Димитър Мангуров

web

Веднъж Учителя Беинса Дуно изрича следните поразяващи думи: „Любовта на съвременните хора е толкова малка, че едва мухите могат да се топлят на нея”. А на други места пояснява: “Това, което разваля и разрушава съвременните хора, са следните седем елемента: гордост, гняв, сладострастие, леност, скъперничество, завист и лакомство. Докато има даже един порок, човек не може да се домогне до Великото - да съгради Божествения храм в себе си. Първият признак, по който човек познава, че е влязъл в областта на Любовта, е, че в него настава дълбок вътрешен мир, какъвто никога не е изпитвал. Христос - това е Божественото начало, което трябва да се пробуди в душата. Царството Божие е вътре във вас. Всички вие съставлявате Царството Божие на земята, затова именно Христос казва: “Във вас е Царството Божие”.

Да, Царството на Христос не е от този свят, но то е длъжно да ДЕЙСТВА в този свят и душите да станат негови оръдия. Оттук и основният въпрос пред всеки от нас, днес и в бъдеще, е следният: ИМАМЕ ЛИ НУЖДА ОТ СПАСИТЕЛЯ, ЖАДУВА ЛИ ДУШАТА НИ ЗА НЕГО? След като векове наред евреите очакваха Месията, когато Той - Единородният Син на Отца дойде, място за Него в “страноприемницата”, т.е. сред хората, нямаше - те Го отхвърлиха. Сега - 2000 години по-късно - отново същият въпрос гърми със страшна сила: имаме ли нужда от Него?

Боян Боев е пределно категоричен: “Няма лекция, където Учителя да не говори за Христос!”. Дали “белите братя” и “антропософите” разбират това?! Пак Боян Боев уточнява: “Учителя сега носи ключ”. Какъв ключ, ключ към какво? На този и други въпроси ще се опитаме да отговорим в тази лекция. За целта ни трябва дълбоко познаване на истинската човешка същност.

На входа на древно-гръцките мистерийни храмове пише: “Познай себе си!” Този надпис днес е друг! Сегашният човек възприема околния свят чрез своите външни, сетивни впечатления, създава си представи от тях и след вътрешно преобразяване, в полето на чувствата и волевите импулси, преобразеното се връща отново в съзнанието като спомени за живота и формира същинското му съдържание. В този живот е поставен човекът, в него той действа. Но възниква въпросът: Как стоят нещата в моята дълбока същност?

Във всеки от нас има едно ОГЛЕДАЛО на спомените, в което съзерцаваме не вътрешния свят, а само огледалния образ на външния свят, определяйки го погрешно като себепознание, без да разбираме как външните впечатления са преминали през чувствата и волята. Знаем от Духовната наука, че в мисленето сме будни, в чувствата сънуваме, а във волята спим. Ако човек се взира в себе си с прийомите на ОБИКНОВЕНОТО съзнание, стига до огледалото и животът му всъщност протича между него и външните сетивни възприятия. За да проникнем всъщността си, трябва да СТРОШИМ огледалото и попаднем зад него, в огнището на разрушението, където материята бива напълно преобразявана, разрушавана и тласкана назад към нищото. Във външния свят материята никъде не достига до пълно разрушение. Естествените науки също говорят за нейното съхранение, а наскоро излезе съобщението, че нервните клетки се възстановяват и то при възрастния човек! Но там, под огледалото на спомените, ние носим яростта срещу материята, водеща до анихилация, защото това е нужното ПРЕДУСЛОВИЕ за развитието на себелюбието и днешното ни Аз-ово мислене. Обаче това разрушение напира навън, към нашите инстинкти, и когато себелюбието се пренесе в социалния живот, тогава възниква злото. Виждаме днес какъв хаос и разрушение царят по света, защото човекът няма духовно, няма антропософско мислене, което трябва да развие свободно ПРЕД огледалото на спомените. Ако го направи, тогава духовните мисли проникват зад него, в етерното тяло, и то в онези му части, които са в основата на растежа и волевите сили. Това проникнато от мисловни сили етерно тяло започва да действа по един особен начин и да трансформира физическото тяло. Ако мисленето не е антропософско, то прониква етерното тяло и достига до огнището на разрушението, изваждайки хаоса навън, и води до разрушаване на физическото тяло.

