ИЗ "ХАРИТИНИНИЯТ ГРЯХ"

Анна Каменова

web | Жената - грешната и святата

Найда загъва с шарения месал питата хляб, а в ушите ѝ звъни песента на хлопатарите. Цяло стадо овце минава и се прибира в кошарата. Една по една минават овцете, за да бъдат издоени. Бяло мляко се изсипва от менчето по зелената ливада. А весел младежки глас пита: готово ли е киселото мляко? Картините се разбъркват, меняват се. Свечери се пред Найдините очи. Тя пак чува гласа: "Ще дойдете, непременно ще дойдете и двете."

- Докога ще загъваш питата в този месал, Найдо?

Неочаквано бликнаха сълзи в сините очи.

Сега те ще отидат на Свети Пантелей. Ще тръгнат по каменистата, напечена от слънцето пътечка, по която ще вървят върволица стари жени. А горе, на мандрата, по билото на зеления връх се редят безкрайни ливади, в които стъпките потъват, за да се приближи човек по-близо до земята, та да чуе песента на тревата. Там само млади хора ще се качат, момци и моми, песен и смях не ще слязат от устните им. Слънце ще грее в погледа им, леко ще им е на душата. И Драгия ще бъде там и ще разказва с топъл глас, а другите, всичките - всичките ще го слушат. Но той нея ще погледне: най-първо учудено, а после усмихнато.

- Ние като че рано сме тръгнали, Найдо. Виж, момчето с клепалото сега отива - говори тихият майчин глас.

- Нали бързаше, да не ни изпреварят бабките. Не бой се, те всичките ще допълзят след нас. Че то кой ходи по "светиите". Само старите жени.

- Не те накарах насила да дойдеш, Найдо. Друга година сами се наговаряхте с Тинка и изтичвахте до върха. Днес не мога да ви разбера. Уж весела беше до онзи ден. Сега пак се намуси.

- Мамко!

От де се взеха тези сълзи днес, та Найда не може да ги пропъди нито от очите, нито от гласа си.

- Не съм като тебе, мамко, да търпя.

- Ти какво има да търпиш, Найдо? - В кроткия глас премина лъхът на безпокойство.

- Нищо.

Безгрижие пак прозвънтя в моминския глас:

- Ний днес сме такива нервни, за всяко нещо се сърдим, все сме недоволки. Ти не ми се сърди.

- Никому не се сърдя.

Не, Найда няма да бъде като майка си. Целият живот почернен поради тази кротост, това примирение. Тя ще си бори за своето щастие, никой не ще ѝ го отнеме. Ще премине през планини и морета, но ще постигне каквото желае.

Ето старите жени с чергите кърпи. Полекичка вървят, пълзят по стръмната пътечка, други минават през ливадите, но все ще стигнат до камъка. Големият каменен кръст изглежда пo-бял всред множеството жени, облечени в черно, забрадени в черно. Клисарят е сложил вече иконата, подпрял я е на високия камък. Найда върви след майка си, прекръстя се и запалва свещ до иконата.

- Нека седнем, Найдо, да си починем. Пази питата да не се счупи, преди да е отчел свещеникът. Сложи я ниско.

Някой се задъхва, закашля се. Една стара жена се изкачва бавно на върха.

- Ето че и аз изскочих - доволно каза тя и едва поема дъха си. - Рекох да дойда и тази година, че кой знае до друга жива ли ще съм.

- Седни, бабо Луко, седни да си починеш.

- Няма, няма. - И гласът звучи като шепот от силното запъхтяване. - Още не съм запалила свещ. На крака ще поотдъхна. Ти, Радо, хубаво правиш, че водиш Найда. А то виждаш ли колко млади са дошли? Все повечето като мен, дето си отиваме вече. И мъжете - на пръсти се броят. По-рано целият град излизаше. А сега младите само разходки знаят. То и тука не е ли разходка, но нека отчете дядо поп, да си направим обичая, па пак да се разхождат. Някога не знаехме какво е разходка, пък видиш ли, доживяхме да видим какво е старост. Ех, то не е хубаво да остарееш, ама пак не ми се ще да затворя очи.

