и белите дробове и до тази сфера живеем като единни с Вселената. Сферата на Марс е Нирвана. Навлизайки в сферата на Слънцето, се ограничаваме като индивидуалност и формираме зародиша на сърцето. В него се концентрира всичко, което в нас се явява нравствено, всички най-добри качества на нашите душа и дух. Тази концентрация се изживява заедно с възвишените слова на Втората Йерархия, слова за Вселената и Човека. Обратно през Венера и Меркурий устройваме своята съдба по такъв начин, че да подходим колкото се може по-близо към тези външни изпитания, които ще ни връхлетят чрез рождението ни в определено семейство и народ. В Лунната сфера се свързваме с кармата си, която е останала в тази сфера след смъртта, и гледаме вече към предстоящата инкарнация.

Съзнанието ни е доста помръкнало в сравнение с по-висшите сфери. В момента на зачатието индивидът получава енергиите, които сътрудничат в оформянето на тялото му, а именно на главата и общата телесна форма. Тези енергии след това действат главно в дълбоката структура на главата, по-малко в ръцете и краката и още по-малко в трупа. Душата пристъпва към своето физическо тяло на 18-21-я ден след физическото зачатие. Оттогава и Аз-ът започва да работи над физическото и етерно тяло. Ембрионалният живот има за начало малък сферичен зародиш, който е огледална картина на всички опитности на човешкото същество, изживени в Космоса. Най-напред в астралното тяло предварително се втъкава формата на главата, която е индивидуална, а доста по-късно формата на мозъка се гравира вътре в черепа. Мозъкът е наследство от предните животи. Когато говорим за наследственост, трябва да поясним, че се онаследяват само основната структура на мозъка и на гръбначния мозък. Всичко останало се обуславя от енергиите на Макрокосмоса. Но все пак се вижда, че син прилича на баща си или на дядо си, да речем. Как да го обясним, след като физическото тяло не се онаследява? Отговорът е, че не ние наследяваме характеристиките на своите прадеди, а ние влияем върху техните характеристики от свръхсетивният свят. В известен смисъл сме отговорни какви са нашите пра- пра- прародители. Разбира се, не можем да влияем върху всички техни характеристики, и все пак между другото трябва да присъстват и тези, от които ние самите по-късно ще се нуждаем. Онова, което наследява от своите прадеди, човекът първо го има в себе си и го втъкава в тях. Например Наполеон е избрал своя път към майка си, която, носейки го в утробата, често е ходела по места, където са се водили битки. Оттук и страстната привързаност на Наполеон да ръководи битки. Най-напред се определя времето и мястото на раждане в Полунощния Час, а по-късно се избират родителите, за да втъчем в тях нужните ни характеристики за бъдещия живот. Онова, което се нарича любов на детето към новите родители, е потопяването в един съюз с поток, в който човекът е работил с векове от свръхсетивния свят. Идващият към въплъщение човек участва в избора на родителите си и затова ги обича още отпреди раждането си. А любовта на родителите е отговор на любовта на детето.

Моментът на раждането е забележителен и неповторим за всеки човек. Звездните констелации при смъртта и при новото раждане са приблизително еднакви с цел приемственост, но мястото на раждане е в друга Земна точка според кармическата необходимост. С първата глътка въздух започваме да стареем. Какво означава стареенето? Целта на Земния еон е да развием Аз-ово съзнание и това е възможно само в досега с външния свят. През деня Аз-ът натрупва впечатления от него, но едновременно износваме астралното си тяло. Вечер, след като заспим, от нас излизат Аз-ът и астралното тяло, а в леглото остават етерното и физическото. Астралното тяло отива в космоса, за да се възстанови от досега с физическия свят. След приключване на съня заедно с Аз-а влизат обратно във физическото и етерно тяло, от което се получава сблъсък. Той води до износване, износването до стареене, а то до умиране, което прави от нас хора. Ние непрекъснато рушим телата си, но само така може да израстне истински Аз-овият човек. Самият механизъм на умирането е следният: по време на съня астралното тяло не може да се възстанови напълно и затова прониква в по-дълбокото етерно (жизнено) тяло, за да черпи от него ресурс, а то, от своя страна, за да се съхрани, влиза във физическото и го изяжда постепенно. Ето защо физическото тяло започва да остарява и се смалява, което е особено видно при старите хора. След като неговият ресурс е изчерпан, то става ненужно и умираме за физическия свят. Затова е толкова важно да се отнасяме с най-нежни грижи към физическото си тяло, защото е инструмента за изпълнение на целта, отредена ни от боговете. Но до смъртта има време, а сега ние да видим какво се случва след великия миг на раждането ни от Космоса? Говори се, че възпитанието на детето трябва да започне отпреди раждането му. Според Антропософията пренатално (предрождено) възпитание на човека не може да има, защото тогава той е под закрилата на духовни същества. Те поддържат връзката между света и неродената душа. Ето защо пренаталното възпитание няма отношение към самото дете, а е по скоро несъзнателна последица на това, което родителите, и особено майката, вършат. Ако до момента на раждането животът на майката е в съответствие с моралните и логически закони, тогава и резултатите от това самовъзпитание по най-естествен начин ще преминат у детето. Възпитанието започва от момента на раждането, когато то преминава от едно духовно измерение във физическо.