Ако искаме честно да се вгледаме в себе си, сблъсъкът с огнището неизбежно поражда страх в нас. С настъпването на материалистичната епоха този страх остана в подсъзнанието и като неосъзнат действа във външния живот под всевъзможни маски, формирайки целия социален ред и външно поведение на човека днес. Самият материалистически светоглед възникна от страха на хората да се вгледат истински духовно в себе си. Ужасът от Истината води до самозалъгване, двуличие, враждебност и в крайна сметка до Нейното отричане. Убеждаването в неща, които са свързани с разчупването на ежедневните и удобни шаблони, е изключително трудно. Ние можем да се убедим, само ако ИСКАМЕ да се убедим. Рудолф Щайнер ни предупреди отдавна: “Както преди 5000 години Луцифер се инкарнира на Изток, за да подготви езичниците за идването на Христос, така сега на Запад ще се инкарнира Ариман, носейки със себе си извънредно нарастване на силата на човешкото земно НЕРАЗБИРАТЕЛСТВО.” Това неразбирателство особено силно се проявява при нас, българите, сред които липсва елементарна християнска култура и затова низшият Аз, смесен с много езичество, почти тотално доминира. За да станем свободни творци на Добро, единственият начин е, в огнището на разрушението, вместо нашите инстинкти и нагони да вложим висши етични идеали. В това огнище природните и моралните закони се обединяват и материалният живот, с всички природни закони, е захвърлен обратно в хаоса, за да се надигне от него една нова същност, проникната от човешките морални импулси. Така възникват ЗАРОДИШИТЕ на бъдещия Юпитер.

Тогава ще разберем и думите на Учителя, звучащи толкова апокалиптично за някои души: “Природата НЕ СЕ ИНТЕРЕСУВА от вашето щастие. Щастието като елемент не влиза в сметките на Природата, освен когато има някакво СЪВПАДЕНИЕ между нейните интереси и вашето щастие”. За да отсече: “ОТ ТОЗИ СВЯТ НИЩО НЯМА ДА ОСТАНЕ!”

Когато в огнището моралните закони действат върху материята, ние имаме в себе си един духовно действащ принцип, ние възприемаме вече самия Творящ Дух - Духът-Себе, който ни открива “вътрешното слово”. То ни говори и ние го чуваме - говор и слух стават едно, понятията “обективност” и “субективност” вече нямат никакъв смисъл, защото сме намерили своя съкровен Аз, който е Христос. Тук, в самата преизподня на човека, се спусна жертвено през 1936 година нашият Спасител, за да запази за бъдещия Юпитер всичко онова, което сме одухотворили по наша воля и с Неговата Сила. Само този, който в достатъчна степен е изпълнил със съдържание великите думи на апостол Павел: “Не Аз, а Христос в мен”, може СЛЕД ТОВА да отправи поглед и навън. Там, зад сетивния свят, няма енергии, сили и т.н., а ЕДИНСТВЕНО ДУХОВНИ СЪЩЕСТВА и навлизането в техните царства е правомерно, ако не внасяме своя егоизъм, разрушението, личния произвол. В нашето познание трябва да има само Любов, а личното да изчезне. С обикновеното си, непречистено и неодухотворено съзнание, ние не можем да проникнем навътре, зад огледалото на спомените, както и правомерно да осъществим контакт с духовете навън. Колко много души днес, поради невъзможност да усвоят истински Антропософията, се хвърлят да работят с “енергиите”, отпечатвайки, в този КРАЙНО ОПАСЕН процес, собствените си житейски проблеми?! И по правило ВИНАГИ се появява някакъв земен “учител”. Разбират ли те, че на мястото на външния “гуру”, отдавна застана ВЪТРЕШНИЯТ ВОДАЧ ХРИСТОС?! Между такива хора и “обикновения” материалист няма кой знае каква разлика: първите говорят за енергии, а вторите си измислят един материален, атомизиран свят, което си е чиста фантастика. Не случайно Щайнер предупреждава, че луциферизираните източни “посветени” са всъщност фино замаскирани материалисти. И в двата случая най-много се стига до констатацията, че зад външния свят стои нещо духовно, т.е. Това, което може да се нарече Бог-Отец. ПО-ДАЛЕЧ НЕ СЕ СТИГА! Но това е познанието за един УМИРАЩ свят и ако човек е развил единствено съзнанието за Бог-Отец, ще бъде повлечен, заедно с умиращия свят, обратно към Него (Бог-Отец), без да претърпи НИКАКВО ПО-НАТАТЪШНО РАЗВИТИЕ. Ако ОСТРО почувстваме, че външният свят е стигнал до своя край в хаоса вътре в нас, тогава вникваме в Мистерията на Голгота: сътвореното от Бог-Отец умира в хаоса, за да оживее чрез Сина в едно ново Сътворение. Християнството е религия на Възкресението, на Новораждането. Щайнер е категоричен: “Човекът, правилно разбран, ТРЯБВА да премине през Мистерията на Голгота, както го направи САМИЯТ БОГ”.

Различните религиозни течения почти или изобщо не говорят за Христос. В църквите се говори, но това е вътрешно преживяване на Отец. Специално от католиците основно чуваме за Дева Мария и между другото се споменава Исус, а Христос въобще липсва. Днес всъщност човек не може да се нарече християнин, защото живее още в езическите времена на отразения Христос.

