ИЗ "ПЕТ МОМИЧЕТА"

Анна Каменова

web | Жената - грешната и святата

XV

"Колеги, четохте ли новия законопроект за просветата? Знаете ли какво готви той за студентството?

Увеличени годишни такси, приемане с конкурс, съкращаване на факултети.

Студентството изгражда комитети за борба против този реакционен законопроект.

Вземете живо участие в борбите. Участвайте в акционните комитети".

Галунка държеше в ръка разгънато листче и го четеше на глас. Но Фроса го дръпна от ръцете ѝ и го мушна в джоба ѝ.

- Какво правиш? - попита учудено Галунка.

Фроса се озърна и възрази уплашено:

- Какво си го разперила? Скрий го. Нямам намерение и аз да пострадам с тези луди глави.

- От какво се страхуваш? Всеки има право, като намери един лист на земята, да се наведе и го прочете. Ти не го разпространяваш. Пък и да пострадаш. Заслужава. Всеки от нас трябва да направи една малка жертва за доброто на своите другари.

Очите на Галунка, две сини звездици, светеха. Гласът ѝ беше тих и кротък. Фроса сви вежди:

- Теб ти е лесно. Нали си намери работа.

Галунка се усмихна на своите шестстотин лева месечно.

- Доволна съм - каза тя, - по три часа на ден работя. Сега по-спокойно ще мога да търся постоянна работа. Но теб нали те назначиха? И то с много добра заплата.

- От два дена! Затова се пазя, да не би да дам повод за подозрение.

Галунка се засмя:

- Аз съм като Божиите птичета. Все ще се намери хляб и за мен. Да мога да си взема добре и последния изпит, тогава вярвам по-лесно ще си намеря постоянна работа. Но свободата ще си запазя. Значи, ти няма да дойдеш на събранието?

Фроса погледна изпитателно:

- Защо да не дойда?

- Знам ли? Помислих, че не ще искаш да имаш нещо общо с нашите бунтари. Знаеш, че те не поддържат днешната власт.

Фроса се замисли. Дали има опасност, ако отиде? Но те може би ще бъдат близки до утрешната власт.

- Няма нищо - каза Фроса важно, - там са много мои добри познати от университета. Ето и Марина. Сигурно и тя там отива.

Насреща им идеше Марина с двама младежи. В ръце носеше кутия с бои. Галунка ѝ се усмихна.

- Не - Марина поклати отрицателно глава - аз отивам на вечерен акт. Наредили сме двумесечни сеанси за художници. За нищо не бих искала да ги пропусна.

- Калин ще говори - каза Галунка. - Ще говори за утрешния ден.

Какво ѝ е на Марина, че Калин ще говори? И какво я интересува утрешния ден? Доскоро този въпрос не съществуваше за нея. Щеше да живее при баща си и при майка си и щеше да рисува. Не мислеше да учителства. Сега, след смъртта на баща ѝ, този въпрос израсна и пред нея, всеки ден се написваше с все по-големи букви. Стажът скоро ще се привърши и тя трябва да почне да мисли за учителско място. И какво ще прави, ако я пратят някъде в провинцията? Дори това не би било най-страшното. Но какво ще прави, ако изобщо не я пратят никъде. До сега е получила само две поръчки: портрет на една стара леля и една корица за детска книжка.

Марина вдигна глава: лесно не ще се отчае. Нейната изложба може би ще направи впечатление. Тя разчита много на две-три от платната. Особено "Позивът". Него тя рисува с най-голямо въодушевление. Дали Калин ще се познае! Ако изобщо благоволи да отиде на изложбата ѝ. Но Калин ще говори и тя няма да отиде да го чуе. Калин ще говори за утрешния ден. Този ден засяга и нея, както и всички младежи.

- Марино, решавай - каза Галунка, - ще закъснеем.

Марина се обърна към своите другари:

- Тенчо, няма да дойда в академията. Забравила бях, че ще отивам на събранието.

- Та ние за теб почнахме тези вечерни курсове - отговори недоволно художникът, - а ти сега ни изоставяш. И ти ли почна с политика да се занимаваш?

- Политика ли? - засмя се от сърце Марина. - Бог ме е пазил. Но бях обещала - Марина се поколеба един миг и добави прибързано - на Живка бях дала среща. Идущата сряда съм при Вас - усмихна се тя на художника, - нали не се сърдите?

