из НАШАТА ЛИТЕРАТУРА ПРЕЗ 1907 Г.

Алберт Гечев

web | П. К. Яворов. Критически силуети

[...] И времето не се бавеше сериозно да ни подмамва, като ни подхвърляше сегис-тогис омайни имена, които като светли искри проблясваха в общия мрак и, без да можеха да сгреят духовете, замираха. А новото все не идеше. Така се заредиха Веселин, Пенчо Славейков, Ив. Андрейчин, Антон Страшимиров, Г. Стаматов, Кирил Христов, П. К. Яворов, Петко Тодоров - една дълга редица от имена, които и сега се подвизават в нашата литература, но които с едно малко изключение, ни увериха само, че некултурността на българския писател е злият гений в нашата литература, който няма да й позволи да мръдне ни крачка напред, нито даже достойно да крета зад мощното развитие на западните литератури.

[...] Водими от всевъзможни други съображения освен съображенията, които действително създават твореца, нашите по-млади писатели даряват част от своите дни на литературата ни, докато световният водовъртеж ги увлече и те се съвършено забравят. В тая светлина трайни и със значение остават творчеството на Пенчо Славейков, на П. Яворов (само някои негови работи) и П. Тодоров. От тримата първи писатели в кръжеца на Кръстева особено здрав изглежда Пенчо Славейков, а най-много скръб навява П. Яворов [...]

Може би върху никого от нашите поети народното ни творчество не е влияло толкова малко, колкото върху П. К. Яворов. Той нигде досега не е издал да разбира неговите хубости, неговото, неизградено от човешка ръка, величие. Изникнала върху нуждите на своите съвременници, той бърже се отчужди от тех, и запрефинените мелодии на своя собствен дух, откъснат от роден край, и разприлян от четирите краища на вселената. А най-добре се е изразила тази промяна на неговото творчество в последната му книга “Безсъници” (1907). В нея авторът е преживял преди всичко своите собствени предчувствия за едно литературно възраждане, причинено от просветлението, което може да създаде в душата на художника писателското съзнание. Или, както, навярно, вярва сам поетът, с “Безсъници” той е преживял епохата на своите младежки увлечения и се е пренесъл в сферите на едно чисто творчество, отърсено от праха на делничния живот. Ако това очистване на П. К. Яворовото творчество се отнася само до мотиви, не може да му се даде голямо значение в оценката на неговото творчество. Но, ако Яворов действително е отърсил своето творчество от тясно социални мотиви - каквито бяха мотивите на някои от песните му в “Стихотворения” - поради някакво необходимо развитие на неговия дух, т.е. поради естествени причини, ние можем да го съдим за липса на човечност, но и това не ще намали, в наши очи, художествената стойност на неговите произведения. Ратниците на човешката правда могат да жалят, като ги напуща един мощен борец; но те трябва още да знаят, че призванието на човека е лично дълго, и когато сам почувствува, че неговото място е другаде и има достатъчно доблест да напусне сам своите позиции, от тая работа печелят пак тия позиции, защото в критически моменти те ще знаят с какви сили разполагат. Особено е интересно за нас в тоя случай стихотворението “Песен на песента ми” в новата сбирка на Яворов - “Безсъници”. В него авторът е изразил с една велика творческа сила своето възвръщане във вълшебния мир на своя собствен дух:

Да, няма зло, страдание, живот
Вън от сърцето ми - кивот,
Където пепелта лежи
На всички истини - лъжи.

От гледището на една чиста идеалистична философия, повръщането на Яворова е, собствено, едно философско възраждане; т.е. едно особено просветление на духа, в което светът добива смисъл и съществуване само чрез човешкия дух. И пред нашия поет се е разкрил нов мир, едничкият реален, и едничкият възможен - човешкият дух.

Тая е промяната в философския мироглед на П. К. Яворов и заедно с това в неговото творчество. Новата му сбирка “Безсъници”, в която е изразена тая промяна, е интересна още в много други отношения, които пътем тука не мога да изтъкна и осветля.

Пенчо Славейков и П. Тодоров не са дали тая година особено интересен материал за моята специална работа в тия редове: да проследя как се е отразило писателското съзнание у отделните представители на нашата литература. Повторното издание на Пенчо Славейков “Епически песни”, за чието разпространение авторът толкова малко се грижи, че напр. в Пловдив не можат се намери нигде, както и драмата “Първите” на П. Тодорова - показват, че авторите им не са чужденци у нас, и че са запретнали мъжки ръце да разобличат българския литературен небосклон. А те владеят толкова много сили, че - за да изразя само впечатлението си - даже в това забвение от страна на публика, в което те прекарват дните си, може да се открият залози за една светла бъднина.

© Алберт Гечев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 15.07.2002
П. К. Яворов. Критически силуети (1901-1910). Съст. Албена Вачева, Цветан Ракьовски, Варна: LiterNet, 2002.

Други публикации:

Демократически преглед, 1908, кн. 2, с. 183-186.
П. К. Яворов. Критически силуети (1901-1910). Съст. Албена Вачева, Цветан Ракьовски. Благоевград: УИ "Неофит Рилски", 2002.