Тук трябва да знаем, че човекът е изграден от две части. Още преди да се родим, се осъществява връзка между духа и душата, като под дух разбираме онова, което днес още е напълно скрито в очертанията на физическия свят, и което в духовно-научен смисъл наричаме Човек-Дух, Дух-Живот и Дух-Себе. До голяма степен тези три члена са в свръхсетивните сфери, към които трябва да се стремим. Намирайки се между смъртта и новото раждане, ние вече изграждаме известно отношение към тях. Силата, която се излъчва от тази троичност, пронизва целия душевен свят на човека, състоящ се от сетивна, разсъдъчна и съзнателна душа. Като духовно-душевно същество човекът слиза във физическия свят, където се среща с всичко онова, което възниква чрез процесите на физическата наследственост. Физическото, етерното и астрално тяло са свързани помежду си още в утробата на майката, а с раждането се свързват с трите царства на физическия свят - минерално, растително и животинско. Ето ги двата полюса - от една страна духовно-душевният, състоящ се от Човек-Дух, Дух-Живот и Дух-Себе и свързаните с тях чисто душевни сили на съзнателната, разсъдъчна и сетивна душа, а на другия - физико-телесен полюс с астралното, етерно и физическо тяло и трите физически царства - минерално, растително и животинско. Тук на физически план двата полюса не са свързани у детето. И в духовен смисъл задачата на възпитанието е в хармонизирането им. Възпитателят трябва да постигне съзвучие между тях. В противен случай човек реагира на земните си изпитания без будно съзнание за истинската им същност и се мъчи. Страдат само знаещите, а се мъчат незнаещите и животните!

Има една легенда за Омир, която е много показателна. Тя гласи, че в края на живота си, когато бил на един остров, децата на местните рибари му задали гатанка, с която Омир не можал да се справи и от мъка умрял. "С нас е невзетото, липсва ни именно взетото" - това била загадката. Когато я чух, около месец я носих със себе си и един ден отговорът дойде като награда след издържан малък изпит. Постепенно след тригодишната си възраст ние забравяме откъде и с какво сме дошли, а приемаме за наши играчката, дрешката, колата, къщата и т.н. - все неща, които са "невзети", но са с нас. А забравяме и ни липсва "взетото" - духовно-душевната ни същност. Беинса Дуно казва, че притежаваме само дух, душа, ум и сърце. Другото е "невзето". Разбира се, сърцето не трябва да се приема в чисто физическия му смисъл, а като врата към душата, през която да мине Христос. Тази врата затваряме след третата година на Земята. А защо третата? Дотогава детето общува и се ръководи от духовни същества и живее в общия духовен порядък на Космоса. То не може като възрастните да пренася в съня си и там да преработи своите дневни сетивни изживявания. Изобщо децата са съвсем друга раса и затова възрастните не ги разбират. До третата година те са отражение на Космоса, както е било изцяло през трите земни години на Христос, когато Волята Божия, изразена чрез звездната писменост е ръководила абсолютно всеки Негов жест, дума, действие, чувство и мисъл. Той е следвал тази воля с пълно съзнание, докато за детето не може да се твърди същото.