На стълбите трите момичета се смесиха с върволицата младежи, които също отиваха на събранието.

- Родо - извика Галунка, - слуша ли снощи българските песни от Виена?

- Не, галено момиче - отвърна Родосвет - снощи бях зает с по-малко музикални звуци: поставяхме едно малко моторче в работилницата и стояхме до полунощ. Но сигурно радостта, която изпитах, когато моторчето тръгна, не беше по-малка от твоята, когато си слушала българските песни. Не знаеш какво е да поставяш нов мотор и да чакаш да чуеш неговата песен: тържествующа, победна. Но ти откога се сдоби с радио?

- Представи си, какъв късмет - отговори момичето. - При нас, в долния етаж, живее някакъв техник. Преди една седмица почнаха да се чуват разни пукоти, скърцания. Но снощи можах от моята стая да чуя Виена. Много ясно се чуваше, сякаш радиото е в моята стая. Толкова се радвам! Ще мога и аз от време на време да се наслаждавам на музиката. До вчера завиждах на Фроса, че си има радио.

- Какво радио! - обади се Фроса, - лови едва пет, шест станции. Прави ми го един любител. Какви апарати има сега! У една моя позната чух един нов модел, американски. Чудесен, чува се Сан Франциско.

- За какво ти е такъв апарат - каза ядосано Марина, - като че ли имаме време само радио да слушаме. Да не знаехме, че радиото може да лови повече от една или две станции, щяхме да се учудваме, щяхме да сме много щастливи, ако чувахме само Радио София. А сега сме недоволни, че не чуваме Япония или Патагония.

- Марина говори като философ тази вечер - каза Родосвет, - ето това е характеристиката на нашето време: вечно недоволни от всичко.

- Но и недоволството е необходимо - каза Галунка кротко, - то поражда стремеж към усъвършенстване. Ако няма недоволство, ще тъпчем все на същото място. Като мен. Аз все съм доволна, затова не напредвам.

В салона две големи групи оживено спореха. В една бе средище Радул Духтев, който се навеждаше над ухото ту на един, ту на друг, дърпаше трети за ръкава на страна и усмихнато му говореше. В другата група тя видя Родосвет, Европата и Гарванът и се приближи до тях. Но те, погълнати от спора, не ѝ обърнаха внимание.

- Истинският водач се ражда - казваше един висок момък, - както се ражда големият поет, както се раждат всички, които идват с уречена мисия. Кой може да ни налага водачи?

- Бих искал да зная - обади се един червенокос момък - кой не се нарича днес водач. Цялото наше настоятелство, което тази седмица обещава да се пръсне из провинцията, за да даде насока на нашата младеж, ще бъде наричано "водачи".

- Човек, предаден всецяло в служба на една общност, осъзнал своя дълг към тази общност - почна да обяснява Гарванът.

- Приказки! - прекъсна го един слаб момък с високо чело - посочете ми конкретно: кой в нашата среда може да бъде водач. Не искам да ставам роб на една личност и на предразсъдъци. Искам да служа на демокрацията. Аз съм против авторитарно управление.

- Оставете на страна тези празни спорове и отживели термини! - извика Живка, която още с влизането си се намеси в спора. - Държавата е нещо живо, нейните форми се менят, както хората и условията. Няма да се вковаваме в никакви формули и да ставаме роби на термини.

Родосвет се намеси в разговора:

- Названията нямат никакво значение. Важното е съдържанието, което влагаме в тях и какво представляват хората, които се нагърбват с отговорни служби. Човекът, това е най-важното. А ние имаме човека.

- Какво е човекът без принципи? - възрази привидно кротко Радул, който бе се присъединил към групата.

- Само силният човек е творец и господар на своите действия - отвърна Родосвет. - Какво значат красиво наименуваните принципи, щом като липсва силата да бъдат прокарани. Да се криеш зад някакви принципи или формули, е слабост или неоправдана самонадеяност.

Марина нетърпеливо се обади:

- До кога ще се препирате напразно? Защо не почва събранието?

Европата, който се бе преместил до Марина, каза:

- Калин не е дошъл още.