- Ти се държиш, бабо Луко, държиш се.

- Не ме бива вече, синко. Не ме бива. Не вярвам да дочакам червено яйце. Очите вече недовиждат. Не мога вече и вестник да прочета. И очилата турям, и пак едва виждам. Не е хубаво старост. Този кой е, Радо? Динчо ли е? Какъв си почернял, синко? Добре си дошъл, да почетеш светаго Пантелей. Че то някога за мъжете най-много се молехме на този ден.

- Тинка няма ли да дойде? - изведнъж се обърна Динчо към Найда. И гласът му и лицето му бяха преобразени.

- Няма да дойде, Динчо.

- Каза ли ти защо?

- Днес, рече, няма да изляза от къщи.

- Каза ли ти защо?

- Ти нали знаеш?

Един звън разтърси Динчовата душа. Втори, трети, десети. Клепалото бие, окачено на зеления клон. Зад този клон, зад зелените листа очакваше Динчо Харитина. Харитинините черни очи толкова дни му се мяркаха през зелените листа на младите буки горе на мандрата. Все като насън. За днес очакваше той да ги види наяве. Да ги види най-сетне усмихнати, покорни, негови.

- Чакай, ще те питам нещо. - Динчо дръпна Найда за ръкава. Другите минаха напред към високия каменен кръст, пред който свещеникът се бе вече изправил. Една грамада от хора се бе образувала на върха. Най-горе се показваше дългата бяла брада на свещеника и когато старческата ръка се издигаше да се прекръсти, тя прекръстваше само голямата брада.

- Кажи ми - настойчиво звучи Динчовият глас - защо не ме иска Харитина? Ти поне ми кажи. Защо? Какво иска? Пари ли? Аз спечелих пари, кажи ѝ. Когато след няколко дни сляза вече долу, аз ще ѝ ги донеса. Тя сама ще се почуди. Тази година млякото беше много и кашкавалът стана отличен. Кажи ѝ, за нея всичко ще направя.

- Не е за парите, Динчо.

- Тогава за какво? - Момковият глас отпада, превръща се в шепот. - Другиго ли обича?

- Не, никого.

- Питала ли си я?

- Питала съм я.

- Ела да целуваш кръста, Найдо - прозвуча кроткият майчин глас.

Найда тръгва покорно след майка си, но не вижда свещеника, дигнатия нависоко малък железен кръст, струпалите се жени, които набожно се привеждат. Защо Харитина наистина не се ожени за Динча? Той е добър, кротък и Харитина лесно ще свикне с него. Тя всекиму би била покорна. Тя не е способна да прояви воля, да зареже всичко и да тръгне подир този, когото обикне. Харитина ще си остане тука и ще търпи като Найдината майка. И все пак Динча не ще да вземе.

- Чакай, не се бутай. Нека детето целуне по-напред.

Пред Найда стои млада жена с повито дете в ръцете.

То движи несъзнателно малките устица към кръста и се разплака, като усети студените капки вода от китката по личицето.

"И аз целувам несъзнателно - мисли Найда - като това малко създание. И няма полза за него и за мене от светената вода. Ето, за тези, който вярват и чакат, за тях няколко капки от тази вода са благодат."

- Викай Динча да седне при нас. Сега ще мине свещеникът да разчупи хляба - говори кроткият майчин глас.

Динчо стоеше като закован там, дето Найда го бе оставила. Като замаян вървеше. Дойде и седна при тях на тревата.

- Вземи си едни залък, Динчо, от хляба.

- Не ми се яде, како Радо.

- Вземи си, вземи. То не е за наядка, а за да се направи обичаят.

Динчо видя как момчето откачи клепалото от зеления клон и тръгна след свещеника. Черната върволица тръгна след него. Найда тръгна след майка си.