До древните космогонии хората достигнаха по НЕОБХОДИМОСТ, а не в свобода. Те виждаха зад булото на майя, а това те прави автоматично несвободен. Самата мъдрост не бе извоювана с участието на интелигентността и не би могла да се отнесе към истинското ЧОВЕШКО познание. Тогава човекът само участваше в едно познание, което луциферическите ангели постигаха в него, озарявайки вътрешния му, душевен живот. Но с навлизането в материята и развитието на Разсъдъчната душа, това познание стана неподходящо, защото ни връща към Старата Луна. И тогава дойде Мистерията на Голгота. Древните космогонии принуждават човека, Мистерията на Голгота не принуждава никого. Христос трябва да бъде усетен, почувстван и разбран не само чрез действащата в Евангелията сила, както в предните столетия и хилядолетия, а чрез едноличната човешка сила. За целта трябва да станем свободни, а свободата е възможна само в света на илюзията: булото на майя окончателно скри духовните светове от физическите ни очи. Но как да спасим Аз-а си, да го жертваме в Христос и станем ИСТИНСКИ свободни?

Земният ни живот се простира надолу, в трите природни царства, и нагоре - в трите царства на божествено-духовните сфери. Вмъквайки се между тях, ставаме свободни. Искаме ли да познаем ДУШЕВНАТА си същност, трябва да погледнем в междинните пространства между телата и Аз-а. Между физическото и етерното в душевен смисъл се разиграва мисленето, между етерното и астралното - чувствата, а между астралното тяло и Аз-а - волята. Стигайки до периферията на физическото тяло ние имаме сетивните възприятия.

Искаме ли обаче да познаем ДУХОВНАТА същност, трябва да проучим общуването му със съществата от висшите Йерархии. А ТЯЛОТО е зародиш на бъдещите светове.

И така: надолу - три вида съзнание, нагоре - също, а по средата е дневното будно съзнание.

Сегашният ни душевен живот протича изключително в сферата на Аз-а, докато всичко друго, което изживяваме, е отслабено, парализирано. До Аз-а достигат обаче само мисли-сенки, отразени от астралното тяло, но тези мисли-сенки не могат да стимулират астралното тяло. Земният Аз не може да проумее Антропософията, защото с нея се задвижва не той, а астралното тяло на човека и тази активност рефлектира върху Аз-а. АЗ-ЪТ СЕ СПАСЯВА САМО С ЧИСТОТО МИСЛЕНЕ, което довежда до импулс за действие и създаване на реалност, която ЕДИНСТВЕНО можем да пренесем отвъд смъртта и се спасим от душевно-духовна смърт. Тази реалност се създава в огнището на разрушението.

В космически измерения, разпадащата се материя, Бог-Отец, е представена в Луната, а Слънцето - или Сина, изразява възникването на новото. В Луната материята не понася никаква средищна точка, никакъв център, а се разрушава навън като космически прах. При Слънцето, обратно, материята се приближава към неговия център, за да получи живот, който е устремен лъчисто навън, по всички посоки. НОВОТО ЧОВЕЧЕСТВО ТРЯБВА ДА ТЪРСИ СЛЪНЦЕТО В ЧОВЕКА НА ГОЛГОТА! И тук се докосваме до тайната на “ТРОЙНОТО СЛЪНЦЕ”, като извор на Светлина, Живот и Любов, за които ни говори древната Мъдрост.

Слънцето е поле за действие на съществата от втората йерархия: Власти, Сили и Господства. Те изминаха дълъг еволюционен път, издигайки го от планетна степен до степен на звездно битие. На древното Слънце се роди Светлината, която има духовен характер. На Старата Луна се роди самостоятелния Слънчев Живот, а в Земния Еон, след повторното отделяне на Слънцето от Земята, през Хиперборейската епоха, се роди постепенно принципът на Любовта, като противоположност на силите на смъртта, проникнали в земния свят вследствие на уплътняването му до минерално и физическо състояние. Излъчваната от Слънцето Любов стана откровение на възникналата по това време най-вътрешна негова духовна обвивка, с която то се повдигна на степен неподвижна звезда. Оттогава то действа в нашия космос като същество с три обвивки, създадени от Небесната София: светлинно Тяло, изпълващо с потоци светлина цялата вселена; Слънчева Душа, съхраняваща в себе си Космическия праобраз на живота, и Слънчев Дух, носещ силите на Любовта, побеждаваща смъртта. И трите обвивки по-късно послужиха за небесни обвивки на Аз-а на Слънцето - Христос. Знанието за тайната на Тройното Слънце, като Софийна одежда на КОСМИЧЕСКИЯ Христос, отдавна е угаснало и сега се възражда чрез Антропософията и Учителя.