Червенокосият момък веднага се обади:

- Госпожицата има право. Трябва да почваме. Какво от това, че Калин Розев още не е благоволил да дойде. Ще го замести друг член от настоятелството. Прищевките на един член на настоятелството не могат да се налагат на цялото събрание. Изобщо настоятелството трябва да се промени, освежи. Трябва да влязат нови хора.

Марина почувства, че сбърка. Искаше да възрази, да защити Калина, но Живка я изпревари:

- Калин Розев никога не се ръководи от прищевки. Ако е закъснял, той сигурно е имал сериозни основания.

- Може би от естество, което направи Бебел невидим от няколко седмици.

- Да беше така, по-добре би било! - обади се едно синеоко момче - все би могло да има човек надежда.

- Уви - прибави тази, която наричаха русата Кармен, - Калин никого не поглежда. Затова още не сме се скарали момичетата помежду си.

- Какво става с Бебел? - попита Европата.

- Такава любов не се намира дори в пълното събрание на съчиненията на Хайне - обади се Пейо, - нито дори на Пловдивския панаир. Тони го грабна с две ръце. А какво е Тони?

- Тони е много интересно момиче - каза Радул и си поправи връзката.

- Интересна е, да - отвърна Пейо, - но зависи в какво отношение. Само че Бебел не е стигнал до това отношение. Още е в облаците, гледа я в очите и надали се е докоснал до ръката ѝ. Не ще е чудно, ако е почнал да пише стихове.

Марина се изчерви. Спомни си как Радул Духтев ѝ държеше ръката в Чамкория и че тя не побърза да я отдръпне. Наведе глава. Ето как се подиграват мъжете! И сега Радул се е изправил до нея, наклонява се над ухото ѝ и казва тихо:

- Тази вечер искам да бъдете моя пленница. Защо ме отбягвате? Превърнахте дните ми в нощи, а нощите в безсънни часове. Вече цял месец от как ви търся напразно.

- Заета съм - отвърна сухо момичето.

- Разбира се, че сте заета. Такова хубаво момиче не може да бъде оставено спокойно. Аз не мога да се сърдя, че отделяте време за другите. Но отделете и за мен един мъничък час.

- Не ме разбрахте добре, господин Духтев. Имам работа и нямам време да излизам с когото и да било. Не си губете времето за мен.

- За Вас бих изгубил всичкото си време, защото само мога да спечеля от това.

Марина избухна:

- Празни приказки! Трябва да ме смятате за много лекомислена, щом можете да си губите времето за мен.

Радул Духтев се усмихна и поглади тънките си мустачки:

- Вие ми харесвате, когато сте упорита. Аз обичам темпераментните жени.

Марина не успя да му отговори, защото всички се раздвижиха, препирните и разговорите се прекъснаха. Калин Розев беше влязъл, мина покрай Радул и му извика:

- Радуле, ще си премерим ли силите?

После се отби при една група, каза няколко думи на Родосвет и Бебел и се отправи към масата.

- Сега ще видите какво ще направим с този самонадеян Калин Розев! - чу Марина да се говори зад нея. - Радул Духтев е всецяло с нас.

- Че какво представлява Радул Духтев?

- Защо да се борим против правителството, когато то е готово да приеме всички ни в партията и ние да създадем ядрото на младежката им група.

- Тази вечер ще се разкрие всичко. Калин ни заблуждава. Насъсква ни против правителството, иска да ни вкара в некоя беля. Радул Духтев ще бъде посредник между правителството и нас. Той е много близък до министър-председателя.

Марина не можеше нищо да разбере. До преди няколко седмици Радул беше близък до Калин. Значи Галунка имаше право, като беше ѝ казала, че няма доверие в Радул и приятелите му. Особено този червенокос младеж, когото Марина почваше да ненавижда.

Сказчикът обясняваше, че по-рано младежта се е борила за някакви отвлечени идеали, сега младите се бъркат в политиката, бият се из коридорите на университета, защото са пресметнали облагите и възможностите на всяка партия и "идея".

Когато сказчикът свърши, една гора от ръце се вдигна. Всеки искаше думата, за да оспори изказаните думи.

- Никой не ще говори повече от пет минути - каза Калин.

Вълна на недоволство раздвижи лицата на част от присъстващите.

- Някои господа проявяват рядко усърдие да отричат и охулват всичко - обади се един.