- Аз ще остана - каза Динчо с нов глас. - До довечера ще се кача на мандрата. Но ще почакам още малко.

Не бе чувала Найда толкова мъка да звучи в човешки глас. За един миг ѝ стана Динчо много близък. Тихо, но уверено му рече:

- Тя няма да дойде, Динчо. Недей я чака!

- Найдо ма, все запъхтяна ли ще блъскаш нашата порта? Кой те гони сега?

Харитина говори полека, но безпокойство бе натежало над клепките ѝ. Още от вчера, когато чу клепалото, че удари на Свети Пантелей, изтръпна. Едва се чуеха тъпите удари, но тя ги чакаше и слухтеше - затова ги чу. Като погребален звън кънтяха. Нещо бе погребала в душата си. Динча.

- Тино, не си ли чула?

- Какво да чуя, Найдо?

- Кръстът на Свети Пантелея е бил счупен нощес!

- Кой кръст?

- Кръстът на оброчището. Големият, каменният кръст, дето е запомнен там от сто години.

- Кой ли злосторник го е строшил? Как ли го е сторил? Толкова голям и тежък, и стар кръст - че нали е грешно?

- Не е злосторник, Тино - зашепна Найда. - Знаеш ли какво мълвят в града? Динчо бил.

- Какво, Динчо?

- Той строшил кръста.

Тежък камък падна на Харитинината душа. Отломка от строшения кръст.

- Защо казваш така, Найдо? Как може Динчо да стори това?

- Той е. Видели го младежи привечер, тези, които се връщали от излета, от мандрата. Минали близо покрай Свети Пантелей. Нали знаеш пътечката, дето избикаля? Някои познали Динча. Не разбрали какво прави, но го видели, че хвърля нещо със сила.

- Сторило им се е. Припознали са го в здрача. Що ще Динчо да троши кръста?

- Вчера той те чакаше, Тино.

Камъкът, камъкът, който падна на Харитиинната душа, тежи. Грехът стана неин грях. Толкова години са се покланяли и молили хората на този кръст, че сега Динчо да посегне на него.

- Теб кой ти каза, че са видели Динча?

- Цонка ми каза. Видях я отзарана на чешмата. Рано-рано беше дошла на Циганската чешма. Нали сега годеник канят, че дошла за по-хубава вода. Две стомни наля.

- Какво ти каза Цонка?

- Много хубаво прекарали. Годеникът ѝ бил много весел, играли хоро, пели песни. Пък Драгия - Найда сниши неусетно гласа - бил мълчалив, нещо ядосан изглеждал.

- За Динча какво ти каза?

- Нали ти казах, видели го по мръкнало било. Тино, аз и за друго дойдох да ти кажа. Вчера получих писмо от Пенка - донесъл го раздавачът, когато сме били на Свети Пантелей. Знаеш ли какво ми пише?

- Кое ти пише?

От сън ли се събужда Харитина, че клепачите ѝ са толкова натежали? А в ушите ѝ нещо бучи - нищо не чува.

- Ти не ме ли слушаш? Братовчедка ми Пенка от София. Пише ми, че щели през септември да пътуват всички: и папа, и вуйчо, и Лучко, и тя. Знаеш ли за къде? За Божи гроб. Пенка ми пише: най-после ние ще видим твоя Египет, за който вие там бълнувате. Пò ѝ се щяло да отиде на Запад, че това се смятало за странство, но майка ѝ била обричана на Божи гроб и сега щяло да има някаква екскурзия, та по-евтино щяло да бъде.

Египет. Пак изплува от сините води белият мрамор на приказния град, четвъртитите покриви, тъмните аранкити. Но Харитина за пръв път не изпитва вълнение при спомена за тази жадуваща страна. Грях ѝ тежи. Тя е виновна за строшения кръст. Отде взе Динчо толкова сили да го строши?

- Тино, знаеш ли какво мисля? Да мога и аз с тях да замина.