Все пак можем да му влияем и ние, като го научим на правилно дишане и правилен ритъм при смяната между будност и сън. Дишането е тясно свързано с веществообмена и нервно-сетивния живот и хармонизирането им води до вмъкване на духовно-душевни сили във физическия живот на детето. Особено важно е да познаваме човека като съставен от три части - " човекът-глава", "човекът- крайници" и между тях " човекът-гърди", поставен да ги уравновесява. Докато главата принадлежи по-скоро на отделния човек и там човешкият дух спи, то крайниците в много по-голяма степен са свързани със света. С тях ние плуваме сред властващия в природата Дух, когато извършваме движения, които имитират движенията на планетите, звездите и на самата Земя. Оттук са произлезли и всички танци, евритмията, паневритмията, за разлика от противоестествените (животински) движения, каквато е интензивната спортна дейност. Тя е практически дарвинизъм каквито са днешният културизъм, "елитен спорт" и др. И е продължение на теоретичния дарвинизъм, който твърди, че човекът произлиза от животното. Извършвайки хармонични движения с крайниците си, майката използва силите на властващия в природата Дух, за да бликне от нейните гърди мляко, което е единствената субстанция, действаща пробуждащо върху спящия в главата на детето човешки дух. Ето защо е толкова важно да бъде кърмено колкото се може по-дълго бебето - не само заради здравето, имунната му система и физическото израстване. От една страна до седем годишната възраст, когато е смяната на зъбите, импулсите на детето са нещо прекрасно, защото бликат от несъзнателната, но извънредно силна убеденост на детската душа, че целият свят е морален. То е истински вестоносец от духовно-душевния свят. От друга страна физическото му тяло расте и е единственото, върху което можем да повлияем. Нашата задача е да хармонизираме двата полюса. Наследствеността действа само през този период. Тогава детето подражава и ние трябва да му осигуряваме само красиви външни впечатления, с които да оформяме физическото му тяло и да поставим заложбите за една развита бъдеща фантазия. Игрите до 7-год. възраст позволяват в 21-22-та година да се роди индивидуалността, изразяваща се в разсъдачни съждения, опит и т.н. Когато човек слиза от духовния свят в едно физическо тяло, той иска да реализира в неговите условия своето минало, което е изживял горе. Чак след смяната на зъбите детето започва да се интересува от настоящето. Започва вторият период до 14-год. възраст, когато е половото съзряване и вече можем да влияем и върху етерното тяло. Сега детето е убедено, че светът е красив и затова в основното училище иска да му се радва, дори в часовете по обучение. Ето защо трябва да се преподава така, че да пробудим у него наслада - и то в най-висш човешки смисъл, а не антипатия и отвращение. Разбира се, обучението не бива да прераства в пародия. Самият учител трябва да се издигне над филистерското отношение към живота и да съхрани жив усет към изкуството, защото, за да се радваме на света, следва да сме убедени, че светът е красив. Следователно обучението трябва да е красиво.

Ако успеем да пробудим у детето чувство на преклонение, на страхопочитание, ако съумеем да извисим душата му с това, което най-общо означаваме като "молитвено настроение", тогава тези представи остават до дълбока старост и се превръщат в чудната способност да благославяме. Нито един старец не може да благославя, ако не е бил научен да се моли в своето детство. Педагогиката не може да бъде наука, тя трябва да бъде изкуство. А има ли изкуство, което може да бъде овладяно без непрекъснато да се потапяме в чувствата? Обаче чувствата, в които трябва да живеем, за да упражняваме великото изкуство на педагогиката, се разгарят единствено от будното съзнание за необятния космос и неговите връзки с човешкото същество. В децата трябва да развием чувството, че навсякъде господства Бог-Отец - в Прородата, в хората, и да изпитваме към Него благодарност. Това подготвя 9-10-год. дете към правилно приемане на вестта за Голгота. Ако до 7-год. възраст то подражава, до половото съзряване има естествената готовност да се подчини на нечий авторитет и затова е толкова важно кой е този авторитет.