Мъдростта на Втората следатлантска епоха бе особено чувствителна към въздействията на Божествената дейност, която се проявява в целия свят ОКОЛО нас и се изживява непосредствено и силно, като Бог в Светлината и Мрака, поради намесата съответно на Луцифер и Ариман. За персиеца Слънцето бе Божествен извор на СВЕТЛИНА.

През третата следатлантска епоха възприемането на Божествения свят бе пренесено в полето, където се сблъскват човешките представи и чувства. Египтянинът и халдеецът усещаха не просто светлина и мрак, а неща, в чиято ЖИВА същност действат симпатиите и антипатиите, станали водещи за него. Слънцето бе възприемано като Божествения извор на самия ЖИВОТ.

В четвъртата следатлантска епоха човекът се прибра в своето тяло напълно и изгуби в значителна степен непосредствената си връзка с външния свят. Гърците вече чувстваха Слънцето като нещо, което живее вътре в тях и това бе неудържимата сила на Ерос, който стоеше в основата на гръцкия душевен живот, защото Слънцето се възприемаше като Божествения извор на ЛЮБОВТА.

Тайната на тройното слънце се символизира в древността с ПАЛАДИУМА, спуснат като най-висш дар отгоре и скрит от ръководителите на Мистериите в Троя. Тази най-свещена тайна бе отдавана под формата на културни и художествени импулси.

В Гърция Атина Палада представляваше девствената Мъдрост на Космоса, служейки като ангел-посредник на Духовете на Мъдростта. А Питагор водеше своите ученици да посрещат изгрева. От Троя Паладиумът е пренесен по сложни пътища в Рим, преминавайки ПРЕЗ СЛЪНЦЕТО и скрит под колоната на Портир, намираща се в най-масивния каменен Римски храм. За това знаеха само посветените в най-големите тайни на Римската империя.

По съвършено друг - духовен път - го научиха и онези, които имаха задачата да разпространяват християнството по света. Тайните шествия на първите християни към Рим, бяха вдъхновени от духовното познание, че Рим охранява съкровището на Паладиума.

Но колкото по-навътре се прибираше човекът, толкова по-дълбоко в неговата душа се загубваше това космическо изживяване на Слънцето. В 4-ти век след Христа бе залезът, срещу който се обяви Юлиян Апостат и плати с живота си. Тогава император Константин, самият той непосветен, направи опит да спаси империята. Той си е казвал: имало е прадревна мъдрост, която не се е измислила от хората, а се е откривала от духовните светове към нашите праотци - жреци в Илион и Троя. Ние като римляни също имаме в нашия социален строй нещо, свързано с инструмента на тази прамъдрост, но сме го погребали под външния държавен ред.

Константин е разбирал, че дори да стане посветен, вече не може да се доближи до Паладиума, защото земната култура е станала негодна да улавя Мъдростта като имагинация и да я изразява долу като култови действия, както в Троя. Ето защо той предприема нещо като борба с мировите сили за спасяване донякъде на Принципа Империум Романум. Решава да изкопае Паладиума и отново да го върне в Троя, т.е. да премести Рим в Троя, а в стария Рим да “бродят вълци и лисици”, както е било предречено от оракула на Сибилите. Не Рим да бъде опустошен физически, а опустошен излизащият от него външен импулс, докато тайните му импулси, свързани с Паладиума, се посадят на друго място и се върнат до известна степен към първоизточника.

Но планът е осуетен и след повторно преминаване на Паладиума през Слънцето, Константин основал и нарекъл на свое име в 326 г. гр. Константинопол като последен опит да спаси Рим от ударите на времето.

Въпреки опитите на Константин за връщане към древната мъдрост, полагането на първия камък за новия град е било ориентирано по космически знаци, свързани с Христос и Мистерията на Голгота. По-късно пренесъл колоната на Портир и заровил Паладиума под нея, а върху колоната възкачил особено ценената статуя на Аполон. Знаем от Духовната наука, че Аполон е символизирал отражението на Христос, преди да слезе от Слънцето сред човеците. Останки от Голготския кръст са били използвани за нещо като обрамчване на статуята, а от гвоздеите са били направени лъчите на венеца около главата. На колоната е имало надпис, гласящ приблизително следното: “Това, което тук действа, е длъжно да действа вечно като Слънце и неговата сила основателят Константин да носи вечно.” По-късно колоната и статуята са разрушени.

Усилията на Константин за връщане към древната мъдрост, въпреки свързването им с Христовото идване на Земята, са насочени към спасяване на вечния импулс на вечния Рим, а не към изграждане на реално братство по Земята. Затова той стана проводник на сили от Космоса, които доведоха до онази форма на Християнството, с която то фактически отхвърли Слънцето. Християнството стана държавна религия, а слънчевата тайна не биваше да бъде изговаряна, за да процъфти една цивилизация, която не знае нищо за нея.

