web

Светослав Минков е създател и майстор на българската сатирична фантастика. Наричат го "екзотичното цвете" в българската литература поради новаторския му стил на писане, контрастно дистанциран от традиционното повествование на класическата проза.

Странна и любопитна в разказите на писателя е двусмислицата и тънката ирония, с която се отнася към своите герои. Със загадъчно въображение и артистична лекота той им се присмива, често ги подиграва или ги следи с отвращение, като привидно демонстрира равнодушие към нелепото им поведение.

Една от най-известните творби на писателя е разказът "Дамата с рентгеновите очи". Авторовият рентгенов поглед разкрива със средствата на сатирата комичното в героите на новите времена. Той ярко отразява крайностите на техническата цивилизация, която превръща хората в марионетки, управлявани само от суетните си и егоистични цели и влечения.

Централен проблем в разказа е интерпретацията на парадоксалното и фантастичното като символ на безсмислието в живота на градските парвенюта.

Консуматорският дух на персонажите изгражда много вярна представа за овеществения свят на подменени стойности. Там заместителите, а не оригиналите, имат висока цена и морална стойност.

В цялата творба поведението на персонажите се приема като модел за подражание. Неслучайно акцентът е поставен върху създаването на "готов модел" чрез помощта на доминиращите "ценности", изразени посредством взаимоотношенията между героите без лица. Те са унифицирани, неестествени, марионетки без идентичност. Показани са като консуматори, поддаващи се на манипулация. Безличността им ги прави демонични заради бездуховността им. Тяхната стандартизация ги показва като "фабрични" продукти, "пробна партида" с "рентгенови очи" и "парафинени гърди". Човекът като въплъщение на бързо променящата се действителност се превръща в механичен субект, разкриващ новия "технологичен" напредък на обществото, следователно личният духовен избор е без значение. Героят е кукла от марионетния обществен театър, човек-автомат. Той е ценен и толериран. Нужен е на новите "технологични" реалности, на обществения успех. Самата марионетъчна същност на човека-автомат изразява прогреса на новите "модерни" времена.

В прочутия институт на маестро Галфоне кривогледата Мими Тромпеева се превръща в първа хубавица, но е с малък недостатък - очите й са рентгенови и започват да виждат само скелети и черепни кутии с минимално количество мозък. Но в средите на хайлайфа, където се движи госпожица Тромпеева, тази очна повреда не й пречи. Важно е, че всички са възхитени от очите й и в нея се влюбва "най-пленителният мъж" Жан, който знае само улични песни и разговаря за ефекта от различните парфюми и за чистенето на зъбите с клечка при официални динета.

Възторгът на Мими Тромпеева от кухите глави на аристократите се дължи на различието им от останалите хора от простолюдието, които притежават мозъчно вещество. Чрез елементаризма в разсъжденията на героинята се поставя проблемът за свободата на личния избор. Човекът е свободен единствено да избере една от многото безлични маски и така сам става жертва на модата, управляваща обществените отношения.

Интересни са и чувствата на героите от хайлайфа. Те са като че ли унифицирани... Подчинени на грубите материални интереси, любовта им би била излишен лукс в този овеществен свят. Героинята на Светослав Минков няма реална представа за щастието, имащо за нея само предметен израз: "Един милион в аванс и два милиона след сватбата". В това автоматизирано и дехуманизирано общество човек е по-добре да бъде без сърце и без ум, защото така е по-неуязвим.

Но без духовни ценности светът би се разпаднал. Чрез сатирата и иронията авторът ни кара да се замислим над човешкото отчуждение като резултат от отчаянието на хората в обществото, над нереалния призрачен живот в модерното време, в което човекът е деперсонализиран и духовно не съществува. Индустриализацията автоматизира човека. Той е обезличаван всекидневно. Негативните явления са разкрити съвсем съзнателно. Иронията е отношение, оценка, присъда над Грозното и Лошото в морала на хората.

Заставайки често зад безизразния, лишен от духовност и мисловна реакция поглед на своите герои, Минков откроява своите иронични, болезнено пристрастни към грозните деформации на реалността, творчески сетива. Към позицията и оценката на героите, поднесени като механична, безпристрастна реакция по новото и "модерното" в живота на обществото, се прибавя и авторовата позиция на категорично несъгласие с техните наблюдения и изводи. Те нямат сетива за неговото гневно отрицание, поднесено от самите тях чрез зловещия смях на гротеската.

Мнимо е съчувственото "пристрастие" на Светослав Минков към драмата на модерната цивилизация, но е реална тревогата на човека и е истинско възмущението на писателя от девалвираните стойности на духовността. В ироничните изблици на гневния изобретателен смях е категорично отрицанието на безнравствеността у човека-марионетка.

© Деница Иванова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.07.2002, № 7 (32)