- Демокрация не значи партизанщина - прекъсна го друг, - омръзна ми да слушам да се повтарят заучени общи фрази и хвалебствия за разни чужди "силни" режими или доктрини.

- Аз искам да направя едно предложение - завика червенокосият момък. - Преди да се продължават разискванията по реферата, да поискаме отчет на настоятелството. Да ни се каже, в какво състояние с намира, например, касата на дружеството. И второ -

- Глупости - извика Пейо - такова нещо нямаме в дневния ред.

- Видяхте ли - обади се един червендалест момък, - страх ги е. Гледат да отлагат.

- Това е прекалено - извика Европата.

- Чакайте, господа - обади се Радул, - ако не греша, господинът, който стои на ляво от мен, искаше да направи предложение. Позволете му да се изкаже.

- И второ - продължи червенокосият момък, - да ни се отговори на въпроса: вярно ли е, че правителствената партия е направила предложение на нашето настоятелство, цялата ни група да премине към партията, а то, без да вземе нашето мнение, е отхвърлило това предложение на своя глава.

Сред създадения шум стана Родосвет и със силния си глас поиска разискванията и запитванията да се предвидят за следното събрание. Сега да се изкаже Калин Розев.

- Няма да слушаме само Калин Розев! - обади се един.

- Защо се оставяте да ви се налагат? - изпищя едно момиче.

Марина погледна часовника на ръката си. Времето беше напреднало. Тя знаеше, че вкъщи ще ѝ се сърдят. Но как да си отиде, когато Калин едва сега почва да говори.

Калин изглеждаше уморен. Гласът му бе съвсем тих и Марина не може да чуе началните му думи. Но щом почна да говори, лицето му се озари и умората изчезна. Той спокойно отказа правото на събранието да иска сметка за състоянието на дружествената каса и да се меси в работата на контролната комисия.

- Да критикуваме режимите е съвършено излишно - продължи Калин, - дълбока и истинска критика на режимите има още "политиката" на Аристотеля. Ние няма да почваме нито дори от Паисий и от Възраждането. Интересува ни какво е положението в настоящия момент и какво може да се направи, за да се променят днешните условия. Най-първо искаме волево управление, единствено способно за дълбоки социални и стопански реформи.

- Говорете по-конкретно - прекъсна го червенокосият момък, - какво управление поддържате: демократично или авторитарно. Нас, младите, ни обвиняват постоянно, че не знаем какво искаме.

- Не се обаждай - извика Пейо, - че ще те науча какво искаме!

- Да, вярно е - продължи Калин, - обвиняват ни, че сме се криели зад общи красиви фрази, зад силата и очарованието на младостта. Значи, ни се признава силата. Не може да ни се отрече възторга и волята да създадем нещо по-добро.

- Това са хубави, общи фрази - каза Радул уж на съседа си, но така, че да се чуе от всички. - Така ли се говори винаги на вашите събрания?

- Радул Духтев да мълчи! - извика Живка от другия край на стаята. Марина погледна възторжено към Живка. Стаята не бе много голяма, но все пак Марина не би се решила да се провикне пред толкова хора. Калин продължаваше да говори. Марина не следеше много внимателно думите, мислите, които Калин изказваше. Тя се вслушваше в музиката на гласа, в пламъка, който разпалваше всяка дума.

- Днес вече не казваме: дайте път на младите! - говореше Калин, - положението днес е много по-тежко и по-трагично. Днешният повик е: дайте хляб на младите!

- Вярно! - извика мнозинството и бурно изръкопляска.

- Нашата религия е вярата в бъдещето, вярата в новата психика: в оптимизма. Само младите могат да бъдат оптимисти, само младите могат да правят основни реформи, а не остарелите политикани.

- Само Калин може да говори така! - въздъхна момичето, което наричаха русата Кармен.

- Тихо! - обади се червендалестият момък - женски истерии!

Марина се усмихна. Тя не бе присъствала на политическо събрание. Живите пререкания я забавляваха. Но пререканията почнаха да намаляват. Те съвсем престанаха. И Марина, като всички останали, се усети увлечена от Калиновите думи, не можеше да снеме поглед от лицето му, не смееше да си поеме дъха, за да не пропусне някоя дума.