От четвърти век насам започваме постепенно да изживяваме Слънцето като едно физическо огнено кълбо в пространството, което си е чисто суеверие, защото то всъщност е рефлектор, който не разпръсква, а ОТРАЗЯВА изпращаната от планетите към него духовна светлина, която, поради намесата на Луцифер, за нас изглежда като физическа светлина. Днес човек носи слънчевата сила дълбоко в своята душа и не може да стигне до нея, защото ПРЕД Слънцето в нас стои Пазачът на Прага.

Но преданието е категорично, че Паладиумът ще бъде в сковаващия Константинополски мрак и, след като за ТРЕТИ път премине през Слънцето, ще тържествува в един СЛАВЯНСКИ град. Духовното спасение на Паладиума обаче ще дойде от Запада - от Светлината, която ще му даде Антропософията. В древността той бе приет на Изток - в Троя, но сега изтокът е затънал в дълбок упадък, в декадентство и светлината не може да дойде оттам. В мига, в който гърците опожариха Троя, определена част от духовната светлина стана “западна”, но тя отново ще се превърне в единно и неделимо “западно-източно” цяло. Изтокът ще засвети с нова сила, спасен от Запада, за да блесне Паладиумът (едно тяло, обвито от тъмен, флуоресциращ блясък) в своето величие и мощ. Светлината на Паладиума ще бъде изнесена високо горе, пред очите на всички, за да засияе той в истинската Светлина на Духа. И ако сърцето ни води по верния път на световната и космическа еволюция, ние можем да извлечем от него изгарящ и несломим ентусиазъм. Но какво е днес за нас Паладиумът? Как да го намерим?

В древността жреците улавяха мъдростта отгоре в имагинации и я изразяваха долу като култови действия. Какъв е култът днес? В антропософски смисъл може да се говори за два допълващи се един друг, по своето съдържание, култа: сакраментален - който се изпълнява в различните християнски църкви, а също така и в основаната през 1922 г. на Запад “Християнска общност”, и обратен култ, явяващ се като най-важна съставна част на съвременния път на посвещение. В първия случай духовните същества слизат на Земята и по време на изпълнението на култа свръхсетивно присъстват на олтара. Във втория случай самите хора благодарение на техните съзнателни сили, се издигат нагоре, за да се намерят съзнателно сред Ангелите и по-висшите същества.

Сакраменталният култ е свързан с преживяванията, които има душата, когато преминава през вратата на раждането и слиза в земния свят, т.е. “нерождението”, живота преди раждането. При обратния култ, душата преживява преминаването през вратата на смъртта и последващото възнесение в духовните светове, т.е. “безсмъртието”, животът след смъртта.

В противоположност на двата култа е космическият, който първоначално не е свързан с каквито и да било земни отношения. Той се заключава в общата дейност на деветте йерархии, най-висшият аспект на която човек може да преживее в “Полунощния час на Битието”. Тук, на върха на своите духовни странствания между две въплъщения, той съзерцава деянията на първата йерархия - Престоли, Херувими и Серафими и възникването на човешката карма във връзка с целия космос. Това, което се открива на душите тук като мирова кармообразуваща дейност, излиза, от друга страна, във физическия свят, като целия видим със земни очи планетарен и звезден космос. Най-важният импулс, който душите преживяват в мировата полунощ, е импулсът на МИРОВОТО БРАТСТВО и него трябва да свалят в земния си живот. Ако човекът на Земята, след като предварително е получил ПОЗНАНИЕ, така усили своите чувства и воля, че се повдигне до мировия култ на Братството, той се превръща в свободно жертващо се същество, подражавайки на Христос, а светът става за него Храм, Дом на Бога. Тогава можем да внесем силите на „мировата полунощ” в социалната дейност на Земята и земният живот се превръща в отражение на всеобхватния космически култ. Това отражение се нарича МИРОВО ПЛАДНЕ и в него двете култови форми - сакраменталния и обратния култ, се обединяват във висше единство и стават съпричастни с ВЕЧНОСТТА. Така ние участваме в космическо свещенодействие, създаваме съвместно с Боговете нов космическо-човешки култ, към който ни водят Антропософията и Бодхисатвата. Създаването на този култ е в най-пряка връзка с взимането на едно вътрешно причастие, съдържащо одухотворената (Слънчева) плът и етеризираната кръв на Христос.

Единият от аспектите при първата Голгота бе, че Христос внесе в дванадесетичното умиращо пространство седмичния принцип на духовното време (преход от 12 към 7), с което победи смъртта и пред човечеството се откри възможността за постепенно преодоляване на силите на Ариман в земното битие, защото той е господарят на смъртта.

Един от аспектите при втората Голгота бе, че Христос внесе в седморния принцип на земното време, свързан с кръвното родство и етерното тяло (преход от 7 към 12), дванадесетичния принцип на духовното пространство, онази изначална дванадесетичност, която се открива в света на праобразите и образува в макрокосмоса “тялото на Светия Дух”. Така Той заложи основите на новото имагинативно виждане в човечеството, основата на съзнателното му срастване с висшите светове, преодолявайки по този път силата на Луцифер.