- Къде ще отиваш, Найдо?

- В Александрия. Никому да не казваш. Ще пиша на Пенка и мен да запишат в екскурзията, ще им се изплащам полека-лека. Ще видя как ще намеря толкова скоро пари. На мама ще кажа, че ме канят в София нанини. И друг път съм ходила за едни месец. Като замина, чак тогава ще ѝ се обадя. И Драгия щял да заминава след месец. Цонка ми каза.

Какво ѝ е на Харитина сега, че Драгия щял да заминава. С Динча какво ще стане? И с нея - че неин е грехът.

Виж... жж... беей!

Не беше се вслушвала скоро Харитина в ластовичата песен. Рано сутринта ластовиците пеят като от пет гърла всяка... Събрали се всички на извития клон на ябълката, сякаш не са се виждали от година: бъбрят, надварят се коя повече да изкаже. А гласовете им се вият - цял поток, цяла река се е разляла. И Харитина се унася с песента им.

Много, много рано е още за черкова. Ей горе по пътя, дето четирите върби се качват и никога не стигат върха, още слизат каракачаните. За черкова слизат, за причестене. Виждала ги е Харитина всяка година на Богородица. Един каракачанин, яхнал на кон, е пръв на пътеката. След него жените, почернели под тъмновишневите забрадки, слизат смирено. И малки деца носят на ръце, и тях ще причестят. Има време още. Те няма да закъснеят, те винаги са навреме за черкова.

Харитина гледа каракачаните. След няколко недели те ще слязат пак по този път, всичките. Ще натоварят на конете цялата си покъщнина и ще тръгнат надолу, към юг, към морето. Есента пропъжда и каракачаните. Тези тежки, мрачни, прелетни птици ще слязат долу, на равното поле, да зимуват.

Колко пъти Харитина е искала да сприкаже някоя от тези странни девойки. Както нощни птици се боят от светлината, така каракачанските девойки бягат от човешкия поглед. Какво щеше да е, ако тя беше каракачанска девойка и живееше като тях на планината? Дали щеше да мисли тогава за непостижими блянове и да скърби за своите неволи, или забрадена с тежкия тъмновишнев шал, щеше да покрие всички пламъчета на събудени желания и щеше да гледа косо изпод сключени вежди? Та по какво се отличава тя сега от каракачанска девойка? Не е ли затворена в планинска дървена колиба и не бяга ли от хорския поглед като каракачанка? А те, чернооките, забрадени и зиме, и лете с тъмен вълнен шал, облечени с тежки черни сукмани, оживени само от червената шевица, дали отправят замрежен поглед към друг някой по-висок планински връх, дето царува млад кехая или строен пастир пасе яловите овце. Цяло лято тя не ще го види, че той е хей, на оттатъшния висок връх, дето вятърът жестоко брули, та дори мандра не може там да се задържи. Но когато мине Богородица и Кръстовден наближи, стадата ще почнат да слизат. А когато буките съблекат съсухрената си връхна дреха и я постелят ниско на земята да я топли, нали всички ще са слезли долу, в равнината? От всички върхове, от всички мандри ще се съберат на едно място. Може би този ден очаква цяло лято каракачанската девойка; мисълта за този ден ще вплете тя в тъмния червен бод на бялата си риза. Тази, дето я скъта за придан, за "коннца". И дето всяка пролет тя качва на планината и всяка есен я сваля в полето.

Един писклив глас се разнася отвъд портата. Една молитва се носи по улицата.

- Приидите... последнее целование...

Харитина трепва смутена.

- Кой ли е умрял? Кого погребват толкова рано?

- Надгробное ридание творяще песен... - продължава гласът.

Харитина се усмихва - позна гласа.

"Нешо, побърканият, пак се е разпял. Отде му е дошло на ума това да пее сега? Аз пък какво ли стоя да го слушам?"

Харитина отметна косите си назад, сплете тънки плитки над ушите и изтича при кладенеца. Извади вода, наплиска си очите и грабна кофата да полее саксиите.