- Съзнанието, че старият ред е вече негоден и че трябва да се отиде към нови форми на управление, не е вече привилегия на самотни идеалисти - говореше Калин. - Разочарованието от старите политикани, които се оказаха негодни да осъществят народните идеали, обхвана всички здрави и жизнени народни сили. Нам се пада да осъществим една скъпа мечта: свободна и обединена България.

Вратата скръцна и се отвори. Марина недоволно обърна глава, за да смрази с поглед новодошлия, който тъкмо сега е намерил да смущава събранието. Но остана изненадана, новодошлият беше Тони. След нея вървеше Бебел. С тихи стъпки русото момиче влезе и седна на най-крайния стол. Марина пак впери очи в говорещия. Калин за един миг прекъсна речта си, дори се усмихна на Тони.

- До като имаме вярата - продължи Калин, и гласът му ставаше все по-силен и по-плътен - че от нас се очаква да направим нещо, докато вярваме, че сме годни за работа, докато сме още тези, които идат, а не тези, които си отиват, нека по-малко разсъждаваме и повече действаме. Ние сме тези, които идат: това е нашата сила. Какво че сме засега шепа хора, ние сме част от тия, които ще залеят цялата страна, целия свят, защото по цялата страна, по целия свят има млади хора, като нас, които са надеждата, които са упованието. Младежта гладува, младежта изчерпва силите си с търсене на работа, а не с изпълняване на самата работа. Когато сме млади, пълни със сила стоим настрана със свити ръце и свити стомаси. Ние не искаме благодеяния. Искаме за доброто на скъпата ни родина да се използват нашите свежи сили, нашият бодър ум, нашата воля, нашата енергия, нашият възторг.

Цялото събрание се бе превърнало на една неподвижна стена. И най-непримиримите мълчаха и одобряваха. Марина гледаше с блестящи очи. Тя забрави, че искаше всичко да ѝ бъде безразлично, че не се интересува от политика, че не я засяга дали Калин ще сполучи да превземе събранието. Ето какъв беше Калин, нейният Калин.

Сега вече не се боеше нито от Живка, нито от русата Тони. За Калин има нещо по-важно, по-значително, което ще измети всичките от пътя. Никой няма право да му пречи.

Но стената почва да се движи: като хвърлени камъни са думите, които искат да препречат пътя на Калин.

- Остави, не е удобно днес. Няма настроение против него.

- На другото събрание ще се организираме по-добре.

- Майстор е на приказката Розев. Няма какво да се каже.

- И теб ли убеди? Ето колко може да се разчита на тебе.

- Защо Радул Духтев не взе думата?

- Има време. Не може човекът така да се излага. Трябва всичко да бъде добре подготвено, тогава той ще излезе на сцената.

Марина изпитва страх. Бои се за Калин. Той може би не знае какво се говори, какво се готви. Тя трябва да го предупреди, трябва да му помогне. Но Живка е там при него. Стои до масата и вика, ръкомаха, държи някакви листове и ги развява.

Всички приказват, всички викат, всички се движат. Само Марина е настрана. Не може да се смеси с другите. Мнозина се отправиха към вратата. И Тони беше тръгнала да си отива, но се върна и отиде право при Калин.

Марина не знаеше защо не си тръгва. Искаше и тя да каже нещо на Калин, но не искаше да отиде при него. Ако той мине край нея, ако се спре, тя ще му каже - толкова много има да му каже. Момичето покри с ръка очите си. Не видя, че някой ѝ препречи пътя. Чак когато я бутна за ръкава, тя видя Андрея.

Андрей е дошъл за нея. Говори бързо и безпокойно:

- Маринке, добре, че те намерих. Ходих да те търся в академията, бях най-първо у вас. Братовчедката ти се е разтревожила, че не си се още прибрала. Не си била никога толкова закъснявала. Днес цял ден те търся, два пъти ходих у вас, имам да ти съобщя нещо важно.

Андрей, пристанището при всяка буря, е до нея, готов да я успокои. Но Марина не иска сега да заглушава бурята, която бе раздвижила душата ѝ. Тя е щастлива, че може да се люшка всред тази буря като малка платноходка. По-добре да бъде платноходка всред океана, околкото дредноут в пристанище.

- Какво се е случило Андрея? Колко жалко, че закъсня. Калин Розев говори чудесно! Не можеш си представи какво беше. Как не можа да се заразиш и ти от техния устрем? До сега аз се смятах за егоист, че мисля само за моето удобство. Но сега!