Възможно най-прекрасното, което детето може да пренесе след четиринадесетата си година в по-нататъшния живот, това е съдържателната и достоверна идея за човека. Тя се изгражда бавно и постепенно. В никакъв случай не бива да даваме на детето готови понятия, доказателства, съждения, умозаключения и дефиниции. Те са смърт за обучението и възпитанието и представляват инжектиране в тялото на детето на останки от мъртви понятия. Ние трябва да даваме примери, сравнения, да характеризираме, да предлагаме такива понятия, които да са живи и да метаморфозират в хода на неговия живот. До умозаключенията децата трябва сами да достигнат, а не ние да им ги налагаме. В това е скрит ключът за истинското обучение и възпитание, което изобщо не разчита на дефиниции и само то може да подготви младия човек за следващия период от развитието му - от 14 до 21-год. възраст. Едва сега, когато астралното тяло започва да е готово за съждения и логика, обучението може да приеме "научен" характер. Юношата сам стига до убеждението, че светът е истинен. Точно понятие за истината може да се изгради чак сега, но пак не трябва да му даваме някакви абстрактни понятия, а да предлагаме нагледност и то не чувствена, а духовна. Чак до 28-год. възраст човек не може да отгатне себе си. А защо до 28-годишна възраст? Както бе посочено, животът на човека се дели на периоди от по седем години. До 21-вата ни година (3 х 7) в нас действат съществата от Третата йерархия (Ангели, Архангели, Архаи). От 14-тата година влизат в действие и боговете от Втората йерархия (Власти, Сили и Господства), които ни ръководят до 35-тата година (3 х 7).

Това, което получаваме от двете йерархии става по естествен път без собственото ни участие. От 28-мата година в нашия живот встъпват и съществата от Първа йерархия (Престоли, Херувими и Серафими). Те ни водят до 49-тата година (3 х 7), но само ако сме намерили връзка с тях вследствие на собствената си вътрешна духовна работа. Числото 28 добива още по-голямо значение, като се има в предвид, че от духовна гледна точка човечеството непрекъснато се "подмладява". Ако през Египетско-Халдейската епоха човекът е съхранявал в себе си силите, донесени от живота му в духовния свят преди рождението до 42 години, а в Гръко-Римската до 35 години, то в съвременната епоха границата падна до 28 години. След 35-тата година в човешкия организъм започват да взимат връх силите на низхождението, срещу които можем да противостоим само силите на Първата йерархия. Достъпът до тях е възможен, ако насреща предложим усърдна духовна работа. Колко хора са способни на това?! Ето защо е толкова важно на младия човек отрано да му дадем тези душевни сили, с които да стигне до 28-мата година и правилно да изпълни до 49-тата година своята карма. Ако възрастта до 28 години можем да наречем период на кармически задачи и изисквания, то времето между 28-та и 49-та година е периода за изпълнение на кармата и това изпълнение е правилно само с помощта на съществата от Първа йерархия.

Как да направим връзка с тях? Още преди да се родим, в Лунната сфера, човек се намира в света на Мъдростта на Архангел Михаил и в субстанцията на Любовта на Христос. Михаил ни показва "кармическите изисквания" или "задачи" за предстоящия земен живот, а Христос чрез Своята Любов пробужда в душата ни способност да обикнем кармата си. Това свръхсетивно преживяване е необходимо не само защото след 28-мата година ще пристъпим към изпълнение на своята карма, а да можем да възприемем на Земята истинския Импулс на Свободата. Архангел Михаил е истински войн на Свободата (азовата), а Свободата и Любовта (Христос) не могат една без друга. Ето още един поглед към изключително концентрираното откровение на Учителя Беинса Дуно, че "вашият път е : Архангел Михаил- Христос-Отец". За съжаление болшинството от хората след раждането си забравят за това преживяване в Лунната сфера под влияние на "падналите" или "земни" Ангели, не могат да осъществят връзка с Първа йерархия след 28-мата си година, не изживяват правилно кармата си от 28-мата до 49-тата година и като следствие не се освобождават от старата карма, за да могат по-нататък в Свобода и Любов да връщат обратно на Йерархиите полученото от тях.