"Докато се стегне мамка за черкова, аз ще полея цветята, ще премета целия двор. Друга искам да стана, по-работна. Аз вече ще доя кравата, аз все ще меся хляба."

И друг път е поливала градинката, и друг път се е спирала да гледа как цветята разгъват листца, но като че никога не е изпитвала такава голяма, чиста, всепоглъщаща радост. Винената ружа със стотина цвята - сякаш стотина избрани каракачански хубавици, засенили с винени шалове черни очи - се усмихва. Да може да помилва всеки цветец, да сприкаже всяка хубавица?! Да може и тя да се обърне на цвят, да вплете снагата си в стройния храст и да се усмихва на всеки милващ поглед! На кой цвят би искала да се превърне? Те всичките си приличат, но когато ги погледнеш с грижлив, галещ поглед, всяка различно се усмихва, всяка има своя хубост. Такова просто, селско цвете - а тя би искала на ружа да се превърне.

Някой блъсна горната порта. Една жена, забрадена с черна забрадка, влезе.

- Ральовице мари, де си?

Харитина се сви зад ружата и обзетият от безпокойство поглед си проби път през цветовете. Тя не може да види очите на бързо влязлата жена, но в гласа ѝ тя чу нещо страшно. И майка ѝ сигурно чу страшното, че веднага изскочи с налъми, нахлути върху бос крак.

Момичето не чу какво се говори. Само отделни думи ѝ подкосяваха краката. Тя се хваща за крехките клони на храста, за да не се залюлее.

- Динчо... връщал се от мандрата... при Чатал-чучур... Майка му не знае още... тази заран... в сърцето го пронизали... пусти да опустеят.

Грехът, грехът - Харитининият грях.

Ружата гледаше жалостно през счупените си клони. Двете жени гледаха плахо към бледото момиче, което за пръв път чуваха да крещи:

- Ти не знаеш какво приказваш! Мълчи! Ти лъжеш.

"Приидите... последиее целование..."

Тази сутрин, преди един час само, не чу ли тя тази песен? Защо ѝ я прати господ чрез устата на побъркания? Не я ли е изрекъл сам Динчо, като е мислил за нея в последната си минута?

Втори път се блъсна горната порта. Харитина излезе и се затича нагоре, към края на града, дето почват ливадите, дето като сребърен конец текат водите на Чатал-чучур.

Още отдалеч видя Харитина насъбрани хора. Един по един ги изгледа, но никого не позна. Навели бяха глави надолу и мълчаха. Някой я хвана за ръката и кротко рече:

- Къде отиваш, Тинке?

Веднага се спря, наведе като другите глава, а сълзите ѝ закапаха бързо, задушаваха я. Една сълза толкова гореща се оброни на сключените ѝ ръце, че тя трепна и дигна глава. Мъжете се бяха раздвижили да сторят път да мине някой. Двама души минаха, като носеха нещо тежко. Харитина се залюля цяла, като млада тополка, разлюляна от вятъра, ала гласът ѝ бе твърд като камък, когато попита:

- Динча ли носят?

Един от мъжете отвърна:

- Той е, клетникът.

Двете жили на бялото Харитинино гърло се свиха, гласът ѝ стана тих:

- Жив ли е?

Мъжът поклати глава, многократно. Тя не гледаше към него, затова не разбра, и като не изтърпя, кресна:

- Жив ли е?

Мъжът дигна глава, погледна я с големи, нажалени очи.

- Свърши, клетникът. Свърши.

- Ами сега? - прошепна момичето.

Никой не ѝ отвърна. Всички бяха отминали след мъртвеца.