Андрей не я слуша, той е погълнат от своите мисли.

- Ринке - каза той, - исках да те видя още днес. Трябва да ти кажа нещо. Получих писмо от Париж. Ти знаеш от кого.

Марина го погледна учудено, докато разбере, после смени учудването с гняв. Какво я интересува Жаклин Живер? Тя пак ли ще се изпречва пред нея! Сега тя би искала Андрей да не мисли за нищо друго, а да я изслуша търпеливо, докато тя му разправи всичко, което Калиновото слово събуди в душата ѝ.

Но момичето скоро забрави, че Андрей е дошъл. В другия край на салона ставаше по-оживено: червенокосият момък ревеше, Бебел се бе качил на един стол и показваше някаква брошура, Родосвет бе хванал един момък за яката и го разтърсваше, момичетата говореха тихо настрана, Живка се караше с Радул. Калин не участваше в препирните, стоеше настрана и разговаряше с Пейо и Европата. После се обърна към Тони Шумкова, която оживено му заговори. За един миг Марина се усмихна, художникът заговори у нея:

- Ето, това да мога да нарисувам.

Но пак погледна към Тони и Живка, събра вежди, сви ръцете на юмруци. Искаше нещо да направи, нещо особено, нещо необикновено, а не знаеше какво.

Андрей говореше до нея, тя не знаеше от кога приказва. Едва сега се вслуша в думите му:

- Ти знаеш, от години вече. От като беше в последния клас в гимназията. В Париж - Жаклин Живер - това беше моделът. Не бях виждал отблизо всесветска хубавица. Не си ли се влюбвала във филмов герой, когото си виждала само на екрана? Жаклин Живер беше за мен един филм, само че и аз участвах в него. Но филмът е вече изигран. Той е стигнал до кварталните кина и е съвсем изтъркан. Сам не бих се познал в него.

- Защо ми разправяш тези работи, Андрея?

- Това писмо, аз искам да го прочетеш. То ме накара да разбера колко си ми близка. Хайде да си отиваме.

Андрей протегна ръка да хване нейната. Спомни си някога на плажа, колко отдавна му ce струва - той нямаше волята да докосне Жаклин. Тя бе сложила ръката си съвсем близо до неговата, но той не смееше да я доближи. Една ръка, изваяна от мрамор, с безукоризнен маникюр, петте капки кръв по жълтия пясък. А ръката на Марина, една слабичка, мургава ръка, по която може да има петна от блажна боя и въглен. Но тази ръка той би искал да сложи до бузата си, до челото, до устните.

Някой се изпречи между него и Марина. Гласът на Радул Духтев не звучеше галещо, както обикновено.

- Сега разбрах защо госпожица Горанова е толкова недостъпна. Тя е разделила ses faveurs между Калин и Андрей. Mais tant mieux. Тогава и моите шансове се увеличават.

Андрей поиска да се обади, но Марина го дръпна за ръката:

- Остави, Андрея, не заслужава да отговаряш на такава дързост - каза момичето, като отметна назад глава.

- Жените обичат дръзките мъже - Радул се усмихна, като свиваше малките си очи.

- Вие знаете, че аз мога и другояче да ви отговаря - продължи момичето. Но млъкна, защото Калин се бе спрял при тях:

- Не се отчайвай, Радуле - каза Калин, като отметна шапката си назад и си даваше весел вид. Но очите му не се усмихваха и погледът му бе студен. - В политиката успех не можеш да имаш, но затова пък при жените успехът ти е винаги осигурен. И все едно каква е жената или каква мислиш, че е, пред мъже като теб винаги се покоряват. Евини дъщери. Понякога, знаеш, се увлечеш, готов си за един топъл поглед подвиг да извършиш. Говориш пред тълпа, а говориш само за нея. Скарваш се с най-добрия си приятел, пак заради нея. А после виждаш, че е било напразно, че тя не е заслужавала шапката си да отнемеш за нея. Добри сполуки, Радуле.

Марина вървеше с Андрей, но сега и двамата мълчаха. Марина се мислеше смела, неподчинена на предразсъдъци, съвременна. Но ако е съвременно момиче, защо не отиде при Калин и му каже:

- Калине, обичам те.