Изпълнението на кармата е свързано до голяма степен и със смисъла на живота. Ако не осъществим връзка с Първа йерархия до 49-тата си година, след това изчезва възможността на хората изобщо да се намират в непосредствена връзка с Боговете и животът през втората си половина губи смисъл. Кармическите задачи, които в началото на живота са отпечатани от Третата йерархия в невидимото същество на човека, могат да се изпълнят успешно в средата на живота само ако сме във връзка с Първата йерархия и с импулса на Универсалното Братство, към което ни призовават Михаил и Христос. В резултат, започвайки дори от 42-рата си година, до 63-тата можем да връщаме на съществата от Втора йерархия в нова форма това, което сме получили от тях. Както те ни дадоха силите за нашето полово съзряване и способността за възпроизводство на себеподобни, ние можем сега да им предложим плодовете на своето собствено духовно творчество, което да излезе от рамките на индивидуалния ни напредък и стане социално плодотворно.

След 56-тата година духовния живот на човека започва все повече да се отделя от живота на неговото физическо тяло. В последното процесите на разрушение доминират, духовно-душевните ни сили стават все по-свободни и сме в състояние да се приближим към съществата от Трета йерархия. Навлизаме в последния - най-творчески период от живота от 56-тата до 77-мата година, когато можем, но вече в друга форма да върнем на Ангели, Архангели и Архаи това, което сме получили от тях до 21-вата година. Това е времето на свободната кармическа жертва, благодарение на която човек е в състояние да направи в своя живот повече, отколкото изисква индивидуалната му карма. Тогава той може да стане истински служител на света и да внесе своя принос в цялото световно развитие, подражавайки на Христос. Одухотворените от смислено преминат живот старчески лица са особено приятна гледка. Седемдесет и две години са възрастта на Патриарха и е особено важно, че се падат в последното седемлетие, завършващо на 77-год. възраст, през което е възможно напълно свободното пренасяне на кармическа жертва от човека. С навършването на 77 години в известен смисъл се връщаме в изходната точка на Земния си живот. Това е светът на Ангелите, но формата на отношение с тях е друга и в наше време се намира под непосредственото ръководство на съществото Христос. Затова в Евангелието от Лука се изброяват 77 поколения от Бог до Исус. След 77 години човекът е достигнал границата на целия йерархичен Космос (Серафимите) и сега може да получава импулси от по-високи йерархически сфери, намиращи се отвъд звездното небе, и оставащия живот нататък е като подарък от духовния свят за това, че още в този живот е могъл да подготви своето следващо Земно въплъщение. Но всичко това е възможно, ако е резултат от съзнателно развивано отношение към света на най-висшите йерархии, които достигаме в Полунощния Час на битието. Там , в Мировата Полунощ, ние сме потопени в Космическия (Миров) Култ, който трябва да се пренесе чрез идеала за всеобщото братство в бъдещия ни Земен живот, да се отрази в него и да стане "Мирово Пладне". В Полунощния Час на битието, на върха на своите духовни странствания между две въплъщения, човек съзерцава влиянията на Първата йерархия, възникването на човешката карма във връзка с целия Космос и това е по-грандиозно отколкото цялото величие на "световното небесно царство", както се изразява Рудолф Щайнер.

Боговете са създали целия звезден Космос заради нас, за да приведат кармата към нейното проявление. Космосът, разбран така, се превръща във велик вселенски храм, в който човекът постепенно се превръща в свободно жертващо се същество. Привеждайки в изпълнение своята стара карма, чрез Аз-ът си то може да добави към вече съществуващият Космос и нещо ново, непознато в такава форма. Това е свободното творчество от чиста любов, което ще подготви възникването в бъдеще на "Михаелическата раса" - светещите Синове Божии. Първите кълнове са днес и успешното им развитие до голяма степен зависи от възрастните. Те трябва да възпитават младите, както е при високоразвитите цивилизации в Космоса. Такава опитност има и човечеството и тя засега се реализира само в напредналите западни страни като Валдорфски училища и детски градини. Емил Молт - член на Антропософското общество и притежател на цигарената фабрика "Валдорф-Астория", основава първото Валдорфско училище в Щутгарт в 1919 г. То е независимо от държавата и Рудолф Щайнер, по молба на Емил Молт, поема цялото ръководство на училището. Валдорфската педагогика не е педагогическа система, а изкуство за пробуждане на това, което го има в човека. Само висококвалифицирани учители, след дълга подготовка се заемат с тази дейност, за която освен всичко друго е нужно и призвание.