Харитина седна на раззеленилата се наново есенна трева. Пред нея лежи счупен голям каменен кръст. Тук беше оброчището на свети Пантелей. Тук идваха хората всяка година да палят свещ. И сега са запалили: тук купчина златен пламък, там друга, по-долу, пръснати една по една, светици се жълтеят всред тревата. За Динча ли са ги запалили? Или това са жълти цветчета, а ней се стори цялата ливада едни голям гроб - Динчовият гроб. Тя е палила свещ тука, на този кръст. Всяка година е палила свещ, само тази година не дойде. Кръстът беше тогава здрав и прав. А сега е счупен. Кой бе посегнал да счупи този свят камък? Тази година тя не дойде, че Динчо ѝ бе казал: "Друга вест не ми пращай и аз не ще те задирям повече. Ако те не видя на Свети Пантелей при зеления клон, дето окачват клепалото - ще зная. И вече няма една дума да чуеш от мен."

Тя няма вече да чуе дума от Динча. Някаква голяма, непоносима тежест прегъва раменете ѝ - сякаш счупеният кръст е натоварен на нея. Дали Динчо наистина е счупил каменния кръст - не можа да се разбере. Казаха още тогава в града: злосторници строшили кръста на самия ден на Свети Пантелей! А тихо мълвяха: Динчо е злосторникът.

Ала не е негов грехът, неин е. Затова такава тежест ѝ прегъва раменете. Цял живот ще носи тя тази тежест. Защото грехът е неин, неин е грехът за Динчовата смърт. И ето, колко чудна е съдбата: тука, край същия този кръст, Динчо издъхна.

Две чувства се блъскаха в Харитинините гърди и тя се изправи: скръбта за Динча и нейната виновност за неговата смърт. Счупеният каменен кръст, прикрепен на крехките ѝ рамене - това ще бъде занапред нейната съдба...

Когато отвори тяхната порта и влезе в двора, тя видя най-първо сломената ружа и повехналите цветове, посипали земята - тъмночервени като засъхнали капки кръв.

Така сломих един живот, както този цъфнал храст - тихо изрече тя. Ръцете ѝ се отпуснаха безпомощно и тя заплака.

- Тинке, тука ли си? Какво научи?

- Нищо, мамко.

- Той носел пари, спечелил бил от кашкавала. Видели го, като тръгвал от мандрата и го причакали. Вчера бил продал кашкавала. Те се научили. Пусти да опустеят. Клетото момче, добро беше, Тинке, ама ти - ех, виж пък какъв късмет.

Харитина не слуша майчините слова. Очите ѝ са се спрели на сломената ружа. Стори ѝ се, че двама души вървят наведени и носят нещо много тежко.

Динча.

Харитина се затича към портата.

- Тинке, къде си пак тръгнала? Върви се пооблечи, че ще отидем да запалим свещ. Клетата му майка самичка остана.

Момичето се спря, обърна се и изведнъж изгуби всички сили, приведе снага:

- Не мога, мамко, тежи ми. Ти иди сама.

И като дигна ръце към раменете, сякаш крепеше невидимия каменен кръст, бавно се прибра в стаята, отпусна се на миндера и захълца.

Камбаната биеше за мъртвец. Бавно, отмерено се носеше дългият ѝ тъжен звън и всеки удар късаше парче по парче Харитининото сърце.

- Тинке, ела да откъснем малко цвете, да му занесем китка.

Харитина се отправи послушно към ружата и посегна към малкото останали цветове.

- Остави ружата, Тинке, такова просто цвете ли ще занесем? Откъсни от саксиите. И чемшир турни.

Там! Там-там! Там-там-там! - биеше камбаната.

"Там, там ще отидем всички - мислеше Харитина, - но защо, защо на мен да тежи грехът! Този, който му отне живота, избяга с леко сърце, а аз, дето го обичах, аз да нося каменния кръст. Че аз го обичах, като брат го обичах. Аз ли го наказах, или той мене наказа?"

- Тинке, хайде. Ще закъснеем. Върза ли китката? Чакай, да взема чадър, че се заоблачи. Дано пък позавали, че каквато бе суша...