Момичето покри лицето си с ръце, засрами се от самата мисъл.

- Андрея - каза тя, - искам да нарисувам нещо голямо, нещо необикновено. Струва ми се, че последните ми две работи станаха много хубави. Малко време ми остава до изложбата. Кога ще дойдеш да прегледаш картините ми, за да ме посъветваш какво да изложа?

Андрей иска да ѝ разкаже за себе си, за своята тревога. Получил бе писмото миналата вечер. Държеше го в ръце и не бързаше да го отвори. За миг бе се пренесъл всред морето от хора, коли и светлини, всред познатите улички, тесни, криви и мрачни, широките булеварди, които Париж бе залял с всичките си разноцветни светлини. После пред погледа му се откри един висок и прав път, от площада "Конкорд" до Триумфалната арка. И по целия този широк път на Елисейските поля изчезна всяка светлина и движение. Само една жена, висока и изящна, сама отлъчваща светлината, загърната със скъпи кожи, минава.

Жаклин Живер минава по неговия път и всичко друго изчезва, сам Андрей изчезва пред нейните стъпки. Остава само писмото, написано с едрия почерк, който издаваше разточителство и благородство:

"André - пишеше Жаклин, - три месеца в Япония не ме научиха нищо ново, само ми помогнаха да разбера, че съм била une grande sentimentale. Аз обичам да пътувам, но този път придружих мъжа си, само за да избягам от Вас."

"Вие престанахте да ми пишете и аз искам да знам дали не ми пишете, защото не Ви отговарям или защото вече се изличих от Вашата памет."

"Първото Ви писмо получих в Токио, когато редях лотоси в една синя ваза. Бях облечена в небесносиньо кимоно, шито с бели цветя. Лотосите паднаха на земята и останаха ненатопени. Увехнаха и бяха изхвърлени, като моя образ от Вашата памет."

"Аз мислех, че художникът помни по-дълго време. Нали той рисува скици по памет?"

Писмото беше прочел с вълнение. Той можеше да запали един кибрит и да го изгори и всичкото минало да изчезне с пушека. Но Андрей виждаше в мъглата на спомена жената в светлосиньото кимоно, тънка и бяла като лотос. Цялата вечер и цялата нощ той виждаше Жаклин ту като видение, ту като действителност, ту като мраморна статуя, ту като картина: струваше му се, че в стаята му имаше някакви странни, източни цветя, които го задушват с тежкото си благоухание. Той ставаше от леглото, отваряше прозореца, за да изхвърли невидимите лотоси, но му се струваше, че чува плясъка на вълните. Главата му тежеше, като че ли се люлееше в океански параход. Пак стана и запали ламбата. Прочете наново писмото и удари с длан масата. Една фотография в рамка падна. Андрей я повдигна и остана унесен.

На портрета се усмихваше Марина, фотографирана в Люксембургската градина. Пролетен лъх го освежи, Андрей въздъхна с облекчение. Той стана успокоен, сгъна писмото и пак загледа портрета на засмяното момиче. Сега, като вървеше по улицата с Марина, той усещаше до себе си пролетния лъх. Сега знае вече какво са за него Жаклин и Марина.

Всичко е било сън. Един филм, гледан много отдавна в кино Gaumont palace или, може би, в некое квартално кино. Нима той е бил герой? Жаклин Живер е една блестяща звезда от екрана, която играе главната роля. Но и най-дългият филм не трае повече от два часа. А пред него е действителността, която той би искал да бъде цял живот с него.

- РинкеI

Тя се уплаши от топлотата в гласа му, уплаши се от самия него. Забравила бе, че той върви с нея, тя мислеше за събранието, мислеше за Калин.

- Андрея - прекъсна го Марина, съвсем неочаквано за самата нея, - аз няма никога да се оженя. Боя се, че ако се оженя за човек, когото много обичам, ще се загубя, ще загубя свободата си, личността си, ще се загубя за изкуството. А аз искам само да рисувам!

© Анна Каменова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 17.12.2019
Жената - грешната и святата. Сборник с текстове на български писателки от първата половина на ХХ век. Съст. Албена Вачева. Второ допълнено издание. Варна: LiterNet, 2018-2019

Други публикации:
Анна Каменова. Пет момичета. София: Хемус, 1938.