Тази закономерност на 12 към 7 има своя праобраз в съотношението и взаимодействието на неподвижните и подвижните звезди. Твърдата материя - като образ на неподвижните звезди, която човек приема в себе си и преобразува след това в своята сгрята с духовно познание ВОЛЯ отново в Дух чрез осъществяване в годишния ритъм на прехода от 12 към 7 - го води към преживяване в себе си на одухотворената (Слънчева) плът на Христос.

Течните субстанции, приемани от човека като отражение на действията на подвижните звезди, а след това преобразени от него в просветеното му от духовното познание ЧУВСТВО отново в Дух чрез осъществяване в годишния ритъм на прехода от 7 към 12 - води човека към преживяване в себе си на етеризираната кръв на Христос.

При прехода от 12 към 7 човек се приближава повече към тайната на послесмъртното битие, т.е. към преживяване същността на “безсмъртието”, имащо връзка с обратния култ.

При прехода от 7 към 12 човек се приближава повече към тайната на битието на душата до рождението, стъпвайки на пътя, водещ към преживяването на състоянието “нерожденост” и имащо връзка със сакраменталния култ. Истинското духовно причастие е длъжно обезателно да се състои от две части: от преживяване на “безсмъртието”, чрез вътрешно причастие с одухотворената плът на Христос и преживяване на “нерожденост” чрез вътрешно причастие с Неговата етеризирана кръв. В съединяването на двата принципа ние имаме пред себе си най-висшата Мистерия, откриваща ни вратата към самата Вечност. Тогава можем да разберем и възвисим Паладиума високо горе пред всички.

В старите мистерии трябваше да се издигаш по пътя на посвещението етап по етап към Христос на Слънцето и Неговият Аз действаше чрез Посветените - Отци 7-ма степен. След Голгота Неговият Аз работи директно в човешката душа без посредник, донасяйки със Себе Си, в земния свят, духовната същност на “тройното Слънце” като източник на Светлина, Живот и Любов.

Но пътят към Спасителя минава през Светия Дух, Който до Голгота спускаше отгоре мъдростта за Него, а след Голгота се съедини с внесената от Христос субстанция на Космическата Любов и сега носи две начала - той е Дух на пронизаната от Любов Мъдрост. Рудолф Щайнер го изрази лаконично: “Първо Мъдрост, после Любов, а след това пронизана от Любов Мъдрост”. Духът от Петдесятница носи самата СУБСТАНЦИЯ на Духа-Себе на Универсума, която благодарение на жертвата на Сина бе пропита от Любовта на Отца и затова се изля върху апостолите като всепобеждаваща Любов. Ето защо Учителя заявява: “Любовта е първият плод на Духа.” Ако чрез деветте йерархии можем да преживеем Троицата в Нейния йерархичен аспект, то чрез Голгота човек може да преживее НЕПОСРЕДСТВЕНО Светата Троица, пребивавайки ОТВЪД света на йерархиите. Точно с Духа от Петдесятница можем да одухотворим и СПАСИМ дарения ни от Луцифер низш Аз, за да открием след това в огнището на разрушението самия Христос като Аз-а на Бога. Светият Дух ни носи висшето познание за Голгота и то се изразява в разбирането, че Христос е Аз-ът на самия Бог-Отец. Ако на земен план го постигнем, тогава започва постепенното ни одухотворяване. Встъпвайки в астралното тяло на човека, Христос завоюва за Себе Си цялата Лунна сфера, пронизвайки етерното ни тяло, завоюва планетните сфери, включително и самото Слънце, а встъпвайки във физическото тяло Той дарява на човечеството целия свят на неподвижните звезди, включвайки ни във великата колегия на Бодхисатвите, намираща се в Света на Провидението, където Христос им се открива като Аз-а на Бога, излъчващ вечно Божествена Светлина, Живот и Любов. Бодхисатвите образуват небесната телесност на Светия Дух, ето защо можем да кажем, че главната цел на Учителя при неговата инкарнация в 20-ти век бе ДА НИ ИЗДИГНЕ ДО ВИСШЕТО РАЗБИРАНЕ НА ХРИСТОС КАТО АЗ НА САМИЯ ОТЕЦ. Както казва Щайнер, само с такова ПРЕЖИВЯВАНЕ ще можем да преминем в бъдеще през великата катастрофа - войната на всички срещу всички. Слънчевото начало, което човекът в течение на дълги времена приемаше в себе си само от космоса, започна да сияе в самата му душа и го научи да говори за “вътрешно слънце”, че е воден от Слънцето.