По стръмната каменна улица върви бавно върволицата жени в черно. Тъмните им дрехи, стегнати в кръста, ги правят да изглеждат по-високи. Черните им забрадки като черна орис са забулили наведените им глави. Спряха се всички. Носилката с мъртвеца сложиха ниско, на самия калдъръм. Кръстопът пред черковата. Проточеният глас на свещеника едва се чуваше. Двамата носачи се наведоха и пак понесоха мъртвеца. Харитина върви най-накрая. Тя не вижда Динча. Но тя позна единия носач. Нешо побърканият, който смирено вървеше. Щом влезе в черкова и сложи носилката на ниската маса срещу олтара, Нешо отиде встрани, изправи се до най-предния трон и почна набожно да се кръсти и да прави поклони. Харитина не снемаше очи от Неша, следеше всяко негово движение, сякаш затова бе дошла днес в черкова.

Майка ѝ я бутна за ръкава.

- На, запали тая свещ и сложи китката.

Харитина мина напред, изправи се пред ковчега и замръзна на едно място. За пръв път виждаше Динча оттогава, откакто ѝ бе заръчал за Св. Пантелей. Около главата му бяха наредени една до друга като нимба на светец - малки стегнати китки от чемшир и червено цвете и във всяка китка бе бодната запалена свещ. Китките със запалените свещи, наредени в полукръг около русата Динчова глава, бяха като златно сияние, всред което лицето му изглеждаше още по-бяло.

"Светец беше Динчо" - помисли Харитина и изведнъж заплака с глас.

Една слаба стара жена, която стоеше като вдървена от срещната страна на Динчовата глава, разтвори широко очи и погледна наоколо.

- Тинке, Тинке галена - се понесе жално старешкият глас. Всичките жени се разшаваха и затърсиха пошове.

- Аз не съм виновна, Динчо - шепне Харитина през сълзи, - не съм виновна. - И главата ѝ се свежда все по-ниско, като да бе вързан за нея тежък камък и я тегли към земята.

Харитина не видя кога побърканият Нешо пое носилката и мъртвецът бе изнесен от черковата. Тя вече не плачеше и вървеше подир всички. На гробищата се изправи до едно дърво и втренчи поглед в изкопания гроб. Стори ѝ се безкрайно малък и плитък. На дъното бяха сложени две дъски и гробарят беше стъпил на тях.

"Това ли е краят? - се пита Харитина. - За да се дойде до този край ли са всичките мъки? Ето че смъртта е по-силна от всичко друго. Той идеше към мен, изпълнен с голяма любов, но смъртта го издебна. Ала ако моята обич се бе прибавила към неговата, дали не бихме надвили смъртта? Моят грях ли го доведе тук?"

Харитина дигна очи към носилката. Динчова майка, слаба, жълта и изправена като вощеница, стои неподвижно с пресъхнали очи.

Майчината му обич не можа да го спаси. Майка му поне е безгрешна. Защо господ и нея наказа?

На носилката беше постлана една шарена черга и дългите ѝ краища стигаха чак до гроба. Нещо топло, домашно изразяваше простата черга и говореше Харитини, че няма нищо страшно в умирането. На очите ѝ нямаше сълзи, когато гледаше как събраха два по два краищата на бялото платно, постлано върху чергата, и дигнаха с него мъртвеца. Динчовото тяло се сгърчи и сякаш се раздвижи. Момичето се сепна, залюля се и се опря пак на дървото. Грехът, нейният грях, я залюля и тя затвори очи.

- Аз не съм виновна, Динчо, не съм виновна - шепне Харитина без глас.

Върху Динчовото лице сложиха последната дъска. Затропаха буци пръст по дъската. Харитина отвори премрежени очи. Стори ѝ се, че вижда черни сенки да излизат от гроба и да носят над главите си черни кръстове. Харитина не усещаше дъжда, който почваше да ръми, не виждаше разперените черни чадъри и жените в черно, които си отиваха. Тя не можеше да се помръдне от дървото, на което бе се облегнала, че не знаеше как ще понесе тежкия каменен кръст, който от днеска нататък трябва да носи на раменете.

