web

Денят идва с изгрева и умира със залеза. Раждането на деня става бавно, величествено, макар да ми се струва, че се появява изневиделица. Заедно с изгрева се отделя от контура на хоризонта, откъсва се и като слънцето се разлива по земята. Той е необикновено красив и примамлив. Чувстваш ли около себе си вятър, знай, че денят те гали със своята ръка и неговите пръсти те докосват. Упоена от това щастие, в един миг аз забелязвам как Слънцето се е уморило и се оттегля към хоризонта, където го очаква люлка от тъмнина и завивка от тишина. Тогава денят тръгва след Слънцето тъжен.

Очите ми са все още отворени, чувствам, че са живи, но не виждам нищо. Не мога да си обясня защо времето завинаги е спряло. Тогава във въображението ми се появява тя.

Беше слаба жена, облечена в черни дрехи, виждах я как върви приведена към храма. И се връщаше обратно. Не поздравява, сякаш самата не съществува. Каква бе, откъде бе дошла, дали я беше родило моето въображение, или самата аз я бях срещнала през този ден? Беше самотна. Хората я гледаха любопитно, опитваха се да я заговорят, но тя ги гледаше безмълвно. Аз харесвах тази жена, не се страхувах от нея, само децата се плашехя, щом я видеха - те бягаха, а тя само на тях се усмихваше. Сякаш въображението ми беше сключило договор с окото на душата ми. Договор на сетивата. На всяко усещане, на всяка мисъл и болка с целия свят.

Времето течеше, а жената беше все така безмълвна и малко страшна в своите вечно черни дрехи. Всяка нощ тя ме хващаше за ръка и ме водеше към храма.

Първият звън ме посрещна някъде по средата на спиралата от тесни стъпала. Заливаше ме и се втурваше надолу към храма, а аз оставах потопена в познатото усещане за несигурност и обреченост. Малките камбани до мене звънят в учестен и тревожен ритъм, средните са тържествени, а голямата камбана звучи трагично. Тези три чувства - тревога, тържественост и празничност жената е вплела в неповторима хармония, която буди моето човешко въображение.

Всяка вечер, когато денят тръгва към Слънцето тъжен, аз очаквам да срещна тази жена. Тъкмо когато днес си мислех, че вече почти съм стигнала целта си, в миг всичко изчезна. Никой обаче не забеляза това, само децата станаха по-весели. Жената изчезна така ненадейно, както се беше появила. Останах съвсем сама в света на сънищата.

© Диляна Атанасова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.07.2002, № 7 (32)