Днес Михаил замества Христос на Слънцето и управлява макрокосмическият поток оттам към човешката глава. Михаил освобождава мировите мисли на боговете от областта на главата и проправя пътя им към сърцето, което започва да мисли, а когато и волята стане орган за познание, когато се пробуди съзнанието ни и във ФИЗИЧЕСКОТО тяло, ТОГАВА ни се открива Светият Дух, за да ни изправи пред самия Христос.

Като велик водач към самото Слънце на Любовта действа днес Михаил в човечеството. Да приемеш мисълта, силата на Михаил, това означава силата на духовното познание да проникне от сърцето в силата на волята и да се превърне в Слънце. Така действат днес двамата: Михаил насочва отвън Слънчевите сили към нашето етерно и физическо тяло, а Христос отвътре, като самото Слънце на Любовта, започва да одухотворява постепенно всичко. Физически израз на това взаимодействие ни бе жертвено демонстрирано с двамата Христови пратеници в 20-ти век. Учителя слезе като божество отгоре, както е при сакраменталния култ, а Рудолф Щайнер, по пътя на посвещението, ни изяви обратния култ. Съединени на физически план, те довеждат до смъкване на космическия импулс на Братството и реалното му земно изграждане, което е целта на Антропософското общество и Бялото братство. Истинското космическо братство е в ложата на Бодхисатвите и то трябва да бъде снето и изградено тук, на основата на Любовта, като кармически свързана общност. Учителя казва: “Аз съм излязъл от един живот, в който окултистите не са стъпвали и дори не са го виждали. Превеждам от Природата, от самия оригинал”, т.е. Праобразите”. И още: “На закона на Любовта аз едва съм надигнал крайчеца”.

Едва сега може да ни стане ясна и новата същност на Паладиума. В древността той символизираше единството на Слънцето и Христос, а днес символизира едно друго единство - между Михаил на Слънцето и Христос в нас. Паладиумът също претърпя метаморфоза и сега неговата Светлина ще пробужда ново духовно съзнание, неговият Живот ще напълва с духовно съдържание нашето чувство, а духовната му Любов ще пронизва с жертвени сили нашата воля. Тогава човекът наистина е воден от вътрешно Слънце, излъчващо Светлина, Живот и Любов. И ако в Константинопол Паладиумът бе заровен под колоната на Портир, а отгоре възкачен Аполон (отразеният Христос), сега, на един нов “пиедестал”, ще бъде възкачен самият Паладиум, САМИЯТ ЧОВЕК, носещ в СЕБЕ СИ Слънцето-Христос. Тогава Паладиумът ще заблести в истинската си светлина - Светлината на Голгота. Да, той ще бъде изнесен от константинополския мрак и след като премине през Михаил-Христос, ЩЕ ЗАСИЯЕ В БЪЛГАРИЯ!!! Тук ще бъде изграден храм на Паладиума, храм на Човека-Дух, на който ще има надпис: “Не Аз, а Христос в мен”. С този храм ние, българите, ще представим пред света по най-добрия начин и жертвата на Учителя в 20-ти век, извършена по примера на Христос.

Рудолф Щайнер казва: “Цялото минало развитие до Сатурн и цялото бъдещо развитие до Вулкан, светлината за това съзерцание (т.е. Светлината на Светия Дух) се излъчва от познанието на Мистерията на Голгота”. А познанието за Голгота е неразривно свързано с Граала - най-висшият идеал за развитие, който човек може да си представи: одухотворяването, постигнато със собствени усилия. Когато човек се издигне като Съзнателна душа, той се открива като висш Аз (Дух-Себе) и тогава Михаил-Христос могат да действат в него. Да си припомним думите на Учителя: “Величието на Бога е в повдигането на човека”. Сега можем да отговорим и на поставения в началото въпрос: какъв ключ ни носи Учителя?

Този ключ е Паневритмията, която ни води до реално преживяване на отношението Михаил-Христос СЛЕД КАТО сме приели основното послание на Учителя, че Христос е Аз-ът на Бога. С вдъхновението от Паладиума, играейки Паневритмия, ние започваме постепенно да вървим към превръщането си в Човек-Дух и добавяме своя личен дял в Чашата на Граала. Паневритмията има три нива: Пентаграм, Слънчеви лъчи и 28-те упражнения. Когато човек изгради Съзнателната си Душа той се превръща в Пентаграм. Учителя използва думата и в мъжки и в женски род, защото Пентаграмът е символ на съединението между Душата (2) и Духът (3) - вътрешно изправеният човек, който чрез своята зрялост се обръща към духовния свят. Пентаграмът е символ на мистичното единение с Бога, преодолявайки земното разделение. Стигнал до тук, човекът се отваря за силите на Светия Дух, който ПРЕЗ ВРАТИТЕ на 12-те Бодхисатви въздейства върху дванадесетте ни сетива, формирайки ОСНОВАТА на Чашата на Граала. Тогава самият Христов Принцип започва да прави етерното ни тяло безсмъртно, защото ние играем 28-те упражнения на Паневритмията и изграждаме СТВОЛА на Граала. Образно казано, голяма част от тях ВЕЧЕ са “изиграни”, но СЕГА ще ги играем като свободни, СЪЗНАТЕЛНИ АЗОВИ СЪЩЕСТВА. Какво означава това?