Част от западния свят са и биодинамичното земеделие, антропософската медицина, евритмията, учението за троичния социален организъм и т.н. Без цялостното разбиране за човека е изключено преминаването към бъдещата Шеста култура на братство и любов. Духовният свят ни праща непрекъснато предупреждения за настъпващите решителни времена. Като смъртта на седемте деца преди Коледа на 2001 г. Ще изкажа личното си мнение по тази трагедия, която така разтърси България. Знае се, че Шестата култура ще донесе освен всичко друго и въздигане на жената, символизираща любовта. Шест от загиналите деца бяха момичета. Момчето беше само и означава, че който в бъдеще ще разчита на външната сила, на мъжкото, ще остава самотен, без подкрепа от духовния свят. Числото седем показва, че един етап на еволюция е завършил и започва нещо ново. Малката Кали Юга свърши в 1899 г., 20-ти век беше за изтичане на натрупаната мръсотия, а в 21-ви век, като начало и на хилядолетие, започват решителни събития. Случилото се в Америка и в България преди Коледа го потвърждават. Слиза нова атмосфера на Земята, наситена с Огън. Огънят на Любовта ще ИЗГОРИ всички знаци на старото, като тези в Америка, и ще ЗАДУШИ всеки, който иска да живее по старому! Но само за предупреждение ли бе смъртта на децата? Има души, които на земята имат склонност към лесното, към удобствата, изобщо към материалното и поради липса на съвест подготвят себе си да станат след смъртта слуги на Ариман, който е духът на препятствията. Приемайки ужасяващ вид в астралния свят, те изпращат оттам към Земята болести, нещастни случаи и преждевременна смърт.

Но има хора, които още млади умират поради болест или нещастен случай, като оставят неизползвани огромно количество енергии за физическо-земното си съществуване. Тези енергии се взимат от боговете за спасяване на материалистично настроените души, които без тях биха били загубени безвъзвратно през Венериния еон. ДЕЦАТА ОТПРЕДИ РОЖДЕНИЕТО СИ СА ЗНАЕЛИ И ИЗБРАЛИ КАК, КОГА И КЪДЕ ЩЕ ЗАГИНАТ! Толкова млади, с толкова неизползвана енергия, отдадена в жертва за спасението на други души! Жертва, достойна за Ангел! Но не само това, а предупреждението към света и в частност към българите, че само с истинския Христос в Аз-а си можем да изпълним световноисторическата си мисия да станем огнище на Шестата култура, наречена Славянска. ЗАТОВА СЕ СЛУЧИ ПРЕДИ РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО! Да спрем с раздорите, да се обърнем към Спасителя, да го приемем в себе си!!! Иначе ще останем 300 000, както ни предупреждава Учителя Беинса Дуно. Трябва да се поклоним на тези деца за спасителното и вестително дело, което извършиха, и дълбоко да се замислим как възпитаваме нашите наследници, на какво ги учим и способни ли сме да им открием най-голямата тайна - ТАЙНАТА НА ЧОВЕКА, КАТО РОЖБА НА КОСМОСА?!

12.02.2002 г.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Дуно, Беинса. Българската Душа. София, 2000.

Прокофиев, Сергей. Кармическите изследвания на Рудолф Щайнер и задачите на антропософското общество. Москва., 1995.

Уолш, Нийл Доналд. Разговори с Бога. София, 1999.

Щайнер, Рудолф. Езотеричното християнство и духовното ръководство на човечеството. Цикъл от 22 лекции, държани през 1911-1912 г. в различни градове. Превод от немски: Димо Даскалов (нередактиран превод).

Щайнер, Рудолф. Окултни изследвания върху живота между смъртта и едно ново раждане и живото взаимодействие между живите и мъртвите. Цикъл от 20 лекции, държани през 1912-1913 г. в различни градове. Превод от немски: Димо Даскалов, (нередактиран превод).

Щайнер, Рудолф. Общото човекознание като основа на педагогиката. Ст. Загора, 1995.

Энциклопедия Духовной науки. В двух томах. Съст. Г. Бондарев. Москва, 1999.

© Димитър Мангуров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.04.2002, № 4 (29)