- Мамко, по-добре и аз да умра.

- Луда ли си мари, Тино, какво приказваш?

- Мамко, всички мен гледат, като че ли аз съм убила Динча. Задам ли се на улицата, сбутват се, зашепнат и ме погледнат под вежди. Какво съм аз виновна, защо ме гледат така?

- Гледат те! Защото те жалят, затова те гледат така. Жалят те, като да си му била годеница. Нали и мен питат: Ральовице, сгодени ли бяха Динчо и Тинка?

- Не, мамко, не е за това. Една вечер чух, като минавах край Циганската чешма: "Заради нея отишъл на мандрата. Хич за него ли беше това? Той кротко, тихо момче, не беше за къра. Но тя го пропъди. Да не беше заради Харитина, досега щеше да си е живо момчето."

- Хорските приказки край нямат, Тино. Ти пък недей ги слуша. Нали си знаеш, че ти не си виновна. Нали ти е чиста съвестта? Нали нямаш грях да ти тежи на душата?

- Не зная, мамко, не зная. Но като не се улови убиеца, за да понесе греха си, види се, мен се падна да изкупвам този грях. Нали не съм виновна за него, мамко?

- Стига си хленчила като побъркана. Как може да бъдеш ти виновна. Стига, срамота е. Майка му се успокои и пред хората се варди да не плаче, а ти, щом спомене някой името му, и заревеш. И годеник да ти беше, ще го жалиш един месец, па ще заживееш с живите.

- Ще отида у Динчовата майка, да я поразтуша.

- Повече ще я разплачеш.

- Няма. Пред нея една сълза не ще ми намокри окото.

Каква е станала широка Динчовата къщица, откак го няма Динча! Баба Рашковица, изправена в тъмния ъгъл, е станала още по-тънка и се е снизила. Колко място ѝ трябва ней!

- Пододе ли, Тинке? Да ме видиш в кахъра.

Харитина се озърта. Динчовият глас ѝ се счува. Нима майка му говори! Може ли майката и синът да говорят със същия глас.

- Видя ли какво тегло ще се тегли сега, чедо? Видя ли какво грозно нещо е умиралката?

Момичето стоя като замръзнало. Защо не е забелязала по-рано колко много Динчо прилича на майка си? И в гласа, и в очите, и както премести стола, че седна.

- И нищо не сънувах предишната нощ, и нищо ми не предрече това чудо. Събудих се сутринта весела, че Динчо ще се прибира вече. Застягах се за черкова - тихо нарежда старата жена.

Приликата с Динча става непоносима за момичето. Вместо да ѝ стане по-близка старата жена, тя я измъчва. Харитина усеща тръпки по цялото си тяло. Като че Динчо е възкръснал, облякъл е майчините си дрехи и се преструва насреща ѝ.

- Аз ще си отида, бабо Рашковице, нещо не ми е добре. Ще ме втресе.

- Какво ти е, чедо? Какво ти стана?

Старата жена бързо става и се приближава до момичето. Очите я гледат кротко, жално. Динчовите очи я гледат.

Харитина скочи от стола, затърси вратата.

- Чакай, Тинке, не бързай, нека ти помине.

Харитина тъй дръпна вратата, че разтърси цялата къща. Динчовите очи, Динчовият глас я молят да остане. Динчовите ръце посягат към нея, ще я задушат. Ето, тя няма вече глас, иска да извика, а не може. Очите ѝ виждат, ушите не чуват.

Момичето се строполи на прага.

© Анна Каменова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 17.12.2019
Жената - грешната и святата. Сборник с текстове на български писателки от първата половина на ХХ век. Съст. Албена Вачева. Второ допълнено издание. Варна: LiterNet, 2018-2019

Други публикации:
Анна Каменова. Харитининият грях. София: Печатница "Книпеграф", 1930.