Знаем от Духовната наука, че всяка степен на съзнание - от Сатурн до Вулкан, съдържа по седем кръгооборота, като с напредване на развитието, в началото има в известен смисъл повторение. Старият Сатурн включва седем кръгооборота, на Старото Слънце първият кръгооборот е нещо като повторение на Сатурн, а останалите шест са “новото” в развитието, т.е. дотук станаха общо 7 + 6 = 13 кръгооборота. Старата Луна има 2 кръгооборота за повторение и 5 “нови”; в Земния еон са 3 за повторение и 4 “нови”; на Бъдещия Юпитер ще преживеем 4 повторения и 3 “нови”; на Венера - 5 повторения и 2 “нови”, а на Вулкан - 6 повторения и само 1 “нов” кръгооборот. Събрани всички кръгообороти, през които се е развивало и ще се развива “новото”, получаваме: 7 + 6 + 5 + 4 + 3 + 2 + 1 = 28 “творчески” кръгооборота. Първите 10 упражнения от Паневритмията се играят заедно, защото тогава бяхме в “лоното на Бога”, което се промени с идването на Христос на Старото Слънце и последвалото разделяне с Луцифер. Тези две събития предопределиха цялото развитие по-нататък до Мистерията на Голгота. Досега сме “изиграли” 18 и сме в 19-то упражнение - “Подвижност”, което е в пряка връзка със 17-то и 18-то. 17-то упражнение, наречено “Квадрат”, ни връща в шестия кръгооборот на Старата Луна, когато в астралното ни тяло се развихриха афекти, като гняв, ненавист, инстинкти, страсти и т.н., довели в 19-я от “новите” кръгообороти - т.е. сегашния, до попадането ни в “квадрата” и смъртта. Боговете нямат “възгледи” за пространството, каквито ние развиваме на Земята. Те не могат например да съзерцават едновременно Стария Сатурн, Старото Слънце и т.н., а само в хронологичен ред.

Както образно и конкретно се изразява Рудолф Щайнер, те следват лявата и дясната ръка до мига на докосването, обаче усещането, което се разиграва между двете ръце се изживява с помощта на пространството. Ние трябва да внесем духовното време, т.е. мислите и представите на боговете в земното пространство и одухотворим СЪПРИКОСНОВЕНИЕТО, побеждавайки “квадрата”. Духовно озарените ни представи за пространството са онази специфична човешка опитност, която Михаил иска да включи в знанието на боговете и да създадем една общност с тях. С 18-то упражнение от Паневритмията ние обработваме “квадрата” с мъжкия принцип, а с 19-то упражнение - с женския и общо с двата принципа ще превърнем Земята в Космос на Любовта. Това ще се осъществи напълно при 22-рото упражнение - “Запознаване”, в края на Земния еон, за да можем в петия кръгооборот на Юпитер - 23-то упражнение, наречено “Хубав ден”, за пръв път да срещнем Христовото име: “И гласът любим Христов, шепне в моето сърце”. За да вървим с Него и изграждаме Граала.

Светият Граал съхранява най-чистата храна за човека-герой и това е Любовта на Отец, изявена чрез Христос. Но Чашата съхранява и тайната на отразения Христов Аз в съвременните истински Посветени, които са Посветени на Граала. Ето защо можем да кажем, че на Вулкан Чашата ще бъде пълна и с нашата жертва, т.е. преминалата през нас Христова Любов.

Рудолф Щайнер е категоричен: “От Бодхисатвата изхождат най-важните учения върху Христовото Същество и върху Синовете на Огъня на индийците”. Съзерцавайки могъщото му излъчване, ние виждаме праобраза на истинския Човек, воден от вътрешното Слънце-Христос. Гледайки към Учителя, ние с очите си виждаме Светия Дух на физически план, ние виждаме най-великия Христов пратеник, ние се докосваме до Вечността, непосредствено до самата Света Троица. И тогава в нас се надига твърдата вяра, че вървейки с Христос в нас, ние ще стигнем до Вулкан, когато в самия му край, в седмия кръгооборот, ще изиграем и последното, 28-мо упражнение на Паневритмията, наречено “Промисъл”. Чак тогава ще ни се открие и Висшият Промисъл на Бога за Сътворението и нас, и заедно с Него и в Него, ЩЕ СЕ ЖЕРТВАМЕ В АБСОЛЮТА!

30.01.2005 г.
гр. Варна

© Димитър Мангуров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.03.2005, № 3 (64)