web

"Разцъфна цветето, когато го откъснах -
ликуваше, че от безкрая на полето
тъкмо него бях избрал".

Опитай да шепнеш думата смърт... смърт... смърт.

Сега помисли какво изпитваш, докато произнасяш тази дума. Изненада? Любопитство? Тъга? Болка?... или пък... Решеност? Ярост? Непримиримост?...

Понякога дори щестие и радост. След всички тези ясно изказани емоции колко много тръпки не можеш да назовеш, колко неясни чувства те завладяват дори и за миг. И всеки човек поне малко или поне за малко се страхува, а при повечето хора това е преобладаващото чувство.

Опитай да шепнеш думата смърт... смърт... смърт.

Сега опитай да премахнеш чувството на страх... смърт... смърт.

Не можеш и то те обзема с пълна сила, постепенно измества всички останали емоции, предизвикани от шепота на думата. Страхът се превръща в паника.

Паниката сковава душата и кара тялото ти да трепери неудържимо.

Страхът от смъртта е неотменим екзистенциален страх. Той не е страх от нещото, а от нищото. И смъртта е нищо, тъй като човекът поставя в тази графа всичко, за което незнаенето е повече, отколкото знаенето. Той избягва да мисли за смъртта, а я осмисля като нещо, което се случва на другите. Това е нетрайна илюзия и един ден човек неотменимо разбира, че никой няма да умре вместо него. Знаейки това, защо да се страхува? Защо да не мисли за себе си като за еднократност и уникалност? Защо това да не предизвика чувство на задоволство?

Подобно на едно цвете, което е незабележимо в поле от цветя и едва след смъртта си започва своето истинско битие. Едва след като е откъснато, започва да преживява своята уникалност... различна е вазата, в която ще умре; различен е човекът, който ще го помилва, усмивките, които ще предизвика; важна е срещата, която ще спаси или беднякът, който ще го продаде, за да се нахрани. Тази смърт единствено може да сбъдне неговата неповторимост. След смъртта цветето сбъдва значимостта си и се превръща в необходимост.

Така и човекът по своя екзистенциален път търси своята значимост и постоянно се опитва да "изкрещи" уникалността си. Но този път води до вечния шепот... "Човекът е битие към смъртта" според Хайдегер. Тя е тунелът, до който неотменно ще стигне. Смъртта е тунелът до вечното узнаване и абсолютното познание. Път, в края на който човекът ще се откъсне от неспокойното търсене и ще постигне хармония. Но за да го достигне, той трябва да преодолее страха си от опасния шепот и да превърне разяждащото чувство в тържество за душата и тялото.

Сега опитай де шепнеш думата смърт... смърт... смърт. Нека това разцъфне усмивка на лицето ти. Нека този шепот предизвика щастие от това, че тъкмо ти си призван да узнаеш и тържествуваш.

© Блага Вълчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.07.2002, № 7 (32)