П. К. ЯВОРОВ. СТИХОТВОРЕНИЯ (1901)

Божан Ангелов

web | П. К. Яворов. Критически силуети

Сивите корици на тази малка книжка крият, също като меката, сива плъстина на сърната, едно горещо, страстно сърце, още буйно и неизчерпано. От нея ний вкусваме много радости и горчивини на нашия живот под една нова, жива, пълна с движения и грация форма. Най-приятното у нея обаче е това, че тя ни обещава за бъдно време много възвишени чувства и благородни пориви, проводник на които ще стане нейният автор.

Поезията на г. Яворова е твърде тясно свързана с нашия всекидневен личен и обществен живот. Тя е поезия в същински смисъл реална: тя не излиза вън от рамките на живота и нейните устреми не мерят по-далеч от това, каквото нашият съвременен живот може да ни даде.

Сбирката се открива с един майски пейзаж, вместен в познатите на всекиго рамки: киша, засух, мор и град. Поетът слага тъкмо на мястото надпис за тази картина от тези завършени стихове:

А погледай! - помечтай!
И следите на бедите
Нека пот ги от чело
Днес избрише; де ще пише
Инак новото тегло?

От този оригинален селски стил са: “Пролет”, “На нивата” и “Градушка”. Г. Яворов пръв ни изнася в художествена форма без кваса на Вазовия сантиментализъм, мисли и чувства, които вълнуват широката маса на нашия селски свят. Тук се не слуша бабешки плач, няма ох, няма ах, няма никакви риторически цветя, има само художествен реализъм, има жизнена правда, има отчаяние, има резигнация:

Дома се връщаш съсипан вече
По месец късно - и отдалече
Дочуеш в село и плач, и врява...
Какво ще бъде? - Недоумява
Главата проста; а виж излиза,
Че бирник царски пристигнал днеска
И сиромаси тресе ги треска.
...
И смяташ, мислиш до механата.
Па колко щеш
На вяра пий -
Че то поглеж!
Дий...
Дий! воле, дий!
Така си мреш,
Tака сме ний,
Така - поглеж!
Дий...
Дий, краста! дий...

Картината е проста и ясна, наша си е; язвата отворена, страшна: очаква само своя лекар...

Досущ така се харесва с новотата на формата и съдържанието си и със сложната си и разнообразна ритмика “Градушка”. Тежък и усилен живот влачи онзи, който се бори със земята, с ветровете, бурите, градушките и всички пакостни стихии! И все пак пуста надежда не изпразня измъченото, окървавено сърце, и все пак това сърце може да се радва при гледката на изкласилата нива, при шума и движението в ранна утрина, когато:

В отвъдний двор се дига врява -
Съседът люто се ругае...
Наблизко нейде чук играе
И наковалнята отпява...
А сутреник полъхва леко
И звън от хлопки от далеко
Донася в село... Стадо блее...
Навсякъде живот захваща.

Но изведнъж руква дъжд, наваля градушка и всичко, що радваше сърцето, що крепеше духа - изчезва, сравнява се със земята, потъва в нея, а от горе остава пак човекът да мисли, да крои, да страда и пак да се надее...

Особено място държи и самò се издига между цялата редица стихове за лични тегла и свои мечти стихотворението “Арменци”. То биде навремето си оценено от нашия интелигентен свят. Всеки намираше услада в благородните и хуманни пориви на поета, които тъкмо отговаряха на общите у нас пориви на сърцето, с които посрещнахме тези мъченици за свободата и човешкото право. То е един бляскав и непомрачим паметник за благородните чувства, които ния чувствахме и които сме способни още да чувствуваме! Навремето си то възбуди ония сърдечни отзиви, с надежда за които поета го пусна. И за него, поета, тези отзиви са най-високото морално удовлетворение, когато видя, че е бил онзи мощен тръбен зов, който даде израз на високите чувства на своя народ.

Господин Яворов обича с всичката сила на своя горещ темперамент тъмния народ, който знае само труд, само работа, само мъки, този, на когото:

Трудът му е утеха, трудът му е надежда.
Такъв го аз обичам...

В защита на него той се обръща към един “песимист” с думи, пълни с дълбока тъга; той чувствува, че тая тъмна маса не е тъй тъпа, тъй безчувствена към всички неправди, както ожесточени и отчаяни борци са готови да я бедят.

Да, той се мръщи ядно на робството в хомота,
Той чувствува дълбоко неправдите в живота
Но не и свойта мощ,
Че злата орисия в бедите обвинява
И с поглед към небето пощада ожидава:
Сляп е - в черна нощ!

Горещи, страстни и резки звукове излизат от това страдно сърце, което не е осъществило в живота си ни една мечта за щастие, за любов. В живота има толкова пречки - семейни връзки, бащина и майчина воля, неохолно материално положение, които задържат много пориви на сърцето. Пароксизмът на това чувство на незадоволство, неудовлетворение, на задушени страсти и копнежи се е изразил в песента “Нощ”. Това стихотворение представя странна, несмислена смес от мечти и грозна действителност, от въздушни кули и кална, студена стая, от патриотизъм и любовна страст, от отчаяние на едно измъчено, изтощено тяло и копнежи за живот.

Безредицата и поривите на тази страстна натура обаче са напълно изравнени, изгладени и вкарани в хармонични рамки в оригиналната поема “Калиопа”. По своя род “Калиопа” е едно от разкошните и благоуханни цветя в тази китка. Тя е хубава, любовна идилия, без приключения, без шум, без трясък: посред разнообразна и оригинална рамка, сложена от всички символи на ковача-любовник - неговият чук, наковалнята, мехът и символите на една девическа любов - къдравият поток, гъвкавият бръшлян, тънката топола и веселата, пръплива пеперуда, се очертават смътните силуети на две влюбени деца, които могат само да въздишат, да копнеят и да мечтаят. Прелестите и омаята не могат чрез посредник да се предадат и изтълкуват, а могат само непосредствено да се преживеят.

Изобщо поезията на г. Яворова пленява със свежестта на чувството, с горещината на една благородна страст, с топлотата на хуманното чувство и любовта към всеки страдалец. Тия светли качества от вътрешна страна много печелят откъм блясък и сила от естествената, плавната и жива форма, и от твърде разнообразната и пълна с хармония ритмика на стиха.

© Божан Ангелов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 15.07.2002
П. К. Яворов. Критически силуети (1901-1910). Съст. Албена Вачева, Цветан Ракьовски. Варна: LiterNet, 2002.

Други публикации:
Наш живот, 1901, кн. 1, с. 34-40.
П. К. Яворов. Критически силуети (1901-1910). Съст. Албена Вачева, Цветан Ракьовски. Благоевград: УИ “Неофит Рилски”, 2002.